събития

C.V.

преса

контакт

паладиум

книга

поезия

принт

амбианс

връзки


заниМания с изкУство
 
 
 

живопис

графика

скулптура

рисунки

акварел

снимки

други


паладиум

Дългото бдение около аламбика
04.11.2012

 

Дългото Бдение
Ако желанието ни е да постигнем „трансмутация" на личността си чрез психоанализа, трябва да знаем, че пътят е дълъг; очаква ни дълго бдение, на което ще посветим голяма част от живота си.
Всяко сериозно търсене на вътрешно обновление пре­минава през три етапа: превращение, разрушителност, религиозност, предизвикващи освободителен отказ от множество понякога хилядолетни схващания и навици.


Под погледа на разгневената душа

На дъното на психиката ни, под постепенно натрупвани­те надстройки, които й пречат да се изяви напълно, се крие неразрушимата (за щастие!) човешка душа - наше­то „ядро". Безсмислено е да повтаряме, че многобройни социални, религиозни и морални „декрети", най-често абстрактни и афективно необосновани, непрекъснато се сблъскват с основните душевни свободи. Оттам произ­тичат вътрешната обърканост и психическите деформа­ции, афективният хаос, стесняването на интелекта.

Понякога през юношеството правим опит да се раз­бунтуваме: това е инфантилна, отрицателна разрушител­ност, защото няма ясен обект (човек се бунтува ефикас­но само срещу нещо познато); тя просто отхвърля всяка форма на авторитет и всяко правило. Тоест става дума за разрушителност наопаки, без никакъв резултат освен душевния смут, който е друг вид хаос.
Впрочем зрелият човек също непрекъснато се „раз­гражда" и се изгражда „наопаки". А в това време душата му чака. Докога ли?
Явно е необходимо нещо да го разтърси, да го накара да се устреми към едно по-висше съзнание, основано на максимално отворения индивидуален интелект. Не на­помня ли това действията на някогашните и на съвре­менните алхимици? Вече повдигнах този въпрос в „Изу­мителните пътища на новата психология". Нека отново се върнем на него, като сравним алхимичната дейност и психоанализата на „единния човек".


Около аламбика

Знаем, че пещта или казанът служат на алхимика за на­гряването на „философското яйце". То представлява хер­метично затворено кристално кълбо, символизиращо Яйцето на света, от което ще излезе „философският камък".
Алхимикът тръгва от една „проста" суровина, от коя­то ще извлече сярата и живака - мъжката и женската енергия. От тях един ден, след добавяне на стабилизира­щи соли, ще получи „философското злато".
В психоанализата също се тръгва от някаква сурови­на - видимата част на личността, съдържаща най-разно­родни комплекси и други съставки, задължително „про­сти" в сравнение с тези, които евентуално ще я оформят в завършения й вид.

Нека припомним общоизвестната истина, че човек се състои от мъжки и женски полюс, които непрекъснато се стремят да се обединят, за да постигнат цялостта на първообраза. В живота обединяването се извършва меж­ду мъжа и жената. В индивидуален план и за двамата идеалът би бил сливането на полюсите им, на Анимуса и Анимата.
В алхимията това се изразява във взаимодей­ствието между разширилата се сяра - мъжкия елемент, и концентрирания живак - женския елемент. Що се от­нася до психоаналитика, своеобразният съвременен алхимик, той изпълнява ролята на стабилизиращите „соли и в същото време на огняря, който поддържа запаления в пещта огън...

Космическа пещ (стара гравюра).


Тези, които прекъсват...

В алхимията златото се получава от пълното сливане на двата съзидателни елемента. Златото е съвършеният метал, всеки друг метал би бил „преждевременно роден" и оттам - несъвършен.
Прекъсването на психоанализата е точно такова „недоносване". Впрочем то може да се окаже и полезно за себеобновяването, стига последното да продължи чрез се­рия осъзнавания, всяко от които произвежда нова енер­гия.
Всичко зависи от това какво искаме от психоанализа­та. Но в случай на прекъсване е за предпочитане да възприемем „метода на „чекмеджето", при който „ляво­то не знае какво съдържа дясното..." (Юнг).

