събития

C.V.

преса

контакт

паладиум

книга

поезия

принт

амбианс

връзки


заниМания с изкУство
 
 
 

живопис

графика

скулптура

рисунки

акварел

снимки

други


паладиум

ДАОИЗМЪТ ПЪТЯТ ОТВЪД СТРЕМЛЕНИЕТО от Алън Уотс
28.04.2012

глава I  

философията на дао I 

Ако искаме изобщо да навлезем в даоизма, трябва да започнем със съответната нагласа на съзнанието, при която той може да бъде разбран. А човек не може току така да си наложи подобна нагласа, както не мо­же и да успокои развълнувана вода, погалвайки я с длан­та си. Но да кажем, че нашата изходна позиция е тази: забравяме това, което знаем или си мислим, че знаем и на практика се отказваме да правим оценки за каквото и да било или, с други думи, се превръщаме отново в онова, което сме били като бебета - преди да сме нау­чили имената [на нещата] и езика. В подобно състоя­ние, въпреки че сме с извънредно чувствителни тела и много чевръсти сетива, ние не разполагаме със средст­вата, с които бихме могли да направим интелектуален или словесен коментар на онова, което става.

В това състояние просто усещаш нещата такива, как­вито са, без да ги наричаш по абсолютно никакъв на­чин. Не знаеш абсолютно нищичко за всичко онова, оп­ределяно като външен спрямо т. нар. вътрешен свят. Не знаеш кой си ти, дори нямаш представа за думите ти таз- намираш се още на предходния етап. Никой не те е учил да се контролираш. Не знаеш разликата между шума на автомобилите, долитащ отвън и блуждаещата мисъл, проникнала в съзнанието ти. И едното, и друго­то е нещо, което се случва. Ти не идентифицираш при­съствието на мисълта, която може да е само облаче, плуващо по кристално ясния небосвод на твоя вътре­шен мир, нито пък това на автомобила, преминаващ по улицата - те просто се случват. Твоето дишане се случва. Светлината, която те заобикаля отвсякъде, се случва. Реакцията ти към нея, примигването, е също нещо, което се случва.

Просто не можеш абсолютно нищо. Но и от теб не се иска абсолютно нищо. Никой не ти е казал, че тряб­ва нещо да правиш. Ти си напълно неспособен за как­вото и да било, просто усещаш, че наоколо щъкат разни неща. Неща, които можеш да видиш, да чуеш, да пип­неш, да помиришеш - изобщо всякакви. То си се случ­ва, а ти го наблюдаваш.

Не питаш кой наблюдава, тъй като още нямаш ни­каква информация по въпроса. Не знаеш, че за наблю­дението е необходим наблюдател. То си е идея на ня­кой друг. Лаодзъ казва: „Ученият всеки ден научава по нещо, човекът на дао пък всеки ден от нещо се отучва, докато не се завърне в без-действието."[1] Тъй че просто си зяпай - без коментари, без да имаш нищо наум. То и какво друго можеш да направиш? Не се стремиш да възприемаш, ти просто възприемаш. По някое време ще откриеш, разбира се, че не можеш да спреш комен­тара, който постоянно тече във главата ти, но ако не друго, поне можеш да го приемеш като вътрешен шум. Слушаш дърдоренето на твоите мисли така, както би се заслушал в нищенето на чайника.

Ние не знаем какво е това, което възприемаме, осо­бено ако го възприемаме изцяло. Само усещаме, че не­що става. Аз дори не мога да кажа „това", въпреки че казах „нещо става". Но това последното вече е идея, представа, набор от думи. Очевидно, не бих могъл да кажа, че нещо става, докато не съм в състояние да ка­жа, че нещо друго не става. Ще знам какво е движение, само ако го противопоставя на неподвижността и то­гава, когато си представям движение, ще си представям също така и покой, В такъв случай ще мога да кажа, че това, което се намира в покой, не прави нищо, „не ста­ва", докато онова, което се движи, прави нещо. Един вид то е нещото, което става. Но още не мога да си изградя такава представа, защото, за да има изобщо смисъл в нея, трябва да включа и двете [противопо­ложности]. Ако кажа: „Ето го там", ще изключа всич­ко, което то не е в пространството. Ако пък кажа „то­ва", ще изключа онова, та я по-добре да мълча... Разби­рате за какво говоря. Ето това на китайски се нарича дао. Това, от което започваме.

