събития

C.V.

преса

контакт

паладиум

книга

поезия

принт

амбианс

връзки


заниМания с изкУство
 
 
 

живопис

графика

скулптура

рисунки

акварел

снимки

други


паладиум

Емил Чоран Новите богове – из „Лошия създател“
27.01.2016

Който проявява интерес към шествието на непреклонните идеи и вярвания, трябва да поспре пред гледката, предложена от първите векове на нашата ера: там ще открие самия образец на всички видове сблъсъци, които в по-мека форма се срещат по цялото протежение на историята. Обяснимо е: това е времето, когато най-много се е мразило. Заслугата е на християните: трескави, твърдоглави, родени майстори в изкуството на ненавистта, за разлика от езичниците, които са знаели само да презират. Настървението е обща черта на новите хора и новите богове.

Ако си представим едно доброжелателно чудовище, което не умее да враждува, но иска да се научи или поне да разбере що е злост, можем да му препоръчаме неколцина църковни автори, започвайки с Тертулиан, най-бляскавия от всички и свършвайки, да речем, със свети Григорий Назиански, злъчен и все пак блудкавичък, от която реч срещу Юлиан Отстъпник на човек му се приисква незабавно да стане езичник. Нито едно качество не е признато на императора: с неприкрито злобарство се оспорва героичната му гибел във войната срещу персите, където бил убит от „един варварин, смешник по занятие, мъкнещ се подир войската, за да развлича с майтапи и остроумия хората от несгодите на войната”. Никаква изисканост, ни помен от грижа да се издигнеш до висотата на противника. Особено непростимо е, че светецът се е познавал с Юлиан от Атина, където на младини двамата посещавали философските школи..

Няма нищо по отблъскващо от тона на поборниците за една губеща наглед, а всъщност победоносна кауза: те не могат да сдържат ликуването си от предвкусваната победа, нито пък обръщането на собствените си страхове в заплахи. Когато Тертулиан в трескав бяс описва Страшния съд, най-голямото зрелище, както го нарича, си представя как ще се смее над монарсите и боговете, които  „стенат гнуснаво от самото дъно на пъкъла….”. Тази стръв да се натяква на езичниците, че са изгубени ведно с идолите си, е в състояние да омерзи и най-умерените духове. Серия пасквили, маскирани като трактати, апологетическата литература представлява върхът на злъчния жанр.

Диша се само в сянката на изхабени божества. Колкото повече се убеждава в това човек, толкова по-настойчиво изпитва опасението, че ако е живял при възшествието на християнството, може би и той е щял да се поддаде. Началото на една религия (както и на всяко нещо) винаги е подозрително.Но, и единствено то притежава някаква реалност, единствено то е истинско: истинско и отвратително. Не минава безнаказано присъствието при въдворяването на един бог, който и да е той, където и да се яви. Заплахата не е от вчера: още Преометей я изявява, ставайки жертва на Зевс и новата клика окупирала Олимп.

Не толкова перспективата на спасението, колкото яростта срещу античния свят увлича християните в разрушителния им бяс. Понеже повечето са били пришълци, разпенването им срещу Рим е обяснимо. Но каква сила е тласнала туземеца да се покръсти? По онеправдан в сравнение с другите, той е разполагал с един единствен подтик: самоненавистта. Без това отклонение на омразата, нелепо отначало, заразително впоследствие, християнството щеше да си остане обикновена секта, ограничена до една чуждестранна клиентела, всъщност единствено пригодена да замени без мъка и угризения старите божества за един прикован труп. Нека онзи, който се опитва да разбере как сам би приел обръщането на Константин, се постави в кожата на един пазител на традицията, на един гордеещ се с вярванията си езичник: как да приемеш кръста, как да се примириш с този символ на безчестна смърт върху римските знамена? Примирявали са се така или иначе и днес ни е трудно да си представим на колко вътрешни поражения е израз това примирение, станало скоро всеобщо. Ако в нравствен порядък можем да го видим като венец на вътрешна криза и така да му предадем статуса или извинението на покръстване, погледнато в политически план, то си е чисто предателство. Да изоставиш боговете изградили Рим, означава да изоставиш самия Рим, за да се съюзиш с тази „нова раса човеци, пръкнали се вчера, без родина и традиции, опълчени срещу всички религиозни и граждански институции, преследвани от правосъдието, покривани отвред с позор, но самовеличаещи се с общото презрение”. Диатрибата е на Целз, от 178 година. Близо два века по-късно Юлиан пише на свой ред: „Ако при царуването на Тиберий или на Клавдий е могъл да се намери един-единствен извисен дух, покръстен в християнските идеи, смятайте ме за най-големия лъжец.”

