събития

C.V.

преса

контакт

паладиум

книга

поезия

принт

амбианс

връзки


заниМания с изкУство
 
 
 

живопис

графика

скулптура

рисунки

акварел

снимки

други


паладиум

Из "образ и символ на Мирча Елиаде
18.12.2015

УВОД Преоткриване на символиката Учудващата мода на психоанализата донесе успех на някои ключови думи: образ, символика влязоха вече в постоянна употреба. От друга страна, систематичните проучвания на механизма на „първобитната мисловност“ изтъкнаха значението на символиката за архаичната мисъл, както и фундаменталната й роля в живота на кое да е традиционно общество. Надрастването на „сциентизма“ във философията, възраждането на интереса към религията след Първата световна война, многобройните поетически опити и най-вече проучванията на сюрреализма (с преоткриването на окултизма, на литературната „черна“ серия, на абсурдното и т.н.), на различни плоскости и с разнозначни резултати привлякоха вниманието на широката публика върху символа, възприеман като самостоятелен начин на познание. Въпросната еволюция е съставна част от реакцията срещу рационализма, позитивизма и сциентизма на XIX век и е напълно достатъчна, за да охарактеризира втората четвърт на XX век. Но това обръщане към разните символики не е съвсем ново и непознато „откритие“, за което има заслуга единствено съвременният свят: възстановявайки символа като всепризнато средство за познание, той само възобнови една разпространена до XVIII век из цяла Европа насока, която впрочем е свойствена и на другите извъневропейски култури, били те „исторически“ (като например тези на Азия или на Централна Америка), или архаични и „първобитни“. За отбелязване е, че нахлуването на символиката в Западна Европа съвпада с въздигането на Азия на хоризонта на историята; започнало с революцията на Сун Ят Сен, то се утвърди най-вече през последните години; етнически групи, които досега само бяха проблясвали като светкавици в голямата История (подобно на тези в Океания, в Африка и т.н.), се подготвят на свой ред и едновременно да се впуснат в големите и силни течения на съвременната история и дори вече са нетърпеливи да я творят. Не че съществува някаква причинна връзка между издигането на „екзотичния“ или „архаичен“ свят на небосвода на историята и установеното в Европа възраждане на интереса към познанието на символите. Факт е обаче, че това съвпадение се явява едно особено щастливо стечение на обстоятелствата; защото как иначе позитивистката и материалистическа Европа от XIX век би могла да поддържа духовен диалог с „екзотичните“ култури, които всички, без изключение, претендират, че следват мисловни пътища, разминаващи се напълно с емпиризма или позитивизма. В това се крие поне една причина за надежда, че Европа няма да остане напълно скована пред образите и символите, заместващи нашите представи и понятия в екзотичния свят, където някои от тях все пак са пренесени и пригодени към местните условия. Учудващо е, че от цялата съвременна европейска духовност само две послания интересуват действително извъневропейските светове: християнството и комунизма. По наистина различен начин и с подчертано противоположни замисли, те се явяват учения за спасението и, изхождайки от този постулат, смесват „символите“ и „митовете“ в мащаб, сравним само с този при човечеството извън Европа.* [* Опростяваме съжденията си до краен предел, защото става дума за такъв облик на нещата, който нямаме възможност да разгледаме тук. Колкото до комунистическите митове и символи на спасението, очевидно е, че въпреки всички резерви, отнасящи се до ръководния марксистки елит и неговата идеология, масите от симпатизанти са вдъхновявани от натрапчиви лозунги като избавление, свобода, мир, изживяване па социалните конфликти, премахване на експлоататорската държава и на привилегированите класи и т.