Елена Попова за Анжела Минкова написано 1985г.

Вече е на 35 години. Все още има -място в графата „Млади художни­ци”, макар и неотклонно изтласквана към горната й граница от при­тока на „по-млади“, „най“ и „съвсем млади“. Кой знае със сигурност колко време я отделя от спокойствието на зрелостта? Както почти все­ки от това поколение, тя стоически продължава да обитава едно из вънвременно, изцедено отнадежди пространство — там някъде между патетичното юношество, заредено с яростна и все по-разсейваща се, обезсмислена енергия, и цивилизованото-, непостижимо нормално бъде­ще, нереално като Аркадия за обезверения разум. Защото в царството на абсурда оцелелият разум ражда горчиви плодове.

Последния път, когато срещнах Анжела, косата й бе прошарена.

Иначе изглеждаше както всякога — енергична по навик походка, неизменните джинси, ръце в джобовете на якето, никакъв грим. (Са­мо веднъж съм я, виждала различна: през есента на 1985 година, на откриването на първата й самостоятелна изложба. Пристъпваше не­ловко в, дълга, елегантно деколтирана черна рокля и очите й, лишени от преградата на очилата, синееха с обезоръжаваща женственост. Беше красива като откровение; баща й, стиснал цвете в един затъмнен ъгъл на залата, заплака. Повече никога не се облече така.) И бъдещето, как­вото и да е то, едва ли ще я промени особено. Само дето между бързите остроумни реплики, заредени с внезапни рикошети на мисълта и остри асоциативни виражи, между ироничните коментари на едно или друго явление все по-често започват да се промъкват уморени паузи, а ли­цето застива в израз на детинско недоумение. Всъщност все по-ред­ки стават разговорите, срещите, контактите със света, все понаситено с незрими присъствия е пространството между четирите стени на ателието.

Познавам Анжела Минкова от двадесетина години, през които тя измина дълъг път, макар че не претърпя видими промени, не смая с многочислени творби; разбирам това сега, припомняйки си начални­те стъпки в Художествената гимназия.

И Анжела — с изцапана от глина престилка, с джобове, претъпка­ни с парчета моливи, сангйна и креда, невероятно работоспособни, за­разяваща всички със страстната си амбиция да овладее натурата, като самоотвержено й се подчини изцяло. Неуморно обикаляща столични­те пазарчета, гари и градинки, местата, където човешкото стълпотвoрение придобива най-разнолики и крайни, често отблъскващи и урод­ливи форми. На ден тя изпълваше десетки, понякога стотици късове хартия с бързи скици, докато привикна да фиксира върху листа лаконично, като йероглифи на човешкия характер, най-същностните черти на модела. Така стихийно и неудържимо моделираше и собствения си характер, вкус, ерудиция, култура; откри за себе си и всички нас възторга от Достоевски, Ницше, Сартр, Камю, Кафка и кого ли още не. Когато за първи път чух понятието self made man, произнесено с огромен респект вече не помня от кого и по какъв повод, естествено си помислих за Анжела. Същата, но с повече овладени и канализирани в определена посока професионални познания и умения беше и в годи­ните на следването в Художествената академия, в класа по илюстра­ция на проф. Хр. Нейков.

Нормално беше първите й самостоятелни творчески изяви да бъдат в областта, на книжната графика. Литературните пристрастия на Ан­жела предизвикаха появата ка сериозни и оригинални графични ин­терпретации на произведения като „Кентавърът“ от Джон Ъпдайк, „Полет над кукувиче гнездо“ от Кен Киси, „Космически комедии“ от Итало Калвино, приказките на Е. Т. А. Хофман, разказите на Хулио Кортасар. Друг е въпросът, че на периодичните национални изложби на изкуството - на българската книга те попадаха предимно в раздела „Кум фигурис“ — място, предназначено за други цели, но по силата - на една абсурдна практика отредено за „нетиражирани“, т. е. недостигнали книжния пазар, илюстрации към заглавия, които издателст­вата по икономически съображения бяха принудени да издават без художествени допълнения; до рафтовете на книжарниците достигаха само някои обложки, корици и илюстрации на художничката към да­леч по-непретенциозни литературни творения.

