събития

C.V.

преса

контакт

паладиум

книга

поезия

принт

амбианс

връзки


заниМания с изкУство
 
 
 

живопис

графика

скулптура

рисунки

акварел

снимки

други


събития

"Когато пешката става царица"

Интересни неща се случват по времената на пандемия. Чудеса. Райна Дамяни организира в галерията на хотел АНЕЛ моя изложбата с живописни работи от различни периоди.

Когато пешката прави първите стъпки на шахматното поле, тя е най-слабата фигура в играта, но носи в себе си потенциала да се превърне в царица, за която няма недостъпни места на дъската. Дългогодишните артистични експерименти на Анжела са мечта, която превръща скромния марш на пешката в царски танц върху шахматната дъска на изкуството.

Откриване - Вернисаж, 11 февруари, от 17,30 до 20ч. Изложбата е до 1 март.



ДРУГОТО ЛИЦЕ НА НАРИСУВАНОТО

За изложбата на Анжела Минкова в галерия "Анел"

Обикновено за художник не се пише така, както ще започна. Днес няколко световни информационни агенции обявиха, с малко закъснение, за смъртта на Реймънд Кошетие, известният френски фотограф, който документира революционните ранни филми на Жан-Люк Годар, Франсоа Трюфо и други режисьори от Нова вълна преди половин век. Автор бе на чудесни, вече можем да ги наречем класически портрети, които остават некредитирани в продължение на десетилетия. Той беше на 101 години. Причината е КОВИД. Завиждах му страшно, когато ги гледах като ученик - вечно се фотографираше с една и съща възхитително щастлива руса млада жена, заедно, с толкова взаимност… Но вниманието ми в съобщенията относно случилото се, бе заради фразата в смисъл, че след известно отношение на признаване, е настъпва почивка - творбите били поне четиридесет години по разни кутии, нещо като добре, че ги е имало, но сякаш вече са били архив… Защо го свързвам с Анжела Минкова и нейното изкуство. Заради характера й, толкова постоянен и сложен в творчеството й, което съхранява елементите на толкова много мисли, ценни и вълнували ни. Съхранява ги, пази ги и ги показва. Ценни, важни, носещи екзистенциални нагласи и с иконографията на "важния свят". Поезията от 60-те и малко нататък, модерната визия на илюстрацията, на филмите, символите като онези например на унгарския режисьор Миклош Янчо и други върховни представители на забравената днес култура. Също така ще добавя и игрите на класика и на ту ренесанси, ту навлизане в зад Ренесанса… Онова някогашно слово отвъд облицовката на шикозния екзистенциализъм - имаше я в поети от Бургас, или пък Валери Петров, Асен Христофоров, югославския, полски и руски авангард, стиховете на Талковски баща, преведените и у нас Бунин, Апулей, Габриеле д`Анунцио, филмите и прозата на Пазолини и т.н… - все анатеми на ортодоксалните автори и чиновници в изкуствата. Да носиш следа не от тия, а точно ония автори: свободомислещите, артистичните, познаващите смисъла на онова, което целят. Често някога същите хора правеха примерно някакъв "декадентския модернизъм", нихилистичен, но взривяващ . както и обратното - нормални на пръв поглед форми, но напук теченията. Като гледам картините й, те ми приличат на един Ной за по-ценните ценности от обикновените такива. И има смелостта да носи в изкуството си всичко онова, което е тя самата. Прекрасни и дълбоки картини!!!! И напук на другото. С много пластове и култура. Където прочетеното примерно не й е попречило на нищо…

