Ако желанието ни е да постигнем „трансмутация" на личността си чрез психоанализа, трябва да знаем, че пътят е дълъг; очаква ни дълго бдение, на което ще посветим голяма част от живота си.
Всяко сериозно търсене на вътрешно обновление преминава през три етапа: превращение, разрушителност, религиозност, предизвикващи освободителен отказ от множество понякога хилядолетни схващания и навици.
Под погледа на разгневената душа
На дъното на психиката ни, под постепенно натрупваните надстройки, които й пречат да се изяви напълно, се крие неразрушимата (за щастие!) човешка душа - нашето „ядро". Безсмислено е да повтаряме, че многобройни социални, религиозни и морални „декрети", най-често абстрактни и афективно необосновани, непрекъснато се сблъскват с основните душевни свободи. Оттам произтичат вътрешната обърканост и психическите деформации, афективният хаос, стесняването на интелекта.
Понякога през юношеството правим опит да се разбунтуваме: това е инфантилна, отрицателна разрушителност, защото няма ясен обект (човек се бунтува ефикасно само срещу нещо познато); тя просто отхвърля всяка форма на авторитет и всяко правило. Тоест става дума за разрушителност наопаки, без никакъв резултат освен душевния смут, който е друг вид хаос.
Впрочем зрелият човек също непрекъснато се „разгражда" и се изгражда „наопаки". А в това време душата му чака. Докога ли?
Явно е необходимо нещо да го разтърси, да го накара да се устреми към едно по-висше съзнание, основано на максимално отворения индивидуален интелект. Не напомня ли това действията на някогашните и на съвременните алхимици? Вече повдигнах този въпрос в „Изумителните пътища на новата психология". Нека отново се върнем на него, като сравним алхимичната дейност и психоанализата на „единния човек".
Около аламбика
Знаем, че пещта или казанът служат на алхимика за нагряването на „философското яйце". То представлява херметично затворено кристално кълбо, символизиращо Яйцето на света, от което ще излезе „философският камък".
Алхимикът тръгва от една „проста" суровина, от която ще извлече сярата и живака - мъжката и женската енергия. От тях един ден, след добавяне на стабилизиращи соли, ще получи „философското злато".
В психоанализата също се тръгва от някаква суровина - видимата част на личността, съдържаща най-разнородни комплекси и други съставки, задължително „прости" в сравнение с тези, които евентуално ще я оформят в завършения й вид.
Нека припомним общоизвестната истина, че човек се състои от мъжки и женски полюс, които непрекъснато се стремят да се обединят, за да постигнат цялостта на първообраза. В живота обединяването се извършва между мъжа и жената. В индивидуален план и за двамата идеалът би бил сливането на полюсите им, на Анимуса и Анимата.
В алхимията това се изразява във взаимодействието между разширилата се сяра - мъжкия елемент, и концентрирания живак - женския елемент. Що се отнася до психоаналитика, своеобразният съвременен алхимик, той изпълнява ролята на стабилизиращите „соли и в същото време на огняря, който поддържа запаления в пещта огън...
Космическа пещ (стара гравюра).
Тези, които прекъсват...
В алхимията златото се получава от пълното сливане на двата съзидателни елемента. Златото е съвършеният метал, всеки друг метал би бил „преждевременно роден" и оттам - несъвършен.
Прекъсването на психоанализата е точно такова „недоносване". Впрочем то може да се окаже и полезно за себеобновяването, стига последното да продължи чрез серия осъзнавания, всяко от които произвежда нова енергия.
Всичко зависи от това какво искаме от психоанализата. Но в случай на прекъсване е за предпочитане да възприемем „метода на „чекмеджето", при който „лявото не знае какво съдържа дясното..." (Юнг).
При всички случаи „дългото бдение" се прекратява и дълбоко скритото злато не излиза на повърхността. Единството на душата не е постигнато. Да припомним тук една мисъл от Корана, според която „детската душа е близо до рая". Така е, но до момента, в който изтласка богатствата си от положителна разрушителност под влияние на „посланията" на възрастните.