н., все лозунги, чиято структура и митична функция изобщо не подлежат на доказване.] Както казахме, едно временно щастливо стечение на обстоятелствата позволи на Западна Европа да преоткрие познавателната стойност на символа и то в момент, когато тя вече не „твори историята“ сама и когато европейската култура, ако не иска да се огради с безплоден провинциализъм, е длъжна да се съобразява с различни от нейните пътища за познание, с други стойностни нива. В това отношение всички открития и редуващи се моди, свързани с ирационалното, с несъзнателното, със символизма, с поетическите опити, с екзотичните и неизобразителни изкуства и т.н., послужиха косвено на Запада, като го подготвиха за по-бързо, а и по-задълбочено разбиране на извъневропейските стойности и, в крайна сметка, за диалога с неевропейските народи. Трябва само да си помислим за поведението на етнографа от XIX век спрямо неговия „обект“ и най-вече за резултатите от проучванията му, за да прозрем какъв гигантски напредък е направила етнологията през последните трийсет години. Съвременният етнолог вече е схванал както значението на символиката за архаичната мисъл, така и свойствената й свързаност, нейната законност, умозрителната смелост, „благородството“ й. Нещо повече. Днес вече се съзнава нещо, което XIX век не можеше дори да предугади: че символът, митът, образът са част от субстанцията на духовния живот, че те могат да бъдат прикривани, осакатявани, принизявани, но никога изкоренени напълно. Наистина би си струвало труда да се изучи онова, което е оцеляло от големите митове през целия XIX век. Така би проличало как те — скромни, смалени, обречени да променят постоянно наименованията си, са устояли на този дълбок зимен сън, най-вече благодарение на литературата.* Така например митът за земния рай е оцелял до наши дни под адаптираната форма на „рая в Океания“; от сто и петдесет години всички значими европейски литератури са възхвалявали райските острови в Големия океан, убежище на всякакви блаженства, макар че действителността там е била съвсем различна: „равнинна местност, монотонен пейзаж, нездравословен климат, грозни и дебели жени и т.н.“ Защото и без това Образът на този „океанийски рай“ бе подложен на изпитание от коя да е географска или друга „действителност“. Обективните реалности са нямали нищо общо с „океанийския рай“, който е бил от теологически порядък; той е получил, асимилирал и реадаптирал всички райски образи, отблъснати от позитивизма и сциентизма. Земният рай, в който вярвал още Христофор Колумб (нима той не си е мислел, че го е открил!), станал през XIX век един океанийски остров, но функцията му в устройството на човешката психика си оставала същата: там, на „острова“, в „Рая“ животът протичал извън Времето и Историята; човекът бил щастлив, свободен и не робувал на никакви условности; той не бил принуден да работи, за да съществува; жените били красиви, вечно млади, никакъв „закон“ не тегнел над любовта им. Та чак до голотата, която на далечния остров си възвърнала метафизическия смисъл: условие за живот на съвършения човек, на Адам преди грехопадението**. Макар географската „действителност“ да опровергаваше този райски пейзаж, макар грозни и дебели жени да се нижеха пред очите на пътешествениците, никой не ги забелязваше; всеки виждаше само въображаемия, донесен със себе си образ. [* Колко вълнуващо би било начинанието да се разкрие истинската духовна роля на романа от XIX век, който въпреки всички научни, реалистични и социални „формулировки“ е бил голямото хранилище на унижените митове!] [** Посветили сме на символиката на острова и на голотата в творчеството на Михаил Еминеску, един от най-големите поети на XIX век, проучване, издадено през 1938 година (виж нашата Insula lui Euthanasius, Букурещ, 1943 г., стр. 5– 18).] Символика и психоанализа Мисленето в образи и символи не е характерно само за децата, за поетите или за неуравновесените хора: то е присъща черта на човешкото същество, предшества говора и логическото, разумно разсъждение. Символът разкрива някои аспекти на действителността — най-проникновените, които не се боят да влязат в противоборство с всяко друго средство за познание. Образите, символите, митовете не са безотговорни творения на психиката; те задоволяват една потребност и изпълняват определена функция: да разголват най-скритите качества на съществото. Следователно, изучаването им ни позволява да опознаем по-добре човека, „човека накратко“, този, който