Най-общо дао означава „път" или „ход", естест­веният ход на нещата. Лаодзъ е казал, че начинът, по който дао функционира, е дзъжан, „от само себе си", т. е. спонтанно.[2] Я сега пак погледнете какво става. Ако подходите към него с това мъдро не-знание, ще видите, че сте станали свидетели на една случка. С дру­ги думи, в този първичен начин за наблюдение на не­щата няма разлика между това, което ти правиш и оно­ва, което ти се случва. Това е абсолютно един и същ процес. Също както вашите мисли се случват, навън пък се е случило да има кола, както е и с облаците, звез­дите и т. н.

Когато някой на Запад се вслушва в мислите си, получава се нещо от рода на фатализъм или детерминизъм, но става така, защото той все още таи дълбоко в съзнанието си две илюзии. Първата е, че онова, което се случва, се случва на него, следователно той е жертва на обстоятелствата. Но когато пребиваваш в своето из­конно неведение, няма никакъв ти, различен от онова, което се случва, следователно, то не се случва на теб. То просто се случва. Същото е и с „теб", онова, което нари­чаш „аз" или пък по-късно ще наречеш по този начин. То е част от случващото се, а ти си част от Вселената, макар и, строго погледнато, тя да няма никакви части. Ние само наричаме определени черти на вселената „час­ти". Но не можем да ги откъснем от останалите, защо­то така те неминуемо ще престанат да съществуват, нещо повече, ще се окаже, че абсолютно никога не са съществували.                                         

Когато човек възприема себе си и вселената като случващи се заедно, втората илюзия, на която ще се под­даде, е че случващото се сега задължително следва оно­ва, случило се в миналото. Само че ти не знаеш нищо за това в своето изконно неведение. Причина и следст­вие? Хайде бе, няма такова нещо, защото ако ти наис­тина си достатъчно наивен, ще решиш, че случилото се в миналото е резултат от случващото се сега. То се за­връща обратно в миналото като браздата, която.кора­бът оставя след себе си. В крайна сметка всяко ехо из­чезва, ставайки все по-далечно и по-далечно, и по-да­лечно... Всъщност всичко започва сега. Онова, което на­ричаме бъдеще, е нищото, огромната пустота, а всичко идва от нея. Ако затвориш очи и засъзерцаваш реал­ността само с уши, ще откриеш, че има един безмълвен фон, от който тръгват всички звуци. Те започват в ти­шината. Ако затвориш очи и просто слушаш, ще забе­лежиш, че звукът идва от нищото' и после се разнася, а ехото заглъхва и се превръща в спомен, което пък е друг вид ехо. Толкова е просто - всичко започва сега и имен­но затова е спонтанно. Не е детерминирано, това си е философско понятие. Нито пък капризно, което също е философско понятие. Да, различаваме подреденото и премисленото от произволното и случайното. Но, раз­бира се, не знаем какво всъщност е произволност. Ко­гато нещо е „от само себе си" (или sui generis на латин­ски), това ще рече, че то идва на този свят спонтанно, по собствено желание, а по една случайност това е и истинският смисъл на „непорочно зачатие". И това е светът,това е дао.

Но май тъкмо то ни плаши. Можем да си зададем и този въпрос: „Щом всичко става спонтанно, кой то­гава носи отговорност? Не съм аз, това е повече от яс­но, но се надявам, че има Бог или някой, който наглеж­да какво става." Но защо трябва да има някой, който да се грижи за всичко? Ами защото тогава ще се появи едно ново опасение, което досега може и да не ни е хрум­вало, а именно: „Кой пази дъщерята на нощния пазач, когато той е на работа?" А кой гледа детето на детегледачката? Кой охранява охраната? Ами Бога? Кой на­глежда Бога?1 Ще кажете: „Е, Господ няма нужда да Го наглеждат." О, така ли? Ами и това няма нужда.