„Новата раса човеци” вижда доста зор, преди да успее да се наложи сред изтънчените. Може ли да се има вяра на разни непознати, кой знае откъде дошли, при това извикващи презрение с всеки свой жест? В това е въпросът: как да приемеш бога на хора, които презираш, а на всичкото отгоре и новоизлюпен? Старостта е бил единствен поръчител за валидността на божествата; търпели са ги всичките, при условие, че са отколешни. Особено възмутителна е била в случая съвършената прясност на Сина: съвременник и парвеню….. Тъкмо той, отблъскваща фигура, непредречена и непредвидена от нито един мъдрец, най много е „шокирал”. Появата му предизвиква скандал и е трябвало да минат четири века, докато го преглътнат. Отеца, отдавнашен познайник, са го приели и християните по тактически съображения в един глас са се позовавали на него: нима книгите в негова прослава, чийто дух евангелията продължават, не са според Тертулиан по стари с няколко века от храмовете, оракулите и езическите божества? В своята разпаленост апологетът стига до твърдението, че Моисей предшествал с няколко хилядолетия разрушаването на Троя. Подобни брътвежи трябвало да опровергават въздействието на забележки като тази на Целз: „В края на краищата, евреите са се създали като народ преди много векове, изработили са закони, на които да се подчиняват, и си ги съблюдават до ден днешен. Религията им, каквато и да е, каквото и да речем за нея, си е религия на техните предци. Като й остават верни, те действат подобно на другите хора, които тачат обичаите на своята страна.”

Данта към предразсъдъка за древност означава да се приемат за единствено законни туземните божества. Християните са били готови по сметка да сведат глава пред този предразсъдък, но не са могли без опасност от самоунищожение да направят следващата крачка и да го приемат изцяло, с всичките му последствия. Според Ориген етническите богове са идоли, остатъци от политеизма; още свети Павел ги принизява до равнището на демони. За иудаизма всички те са лъжебожества с изключение на еврейския бог. „Единственият им недостатък е – пише Юлиан за евреите, – че като принасят на своя бог, не служат едновременно и на останалите. И все пак той ги възхвалява, заради противенето им на модата в религиозната област. „Избягвам нововъведенията във всяко нещо и особено когато става дума за богове” – това признание го е злепоставило и му е лепнало прозвището „реакционер”. Но какъв „прогрес” пита се човек, е християнството, сравнено с езичеството? Няма „качествен скок” от еди бог до друг или от една цивилизация до друга, нито пък от един език до друг език. Кой би посмял да провъзгласи превъзходството на християнските писатели над езическите? Дори и за пророците, многократно надвишаващи като плам и стил църковните отци, един свети Хиероним споделя, че не може да ги чете, след като се е потапял в Цицерон или Плавт. „Прогресът по онова време е бил въплътен в тези нечитаеми отци: отдръпването от тях включване в „реакцията” ли е означавало? Юлиан с пълно основание предпочита пред тях Омир, Тукидит или Платон. Едиктът, с който се забранява на християнски учители да тълкуват гръцките автори, е бил предмет на множество нападки през вековете, не само от страна на противниците, но и на поклонниците на императора. Без да се опитваме да го оправдаем, не можем да не го разбираме. Насреща си е имал фанатици и за да ги накара да го уважават, трябвало от време на време да стига до крайности като тях, да избълва някоя нелепост насреща им, защото в противен случай са щели да го вземат за аматьор. По тази причина е предявил изискването „преподавателите” да следват тълкуваните от тях автори и да възприемат гледищата им за боговете. „А ако подозират, че са се заблудили относно най-почитаните същества, нека да отидат в църквите на галилеяните, за да разсъждават върху Матей и Лука!”

В очите на древните, колкото повече богове признаваш, толкова по-добре служиш на Божественото, чиито аспекти и лица са те. Неблагочестие е да се опитваш да да ограничиш броя им; да премахнеш всички в полза на един е престъпление. С това престъпление са се обременили християните. Вече не вървяло да се приемат с насмешка: злото, което пръскали, се е било разпростряло твърде нашироко. Невъзможността да се гледат отвисоко поражда цялата ярост на Юлиан.