При всички случаи „дългото бдение" се прекратява и дълбоко скритото злато не излиза на повърхността. Един­ството на душата не е постигнато. Да припомним тук една мисъл от Корана, според която „детската душа е близо до рая". Така е, но до момента, в който изтласка богатст­вата си от положителна разрушителност под влияние на „посланията" на възрастните.
Някои пък безкрайно бодърстват край „аламбика" и упорито търсят бездънната човешка душа. В този случай целта се размива, защото не е точно определена. Важен е единствено пътят с последователните открития, не­прекъснато променящите се гледки и отдалечаващата се линия на хоризонта, приканваща към продължаване на пътуването до откриването на личния архетип. И както алхимикът се променя в процеса на преобразуването на материята, така и психоаналитикът, озовал се в сърцето на проблема, преживява истинско преображение, докато работи с другия.

Тази работа никога не върви по права линия, а следва вписаните един в друг концентрични кръгове, които во­дят към ядрото, обикаля по пътищата, които ще се пресекат в центъра на лабиринта, другият трябва да открие онова, което интуитивно знае, че се намира в него. Защо­то, ако не го знаеше, как би могъл да го открие? Така стигаме далеч, много далеч от това, което зле информи­раните хора отъждествяват с бягство от живота, непре­одолян пренос, наркотик, автоеротизъм и какво ли не още... Защото изобщо не става дума за нещо подобно. Обратното: става дума за възможно най-широката вътрешна свобода, до която стигаме, извървявайки един дълъг и изпълнен с романтика път.


Поддържане на топлината

Предлагам ви някои мисли на алхимика от XVII в. Филалет. Те са колкото поетични, толкова и съпоставими с „нашата" психоанализа.
„... тайният вътрешен огън е Божий инструмент и ка­чествата му са неуловими за човешкото око. Често ще говорим за този огън (...) той е степенуван (...) нужна ви е и пещ, за да извършите Делото. При първата степен, огънят, който ви е потребен, трябва да излъчва тъмно­червена светлина и да е в състояние да поддържа най-високия градус на топлината в продължение на дванай­сет часа... (...) гледайте да не угасва нито за миг, защото изстине ли материята, Делото ви е погубено... (...) поддържайте огъня, докато премине през всички цвето­ве и накрая стигне до белия."

Филалет продължава:
„Не действайте припряно с надеждата да приберете реколтата преди узряването на зърното, искам да кажа на Делото..."

Същото важи и за психоанализата, поне за тази, която ни занимава в момента. Необходимо е да се поддържа постоянна и лека вътрешна топлина, независимо от все­кидневните задължения. Никога да не се избързва.
Вътрешната топлина да се наблюдава и дозира в зависи­мост от това доколко е напреднало Делото. Нужно е да оставим нещата „на самотек" и да не ги обявяваме за завършени, преди да са съзрели.
Тук волята и усилието не са на почит. Потребно е един­ствено неотслабващо внимание, несъмнено най-трудно изпълнимата задача. Психоаналитикът на „далечно пла­ване" изключва всяко „насилване" на личността, всеки натиск или груба намеса.
Абсурдно е да искаме да съберем прекалено бързо Анимуса и Анимата в един мъж или в една жена, след като всеки от тях не е правил нищо друго, освен да ги раз­деля. Мъжът непрекъснато е деформирал Анимата си (женския полюс), същото е правила и жената с Анимуса (мъжкия полюс) в името на изкуствени морални и соци­ални принципи.

Да направим едно сравнение: алхимикът се стреми да преобразува материята, същото прави и съвременната физика. Най-прост е примерът с ускорителите на еле­ментарни частици, в които се създават така наречените „разрушители на атоми". Вече съществуват какви ли не устройства от този тип: циклотрони, синхроциклотрони, бетатрони, линейни ускорители и пр. Те придават на еле­ментарните частици гигантско ускорение, при което по­следните стават способни да разрушават атомните ядра и да създават нови частици (от антиматерия например) или да осъществяват трансмутации на материята.