Някои пък безкрайно бодърстват край „аламбика" и упорито търсят бездънната човешка душа. В този случай целта се размива, защото не е точно определена. Важен е единствено пътят с последователните открития, непрекъснато променящите се гледки и отдалечаващата се линия на хоризонта, приканваща към продължаване на пътуването до откриването на личния архетип. И както алхимикът се променя в процеса на преобразуването на материята, така и психоаналитикът, озовал се в сърцето на проблема, преживява истинско преображение, докато работи с другия.
Тази работа никога не върви по права линия, а следва вписаните един в друг концентрични кръгове, които водят към ядрото, обикаля по пътищата, които ще се пресекат в центъра на лабиринта, другият трябва да открие онова, което интуитивно знае, че се намира в него. Защото, ако не го знаеше, как би могъл да го открие? Така стигаме далеч, много далеч от това, което зле информираните хора отъждествяват с бягство от живота, непреодолян пренос, наркотик, автоеротизъм и какво ли не още... Защото изобщо не става дума за нещо подобно. Обратното: става дума за възможно най-широката вътрешна свобода, до която стигаме, извървявайки един дълъг и изпълнен с романтика път.
Поддържане на топлината
Предлагам ви някои мисли на алхимика от XVII в. Филалет. Те са колкото поетични, толкова и съпоставими с „нашата" психоанализа.
„... тайният вътрешен огън е Божий инструмент и качествата му са неуловими за човешкото око. Често ще говорим за този огън (...) той е степенуван (...) нужна ви е и пещ, за да извършите Делото. При първата степен, огънят, който ви е потребен, трябва да излъчва тъмночервена светлина и да е в състояние да поддържа най-високия градус на топлината в продължение на дванайсет часа... (...) гледайте да не угасва нито за миг, защото изстине ли материята, Делото ви е погубено... (...) поддържайте огъня, докато премине през всички цветове и накрая стигне до белия."
Филалет продължава:
„Не действайте припряно с надеждата да приберете реколтата преди узряването на зърното, искам да кажа на Делото..."
Същото важи и за психоанализата, поне за тази, която ни занимава в момента. Необходимо е да се поддържа постоянна и лека вътрешна топлина, независимо от всекидневните задължения. Никога да не се избързва.
Вътрешната топлина да се наблюдава и дозира в зависимост от това доколко е напреднало Делото. Нужно е да оставим нещата „на самотек" и да не ги обявяваме за завършени, преди да са съзрели.
Тук волята и усилието не са на почит. Потребно е единствено неотслабващо внимание, несъмнено най-трудно изпълнимата задача. Психоаналитикът на „далечно плаване" изключва всяко „насилване" на личността, всеки натиск или груба намеса.
Абсурдно е да искаме да съберем прекалено бързо Анимуса и Анимата в един мъж или в една жена, след като всеки от тях не е правил нищо друго, освен да ги разделя. Мъжът непрекъснато е деформирал Анимата си (женския полюс), същото е правила и жената с Анимуса (мъжкия полюс) в името на изкуствени морални и социални принципи.
Да направим едно сравнение: алхимикът се стреми да преобразува материята, същото прави и съвременната физика. Най-прост е примерът с ускорителите на елементарни частици, в които се създават така наречените „разрушители на атоми". Вече съществуват какви ли не устройства от този тип: циклотрони, синхроциклотрони, бетатрони, линейни ускорители и пр. Те придават на елементарните частици гигантско ускорение, при което последните стават способни да разрушават атомните ядра и да създават нови частици (от антиматерия например) или да осъществяват трансмутации на материята.