*

Политеизмът по-добре се спогажда с многообразието на склонностите и поривите ни, като ни предлага възможност да се развият и изявят, всяка според природата си да клони към божеството, което й приляга в момента. Но какво да предприемеш с един единствен бог? Как да го лицезреш, как да го използваш? Има ли го, животът винаги е под натиск. Еднобожието пресова нашата чувствителност: но ни вдълбочава, стягайки ни в обръч; система от принуди, която ни сподобява с вътрешно измерение в ущърб на цъфтежа на силите ни, то е преграда и осуетява разгръщането ни, то ни поврежда. Сто на сто сме били по-нормални с няколко божества, нежели с едно. Ако здравето е критерий, какво връщане назад е монотеизмът!

В режим на няколко божества, пламъкът е разпределен, насочи ли се към едно, той се концентрира и гноясва, избива в агресивност, във вяра. Енергията вече не е разсеяна, цялата е съсредоточена в една посока. Забележителна черта на езичеството е, че не прави разлика между вяра и неверие. Впрочем вярата е християнско изобретение; тя предполага сходна неуравновесеност у човек и у Бог,нагазили в един колкото  драматичен, толкова и налудничав диалог. Оттук идва бесовството на новата религия. Много по-човешка, старата е предоставяла възможност сам да си избереш онзи от боговете, когото желаеш, тя не е налагала нито един от тях, предпочитанието към този или онзи си е било работа на човека. Колкото по-капризен е бил, толкова по е имал нужда да ги сменя, да минава от един на друг, уверен, че ще намери начин всичките да ги обича в течение на живота си. На това отгоре те са били скромни и са изисквали само почитание: кланяли им се, не са коленичили пред тях. Те съвършено са прилягали на онзи, чиито противоречия не са били разрешени и не са могли да бъдат, на терзаещия се, неумиротворен дух: какъв шанс е било за него в чергарската му горест възможността всичките да ги опита, с почти пълната увереност, че ще попадне точно на онзи, от който непосредствено се нуждае! След победата на християнството свободата да циркулираш сред тях и да ги подбираш според волята си става немислима. Край на съжителството им, на възхитителното им омешване! Един уморен от езичеството, но все още непогнусен естет, би ли приел новата религия, ако се бе догаждал, че тя ще се разпростре върху толкова много векове? Би ли заменил въображението, присъщо на режима на  взаимозаменяемите идоли срещу култ, чието божество се радва на такова ужасяващо дълголетие?

На пръв поглед човек си е дал богове от необходимост да се чувства защитен и осигурен, докато всъщност  го тласка жажда за страдания. С вярването, че са множество, той си е оставил известна свобода на движението, отдушник; ограничавайки се впоследствие до един единствен, си е добавил нови окови и страхове. Само животно, което се обича и ненавижда до извратеност, може да си позволи лукса на толкова тежка робия. Каква жестокост спрямо нас самите е обвързването с големия Призрак, занитването на съдбата ни с неговата. Единственият бог прави живота нетърпим.

Християнството е употребило юридическата строгост на римляните и философската акробатика на гърците не за да освободи духа, а за да го прикове. И като го приковава, то го заставя да се вдълбочава, да се спусне в себе си. Догмите го зазиждат, издигат външни прегради, които не бива да преминава на никаква цена; в същото време те му оставят свободата да обхожда собствената си вселена, да изследва шеметите си и, бягайки от тиранията на доктриналната непреклонност, да търси битието – или отрицателната му равностойност – в крайната точка на всяко усещане. Приключение на окования дух, екстазът неизбежно е по-често срещан в една авторитарна религия, отколкото в либералните; тогава той е скок в съкровеното, притичване до дълбините, бягство към себе си.