Това кратко отклонение има за цел да покаже разли­ката между търпеливата работа на алхимика и грубото действие на съвременните апаратури - и оттам да срав­ни бавната, постепенна, „поддържаща топлината" пси­хоанализа с волунтаристичната и „дивашка" психология, забравила, че никой не се оставя да бъде „насилван", без да затвори веднага (и напълно оправдано) защитните клапани, които дълго време са му били от полза.


Фаталната раздяла

Да си представим предприятие, ръководено от брат (мъжки полюс) и сестра (женски полюс), много привър­зани един към друг през детството и юношеството си. Всеки от двамата притежава различни умения и лични качества, които отлично се допълват. Доброто функцио­ниране на предприятието изцяло зависи от съюза им.
Сега нека си представим, че тези „две тела в една душа" започнат да се отдалечават едно от друго и да се отблъс­кват, докато се превърнат във „врагове" и начело на пред­приятието остане само той или тя. Тогава предприя­тието се дестабилизира, защото се управлява само от един „полюс" за сметка на другия полюс.
Да пренесем примера в алхимията: докато са разделе­ни, сярата (мъжкият полюс) и живакът (женският по­люс) не могат да произведат никакви метали, да не гово­рим за злато. Накратко казано, лишени са от смисъл.

При мъжа, както и при жената, нито Анимусът, нито Анимата са в състояние да направят каквото и да е, ако са разделени и още по-малко, ако са врагове.
Но истината е, че в „мъжко" общество като нашето мъжът (подобно на брата от примера) непрекъснато малтретира своята Анима, тъй като всяка „женственост" у мъжа се смята за подозрителна. Жената пък (също като сестрата от приведения пример) сякаш няма друга рабо­та, освен да раздробява своя Анимус (истинския си съзи­дателен полюс).
Мъжът е „виновен", че има Анима, жената - че прите­жава Анимус.
С течение на времето всеки от тях заприличва на пред­приятието: разделена на две душа вместо две тела в една душа (брат и сестра, Анимус и Анима).

Така сигурността на човека (мъж или жена) е започ­нала да зависи от „раздуването" на едната половинка: мъжкият полюс е хипертрофирал, придобил е лъжлива мъжественост.

Жената, успяла първа да осъществи социалната си разрушителност, е „оцеляла" благодарение на компен­саторното раздуване на изтласквания в миналото полюс: нейния Анимус.

Първият резултат от психоанализата се състои, както знаем, във възстановяването на съюза между Анимата и Анимуса. По същия начин и в алхимията златото се по­лучава само когато сярата и живакът се съединят, за да образуват философското яйце. При това химическо „бра­косъчетание" двата елемента умират като отделни уча­стници в реакцията, за да се роди нов живот, нова мла­дост, също както във физиката материята и антиматерията се унищожават взаимно, отделяйки голямо количе­ство енергия.

С други думи, „бракосъчетание" и смърт са свързани не само в алхимията, но и в дълбинния афективен живот. Защото всяко развитие, всяка промяна предполагат смъртта на някоя предходна форма на личността. Та нали и страстно влюбените искат да „умрат заедно", за да се възродят във вечността, слети в една душа!


Да пожертваме нещо от себе си

Някои жертви са невъзможни без продължителна пси­хоанализа; например пожертването на онова, което са наричали регуопа - театралната маска, видимия Аз. Него показваме на околните, за да се приспособим към тях, да им се харесаме, да се включим в играта им. Пожертване­то му е равнозначно на сваляне на маската, на отказ от ролите, от преструвките, от самоизмамите. Но главно и най-вече на раздяла с „могъществото в полза на вътреш­ната значимост" (Мишел Казнав). Става дума за възмож­но най-важната промяна, за излизане от отколе наложения от „патриархалните" закони път, който не води до­никъде, освен до моделирането на някаква личност, чес­то пъти напълно несъответстваща на дълбинната ни афективност. Другояче казано: напускаме блиндирания затвор на бащата, за да потърсим свободния достъп до дома на Великата Майка.
И навлизаме в етапа на положителната разрушител­ност.