Това кратко отклонение има за цел да покаже разликата между търпеливата работа на алхимика и грубото действие на съвременните апаратури - и оттам да сравни бавната, постепенна, „поддържаща топлината" психоанализа с волунтаристичната и „дивашка" психология, забравила, че никой не се оставя да бъде „насилван", без да затвори веднага (и напълно оправдано) защитните клапани, които дълго време са му били от полза.
Фаталната раздяла
Да си представим предприятие, ръководено от брат (мъжки полюс) и сестра (женски полюс), много привързани един към друг през детството и юношеството си. Всеки от двамата притежава различни умения и лични качества, които отлично се допълват. Доброто функциониране на предприятието изцяло зависи от съюза им.
Сега нека си представим, че тези „две тела в една душа" започнат да се отдалечават едно от друго и да се отблъскват, докато се превърнат във „врагове" и начело на предприятието остане само той или тя. Тогава предприятието се дестабилизира, защото се управлява само от един „полюс" за сметка на другия полюс.
Да пренесем примера в алхимията: докато са разделени, сярата (мъжкият полюс) и живакът (женският полюс) не могат да произведат никакви метали, да не говорим за злато. Накратко казано, лишени са от смисъл.
При мъжа, както и при жената, нито Анимусът, нито Анимата са в състояние да направят каквото и да е, ако са разделени и още по-малко, ако са врагове.
Но истината е, че в „мъжко" общество като нашето мъжът (подобно на брата от примера) непрекъснато малтретира своята Анима, тъй като всяка „женственост" у мъжа се смята за подозрителна. Жената пък (също като сестрата от приведения пример) сякаш няма друга работа, освен да раздробява своя Анимус (истинския си съзидателен полюс).
Мъжът е „виновен", че има Анима, жената - че притежава Анимус.
С течение на времето всеки от тях заприличва на предприятието: разделена на две душа вместо две тела в една душа (брат и сестра, Анимус и Анима).
Така сигурността на човека (мъж или жена) е започнала да зависи от „раздуването" на едната половинка: мъжкият полюс е хипертрофирал, придобил е лъжлива мъжественост.
Жената, успяла първа да осъществи социалната си разрушителност, е „оцеляла" благодарение на компенсаторното раздуване на изтласквания в миналото полюс: нейния Анимус.
Първият резултат от психоанализата се състои, както знаем, във възстановяването на съюза между Анимата и Анимуса. По същия начин и в алхимията златото се получава само когато сярата и живакът се съединят, за да образуват философското яйце. При това химическо „бракосъчетание" двата елемента умират като отделни участници в реакцията, за да се роди нов живот, нова младост, също както във физиката материята и антиматерията се унищожават взаимно, отделяйки голямо количество енергия.
С други думи, „бракосъчетание" и смърт са свързани не само в алхимията, но и в дълбинния афективен живот. Защото всяко развитие, всяка промяна предполагат смъртта на някоя предходна форма на личността. Та нали и страстно влюбените искат да „умрат заедно", за да се възродят във вечността, слети в една душа!
Да пожертваме нещо от себе си
Някои жертви са невъзможни без продължителна психоанализа; например пожертването на онова, което са наричали регуопа - театралната маска, видимия Аз. Него показваме на околните, за да се приспособим към тях, да им се харесаме, да се включим в играта им. Пожертването му е равнозначно на сваляне на маската, на отказ от ролите, от преструвките, от самоизмамите. Но главно и най-вече на раздяла с „могъществото в полза на вътрешната значимост" (Мишел Казнав). Става дума за възможно най-важната промяна, за излизане от отколе наложения от „патриархалните" закони път, който не води доникъде, освен до моделирането на някаква личност, често пъти напълно несъответстваща на дълбинната ни афективност. Другояче казано: напускаме блиндирания затвор на бащата, за да потърсим свободния достъп до дома на Великата Майка.
И навлизаме в етапа на положителната разрушителност.