Дао е определен вид порядък, макар и да не е точно това, което наричаме „ред", когато сме разпределили нещата си по разни кутии, чекмеджета или сме ги на­редили по права линия. Говоря ви за един много раз­пилян порядък, но ако се вгледате в бамбуковото дръв­че, ще ви стане съвършено ясно, че то расте по някакъв ред. Веднага ще се убедите, че тук има ред, а не хаос, но този порядък не е нито симетричен, нито пък геомет­ричен. Растението прилича на китайска рисунка. Ки­тайците толкова много ценят този тип порядък, че го влагат и в своите картини. На китайски се наричали, а йероглифът за ли първоначално е означавал жилки­те във вътрешността на нефрита. Също така кръговете на дървото и мускулните влакна. По тази логика мо­жем да заявим, че облаците имат ли, мраморът има ли, човешкото тяло има ли... Всеки ще признае това, а ху­дожникът просто го копира, независимо дали е пейзажист, портретист, че дори и абстракционист. Всички те се опитват да изразят същността на ли. Но има нещо много интересно: знаем що е то, но няма как да го оп­ределим. Ако дао е Пътят, тогава можем да наречем ли и „русло" - негови шарки са също така и криволиците, които изписва по земята рукналата вода. Този поток оставя навсякъде рисунките си, сякаш да се увековечи -виждаме ги в браздите по дървесната кора (изписани от потока на мъзгата), в мрамора, костите, мускулите и още къде ли не. Всички те са изрисувани съобразно основните принципи на потока. В рисунъка на течаща­та вода ще съзрем всички мотиви на китайското из­куство. Те моментално се открояват и често включват онази S-образна линия от кръга с ин и ян. Та ето как ли подсказва реда, който следва потокът, великолепна­та хореография на течните тела, защото Лаозъ оприличава дао на вода:

 

Великото дао се разлива навсякъде,

и наляво, и надясно. [...]

С любов подхранва всички неща,

 но не става техен господар.[3]

Защото, както пояснява на друго място[4], водата ви­наги се стреми към „най-ниското", от което ние, хора­та, се отвращаваме, защото все гледаме да се самоизтъкнем. Но Лаодзъ веднага добавя, че „най-високото" е и най-несигурно. Всички искат да се изкатерят на вър­ха на дървото, но ако го направят, дървото ще рухне. Това е голямата самозаблуда на американската демок­рация. Уж всички били равни, всеки можел да стане президент, в резултат на което никой всъщност не ще да бъде президент. В края на краищата, орташкото и кучетата не го ядат...

Лаодзъ казва, че „най-ниското" е и най-изгодната позиция, в което много лесно можем да се убедим. Да вземем например джудо или айкидо. При тези техники за самозащита винаги гледаш да си под противника си, така че той да падне върху теб, ако те атакува. В мига, в който стане агресивен, ако си запознат с айки­до, ти или се снишаваш, или започваш да се въртиш във все по-малки и по-малки кръгове, досущ като пум­пал. Непрестанно се въртиш, защото знаеш, че онова, което се върти, задвижва центробежната сила и щом някой навлезе в твоето поле на центробежна сила, ту­такси ще отхвръкне навън, цапардосан от собственото си кроше. Много е забавно, ще знаете.

И така, пътят, който следва водата [в стремежа си към „най-ниското"], е и пътят на дао. На англосаксон­ските протестанти и ирландските католици всичко то­ва им изглежда като леност, вялост, безхарактерност, изобщо пасивност. И когато заговоря на тази тема, все едно и също ме питат: „Ако хората правеха това, което предлагате, нямаше ли да станат ужасно пасивни?" По­гледнато чисто формално, аз бих казал, че известна до­за пасивност би се отразила чудесно на нашия тип кул­тура, имам предвид като своеобразен коректив, защото ние винаги създаваме проблеми в стремежа си да на­правим добро на другите. Разпалваме цели войни - все за благото на други народи - и се опитваме да помог­нем на онези, които живеят в т. нар. „неразвити" стра­ни, без да си даваме сметка, че така можем да разру­шим техния начин на живот. По този начин по целия свят се съсипват икономики и култури, съществували в хармония с околната си среда от хилядолетия насам, при това последиците често са катастрофални.