Вдъхновителите

Чувството за лична идентичност не произлиза от Аза, както е прието да се смята, а от Анимата при мъжа и от Анимуса при жената. Анимата е вдъхновителката на съзнанието при мъжа, Анимусът играе същата роля при жената. Само ако освободи своята Анима - душата за­творничка, мъжът може да се устреми към по-висши състояния на съзнанието. Същото се отнася и за жената и нейната душа - Анимуса.

Вероятно се повтарям, но нещата няма да бъдат раз­брани, ако често не се връщаме към основната тема. Нужно е добре да се схване (ще цитирам думите на Пиер Сулие), че „Анимусът и Анимата не са инстанции на субективната психика" без връзка с външния свят. Го­ворим за енергия, за архетип, за неизвестно къде разпо­ложен източник, от който получаваме „информация". Добре е да осъзнаем, че ако полюсите ни (мъжки и жен­ски) не са в състояние да долавят нормално излъчвания­та му, ние се превръщаме в нещо като фотографска емул­сия, пред която е поставен например червен филтър, бло­киращ синята светлина.


Последното действие на пиесата


Това е действието на спонтанния „взрив", който „се случ­ва", който „става" от само себе си. „Връхлита" ни заедно със свободата, за чието съществуване дотогава не сме и подозирали. Всичко протича вътре в нас, като че ли мно­жество отделни „мехурчета" започват да се разтварят и да се скачват, образувайки цяла верига.
Този процес се нарича процес на индивидуализация. Разпилените елементи се сглобяват и личността се превръща в едно неразделно цяло. Точно тогава се на­блюдава най-силно развитие и реорганизиране на афективността и интелекта.

Тук отново се налага да направим паралел с алхимията - философският камък „може да нараства качествено и количествено в неопределена степен, защото подобре­ното съдържание подобрява получения резултат и така нататък до безкрайност" (Арно дьо Вилньов, алхимик).

На този стадий е редно да се обърне особено внимание на сънищата. Обикновено те се навързват в логическа последователност. Съчленяват се и се подреждат в зна­ковата конфигурация на една обща еволюция. Това са „големите" символични съновидения. Те се отличават със силата на въздействието си и с незаличимите следи, кои­то оставят в спомена и в поведението ни. Нужно ли е да споменаваме, че повечето от тях са проявления на ко­лективното несъзнавано и са населени със символични образи, познати на цялото човечество?

Процесът на „индивидуализация" се изразява следова­телно в спонтанното осъществяване на цялостния чо­век, който се съдържа в нас, като ирационалното, разби­ра се, също възстановява правата си. Тогава личността наподобява машина, която внезапно започва да функци­онира, след като частите й отново са заели първоначал­ните си места.
статията е от сайта http://pims.ucoz.com/publ/12-1-0-53

 

за последиците от разочароващата любов

Това е продължение на предишната публикация „Да съдържаш като сдържаш„, която представяше работата с огнения елемент в нашата психика – страстта и желанията. Нейната цел е да представи гледната точка на аналитичната психология (Юнг) по отношение на психични процеси, които всеки от нас познава – влюбването, страстта и осуетеното желание, несподелената любов или разочарованата любов. Тази гледна точка дава възможност да погледнем по нов начин на тези събития в живота ни, така че страданието, което идва с тях да придобие смисъл, тъй като е разпозната необходимостта от него в процеса на духовно израстване и психично съзряване.

Когато в живота си преживеем силно разочарование, отхвърляне на любовта ни или друго осуетяващо  желанията ни събитие, което поражда силни чувства в нас, значи за нас е започвал процесът на калцинация – един от четирите етапа на алхимичната вътрешна работа. Това е периодът от живота ни, в който работим с огнения елемент вътре в нас – символизиращ нашите  страсти и желания. За сравнение, останалите три етапа са свързани с останалите три елемента – солюцията работи с водата, т.е. емоциите, коагулацията – със земята, т.е. втвърдяването (материализирането на нашите идеи в света на конкретните форми), а сублимацията – с въздуха, т.е. с мисленето и способността на човека да използва въображението си, за да интернализира външните обекти във вътрешни образи, символи, качества и способности на самия човек. Аз няма да представям всичките тези етапи, въпреки че те имат своята собствена ценност, защото изкушените може да сами да прочетат книгата, която сега цитирам - „Динамиките на подсъзнанието“, семинари по психологическа астрология, т.2, с автори Лиз Грийн и Хауърд Саспортас. Избрах да представя сега именно етапа на калцинацията, защото в моята работа напоследък много често се натъквам на вътрешни психични процеси, свързани именно с него. С други думи, може да се окаже, че това е важна тема и за хората, които лично не познавам, но четат публикациите от този сайт.

