За пътя на твореца

Искаш ли, братко мой, да се оттеглиш в усамотение? Пътя към самия себе си ли искаш да подириш? Позабави се още малко и ме изслушай!

„Който търси, той лесно загубва сам себе си. Всяко усамотение е вина“ — така говори стадото. А ти дълго се числеше към стадото.

Гласът на стадото още дълго ще звучи и в твоите уши. И ако речеш: „Аз нямам вече обща съвест с вас“ — това ще бъде само възридание и болка.

Виж: общата съвест породи дори и тази болка: и последният отблясък на тази съвест припламва още в твоята горест.

Ала нима ти искаш да тръгнеш по пътя на твоята горест, който е път към самия себе си? Та покажи ми твоето право и силата си за това!

Нова сила и ново право ли си ти? Някакво изначално движение? Някакво самовъртящо се колело? Можеш ли да накараш също звездите да се въртят около тебе?

Ах, толкова много люде алчеят по висините! Толкова много се гърчат в спазмите на честолюбието! Покажи ми, че ти не си от алчущите и честолюбците!

Ах, толкова много велики мисли има, те не правят нищо повече от едно духало: надуват и още повече изпразват.

Свободен ли наричаш себе си? Искам да чуя твоята надвластна мисъл, а не че си отхвърлил ярема.

Такъв ли си ти, който е имал възможност да отхвърли ярема? Има люде, които захвърлиха своята последна стойност едновременно със захвърлянето на служебния ярем.

Свободен от какво? Малко го е грижа Заратустра за това. Ала твоят поглед трябва непомрачен от нищо да ми извести: свободен за какво?

Можеш ли сам да си дадеш твоето добро и зло и да окачиш над себе си скрижалите на своята воля? Можеш ли да бъдеш сам съдник над себе си и отмъстител за своя закон?

Ужасно е да бъдеш насаме със съдника и отмъстителя на своя закон. Така бива запокитена звезда, в пустия простор и в ледения дъх на самотата.

И до днес още ти страдаш от присъствието на многото, ти, единичният: и до днес все още е запазена целостта на твоята смелост и твоите надежди.

Но един ден самотността ти ще те изнури, един ден твоята гордост ще се сломи, а твоята смелост ще започне да се клати като стара сграда, преди да рухне. Тогава ти ще простенеш: „Аз съм самотен!“

Един ден ти няма да съзираш вече своята висота, а ще чувствуваш твърде близо до себе си низината; дори и твоята възвишеност ще те плаши като призрак. Един ден ти ще нададеш вика: „Всичко е лъжа!“

Има чувства, които искат да убият самотника. Не успеят ли да постигнат целта си, тогава самите те трябва да умрат! Ала ти в състояние ли си да бъдеш убиец?

Познаваш ли ти, братко мой, вече думата „презрение“? И мъката на своята правда да бъдеш правдив към онези, които те презират?

Ти принуждаваш мнозина да променят преценката си за тебе, а това ги озлобява към тебе. Ти се приближи до тях, ала все пак ги отмина: нивга няма да ти простят те това.

Ти се издигна над тях, ала колкото по-високо се изкачваш, толкова по-дребен те вижда окото на завистта. Ала най-много от всичко мразят този, който лети.

„Как бихте искали да бъдете правдиви към мене!“ — трябва да мълвиш ти. Аз избирам вашата неправда като отреден на мене жребий!

Неправда и кал хвърлят те подир самотника: ала, братко мой, ако искаш да бъдеш звезда, ти не бива заради това да им светиш по-малко!

И пази се от добрите и правдивите! Те разпъват на кръста с удоволствие тези, които си изнамират своя собствена добродетел — те мразят самотника.

Пази се и от свещената простота! За нея е нечестиво всичко, което не е простовато. Тя обича също да си играе с огъня — на кладите.

Пази се също и от пристъпите на любовта си! Прибързано протяга ръка самотникът на този, който го срещне.

На някои люде ти не бива да протягаш ръката си, а само лапата: а аз бих желал твоята лапа да има и нокти.

Ала най-върлият враг, когото можеш да срещнеш, винаги ще бъдеш ти самият: ти сам се дебнеш в пещери и гори.

Самотнико! Ти вървиш по пътя към самия себе си! Ала твоят път води покрай самия тебе и покрай твоите седем дявола!

Еретик ще бъдеш сам за себе си и магьосник, и прорицател, и палячо, и скептик, и нечестивец, и злодей.

Ти трябва да възжелаеш да изгориш в собствения си пламък: как би искал иначе да се възродиш, ако не си се превърнал по-напред в пепел?

Самотнико! Ти вървиш пътя на създателя: ти искаш да си сътвориш един бог от твоите седем дявола!

Самотнико! Ти вървиш пътя на любящия: ти любиш себе си и затова се презираш, както презират само любещи.

Да създава иска любещият, защото презира! Що знае за любовта този, който не е трябвало да презира тъкмо това, що е любил?

Върви в усамотението със своята любов, братко мой, и със своето творчество; едва по-късно ще те последва, накуцвайки, правдата.

С моите сълзи върви в усамотението, братко мой. Аз обичам този, който иска да твори, надмогвайки себе си, и така погива.

Тъй рече Заратустра.

За целомъдрието

Обичам гората. Мъчно се живее в градовете: там има твърде много сластолюбци.

Мигар не е по-добре да попаднеш в лапите на убиец, отколкото в мечтите на една разгонена жена.

И вижте само тия мъже — техният поглед ги издава, че те не познават нищо по-добро на земята освен да лежат с една жена.

Тиня има в дъното на душата им; и горко им, ако в тинята им живее и дух!

Да бяхте поне съвършени като животни! Ала животното има невинност.

Нима аз ви съветвам да умъртвявате сетивата си? Аз ви съветвам да пазите тяхната непоквареност.

Нима аз ви съветвам да пазите целомъдрие? Целомъдрието е за някои добродетел, ала при мнозина почти порок.

Те се въздържат наистина: ала разпасаната кучка в тях наднича със завист от всичко, което вършат.

Дори до висините на тяхната добродетел и до студените глъбини на техния дух ги следва това животно и неговата развилняла похот.

И само колко благопристойно умее тази разпасана кучка да проси късче дух, когато и откажат мръвка месо!

Вие обичате трагедии и всичко, което разкъсва сърцето, нали? Ала аз изпитвам недоверие към вашата кучка.

За мене вие имате прекалено жестоки очи и със сластен поглед търсите страдалци. Вашата сласт не е ли надянала само друга одежда, за да се нарича състрадание?

И тази притча ви давам още: мнозина, които искаха да изпъдят своя дявол, сами попаднаха между свинете.

Комуто тежи целомъдрието, нека запомни този съвет: да се пази то да не се превърне в път към пъкъла — сиреч в тиня и сласт на душата.

За мръсни неща ли приказвам? Според мене това не е най-лошото.

Не когато истината е мръсна, а когато е плитка, познаващият се потапя неохотно в нейната вода.

Естествено, има целомъдрени люде поначало: те са с по-милозливо сърце; те обичат да се смеят по-сърдечно и по-бурно от вас.

Те се смеят също и на целомъдрието и питат: „Що е целомъдрие?“

Целомъдрието не е ли глупост? Ала тази глупост сама дойде при нас, не ние при нея.

Ние предложихме на тази гостенка подслон в сърцето си: сега тя живее у нас — да остане докато иска.

Тъй рече Заратустра.