Лишени безкрайно дълго време от друг заслон освен Бог, ние сме се потопили толкова дълбоко в него, колкото и в нас самите (това гмуркане е единственият истински подвиг, осъществен за две хиляди години), проучили сме неговите пропасти и нашите, разрушили сме тайните му една по една, изтощили сме и сме похабили веществото му с двойната агресия на знанието и молитвата. Древните не са тормозели боговете си: били са твърде деликатни, за да ги изтезават или да ги превръщат в обект за изучаване. Още не е бил осъществен пагубният преход от митология към теология и те не са познавали онова непрестанно напрежение, звънтящо както в гласовете на големите мистици, така и в плоските поуки на катехизиса. Когато тукашният свят е синоним на непроходимост и усещаме връзката си с него физически прерязана, лекарството не е вярата или отрицанието на вярата (и двете са изражение на една и съща недъгавост), а езическото любопитство, и по-точно – представата, която си изграждаме за него.

*

Най-гнетящата несгода, на която се натъква християнството, е, че не може съзнателно да тачи повече от един бог, макар че му е позволено  да се закрепости при неколцина (култ към светците). Благотворна свобода, позволила на езичеството да намери въпреки всичко продължението си. Ако я нямаше, прекалено чистото християнство неизбежно щеше да наложи всеобща шизофрения. Независимо от приказките на Тертулиан, душата е по природа езическа. Каквото и да е божество, стига да отговаря на някакво неотложно, надлежно искане, се превръща за нас в добавъчна жизненост, „камшик във вените”; не е така, ако ни е наложено или не отговаря на необходимост. Грешката на езичеството е, че твърде нашироко е приемало и трупало: то умира от щедрост и прекалена отзивчивост, умира от липса на инстинкти.

Ако, за да преодолеем аза, тази чума, заложим на привидностите, няма начин да не оплачем оттеглянето на една религия без драми, без кризи на съвестта и поощряване на угризенията, еднакво повърхностна и в принципите, и в практиката си. В древността дълбока е философията, не религията; в модерната епоха „дълбочината” и свързаните с нея гърчове от всякакъв род са кауза само на християнството.

Епохите без уточнена вяра (елинистичната и нашата) се захващат да класифицират боговете, отказвайки се да ги делят на истински и лъжливи. Обратно, идеята, че са заменяеми, е недопустима във времена, когато господства пламенността. Молитвата не може да бъде отправяна към вероятно истински бог. Тя не се принизява до тънкости, не понася степенуване вътре във върховното: и да се съмнява, прави го в името на Истината. Не се пада на колене заради нюанс. Всичко това става вярно с пришествието на монотеистичното бедствие. За политеистичната благочестивост нещата стоят другояче. В „Октавий” на Минуций Феликс, преди да защити християнската позиция, авторът поставя в устата на Цецилий, представителя на езичеството, следните думи: „Виждаме как се почитат националните божества: в Елевзина – Церз, във Фригия – Кибела, в Епидавър – Ескулап, в Халдея – Ваал, в Сирия – Астарта, в Таврида – Диана, при галите – Меркурий, а в Рим – всички наведнъж.” И добавя: „Откъде се е взел този единствен бог, самотен и изоставен, незнаен за нито един свободен народ, за нито едно царство?….”

Според древното римско правило никой не можел да се кланя у дома си на нови или чуждоземски божества, ако преди това те не са приети от държавата, по специално от Сената, единствен упълномощен да решава кои да се допуснат и кои да се отхвърлят. Изникнал в покрайнините на империята, стигнал до Рим по нелегални пътеки, християнският бог впоследствие ще си отмъсти, че е бил принуден да се вмъкне незаконно.

Една цивилизация може да бъде разрушена само след като се разрушат боговете й. Подлагат се на преследвания, за да я хулят по-успешно, да утоляват неудържимия си апетит за злословия. Колко ли нещастни биха били, ако им бе отказана честта да ги издигнат до ранга на жертви! Всичко ги е вбесявало в езичеството, дори търпимостта му. Бронирани в сигурността си, те не проумявали как може човек да се задоволява с привидности, подобно на езичниците, нито как може да съществува вероизповедание, чиито жреци, обикновени държавни служители, натоварени с обредната театралност, никому не налагат тегобата на искреността.