Това, разбира се, не е причината, поради която интересът на Ан­жела Минкова към изкуството на книжната илюстрация постепенно отслабна и тя окончателно се ориентира към сферата на кавалетната графика.

Просто ставаше все по-ясно, че и най-сложните, неочаквани и ефект­ни сюжетни обрати, създадени от гениите на перото, бледнеят пред нешлифованата, безизкусна острота на простите житейски ситуации — тук и сега. Че около нас и със самите нас стават трагични колизии и умонепостижими, противоестествени, антихуманни трансформации, кои­то дори вече не забелязваме, но които биха разтърсили и създателите на абсурдистка литература, и адептите на всякакъв магически реали­зъм. Че върху тази изгубена част от европейската територия ежечас­но и кротко се разиграват банални малки драми със страховита, епич­на същина, чиито деструктивни последици съзнанието на участващтите трудно може да обхване. Тъкмо тези неуловими последици ста­наха основна тема в творчеството на Анжела през последните години.

Всъщност това бе ново връщане към онази властна и сурова жи­тейска истина, вдъхновявала ранните й рисунки от натура — но тогава тя бе изследвана фрагментарно и отразявана директно, в мащаб 1 : 1. В последните графични композиции липсва галерията от многолики посърнали човешки индивиди с деформирани от безсмислен труд тела, очи, лишени от надежда. Вместо конкретни драми — няколко про­сти символа, които обобщават всички разновидности и степени на духовното опустошение; с тях може да се самоиндентифицира всеки от участниците и жертвите на всеобщото безумие.

Листовете от графичните серии, озаглавени „Ентропия“, „Служеб­ни победи“, „Неосъществени състезания“, „Разговор между четири ку­тии“, излъчват странно, неуловимо сходство. То не се състои толкова от особеностите на модела.

Всъщност това бе ново връщане към онази властна и сурова жи­тейска истина, вдъхновявала ранните й рисунки от натура — но тогава тя бе изследвана фрагментарно и отразявана директно, в мащаб 1 : 1. В последните графични композиции липсва галерията от многоликн. посърнали човешки индивиди с деформирани от безсмислен труд тела н с очи, лишени от надежда. Вместо конкретни драми — няколко про­сти символа, които обобщават всички разновидности и степени на духовното опустошение; с тях може да се самоидентифицира всеки от участниците и жертвите на всеобщото безумие.

Листовете от графичните серии, озаглавени „Ентропия“, „Служеб­ни победи“, „Неосъществени състезания“, „Разговор между четири ку­тии“, излъчват странно, неуловимо сходство. То не се състои толкова във външната, повтаряща се предметно-образна символика: механич­ни птици и птици със завързани криле, коне, риещи земята пред не- превземаеми прегради, тела, застинали в отчаяно усилие да преодо­леят гравитацията, или просто ъгловати, тромави стереометрични струк­тури, разделени помежду си от нищожно малки, но непроницаеми пространства. Черни кутии, от които плахо се протягат трогателни чо­вешки крайници, опипващи посоката през мрака. Това са само сред­ствата, довеждащи до съзнанието основната идея за движението изразена чрез неговото отсъствие. Всички образни компоненти са принудително приковани в порива си към движение един към друг, на­пред или нагоре, безразлично накъде; затворени, завързани, ограде­ни или затиснати към една статична точка, от която мъчително се напрягат да се отделят. И сякаш съществува някаква едва доловима надежда, че този насилствено метафизиран свят все някога ще се раздвижи.

Напоследък някои от тези творби бяха представени на италиан­ската публика, привикнала да се наслаждава на спокойни, естетски експерименти с художествените форми и формули; посрещнала ги е със странно вълнение. Може би ги е изтълкувала като загадъчен израз на „тъмната, тревожна и непредсказуема славянска, душевност“? Милите безметежни италианци!

Май отново ще се окаже прав Достоевски, дотегливо повтарящ през годините своето „Страдать надо!“

Елена Попова