Лао-дзъ, Дао Дъ дзин

Стенограма на Пътя, Постигането и Преводача

[по остатъци от предпечатната подготовка]

 

Колко време превежда Дао Дъ дзин?

Открай време. От първия път, когато прочетох един превод на български, един на английски, един на руски и видях, че трите са различни, обаче се събират някъде в някаква точка, и че трябва да се прочете оригинала, за да се види кое е в основата на тези негови проекции. Всеки превод в същността си е проекция на нещо, което е поне тримерно. Интересуваше ме самото това нещо. После ходих да науча тоя език, за лично уверяване, че става дума за същото и оттогава си превеждам - и казаното, и нещото. Та в години - от 30; последните двайсетина - по оригинала; от 5 - по договор с издателство “Кибеа”, което се опитва да представи основни свещени текстове на човечеството, както те ги наричат.

Това свещен текст ли е?

Аз съм се опитал да обясня в уводните думи какво е свещен текст. Така е написано на задната корица, че с тая книжка може да си купите един от свещените текстове на човечеството. Обикновено се правят асоциации с Библията, тъй като се посочва статистическия факт, че това е може би най-превежданата книга в света след Библията. Има и някои други прилики. Но ние малко сме се замисляли какво представлява Библията. И че всъщност, четейки Библията, ние четем един препревод, ако не се лъжа през гръцки, ако не и руски, а не оригинала. Интересното става, когато се стигне примерно до някои кодови фрази в Стария завет. Когато напр. Мойсей вижда пламналия къпинов храст пред себе си и пита кой му говори всъщност от него и в оригинала отговорът е записан с четири древноеврейски знака - съчетаните, което богословите наричат тетраграматон, така нареченото “непроизносимо име на Бога”, което някои четат Йехова, други Яхве, а други перифразират, защото първият знак, наричан на иврит ют, има стойността на “аз”, вторият, хай - на “съм”, “съществувам”, но толкова неопределено като to be, или китайското шъ, във всякакви варианти, всякакви лица, числа и времена; третият, вей - е “това” [ което], “то”; и четвъртият е пак хай - “съм”, “[същ]е[ствувам]”. Та в старото издание на Библията може да видите, че Бог бил отвърнал Аз съм СИЙ, в синодалното издание от 1925 г.: Аз съм вечно Съществуващият, в руския: Я есмь сущий, в английския: I am what I am [Аз съм този, който съм. Или Аз съм което съм?] (интонационно-жанрово съвпадащо с японски дзен-коан), а дали оригиналът не казва и нещо като Аз съм това, което е? (Позволявам си такава начетеност, понеже известно време водих в НБУ една програма, наречена “Евроазиатска културология” и всъщност резюмирам казаното в събеседвания и лекции от хебраисти и елинисти като М. Алмалех и Н. Гочев, които за съжаление не чуха много студенти). Във всеки случай една от главите на текста, наречен с името на древнокитайския философ Лао-дзъ, където се говори за дао, общата природна закономерност, Пътя на естеството, Човек следва Земята, Земята следва Небето, Небето следва този Път, а той самият следва “онова, което е” (което в други преводи можете да видите като “самия себе си” или “естествеността”). Което е и същностната характеристика на “свещения” текст - той е винаги многомерен, винаги повече от проекциите му в различни съзнания и езици, но винаги верен и в тях [“Стига и Името ми да повтаряш”], макар и на различни нива на проникване. Стига да е адекватно предаден. Много често това, което наричаме свещени текстове, по същността си са малко мистифицирани. И този превод специално, нагърбвайки се да стане поредният в поредицата преводи на книгата на Лао-дзъ, е опит не толкова на нов прочит, колкото на нов вид прочит. Да се стигне до онова, което действително е било написано, от човек, който действително е живял в 6. в. пр. Хр. Този факт много често се оспорва, пренебрегва се, че това е книга от действителен човек, че него го е имало, и че е било толкова отдавна. Напоследък излязоха нови ръкописи. Класическата версия, която се превежда по цял свят, която се знае, обикновено, фактически е една много късна редакция от 2. в. от нашата ера, докато личността Лао-дзъ е регистрирана от китайските историографи в 6. в.пр.Хр. - а 8 века, особено в историята на Китай от този период, са време на огромни изменения, на съществени размествания в мисловните пластове. Всъщност сега разполагаме с преписи на предполагаемия оригинал, намерени в гробници, които могат да се датират достатъчно точно, два върху коприна от края на 3 и началото на 4. в.пр.Хр. и един върху нацепени бамбукови стебла, по-ранен с поне едно столетие. Тоест, отстоят максимум на стотина-двеста години от предполагаемото време на написването на този текст. Затова и понякога ги сравняват с т.нар. Кумрански ръкописи - новооткритите преписи на библейски текстове в ранните християнски общности край Мъртво море. Защото, както никой не е записвал директно думите на Оня, който отговорил на Мойсей, така никой не е записвал директно думите на Лао-дзъ - това са направили негови ученици, хора, които са го чули да казва нещо и т.н.