Вдъхновителите
Чувството за лична идентичност не произлиза от Аза, както е прието да се смята, а от Анимата при мъжа и от Анимуса при жената. Анимата е вдъхновителката на съзнанието при мъжа, Анимусът играе същата роля при жената. Само ако освободи своята Анима - душата затворничка, мъжът може да се устреми към по-висши състояния на съзнанието. Същото се отнася и за жената и нейната душа - Анимуса.
Вероятно се повтарям, но нещата няма да бъдат разбрани, ако често не се връщаме към основната тема. Нужно е добре да се схване (ще цитирам думите на Пиер Сулие), че „Анимусът и Анимата не са инстанции на субективната психика" без връзка с външния свят. Говорим за енергия, за архетип, за неизвестно къде разположен източник, от който получаваме „информация". Добре е да осъзнаем, че ако полюсите ни (мъжки и женски) не са в състояние да долавят нормално излъчванията му, ние се превръщаме в нещо като фотографска емулсия, пред която е поставен например червен филтър, блокиращ синята светлина.
Последното действие на пиесата
Това е действието на спонтанния „взрив", който „се случва", който „става" от само себе си. „Връхлита" ни заедно със свободата, за чието съществуване дотогава не сме и подозирали. Всичко протича вътре в нас, като че ли множество отделни „мехурчета" започват да се разтварят и да се скачват, образувайки цяла верига.
Този процес се нарича процес на индивидуализация. Разпилените елементи се сглобяват и личността се превръща в едно неразделно цяло. Точно тогава се наблюдава най-силно развитие и реорганизиране на афективността и интелекта.
Тук отново се налага да направим паралел с алхимията - философският камък „може да нараства качествено и количествено в неопределена степен, защото подобреното съдържание подобрява получения резултат и така нататък до безкрайност" (Арно дьо Вилньов, алхимик).
На този стадий е редно да се обърне особено внимание на сънищата. Обикновено те се навързват в логическа последователност. Съчленяват се и се подреждат в знаковата конфигурация на една обща еволюция. Това са „големите" символични съновидения. Те се отличават със силата на въздействието си и с незаличимите следи, които оставят в спомена и в поведението ни. Нужно ли е да споменаваме, че повечето от тях са проявления на колективното несъзнавано и са населени със символични образи, познати на цялото човечество?
Процесът на „индивидуализация" се изразява следователно в спонтанното осъществяване на цялостния човек, който се съдържа в нас, като ирационалното, разбира се, също възстановява правата си. Тогава личността наподобява машина, която внезапно започва да функционира, след като частите й отново са заели първоначалните си места.
статията е от сайта http://pims.ucoz.com/publ/12-1-0-53
за последиците от разочароващата любов
Това е продължение на предишната публикация „Да съдържаш като сдържаш„, която представяше работата с огнения елемент в нашата психика – страстта и желанията. Нейната цел е да представи гледната точка на аналитичната психология (Юнг) по отношение на психични процеси, които всеки от нас познава – влюбването, страстта и осуетеното желание, несподелената любов или разочарованата любов. Тази гледна точка дава възможност да погледнем по нов начин на тези събития в живота ни, така че страданието, което идва с тях да придобие смисъл, тъй като е разпозната необходимостта от него в процеса на духовно израстване и психично съзряване.
Когато в живота си преживеем силно разочарование, отхвърляне на любовта ни или друго осуетяващо желанията ни събитие, което поражда силни чувства в нас, значи за нас е започвал процесът на калцинация – един от четирите етапа на алхимичната вътрешна работа. Това е периодът от живота ни, в който работим с огнения елемент вътре в нас – символизиращ нашите страсти и желания. За сравнение, останалите три етапа са свързани с останалите три елемента – солюцията работи с водата, т.е. емоциите, коагулацията – със земята, т.е. втвърдяването (материализирането на нашите идеи в света на конкретните форми), а сублимацията – с въздуха, т.е. с мисленето и способността на човека да използва въображението си, за да интернализира външните обекти във вътрешни образи, символи, качества и способности на самия човек. Аз няма да представям всичките тези етапи, въпреки че те имат своята собствена ценност, защото изкушените може да сами да прочетат книгата, която сега цитирам - „Динамиките на подсъзнанието“, семинари по психологическа астрология, т.2, с автори Лиз Грийн и Хауърд Саспортас. Избрах да представя сега именно етапа на калцинацията, защото в моята работа напоследък много често се натъквам на вътрешни психични процеси, свързани именно с него. С други думи, може да се окаже, че това е важна тема и за хората, които лично не познавам, но четат публикациите от този сайт.