Та малко безделие би позволило на нещата да се поуталожат. А престанем ли да се щураме насам-на-там, ще стане ясно, че пасивността е в основата на ак­тивността. В крайна сметка, откъде мислите, че се взе­ма вашата енергия? Просто защото сте си едни такива енергични ли? Нищо подобно! По този начин само я изразходвате. За да се зареди с енергия, човек трябва да се наспи, но по-важното е, че сънят - това е пасивност­та на съзнанието. Нека го наречем психично безмъл­вие. Тези неща са важни за вас не защото имате кой знае колко полза от тях, а защото сте стигнали до изво­да, че няма какво друго да направите. За Бога, не прие­майте пасивността като форма на прогрес: това е все едно да се забавляваш само защото забавлението било от полза за работата. Тъй че не насилвайте нещата -когато го правите, вие просто се самоизчерпвате. Ако насилите бравата, най-вероятно ще изкривите ключа, тъй че по-добре го завъртете малко по-нежно. Всеки, който знае как се прави бизнес, винаги завърта неееж-но ключа, за да улучи подходящия момент, в който да отключи бравата и тогава всичко става по най-непри­нуден и естествен начин.

Ето защо, ако прецените вярно речното русло, пътя, който следва водата, това неминуемо ще ви наведе на мисълта, че вашият живот е един „поток". Потокът -това сте вие и същевременно не сте вие, или по-скоро онова, което наричате „не-аз".[5] Потокът е процес, оно­ва, което се случва и когато разберете това, ще преста­нете и да разпитвате. Ще видите, че задаването на въ­проси за [предишни] въпроси си е чиста тавтология. Получавате обяснения, но те не обясняват нещата. Вся­ко обяснение се нуждае от допълнително обяснение, за­щото - ако перифразираме едно старо стихотворение -голямото обяснение е следвано по петите от някое по-малко, по-малкото пък от някое още по-малко и така до безкрай.Това е аналитичният процес, който ни от­вежда от видимата вселена до молекулярната, после до атомната, протонната и т. н., и т. н. По същия път ще стигнем от Земята до Слънчевата система, после до га­лактиката, след това до системите от галактики и пр. Но той води и в другата посока, защото вселената в стремежа си да опознае самата себе си трябва да избя­га от вас, защото вие сте Вселената. Вашите очи са „люковете", процепите, през които тя може да зърне себе си - нещо като шпионка на врата. Само че когато гледате, вие също така примигвате. Ту го виждате, ту го губите от поглед. Толкова е просто! Но тогава и про­словутите вечни въпроси - „Какво е това?", „Какво да се прави?", „В какво се състои човешката участ?", „За­що изобщо сме тук?" - бавно ще се разсеят и това из­чезване ще бъде и техният отговор. А отговорът е, че онова, което става, не може да бъде описано. Дао не може да се опише. То едновременно идва и си отива, непрестанно тече и непрестанно се променя. Това е сми­сълът на „вечнотодао" [чан дао].[6] Затова Лаодзъ е казал: „Дао не върши нищо, но не оставя нищо несвър­шено."[7]

Освен идеята за „потока", има още една [важна] даоистка идея, онова, което Лаодзъ нарича у уей. У означава „не". Уей има цял сноп от значения: „дейст­вие", „стремеж", „напрягане", „правене". Но най-добри­ят превод е „усилие". Тоест у уей ще рече „без усилие". С други думи, дао извършва всички неща, без да насилва никое от тях. Тъкмо се канех да кажа: „А щом овладее­те дао", но се сетих, че „овладявам" е неподходяща ду­ма, тъй като предполага възможността да бъдеш по­виеш от дао, което пък е невъзможно.[8] Затова нека го кажем така: когато постигнете у уей, вие ще действате на същия принцип, както и дао. Този принцип може да се онагледи с метафората за върбата и бора в снежна виелица. Борът е едно такова твърдо и кораво дърво, затова снегът се трупа по неговите клони, докато нак­рая не ги прекърши. Виж, върбата е друго нещо - елас­тично и гъвкаво. Щом снегът прекалено натежи, кло­ните й се огъват надолу и снегът се изсипва на земята, след което отново отскачат като пружина нагоре. Ето това е у уей.