Пазачът на прохода?

Това е една от легендите - онзи, охраняващ граничната застава в Китайската стена, на когото Лао-дзъ оставил този текст, прекосявайки я, за да отиде на Запад. Всеки случай, когато се съберат тези 4 версии, по тях е възможно пресечната точка да уцели по-точно онова, което е било казано и да даде вектор към онова, което е породило думите. А към него водят в крайна сметка всички мисловни пътечки. Но трябва да се проследи текстуално онази, която носи името Дао Дъ дзин. Общо взето това е, което ме накара да се захвана с този превод, защото инак да се превежда Лао-дзъ е такава беля, каквато да се превежда и Библията.

Отстрани на всеки текст на Лао-дзъ има коментари. Тук тях ги няма?

Тези коментари са в класическата версия от 2. в. Те са вече мнения на един човек от 2. в. за това, какво е писал един човек осем века по-рано. Съществуват такива издания на Запад, и където и да е в останалия некитайски свят, с късния коментар, както и отделни научни интерпретации на новооткритите версии, но по принцип на една от тях, със съответния научен апарат и сравнителен анализ. Целта на това издание не е такава, макар началният замисъл да предвиждаше съпоставително репродуциране на йероглифичния текст, с различни шрифтове за различните варианти в четирите версии, но надделя концепцията за съсредоточаване върху същността на вариантите. Всъщност всички коментари на този текст са интересни, но като своеобразни мисловни наслоявания, а целта, избрана от издателството, съответстваща и на неговата поредица за “свещени” текстове, е да се пресъздаде същността на оригинала, от който е тръгнало всичко. Всъщност новооткритите ранни преписи са откъслечни, не съдържат всичко, което познаваме от класическата версия, много по-разпилени са. Но което е странното, те са много по-ясни като граматика и израз. Оказва се, с течение на времето някои неща съзнателно са били мистифицирани. Като отиваш към по-ранния запис, виждаш някакви много простички, казани съвсем по простонародному неща, абсолютно практични и това е един начин да се реконструира (поне за мене) същината и стилистиката на тази книга. Съществуват преводи на Дао Дъ дзин, които залагат съзнателно на мистичното звучене. А като опреш в оригинала, виждаш, че той е на разговорен език. Човекът си започва с една поговорка и тя е от типа “Гладкият път е всъщност неравен, Прекалено бялото изглежда зацапано, Придвижването напред е като връщане обратно.”. И оттам си продължава, извежда това като една метафора и тази метафора с Пътя става основен принцип за придвижването и развитието на нещата в света и на човека из него (като Сталкера през Зоната). Но Лао-дзъ започва метафората от фразите, които са в устата и в главите на хората на неговото време, а не са някакви магични формули.

Имам чувството на места, че той сам се пита и сам си отговаря.

Не е монолог, а един диалог с това, което е казано до момента и много често неговият отговор даже се подиграва с това, което е било казано. И изведнъж изниква една личност, оформя се и се разбира, че това не може да е анонимен текст, компилативен, или някаква литературна мистификация. Не. Та всичките тези неща постепенно придобиха плът върху конкретния езиков материал.

В сравнение с досегашния превод на български на Л.Димитров, за добро тук струва ми се има повече литература, звучи повече на български, по-висока е вътре мярката на художественото.

Първото издание на Дао Дъ дзин, което излезе още през 60-те години, беше един много смел опит Лао-дзъ, дегизиран като философ, да бъде въведен в нашите научни и интелектуални среди и заслугата на един от най-първите ни китаисти Ленин (днес Люлин) Димитров, е определена. Неговият превод е първият, който ми попадна, после един в Англия, после още няколко, а след това - оригиналът. В едно по-късно издание от 80-те, но без уводната студия (понеже там даоизмът се обясняваше като наивен материализъм и стихийна диалектика), не се споменава, че основен източник, ползван при този превод, е един преразказ на класическата версия на съвременен китайски език, направен за целта от китайски професор през 60-те години.

Уточни защо е преразказ.