Сега като пиша, от прозореца виждам балкона на поета Драгомир Петров, за съжаление отдавна не сред нас. Той бе главен редактор на българската редакция на уникалното, многоезично списание "Куриер на ЮНЕСКО". И бе много голям поет, харесваше го Пиер Сегерс, който го издаваше в Париж, но не го приемаха тук. Бе споделил в едно интервю пред Емил Басат следното: "От друга страна, не само за мене лично, а и за цялата българска поезия това време - от 1956 г. до началото на 60-те години, когато започваше разледяването, беше едно време много малко като отрязък, но много наситено за хората, които са го преживели. "Празните години" преди това бяха нанесли дълбока травма и рана в съзнанието на хората, те доведоха до скъсване на връзката между поколенията и културата, до загубване на приемствеността. Като че ли всичко започваше да съществува наново. Трябваше да се намерят отново връзките, да се построят отново разрушенитe от студената война мостове между културите на света и да се потърсят образци и в българската литература, и в чуждата, за да може да се върне развитието на живописта и културата ни към онова желано прогресивно развитие, прекъснато изкуствено от периода на празната дидактика, кухата фразеология и декларативност. Да се върне към щастливото време на добрите натрупвания на 30-те години, време на щастливи находки за оформяне на един национален стил, който е адекватен както на нашата национална традиция, така и е отворен към европейската." Извинете ми за страшно дългия цитат, но много малко хора са като Анжела Минкова, от хората, които носят интелекта, щафетата, подготовката за подобна приемственост. И са актуални същевременно. Една вълна на култура с голяма сила, която Анжела сякаш е разбрала и й е присъща от най,най-ранната й творческа основа до сега. и Съхранила я е, развива я непрестанно, градила е над нея още и още. До днес. Спомнете си например невероятния увод към стиховете на Микеланджело от Драгомир Петров, прочетете го, намерете прекрасната книга - шедьовър. Там се говори за неоплатонизма, за осветеното от античността познание в някогашна Флоренция чрез теолога Фичино, чрез философа Мирандола. Умове, които влияят над Медичите и времето, стимулират възприятията, носят идеи за много по-сложна Вселена. Тоест чрез споменатия увод много повече научихме, че Ренесансът по-скоро е тайна на посветени в знанието, в мистиката на платонизма. Днес толкова направления в хуманитаристиката са поставени на трупчета, но Анжела Минкова има волята да борави с всичко това, хич не й пука, намира ги за интересни, чете, има източниците, интелектуалните форми на контакт с трудните космологични обяснения. И не толкова трудни, защото художничката умело ги превежда образно.

Анжела Минкова е сред най-истинските наши художници-философи. Това е много присъщо за нея. Сериозността й е философска, иронията - също, пространството и времето при нея са априорни величини, изпълнени от интелектуален баланс, свързани са помежду си. Самата тя е написала веднъж следното: "Всяко творчество е творение от нищото. Родилата се нова идея, сторила се отначало блестяща,трябва да се защити или отхвърли, и преодолее съпротивата на материала. Творчеството е безкраен преход от един неуспех към друг, но е белязан и с редки победи от постигането на целта. Чудесен е вкусът на Трофея - получен от битките със себе си. "

Баланс? В природата ритъмът е проявление на енергия в нейния процес на формиране и функционира според един от двата основни закона: този на прогресията и на контраста на силите; обикновено се срещат заедно. Прогресията винаги е числена и / или геометрична, както в прочутите изчисления на Леонардо Фибоначи , докато контрастът на силите е законът на поляритета, тези сили на центробежния / центробежен, натискането / притеглянето, привличането / отблъскването на електромагнетизма. В изкуството ритъмът е и проявление на енергия в формиращия се, творчески процес. Законът за числената прогресия някога е било основното творческо средство на класическата западна музика; в живописта се намира в перспектива - геометрична - и пропорционална - числена. Когато творци като композитора Арнолд Франц Валтер Шьонберг и Василий Кандински започват да използват закона на контраста на силите, а не на прогресията, музиката и живописта се подчиняват на съвсем различни правила на ритъма и следователно на напълно различни правила на хармония, съставени от съгласие, според което в закона на числата функционира и дисонансът, необходимата противоположност на съгласието. Заради което Кандински ще пише на Шоенберг в писмото си от януари 1911: "Сигурен съм, че собствената ни съвременна хармония не може да се намери по" геометричен "начин, а по-скоро по анти-геометричен, антилогичен начин. И този начин е този на "дисонанс в изкуството", в живопис, следователно, точно толкова, колкото и в музиката. И "днешният" дисонанс в живописта и музиката е просто съгласие на "утре". " Интересно е да се отбележи тук тълкуването на термина "антилогично" на Шьонберг в отговора му на Кандински, пишейки, че това е "това, което наричам премахване на съзнателната воля в изкуството".

Анжела Минкова съотнася явленията в техния интелектуален характер. Силите, хармонията и дисхармонията на онова, което според нея е образ на Вселената. Илюстратор в същността на своето изкуство, тя илюстрира мислите си. И картините й се получават хроники на характерно иконоборческо изкуство - изкуство, създавано с волята да бъде мисловно. В много голям контраст срещу традиционните творчески конвенции - безопасни адаптации на модерното изкуство, когато няма кой копче да ти каже в критичен дух заради разни там апаратни, групови игрички, нагли адаптации на стилове, строго обмислени поведения и прояви на ръст, съобразени с вкуса на йерархията. Вместо това тя се захвана още много преди с радикални експерименти с хартията, визуални форми и визии, които отразяваха вътрешни сътресения, конкретни състояния и избор на онова, което самата тя си харесва. Помня такива нейни опити още преди години, чрез които сякаш произвеждаше феномена на почти изчезване нещата във въздуха…



Изложбата си е изложба. Много добра. Но наскоро видяхме и едни нейни илюстрации към "Пътеписи от Шашавия" на Румяна Чолакова. Напълно своеобразни като техника и намеса в чудесната книга на издателство "СОНМ".

