За какво съществува изкуството?

- За да си изградим концепция и собствен поглед към изкуството, трябва преди всичко да си отговорим на един много по-важен и общ въпрос: защо живее човек, в какво е смисълът на неговото съществуване? Мисля си, че ние трябва да използваме пребиваването си на земята, за да се извисим духовно. А това означава, че изкуството трябва да ни помага да го постигнем. Тоест, накратко казано, изкуството служи на човека като му помага да се промени духовно, да израсне. Но има и друга гледна точка, според която изкуството е познание, има познавателна стойност, подобно на останалите области от човешката дейност на планетата. Само че аз не вярвам особено в силата на познанието и в този смисъм съм агностик. Колкото повече знаем за света, толкова по-малко знаем, тъй като се задълбочаваме в една област и така се лишаваме от възможноста да погледнем по-широко на това, което наричаме живот, свят.

 Изкуството служи на човека, за да се възвиси и издигне духовно над самия себе си, да използва това, което наричаме духовна воля. И тук възниква още един важен въпрос. Натискът, който изпитвам в работата си, не е някакво изключение. Художникът винаги е подложен на натиск отвън. Той никога не разполага с идеалните условия за работа. Ако на художника му бъдат създадени идеални, стерилни условия, нищо няма да се получи. Човек не може да работи в безвъздушно пространство. Той трябва да чувства някакво налягане. И аз не знам точно какво. Но художникът съществува тъкмо поради това, че светът е нестроен и несъвършен. Изглежда именно това е причината за съществуването на изкуството. Иначе човек нямаше да търси хармония в разни странични занимания, щеше да живее хармонично и това щеше да му е достатъчно. По моему, изкуството съществува тъкмо поради това, че светът е зле устроен. И точно за това се говори в моя „Рубльов“. Търсенето на хармония, търсенето на житейски смисъл и неговото претворяване в хармоничните отношения между хората, между изкуството и живота, между днешните времена и историята – именно на това е посветен моят филм.

За човешкия опит

 - В „Андрей Рубльов“ присъства и още една важна за мен тема – това е отношението към човешкия опит. Исках да кажа, че е невъзможно опитът да бъде предаден, невъзможно е да се научиш от другите как да живееш. Само въз основа на собствения си житейски опит можеш да стигнеш до определени заключения. Но той не може да бъде предаден другиму. Ние често казваме: трябва да се поучим от опита на нашите бащи. Колко щеше да е лесно така. Но човек трябва сам да проживее живота си, за да натрупа собствен опит, да формира собствено отношение към живота. И когато това стане, животът, за съжаление, свършва и ние не можем да се възползваме от този опит, а младите растат, отказвайки да се вслушват в старите, и правилно, – в търсене на свой собствен опит. И когато го намерят, животът отново е свършил. Такъв е законът на живота.

Какво искам да кажа? Че не бива да натрапвате личния си опит другиму, не бива да заставяте човек да изпитва внушени чувства, а трябва да се опирате единствено на собствения си житейски опит, за да разберете живота. Именно така е живял и монахът Рубльов, така е бил обучен в манастира Света Троица, в Троице-Сергиевата лавра, така е бил възпитан от Сергий Радонежски. В живота си, обаче, той постъпва иначе, не така, както са го учили и накрая стига до същите мисли, преподадени му от отец Сергий, но чак в края на живота си.

За разрива между духовното и материалното

- Защо ни е да изучаваме космоса, когато не знаем почти нищо за себе си? Това е показателно за резултатите, до които е стигнало човечеството вследствие на научния прогрес. Можем да го оценим както в добрия, така и в лошия смисъл на думата. Но на мен ми се струва, че научният проблем не зависи от човека. Затова е невъзможно да се каже кое е добро и кое лошо. Но със сигурност може да се каже, че в резултат на историческия прогрес възникна страшен конфликт между духовното развитие на човека и материалния, научния прогрес. Струва ми се, че драматизмът на нашето време се заключава тъкмо в този разрив, в този конфликт между духовното и материалното. В това е и причината за днешното състояние на нашата цивилизация – драматично, дори бих казал трагично положение, изправило ни на ръба на атомното унищожение в резултат именно на този разрив...

Струва ми се, че Галилей и Айнщайн грешат. Знанията за живота не ни правят щастливи...Във филма „Соларис“ по Лем – най-несполучливият ми филм, според мен – изследвам не толкова проблема на познанието, проблема за сътресенията на човешкото съзнание по пътя към неизвестното, колкото вътрешния, психологически проблем. Интересуваше ме способен ли е човек да живее в нечовешки условия и да остане човек? Героят на филма, както и героят на романа на Лем, ми беше интересен дотолкова, доколкото трябваше да остане човек, независимо от нечовешките условия, в които се намираше, от нечовешката си ситуация. Поне такъв беше моят прочит – в това е и разликата между моя филм и фантастичния роман на Лем. Аз не харесвам този филм, тъй като не ми се удаде да преодолея всички прийоми и външни признаци на така нареченият научно-фантастичен жанр: вътре има много техника, всякакви светещи и мигащи лампички, все глупости, които които нямат никакво отношение към изкуството.