Ето го, ползвам го и аз, в усъвършенстван вариант след откриването на копринените ръкописи: в лявата колонка древните фрази са от по 5-6 идеограми, в дясната, където е съвременната перифраза, са по 15-20, съответстващи общо взето на толкова думи, толкова многословно, колкото се казва на всеки друг - буквено-словесен, а не идеографичен - език.

Това е все едно да преразкажеш едно стихотворение.

Реконструкцията е задължително да бъде обемна, перифразата е едномерна проекция. При все това, за времето си този превод е изиграл определено положителна роля, както и частичните от руски, събудили много хора за подобен вид мислене или по-скоро са им помогнали да го припознаят в себе си. Магията на цялата тази книга е, че там текстът, в крайна сметка, няма абсолютно никакво значение. Т.е. в думите Лао-дзъ вкарва това, което е извън - по-скоро преди - думите, което прави примерно театърът на абсурда, както и редица други постмодерни похвати. Но трябва първо да разбереш чрез какви думи се случва тази извънсловесност, защото то не става чрез всякакви думи, чрез бръщолевене някакво. Това отношение, особено към езика, който се използва преди всичко в парадоксален план. Всяко едно нещо може да бъде описано по два начина. Като чашата, която е наполовина пълна, наполовина празна, зебрата, която е толкова бяла на черни ивици, колкото и черна на бели ивици. Тогава описанието е точно, защото нито едното от двете не е абсолютно вярно. Всяко едно изказано съждение, доведено до абсолют, до максима, става свое отрицание, то губи смисъла си. И Лао-дзъ непрекъснато казва едно, след това - обратното и ти много добре го разбираш, защото истината се случва в пространството между да и не. По същия начин, както съвременните физици, разцепвайки материята до най-малките й частици, изведнъж стигат до момент, когато ту имат пред себе си нещо, ту няма нищо - така казват апаратите, по сведенията на Айнщайновите ученици - или както споделя един от тях, тази частица се появяваше или изчезваше най-странно, в зависимост от нашето предразположение да я видим или не. Предразположението на експериментатора. При което се оказва, че човешкото съзнание естествено е след материята. Винаги се е опитвало да бъде преди това, а тази книга много добре му напомня, че цялото наше мислене, съобразяване, е последица. Ако ние излезем преди нещата, ние няма да им казваме - това го има, това го няма. В един момент може и да го има, в един момент може и да го няма. В тази книга всъщност се разглежда как всичко в стадия си на небитие или по-скоро, когато е неизявено, е по-силно. То тогава е във фаза на предстояща активност. Спонтанно усещайки нещата, ти не търсиш видимостта им. Но като гледаш света, виждаш видимостта и това също е път. И двете тръгват от едно начало. Значи ти можеш да тръгнеш от иконата - светът като икона, която те води към онова, заради което е нарисувана иконата, от друга страна, можеш изобщо без икона. Гледаш само същността. Да си затвориш очите примерно, е индо-будисткият път. Този свят го няма. Само че китайците предпочитат да казват - има го, тази маса я има, това всичкото го има, но го има такова, защото ти го виждаш така. Ако дойде същество с рецептори, възприемащи в друг диапазон на честотния спектър, няма да я вижда непременно кафява, дървена или квадратна - това не значи, че я няма. Такива неща припомня Лао-дзъ. Не само поуките са много съизмерими със съвременните проблеми на мисловността, на научната, на художествената мисъл, но и стилистиката му. Тази абсурдност, парадоксалност, тя е типична общо взето за постмодерната изразност.

[contents of tovaonova.doc, last saved 27.10.01:] понеже никога не бях го вземал на сериозно любезно спря и най-сериозно се отнесе с мен отново вярващ? наесен?! винаги ще започна да те ругая донякъде може да се издържа ще ритам ще хапя ще те вземат дяволите най-накрая и ще свършим пак знаеш как - аз в тебе и наяве и насън 1:1 е целта пролет - с мирис на окършени домати есен - с дъх на книги пожълтели поетът ризата си сваля слага друга и така - от март до февруари

И фрагментът, който го има тук в пълна степен. Сякаш всяко нещо може да съществува само за себе си и то пак да казва цялото.

Това е пак част от стилистиката. Всъщност тази книга е публикувана в поредица за афоризми и максими. И аз имах начално съпротивление срещу това, но истината е, че всяка една фраза на Лао-дзъ може сама за себе си да бъде прочетена като афоризъм, тя съдържа кода на цялото, така както едно късче високоорганизирана материя съдържа генетичния код на цялото тяло. Това е особеното на фразите и това е общо взето ключът към тяхната свещеност. Няма друго свещено, освен това, че те са някаква по-високо организирана словесна материя.