Когато човек си повтаря, че животът е поносим само ако можеш да сменяш боговете си и че еднобожието съдържа в зародиш всички форми на тиранията, представа да жали за античното робство. По добре е да си роб и да се кланяш на божеството, което желаеш, отколкото да си „свободен”, с една-едничка разновидност на свещеното пред себе си. Свободата, това е правото на разлика; тя е множественост и повелява пръскане на абсолютното, разтварянето му в прахообразни истини, еднакво основателни и временни. Има в либералната демокрация подлежащ (или подсъзнателен, ако желаете) политеизъм; обратно, всеки тоталитарен режим се позовава на замаскирано еднобожие. Любопитен е механизмът на монотеистичната логика: стане ли християнин, езичникът се изпълва с нетърпимост. По-добре е да потънеш с масата сговорчиви богове, нежели да добруваш в сянката на деспот! Във време, когато по липса на религиозни сблъсъци присъстваме на идеологически, въпросът пред нас е същият, който е измъчвал гаснещата античност: „Как да отхвърлиш толкова богове заради един единствен?” – с уточнението, че изискваната саможертва е разположена по-ниско, на равнището на гледищата, не на боговете. Щом едно божество или една доктрина надделеят, свободата е под заплаха. Приеме ли се търпимостта за върховна ценност, всичко, което я нарушава, трябва да се смята за престъпление, като започнем от кръстителските начинания, в които Църквата е останал ненадмината. Ако толкова е преувеличавала суровостта на гоненията и така смехотворно е раздувала броя на мъчениците, то е, защото като смазваща сила в продължение на много време тя е имала нужда да прикрива безчинствата си зад благородни предлози: нима ненаказването на гибелните учения не би било предателство спрямо пожертвалите се за нея? С други думи,  от вярност е унищожавала „заблудените” и след като е била подтискана четири века, си е присвоила основанието да подтиска четиринайсет. Това е тайната, чудото на нейната дълговечност. Няма жертви отмъстени с повече системност и настървение.

Тъй като пришествието на християнството съвпада с установяването на империята, някои отци (Евсебий, например) заявяват, че това съвпадение има дълбок смисъл: един Бог – един Император. Всъщност премахването на националните прегради, възможността да се пътува в една обширна държава без граници позволява на християнството да се просмуче и да вилнее. Без това улесняване на разпространението му то щеше да си остане обикновено дисидентство в лоното на иудаизма, а не да се превръща в завоевателна религия и, което е по-лошо, в религия на пропагандата. Всичко е повод за вербовка, за самоутвърждаване, та чак и тези дневни погребения, истинска обида както за езичниците, така и за олимпийските богове. Юлиан отбелязва, че според едновремешните законодатели „заради това, че животът и смъртта са различни открай докрай, всички дейности свързани с тях трябва да се изпълняват поотделно”. В своя бесен прозелитизъм християните не били склонни да спазват разграничението: те са проумели ползата от трупа и печалбата, която може да се извлече от него. Езичеството не е потулвало смъртта, но е избягвало да я разстила. За него основен принцип е било, че тя не се съгласува с деня, че е обида за светлината и че стихията й са нощта и адските божества. Галилеяните всичко напълниха с гробища, казва Юлиан, който нарича Исус естествено „мъртвеца”. В очите на езичниците, достойни за това име, новото суеверие не е могло да изглежда другояче, освен като експлоатация, като величаене на грозотата. Целз не е могъл да наблюдава, но Юлиан прекрасно е опознал слабодушните спътници на християнството, неспособните да го приемат изцяло, но все пак мъкнещи се подир него от страх, че останали встрани, ще се изключат от „бъдещето”. Опортюнизмът или страхът от самотата са ги подтиквали да равняват крачка с „пръкналите се вчера”, които били призвани скоро да заиграят ролята на господари, на мъчители.