Човек трябва да се научи от дете да е сам

 Това не значи да си винаги сам. Това значи да не скучаеш сам със себе си, защото онзи, който скучае в самотата си, е изложен на опасност от нравствена гледна точка.

 За любовта към себе си и любовта към хората

- Имам чувството, че целият ми живот е предопределен. Това усещане ме преследва още от детските години. Много е странно, но е така. Затова съм напълно лишен от самолюбие по отношение на работата и на режисурата. Дори имам чувството, че не се обичам достатъчно – като всеки от нас. Само този, който се обича истински, може да обича и другите. Тези, който не обичат себе си, тоест не осъзнават целите на своето съществуване, не могат да изпитат любов нито към другите, нито към живота. Аз имам един сериозен недостатък, който може да бъде определен като нетърпимост. Непрекъснато се старая да се освободя от него, но все не успявам. Липсва ми толерантност, липсва ми търпимост,  присъща за зрелостта. Много страдам от това. Тъкмо то ми пречи да се отнасям с голяма симпатия към хората.

 

Капката вода – най-красивото нещо на земята

 Да, в моите филми има много вода...Водата, реката, ручеят означават много за мен. Обичам много такава вода. Какво е отношението ми към морето ли? То е някак си чуждо на моя вътрешен свят. Прекалено еднообразно пространство. От гледна точка на „аз“-а винаги съм предпочитал „микросвета“ пред „макросвета“. Грамадните пространства са ми по-чужди, отколкото малките, ограничени пространства. Много харесвам, например, отношението на японците към природата, тяхното възприятие за природата. Тъй като имат много малко пространство, те успяват да се съсредоточат върху малкото и в него да видят отражение на безкрайността. Ето такива затворени пространства са ми най-мили.

 В Русия има много вода, много повече, отколкотов Италия. Аз много обичам водата като предмет. Първо, тя е нещо много загадъчно. Известно е, че съществува една единствена формула на водата - H2O. Но не това е важното. По-важното е, че водата е много динамична. Тя придава движение, дълбочина, променливост, цвят, отражение. Това е едно от най-крисивите неща на земята. Няма нищо по-красиво от водата. Не съществува явление в природата, което да не може да се отрази в нея... Не мога да си представя филм без вода.

Човек, познал глада, не може да изпита жажда

 Богатството за мен не означава нищо особено и специално. За мен богатството е само гаранция за това, че ще мога да живея така, както искам, но тъй като съм свикнал с простичък живот, не мисля, че бих искал да съм богат. Какво значи да си богат? Богатството е относително нещо. Мисля, че човек няма нужда да е богат. Богатият човек започва да се променя вътрешно, става скъперник, започва да брани богатството си от другите и накрая само започва да служи на богатството си. Най-опасното в тази зависимост от богатството е, че то те увлича.

Най-страшното

 Чувствам незащитеността на човека, в това число и своята собствена, пред лицето на враждебния свят и особено пред лицето на враждебно настроения отделен човек. Като че ли това е най-страшното. Най-страшен е сблъсъкът на човека с насилието, сиреч със злото, което носи в себе си другият. Това ми се струва най-страшното.

 Its hard to say...

- Дали се страхувам от старостта? It’s hard to say... Не, разбира се, не се страхувам от старостта... По-скоро ме е страх от болести, от физическото остаряване. Разбира се, старостта е коварна с това, че ние умираме постепенно. Какво всъщност е старостта? Постепенно приближаване към смъртта. По принцип, старостта също има своите прелести, счетам аз. Струва ми се, че това, което е достъпно за стария човек като възприятие за света, търпимост и опит, е недостъпно за младия. И в този смисъл старостта има своите незаменими достойнства, които човек е неспособен да изпита на младини. Дали ме плаши смъртта? По моему, смъртта въобще не съществува. Съществува само някакъв мъчителен акт, под формата на страдание. Когато мисля за смъртта, мисля за физическите страдания, а не за смъртта като такава. Смъртта, според мен, просто не съществува. Не знам... Веднъж сънувах, че съм умрял, но беше като наистина. Почувствах такова освобождение, такава невероятна лекота, че може би тъкмо това усещане за лекота и свобода ме накара действително да повярвам, че съм умрял, че съм се освободил от всички връзки с този свят. Във всеки случай  не вярвам в смъртта. Съществува само страдание и болка и често човек бърка смъртта със страданието. Не знам. Може би когато се сблъскам с това, ще ми стане страшно и ще разсъждавам по-иначе...Трудно ми е да кажа.

Считам, че жената е не просто равна на мъжа, а дори го превъзхожда, но само ако си остане жена във всичко

 Тогава тя предизвиква в мен огромно уважение и любов. Впрочем, в любовта се чувствам по-скоро потресен, отколкото щастлив...