Добре, като те слушам, пак ми убягва литературата вътре. А там има и рими, бели стихове.

Ако определяме поезията по това дали има рими, или няма рими, едва ли говорим точно за литература. Така, както ако говорим за Лао-дзъ като философ. Философията е само граматиката на взаиморазбирането човек-всемир. Език, усвоен по граматики винаги остава с акцент. Досега аз говорих фактически за литературни качества, защото парадоксалност, елиптичност на езика, сугестивност, т.е. с една дума да подскажеш четири - китаецът казва: по единия ъгъл на масата да познаеш останалите три - това е сугестивност. Това са художествени, не дискурсивни похвати. По отношение на метрика и прочее - да, този текст е съставен от пасажи, които са римувани в оригинала и след това преминават в едно свободно разсъждение. Значи - една пословица, на нейната рима още 5 пословици и след това един коментар върху тях в съвършено друга тоналност. Опитал съм да предам това звучене, тази синкопичност от древни напеви към спонтанна импровизация, макар на български да е много по-трудно - и неестествено - да се намери рима, която на китайски върви с едносричността на произношенията, които има всяка идеограма; не съществува проблем да се намери рима на цин : пин, мин, дин и още десетина, като зад всяка от тези срички стоят многобройни идеограми с различни значения. Докато на български като кажеш “светъл”, римният избор се стеснява критично. Но съм опитал начини да се предаде и тази обща напевност на места в текста, вместо обичайният подход към него в бял стих или проза при преводи на други езици. Защото в оригинала не е така. Там мелодиката съществува със своя специфична функция - да бъде преднамерено скършена в един момент, често при поантата, от предполагаемия автор Лао-дзъ - дотук ви пях нещо, сега ще ви го кажа по друг начин, за да се замислите малко.

Това звучи адски съвременно.

Както римата в съвременната поезия, която може да се използва, но не е императив, а похват. Та неща, които ние си мислим, че само в постмодерната литература ги има, ги е имало в 6. век пр.н.е., т.е. - традицията като участник в играта, игра с това, което е било до момента и трябва да продължи да се случва, а не да се повтаря. Да речем - първо се римува, а след това се разримува. Цялото се разримва.

В попътните думи в началото казваш, че фразите звучат като мантри.

Всяка една от тези фрази е така направена, че първо е изстискана максимално откъм словесност. Остава най-често парадоксът. И този парадокс те вкарва в истината между да и не. Първо краткост, елиптичност, сугестивност - да подсказва нещо, но за разлика от мантричността, където много често това, което кой знае защо у нас се насади при прочита на мантри - четеш някакви свещени срички или фрази от типа на ОМ и чакаш ефект от вибрациите и пр. Не е същият случай. Сугестивност може да се преведе с думи близки до “внушение”, но има и смисъла на “подсказване” - навеждането, настройването в същата честота, на която е приемал и предавал авторът. Той просто намира такива фрази, че те вкарва в ситуацията, която описва и мисълта, която иска да подскаже. А не ти я диктува.

Прави те и тебе активен.