Струва ми се, че в Анжела Минкова има култивирано отношение към философията. Подобно нещо, когато се прави в картини или поредица от картини, ползва различни архетипи. Сякаш художничката е в процес, на когото е присъщо да проследява как историята и митологията се развиват с течение на времето, променяйки форми, за да предефинира живите индивиди и техните действия като символи. Примерно като онези на серафимите, крилати фигури, която са анимирали изкуството от ранната християнска епоха на 4 век. В тях крилатите неземни идеи в човешки форми заема своето място, но ги виждаме и в съвременните визуални митове, графитите на улиците, в плаката и карнавалите. Художничката постоянно търси такива архетипи. Квадрантни пространства, шахматни структури, изобщо картини, изобразеното в които има естеството на достигнати обобщения, които в устата на великите пророци и поети са основата на нещата. Земята в нейния "космическия процес" пред пристанището на разума и човека там. Мисля, че никой критик в последно време не се е занимавал с обхвата на аргументацията на подобен род философски визии. Творби, в които са нарисувани опитите на нашата драматична съдба и интересното безразличие към нас, онова "моралното безразличие към нас на космичността" и което всъщност е дълбоко осмислено мълчание на Космоса към индивида, са само част от дълбоките светове на Анжела Минкова.

"От Тибър, както и от Ганг, етичният човек признава, че космосът е твърде силен за него; и разрушавайки всяка връзка, която го свързва с него чрез аскетична дисциплина, той търси спасение в абсолютния отказ" - говори проф. Хъксли в сигурно известната си лекция на тема "Еволюция и етика". Но дали антагонизмът е така категорично издълбан завинаги или изкуството поне е в състояние да придаде съгласуваност между философията на извънчовешкия разум, с философията на човешкия? Този тип мислене има начин да ни въведе към диаметралните тенденции в човека и извън тях едновременно. Важни неща като обекти за един така високо талантлив и толкова интересно мислещ художник, нарисувал другото съзнание, съществуващо (нашето, ако имаме и тази илюзия, че нещо изобщо е наше) и другото.

С начините си да рисува мисловности, и в някогашните и нови поредица на Анжела Минкова виждаме открива, че тя е потопен в темите си - понеже не съм така навътре в източниците й, мога дилетантски да спомена нещо за Авраамовите религии, така и някакви връзки с връзка с политеистичните култури, близкоизточните религии, фолклора и древната митология.

Такова понятие бих измислил: криптофилософия, алтернативна философия. Хем защото е тайна, групова, споделяна от хора с разбирания подобно отношение, притежаващи интуиция за подобни знания. Начините на рисуване на Анжела Минкова са универсални, но разказното в тях съдържание често е трудно разбираемо извън известна конкретика. Нещата се случват едновременно вътре и извън действието. Такова нещо можем да напишем навсякъде около всяка коя да е хубава творба. Но тук онова ОТПРЕД И ЗАД имат своята характерност. Биполярността на този род светоглед , съставен от посочените контрастиращи моменти, сякаш понякога се изместват към сюрреалистичното. Но и то не е така познато, не се натрапва, стои в подсъзнанието на представите ни. Субектите са психологически непрозрачни - например каменни скулптури без разгадаемо състояние. Заспали сън като в легендите, със забравена самоличността си. Казваш си: тези като се събудят, дали ще си припомнят кои точно са били?

Но можем да сме сигурни, че като се събудят, ще бъде още по-интересно. Самата художничка вече се е изказала по този въпрос: "Ако някой ви убеждава, че знае как започва творчеството, не му вярвайте. Никой не знае!" Може би е добре, че не знаем.

Калин Николов





Елате в .: BGtop.net :. Топ класацията на българските сайтове и гласувайте за този сайт!!! 1995-2021 © Анжела Минкова. Всички права запазени.
Съдържанието на този сайт е под защитата на закона за авторското право. Използването му без разрешение на автора е забранено!
Ако желаете да използвате каквото и да е било от тази страница, моля пишете на автора.