И така, в символния език на алхимията се говори, че алхимикът нагрява първичната материя, докато течността се изпари и от нея не остане само пепел. През това време съдът, в който това се случва -аламбика, стои запечатан с пломба, докато не приключат процесите по преработка на неговото съдържание. Ето поясненията на Лиз Грийн:
„Образността около калцинацията почти винаги включва осуетяване на желанието, докато чувствата не се изчерпат и старият крал или дивото животно не бъде изгорено до гола същност. Огънят прочиства от примесите, а тук примесът е течност – водата, метафората за копнеж по съюз. Животните, свързвани обикновено с калцинацията, са вълкът и лъвът. От незапомнени времена това са животните асоциирани със страстите, с глада и гордостта, с високомерието и желанието. В естественото си състояние тези животни не са лоши; но те причиняват опустошение и разрушение, защото са диви и свирепи и унищожават всичко, което застане на пътя им. Страстите в естественото си състояние не са смятани за лоши или дяволски в алхимията; но те са опасни и трябва да бъдат трансформирани в златото, което винаги потенциално се е съдържало в тях…“
Както става ясно, смисълът на тези процеси е трансформация. Оловото се превръща в злато, първичната сурова материя се превръща в божествена същност, необузданата енергия на инстинктите и желанията се опитомява и подчинява на волята на висшето Аз. И, докато думата трансформация се отнася до целия алхимичен процес на духовно преобразяване, то специфичното за периода на калцинацията е работата с елемента на желанията, на силните страсти. Затова и смисълът на страданията, през които преминаваме, докато преживяваме любовни разочарования, става много отчетливо видим, ако осъзнаем,че няма по-добър начин да овладеем своите най-силни желания от това да не получим това, които искаме. Че няма друг начин да се справим с гордостта и високомерието си, от това да не получим нещата, които искаме, да преживеем тотално безсилие и отчаяние. Че няма нито по-добър, нито друг начин да осъзнаем своята отделеност и зависимост от другите (и да насочим погледа си навътре, там където е душата ни), от това да е фрустрирана нуждата ни от единение и съюз с човек от външния свят. Опитомяването на инстинктивната част в себе си, смирението и приемането на Божията воля, съзряването и обособяването, осъзнаването на своите граници и последващото чувство за уникалност и индивидуална съдба – всичко това са даровете на разочарованата и несподелена любов, на неосъщественото желание.
Ако Душата ни е решила, че за своето съзряване има нужда именно от този етап от алхимичния процес, ние не можем да си го спестим или да го прескочим. Това, което обаче можем да направим, е да преминем осъзнато през него като разпознаваме в събитията от външния свят, които не отговарят на нашите желания или очаквания, възможност за духовното ни развитие. Също така, подобно на всички останали процеси, не можем насила да ускорим процеса на изгаряне и достигане до въглените и пепелта на трансформираната ни същност. Не можем да хвърлим вода върху огъня, за го загасим. Но, знаейки смисъла на процесите на това вътрешно горене, можем осъзнато да преминем през тях, водени от вярата, че в този живот нищо не е случайно, че всичко има смисъл. Когато сме запознати със скритите динамики на психичния ни живот, ние можем да употребяваме по-правилно негативния опит в живота си.
Камелия Хаджиска
|
1995-2025 © Анжела Минкова. Всички права запазени.