Съпричастен в цялото. По този начин, по който Хайзенберг и Нилс Бор разбират, че са съпричастни с това, има ли го нещото пред тях, или го няма. Участвайки в имането и нямането на тоя свят, в самоосъзнаването и ставането на материята, помагайки на света - или на това, което ние именуваме свят - да се случва. Това са въпросите на книгата. Затова е занимавала най-будни умове на разни епохи и от разни места, като Айнщайн, който твърди+, че всичко, което е искал да каже с теорията за относителността, там е обяснено най-популярно. Има един цял кръг - като се започне от Хенри Дейвид Торо - един от онези американски мислители и философи, за които все забравяме, че са американци, защото забравяме другата Америка - на Емили Дикинсън, за която Дао Дъ дзин е настолна книга, Емерсън, Уитман, после Гинзбърг и цялото поколение, до Гери Снайдър, който вече превежда и от оригинал, докато Торо - от някакъв друг език, но той знае оня друг език, който не е нито китайски, нито никакъв. Да не говорим, че Николай Райнов има собствено съчинение, след прочит на някакъв превод на Лао-дзъ, вероятно френски, което нарекъл устна коптска версия на Дао Дъ дзин и публикувал като издание на Теософското дружество в началото на миналия век, напълно в жанра на постмодерната литературна мистификация (подмината от сегашното дъновистко издателство “Хелиопол”, което я публикува преди десетина години наистина като тайна устна коптска версия, без всякакво споменаване на автора). Цялата поредица от хора, които са се занимавали с този текст в западната спрямо Китай традиция - като се мине през Толстой и Уолъс Стивънс и се стигне до Урсула ле Гуин - щрихира движението на мисловната енергия, която подпомага търсенето на днешния изказ. Защото няма един и единствено правилен превод, няма превод дума за дума, когато не става дума за думи. И колкото повече записи и прочити, проекции на смисъла имаш, толкова по-автентичен ще бъде той. Тогава усещаш как всъщност става дума за една нагласа, която се е формирала в духовната тъкан на човечеството, независимо от епохи и местонахождения и придава друго измерение на формулировката “глобална” култура. Глобалност на общото в човешкия език, независимо дали той е китайски, английски, арабски, испански. Което всъщност има нещо общо и с процеса на това издание. То през цялото време е мислено от страна и на издател, и на оформителски екип с перспектива за по-широк прочит. Веднъж щом е направено превеждането от идеографичния език на оригинала на словесен код, не представлява принципно нова задача обличането му в един от този тип езици - български, английски, руски или френски. Разбира се, работата върху една английска версия на превода тепърва предстои, но съществува и базата от илюстративен материал за едно възможно издание с цветни илюстрации, представящо текста в една естествена графична среда, при това несъвпадаща с тази на други съществуващи образци. Всъщност, постигането на сегашната черно-бяла гама отне повече работа от простото репродуциране на цветни илюстрации.

Като гледам книгата, ми се струва, че целта ти е постигната - доволен ли си, или все мислиш, че може и другояче да се каже, а като знам и какъв си перфекционист... Имаш ли го това усещане?

Минимално. Всяко нещо може да се каже по много други начини, но ми се струва, че оттук нататък всеки един може да си го каже по друг начин и няма да има много голяма разлика между това, което е написано и вариантите му. Но нищо не пречи да излезе и друг превод след някоя друга година - четейки този, си поправям някои работи, ще събера сигурно и бележки от други, както едно време, като учихме заедно китайски, събирахме интерпретациите на всичките. Шест знака могат да бъдат преведени от шест души по шест различни начини, ако помниш. За вас това вероятно е била някаква голяма забава всеки да предложи различен прочит от другия. За мен поуката беше в това да видя в тези шест различни прочита общото. Това съм се опитал с този превод. Не максимално впечатляващото, а онова, което би било общопонятно и общозначимо. В главите на всички.

И оттук нататък?

Преводът с Лао-дзъ е приключен преди 2 години. Оттогава се мисли за формата, в която да излезе - например албумно издание. Това, което излиза, е малко като върха на айсберга. Тези две години се прави оформлението, търсиха се средства, но прави чест на издателството, че влага усилия в един продукт, който може да не е особено печеливш, без да се прави компромис с нищо. Междувременно аз работя върху други книги, продължавам връзването на идеографичен и буквен текст в една антология, която тръгва от древнокитайските песни и стига до японските хайку - тази линия на постепенно словесно изчистване. Тя има и илюстрации, но освен тях, знаците, които ще са вътре, са разгледани като картинни изображения. Когато в текста има планина, тя е нарисувана. Има една комбинация между превод, тълкувателен текст, оригинали, изображения. Това е антология не само на развитието на далекоизточната поезия, а и на образното мислене, което е характерно за този тип култура. Книга, която се пише и прави последните десетина години, последно с помощта на една синологическа фондация, която подкрепи проекта. Сега работя по него.

Ти нещо да си написал междувременно?

Това онова.

[млъква.]

 

Записа Силвия Чолева

Лао-дзъ, “Книга за Пътя и Постигането” (Дао Дъ дзин), превод от древнокитайски Крум Ацев, изд. “Кибеа”, С., 2002

 

Ако искате да научите нещо повече за работата му, ще трябва да прочетете книгите, които превежда. Ако търсите да узнаете за него, ще заприличате на сляп горчива краставица вкусил. Дали пък и той като Лао-дзъ, когото пре-веде тук, не се е посветил на скритостта и безименността? Кой да ти каже?
Човек никога не знае дали познава Крум Ацев - вгледаш ли се - замъглява се, отдръпнеш ли поглед - избистря се (по едно японско тристишие). Дори когато си с него, пак не е сигурно дали си и дали той е. За Крум като че ли важи правилото да изчезва с едно махване на опашката, на дрехата, на ръката, с мигване на клепача или с изпиването на чая. Така и да се появява. Той сам вече се е превърнал в йероглиф.