все още не е обусловен от историята. Всяко историческо същество носи в себе си голяма част от предисторическото човечество. Наистина това обстоятелство никога не е било забравяно, даже през най-суровите години на позитивизма: кой по-добре от позитивиста знаеше, че човекът е „животно“, притежаващо същите качества и ръководено от същите инстинкти като на своите животински братя? Точно, но непълно заключение, можещо да служи само като отправна точка за по-нататъшни съждения. Днес вече започва да се установява, че праисторическата част на всяко човешко същество няма да се загуби, както се е мислело през XIX век, сред животинското царство и в крайна сметка в „Живота“, а тъкмо обратното — че се разклонява и издига много над него: тази праисторическа част от човешкото същество носи, подобно на медал, белега на спомена от по- богато, по-пълноценно, почти блажено съществуване. Когато едно исторически оформено същество, примерно един съвременен западняк, се остави да бъде обзето от неисторическата си част (което му се случва много по-често и радикално, отколкото си представя!), това не означава непременно, че се възвръща към животинския стадий от развитието на човечеството, към най-дълбоките извори на органичния живот: чрез образите и символите, които употребява, то многократно възстановява райския стадий на първичния човек (каквото и да е конкретното му съществуване, защото този „първичен човек“ се явява най-вече като първообраз, комуто е невъзможно да се „реализира“ в някакъв човешки живот). Като бяга от своята историчност, човекът не се отказва от качеството си на човешко същество, за да се загуби в „животинското“; той преоткрива езика, а понякога и опита на „загубения рай“. Сънищата, бленуванията, образите на носталгиите, на желанията, на възторзите и т.н. са онези сили, които прехвърлят исторически създаденото човешко същество в духовен свят, безкрайно по-богат от затворения кръг на неговия „исторически момент“. По мнението на сюрреалистите, всеки човек може да стане поет: трябвало само да знае как да се отдаде на автоматичното писане. Тази поетическа техника напълно се оправдава от здравата психология. Така нареченото „несъзнателно“ е много по-„поетично“ — и, бихме добавили, по-„философско“, по-„митическо“ — от съзнателния живот. Не винаги е нужно непременно да се познава митологията, за да се изживеят големите митически теми. Това е добре известно на психолозите, които откриват най-красивите митологии в бленуванията или в сънищата на пациентите си. Защото несъзнателното не е населено само от чудовища: боговете, богините, героите, феите също го обитават; впрочем и чудовищата от несъзнателното са митологични, тъй като продължават да изпълняват функциите, които са имали във всички митологии: в крайна сметка да помогнат на човека да се почувства освободен, да усъвършенства навлизането си в съзнателния свят. Грубият език на Фройд и на най-правоверните му ученици често е дразнел благоприличие мислещите читатели. Но тази езикова грубост е всъщност плод на недоразумение: дразнеща е не сексуалността като такава, а идеологията, изградена от Фройд върху „чистата сексуалност“. Заслепен от мисията си — тъй като се смяташе за Великия будител, а всъщност бе само Последния позитивист — Фройд не можеше да си даде сметка, че сексуалността никога не е била „чиста“, че винаги и навсякъде тя е имала поливалентна функция, чиято първа и може би върховна валенция е била космологическата функция, че няма нищо унизяващо в това дадено физическо състояние да се изрази със сексуални термини, понеже, с изключение на модерния свят, сексуалността винаги и навсякъде е била една йерофания,* а половият акт — цялостно действие (а значи също и средство за познание). [* Йерофании — основни видове на проява на свещеното. — Б. пр.] Привличането, което малкото момче изпитва към майка си и произтичащият от това извод, както и Едиповият комплекс са „шокиращи“ само дотолкова, доколкото са предадени такива, каквито са, вместо да бъдат представени, както трябва да се постъпва, като Образи. Защото единствено верен е Образът на Майката, а не на тази или онази майка, hic et nunc, както Фройд даваше да се подразбира. Образът на Майката разкрива — единствено той може да разкрие — действителността си и в същото време своите космологически, антропологически и психологически функции.