И така, в символния език на алхимията се говори, че алхимикът нагрява първичната материя, докато течността се изпари и от нея не остане само пепел. През това време съдът, в който това се случва -аламбика, стои запечатан с пломба, докато не приключат процесите по преработка на неговото съдържание. Ето поясненията на Лиз Грийн:

„Образността около калцинацията почти винаги включва осуетяване на желанието, докато чувствата не се изчерпат и старият крал или дивото животно не бъде изгорено до гола същност. Огънят прочиства от примесите, а тук примесът е течност – водата, метафората за копнеж по съюз. Животните, свързвани обикновено с калцинацията, са вълкът и лъвът. От незапомнени времена това са животните асоциирани със страстите, с глада и гордостта, с високомерието и желанието. В естественото си състояние тези животни не са лоши; но те причиняват опустошение и разрушение, защото са диви и свирепи и унищожават всичко, което застане на пътя им. Страстите в естественото си състояние не са смятани за лоши или дяволски в алхимията; но те са опасни и трябва да бъдат трансформирани в златото, което винаги потенциално се е съдържало в тях…“

Както става ясно, смисълът на тези процеси е трансформация. Оловото се превръща в злато, първичната сурова материя се превръща в божествена същност, необузданата енергия на инстинктите и желанията се опитомява и подчинява на волята на висшето Аз. И, докато думата трансформация се отнася до целия алхимичен процес на духовно преобразяване, то специфичното за периода на калцинацията е работата с елемента на желанията, на силните страсти. Затова и смисълът на страданията, през които преминаваме, докато преживяваме любовни разочарования, става много отчетливо видим, ако осъзнаем,че няма по-добър начин да овладеем своите най-силни желания от това да не получим това, които искаме. Че няма друг начин да се справим с гордостта и високомерието си, от това да не получим нещата, които искаме, да преживеем тотално безсилие и отчаяние. Че няма нито по-добър, нито друг начин да осъзнаем своята отделеност и зависимост от другите (и да насочим погледа си навътре, там където е душата ни), от това да е фрустрирана нуждата ни от единение и съюз с човек от външния свят. Опитомяването на инстинктивната част в себе си, смирението и приемането на Божията воля, съзряването и обособяването, осъзнаването на своите граници и последващото чувство за уникалност и индивидуална съдба – всичко това са даровете на разочарованата и несподелена любов, на неосъщественото желание.

Ако Душата ни е решила, че за своето съзряване има нужда именно от този етап от алхимичния процес, ние не можем да си го спестим или да го прескочим. Това, което обаче можем да направим, е да преминем осъзнато през него като разпознаваме в събитията от външния свят, които не отговарят на нашите желания или очаквания, възможност за духовното ни развитие. Също така, подобно на всички останали процеси, не можем насила да ускорим процеса на изгаряне и достигане до въглените и пепелта на трансформираната ни същност. Не можем да хвърлим вода върху огъня, за го загасим. Но, знаейки смисъла на процесите на това вътрешно горене, можем осъзнато да преминем през тях, водени от вярата, че в този живот нищо не е случайно, че всичко има смисъл. Когато сме запознати със скритите динамики на психичния ни живот, ние можем да употребяваме по-правилно негативния опит в живота си.

Камелия Хаджиска 

 



Елате в .: BGtop.net :. Топ класацията на българските сайтове и гласувайте за този сайт!!! 1995-2019 © Анжела Минкова. Всички права запазени.
Съдържанието на този сайт е под защитата на закона за авторското право. Използването му без разрешение на автора е забранено!
Ако желаете да използвате каквото и да е било от тази страница, моля пишете на автора.