*

Колкото и  основателна да е била страстта му към покойните богове, Юлиан не е имал никакъв шанс да ги възкреси. Вместо да се хаби без полза, по-добре е било напук да се съюзи с манихейците, за да подрие с тях Църквата. Жертвайки идеала си, поне би утолил омразата си. Каква друга карта му е оставала освен отмъщението? Бляскаво поприще на отмъстител се е отваряло пред него и той вероятно би го поел, ако погледът му не е бил замъглен от носталгията по Олимп. Битка заради съжаление не се води. Вярно е, че умира млад, по-малко от две години на престола; да бе  имал десет или двайсет пред себе си, каква услуга щеше да ни направи! Едва ли би успял да задуши християнството, но поне щеше да го научи на повече скромност. Нямаше да сме толкова уязвими, защото нямаше да сме живели така, сякаш представляваме центърът на вселената и всичко, самият Бог дори се върти около нас. Инкарнацията е най-опасното ласкателство, поднасяно ни някога. Тя ни е отредила несъразмерен статус, без връзка с това, което сме. Придавайки на човешката историйка достойнство на космическа драма, християнството ни е измамило за собствената ни незначителност, потопило ни е в илюзията, в този болнав оптимизъм, който противно на очевидното смесва лутаници и апотеоз. По-разсъдлива езическата древност поставя човека на мястото му. Когато Тацит се пита дали събитията са направлявани от вечни закони или са лашкани от случайността, той всъщност не си отговаря, оставя въпроса нерешен и тази липса на решение точно изразява общото усещане на древните. Повече от всеки друг историкът, вгледан в мътилката от константи и съвпадения, съставляваща историческия процес, е заставен да се колебае между предопределеността и случая, между законите и прищявката, между Физиката и Фортуна. Няма нещастие, което можем да видим по наша воля било като моментно разсейване на провидението, било като безучастност на случая, било най-сетне, като неумолимост на съдбата. Тази троица, толкова удобна за всеобща употреба и особено за един трезв дух, е най-утешителното, предложено от езическата мъдрост. Модерните избягват да се позовават на нея, както бягат и от специфично античната идея, че доброто и злото съставляват неизменен сбор, неподлежащ на никаква промяна. С нашето обайване от прогреса и регреса ние негласно приемаме, че злото се изменя, че намалява или че нараства. Съответствието на света с него самия, представата, че е осъден да бъде това, което е, че бъдещето няма да добави нищо важно към съществуващите дадености, тази красива представа не е вече в сила: та нали тъкмо бъдещето, източник на надежда и ужас, е нашето същинско място; ние в него живеем, той е всичко за нас. Магията на грядущето, християнска по същината си, свежда времето до понятията за неизбежност и вероятност и ни прави неспособни да си представим един неподвижен миг, почиващ в себе си, изскубнат от поразията на последователността. Дори и лишено от всякакво съдържание, очакването е празнота, която ни изпълва със задоволство, успокояваща тревога – дотолкова сме неспособни да видим нещата застинали. „Не е необходимо Бог да поправя творенията си” – това становище на Целз, споделяно от една цяла цивилизация, е в разрез с наклонностите ни, с инстинктите ни, със самото ни същество. В състояние сме да сложим подписа си под него само в някои чудати моменти, в пристъпи на мъдрост. То е в разрез дори с мислите на вярващия, защото в религиозните среди по-често  отколкото другаде Бог е упрекван заради чистата му съвест, заради безразличието му към качеството на неговото творение, заради отказа му да заглади аномалиите. Нуждаем се от бъдеще, на всяка цена. Вярата в Страшния съд е създала психологическите предпоставки за вярата в смисъла на историята; нещо повече: цялата философия на историята е отпадъчен продукт от идеята за Страшния съд. Може да гледаме благосклонно на една или друга циклична теория: присъединяването ни към нея си остава абстрактно; на практика се държим така, сякаш историята се придържа към линеарно развитие, сякаш различните редуващи се цивилизации са само етапи, които следва, за да се изяви и сбъдне, някакво велико предопределение с име, менящо се според вярванията ни или идеологиите ни.