* Да се „превеждат“ Образите с конкретни термини е напълно безсмислено: Образите наистина включват всичко загатнато от Фройд за „конкретното“, обаче реалното, което те се опитват да обозначат, не се изчерпва с подобни позовавания на „конкретното“. Безпредметно е да се поставя и въпроса за „Произхода“ на Образите: това би означавало все едно някой да тръгне да оспорва математическата „истина“ под предлог, че „историческото откритие“ на геометрията се дължи на предприетите от египтяните работи за канализацията на делтата на Нил. [* Най-голямата заслуга на К. Г. Юнг се състои в това, че надмина фройдистката психоанализа, изхождайки от самата психология и че по този начин възстанови духовното значение на Образа.] От философска гледна точка, всички повдигнати въпроси, отнасящи се до „произхода“ и до „истинския превод“ на Образите са лишени от смисъл и съдържание. Достатъчно е да напомним, че майчиното привличане, изтълкувано в непосредствен и „конкретен“ план — като например желанието да притежаваш собствената си майка — не означава нищо повече от това, което всъщност означава; и обратното, ако се приеме, че става въпрос за Образа на Майката, това желание вече изразява много неща едновременно, понеже въплътява стремежа да се възстанови блаженството на още „неоформената“ жива Материя с всичките й възможни разделения — космологическо, антропологическо и т.н., привличането, което „Материята“ упражнява над „Духа“, носталгията по първичното единство, както и произтичащото от тях желание да се премахнат противоположностите, полярностите и т.н. Впрочем, както вече казахме и както ще покажат следващите страници, по своята структура Образите са мултивалентни. Ако умът използва Образите, за да схване крайната реалност на нещата, то е защото тази реалност се проявява по противоречив начин и следователно не би могла да бъде изразена с понятия. (Познати са отчаяните опити на различните както източни, така и западни теологии и метафизики да изразят с понятия и представи coincidentia oppositorum, лесен и широко използван начин на съществуване, предаден с Образи и символи.) Следователно, единствено верен е Образът като такъв, като сноп от значения, а не само едно от значенията му или само едно от многобройните му обозначения. Да се предава определен Образ чрез конкретна терминология, като се свежда до някое от обозначенията му би било по-лошо, отколкото той да се осакатява, да се унищожава, да се отхвърля като средство за познание. Знаем, че в дадени случаи психиката е тази, която определя едно-единствено значение на Образа — „конкретното“, но това обстоятелство е вече достатъчно доказателство за психическо неравновесие. Несъмнено съществуват случаи, когато Образът на Майката въплътява желанието за кръвосмешение със собствената майка; но психолозите единодушно възприемат подобно плътско тълкуване на един символ като белег за душевна криза. Самата диалектика на Образа прави лъжливо, заблуждаващо всяко негово свеждане до един-единствен признак. Историята на религиите изобилства с едностранчиви, а оттам и измамни тълкования на символите. Не би се намерил нито един голям религиозен символ, чиято история да не е трагична поредица от неизброими „сгромолясвания“. Не съществува и чудовищна ерес, адска оргия, религиозна жестокост, лудост, магическо-религиозна абсурдност или глупост, която да не е „оправдана“ в същината на своя принцип чрез невярно — защото е частично, непълно — тълкуване на величествена символика.* [* Виж нашия Traité d’Histoire des Religions (Трактат по история на религиите) изд. „ЛИК“, 1995, с.247 и сл.]



Елате в .: BGtop.net :. Топ класацията на българските сайтове и гласувайте за този сайт!!! 1995-2019 © Анжела Минкова. Всички права запазени.
Съдържанието на този сайт е под защитата на закона за авторското право. Използването му без разрешение на автора е забранено!
Ако желаете да използвате каквото и да е било от тази страница, моля пишете на автора.