*

Колкото и  основателна да е била страстта му към покойните богове, Юлиан не е имал никакъв шанс да ги възкреси. Вместо да се хаби без полза, по-добре е било напук да се съюзи с манихейците, за да подрие с тях Църквата. Жертвайки идеала си, поне би утолил омразата си. Каква друга карта му е оставала освен омъщението? Бляскаво поприще на отмъстител се е отваряло пред него и той вероятно би го поел, ако поглрдът му не е бил замъглен от носталгията по Олимп. Битка заради съжаление не се води. Вярно е, че умира млад, по-малко от две години на престола; да бе  имал десет или двайсет пред себе си, каква услуга щеше да ни направи! Едва ли би успял да задуши християнството, но пне щеше да го научи на повече скромност. Нямаше да сме толкова уязвими, защото нямаше да сме живели така, сякаш представляваме центърът на вселената и всичко, самият Бог дори се върти около нас. Инкарнацията е най-опасното ласкателство, поднасяно ни някога. Тя ни е отредила несъразмерен статус, без връзка с това, което сме. Придавайки на човешката историйка достоинството на космическа драма, християнството ни е измамило за собствената ни незначителност, потопило ни е в илюзията, в този болнав оптимизъм, който противно на очевидното смесва лутаници и апотеоз. По-разсъдлива езическата древност поставя човека на мястото му. Когато Тацит се пита дали събитията са направлявани от вечни закони или са лашкани от случайността, той всъшност не си отговаря, оставя въпроса нерешен и тази липса на решение точно изразява общото усещане на древните. Повече от всеки друг историкът, вгледан в мътилката от константи и съвпадения, съставляваща историческия процес, е заставен да се колебае между предопределеността и случая, между законите и прищявката, между Физиката и Фортуна. Няма нещастие, което можем да видим по наша воля било като моментно разсейване на провидението, било като безучастност на случая, било най-сетне, като неумолимост на съдбата. Тази троица, толкова удобна за всеобща употреба и особено за един трезв дух, е най-утешителното, предложено от езическата мъдрост. Модерните избягват да се позовават на нея, както бягат и от специфично античната идея, че доброто и злото съставляват неизменен сбор, неподлежащ на никаква промяна. С нашето обайване от прогреса и регреса ние негласно приемаме, че злото се изменя, че намалява или че нараства. Съответствието на света с него самия, представата, че е осъден да бъде това, което е, че бъдещето няма да добави нищо важно към съществуващите дадености, тази красива представа не е вече в сила: та нали тъкмо бъдещето, източник на надежда и ужас, е нашето същинско място; ние в него живеем, той е всичко за нас. Магията на грядущето, християнска по същината си, свежда времето до понятията за неизбежност и вероятност и ни прави неспособни да си представим един неподвижен миг, почиващ в себе си, изкубнат от поразията на последователността. Дори и лишено от всякакво съдържание, очакването е празнота, която ни изпълва със задоволство, успокояваща тревога – дотолкова сме неспособни да видим нещата застинали. „Не е необходимо Бог да поправя творенията си” – това становище на Целз, споделяно от една цяла цивилизация, е в разрез с наклонностите ни, с инстинктите ни, със самот ни същество. В състояние сме да сложим подписа си под него само в някои чудати моменти, в пристъпи на мъдрост. То е в разрез дори с мислите на вярващия, защото в религиозните среди по-често  отколкото другаде Бог е упрекван заради чистата му съвест, заради безразличието му към качеството на неговото творение, заради отказа му да заглади аномалиите. Нуждаем се от бъдеще, на всяка цена. Вярата в Страшния съд е създала психологическите предпоставки за вярата в смисъла на историята; нещо повече: цялата философия на историята е отпадъчен продукт от идеята за Страшния съд. Може да гледаме благосклонно на една или друга циклична теория: присъединяването ни към нея си остава абстрактно; на практика се държим така, сякаш историята се придържа към линеарно развитие, сякаш различните редуващи се цивилизации са само етапи, които следва, за да се изяви и сбъдне, някакво велико предопределение с име, менящо се според вярванията ни или идеологиите ни.

*

Има ли по-добро доказателство от изкълчеността на нашата вяра от липсата на лъжебожества? Очевидно е немислимо за един вярващ богът, на който се моли да е законен, както друг, съвсем различен бог. Вярата е пропъждане, враждебност. Заради това, че не мрази вече другите религии, заради това, че ги разбира, християнството е свършено: все повече не му достига жизненост, този извор на нетърпимост. Тъкмо нетърпимостта е била основанието му да го има. За собствено нещастие то е престанало да бъде чудовищно. Подобно на залязващия политеизъм е поразено, парализирано е от прекалена широта на възгледите. Неговият бог има вече толкова престиж за нас, колкото Юпитер за обърканите езичници.

До какво се свеждат всички брътвежи около „смъртта на Бога”, ако не до констатация за кончината на християнството? Не достига смелост за пряко счепкване с религията, затова заяждането е с шефа, когото упрекват в неактуалност, свенливост, умереност. Никой не се страхува от бог, пропилял капитала си от жестокост, никой не го почита. Ние сме белязани от всички тези векове, през които вярата в него е означавала страх от него, когато в уплаха си сме си го представяли едновременно съчувстващ и безскрупулен. Кого може да стряска сега, когато и вярващите дори усещат, че е отминат, че е невъзможно да се пришие към настоящето и още по-малко към бъдещето? И както езичеството е трябвало да отстъпи пред християнството, така и то ще трябва да сведе глава пред някакво ново вярване; с отнета настъпателност, то вече не е препятствие за нахълтването на други богове; остава само те да се появят. Не ще и дума, единствено лицата или единствено маските им ще са божествени, но от това няма да са по-малко застрашителни.

Онзи за когото свобода и шемет са неотделими, не може да не приеме всяка вяра, независимо откъде идва, дори и антирелигиозна да е, като спасителни букаи, като желана бленувана верига, чиято задача е да спъва любопитството и треската, да осуетява ужаса от неопределеното. Когато такава вяра надделее и се възцари, незабавното следствие е, че намалява броят на въпросите , които чакат отговор, както и почти трагично ограничаване на възможните пътища. От плещите ни се смъква бремето на избора, някой сочи вместо нас. Изтънчените езичници, изкусили се от новата религия, са очаквали тъкмо това: някой да сочи вместо тях, да им казва къде да отидат, за  да не се колебаят повече пред праговете на толкова много храмове, да не залитат към толкова много богове. С умора, с отказ от пилигримствата на духа приключва религиозният кипеж без  верую, присъщ на александрийската епоха. Хората обявяват съвместно съществуване на истините, защото не се задоволяват с малкото, което всяка предлага; стремят се към всичко, но към едно ограничено, очертано, сигурно всичко – толкова се шири страхът да не се изпадне от универсалното в уклончивото в неустановеното и безформеното. В момента християнството добива опита на това сриване, изживян навремето от езичеството.То изпада, засилило се е да изпадне и това го прави поносимо за невярващите, все по-благосклонни към него. Дори и победено, езичеството е продължавало да бъде мразено; в изстъплението си християните са отказвали да забравят, докато в наши дни всички са простили на християнството. Още през XVIII век се изчерпват доводите срещу него. Също като отрова, изгубила свойствата си, то не може нито да спаси, нито да погуби някого. Но пък е низвергнало твърде много богове, за да е справедливо само да избегне участта, която им бе отредило. За тях идва часът на отплатата. Навярно се радват много, като гледат най-страшния си враг, паднал колкото тях, след като ги приема всичките без изключения. По времето на триумфа си е рушило храмовете и е изнасилвало духовете, навред където му е хрумвало да се появи. Новият бог, ако ще хиляди пъти да е разпъван, не знае що е милост, разбива всичко по пътя си, сили се да заеме възможно най-обширно пространство. Така ни кара скъпо да платим, че не сме го признали по-рано. Докато е бил някой си, може и да е притежавал известна привлекателност: не са се виждали още по него стигматите на победата.

Една религия никога не е по-благородна, отколкото в мига, когато успее да приеме себе си за суеверие и непринудено наблюдава собственото си гаснене. Християнството се е родило и процъфтяло в омраза към всичко различно и тази омраза го е крепила по целия му път, с края на пътя идва и краят на омразата. Христос няма да слезе в Ада; положен е отново в гроба и този път ще си остане в него, вероятно никога не ще се надигне: вече няма кого да освобождава нито на повърхността, нито в недрата на земята. Сетим ли се за крайностите, придружавали възшествието му, не можем да не повторим възклицанието на Рутилий Намациан, последния езически поет: „Боговете да бяха пожелали Иудея никога да не беше завоювана!”

След като е прието, че всички богове са еднакво читави, защо да не се отиде докрай, защо да не се възвеличат всичките? От страна  на Църквата това би било върховен завършек: тя ще погине с поклон пред своите жертви…. Има признаци, че усеща това изкушение. Така, подобно на античните храмове, би си оказала честта да приеме божествата отломки отвред. Но още веднъж, необходимо е истинският бог да изчезне, за да могат да се явят всички останали.

Превод: Красимир МирчевШемет на скептицизма
Списание за култура и хуманистика
ПАНОРАМА
Университетско издателство „Св. Климент Охридски“ 1996Качено на сайта iztoknazapad.com на 28.08.2013



Елате в .: BGtop.net :. Топ класацията на българските сайтове и гласувайте за този сайт!!! 1995-2019 © Анжела Минкова. Всички права запазени.
Съдържанието на този сайт е под защитата на закона за авторското право. Използването му без разрешение на автора е забранено!
Ако желаете да използвате каквото и да е било от тази страница, моля пишете на автора.