Джуандзъ[9] разказва прекрасната притча за мъдре­ца, който се разхождал по брега на една река, близо до огромен водопад. По едно време видял как някакъв чо­век нагазил във водите току до ръба на водопада и си рекъл: „Този сигурно е стар и болен, та е решил да сло­жи край на живота си." Но само след броени минути старецът изскокнал от реката - малко по-надолу от во­допада - и започнал да тича по отсрещния бряг. Мъд­рецът и неговите ученици тутакси се втурнали след не­го и щом го настигнали, му казали, че той току що бил направил най-изумителното нещо, което някога са виждали. „Как така оцеля? - попитали го. - Ами то тук няма никакъв номер," отвърнал той. „Просто се оста­вих на водите. Спуснах се надолу с един въртоп и се издигнах със следващия. Уподобих се на водата, така че между мен и нея нямаше никакъв конфликт."

По същия начин при автомобилна катастрофа, ако в колата има бебе, то често остава непокътнато, поне­же не се напряга, не се „стяга" при самия удар, за да се опази от него. Така е и в джудото - учат те да се изви­ваш плавно, когато падаш, но да пренасяш цялата си тежест в дланите - да ги „направиш много тежки", - та като докоснат земята, да се чуе оглушителен плясък. Когато ги правиш „тежки", ти пак постъпваш като во­дата, а и това абсорбира удара.

Ето защо трябва да разберете, че пътят на водата не е пътя на „пълната апатия" и „мекушавост". Водата си има тегло, както и енергия - гравитацията, следова­телно има и сила. Това е тайната на у уей. Ако Земята срещне някое препятствие по пътя си в космоса, ще пос­ледва едно огромно освобождаване на енергия, именно заради гравитацията. Земята се спуска, [кръжейки] около Слънцето, то пък се спуска, като кръжи около нещо дру­го, изобщо цялата вселена сама по себе си е едно [неп­рестанно] спускане. Но тъй като извън нея няма нищо, т. е. няма къде да се спусне, това не е спускане „към" нещо друго. Вселената просто се спуска около самата себе си и затова нейната енергия е гравитацията. Това пък е тайната на джудото.

Ако искате да намерите разумно разрешение на да­ден проблем, тази работа може да я свърши вашият мозък. Уверявам ви, вие разполагате с предостатъчно разум - там, във вътрешността на вашия череп. Само че повечето хора никога не използват мозъците си. Вмес­то тях напрягат умовете си и ги напрягат така, като че ли са мускули. Човек може да напрегне главата си като мускул и много здравата да се напъне, за да стигне до някакъв отговор, но, реално погледнато, тези неща не стават точно по този начин. Ако наистина искаш да намериш отговора на даден проблем, просто трябва да се вгледаш в него, да го съзерцаваш.[10] Визуализирай, до­колкото можеш, въпроса си и след това просто изча­кай. Ако не го направиш, а се опиташ да откриеш реше­нието с груба ментална сила, май ще се разочароваш, защото всяко решение, дошло по този начин, най-веро­ятно е погрешно. Но когато изчакаш за известно вре­ме, решението ще дойде от само себе си. Ето как трябва да използваш мозъка си и тогава той ще работи за тебе по същия начин, както стомахът ти смила храната, без да се налага да го „наглеждаш". Нашите опити да на­глеждаме всичко със съзнанието си неминуемо водят до едни и същи последици, които не са особено прият­ни за стомасите ни, а причината е съвсем проста. Це­ленасоченото, „съзнателно" внимание, което борави с думи, не може да мисли за кой знае колко неща. Зато­ва, докато мислим за нещо, сме принудени да игнори­раме почти всичко останало. Така да се каже, мислим по един-единствен „коридор" на пистата, но светът не се движи само по един „коридор". Светът е всичко оно­ва, което се случва едновременно и навсякъде, но човек не може да обмисли всяко нещо поотделно, просто за­щото няма време. Но нашият мозък може да го обмис­ли, защото е в състояние да отчита едновременно безб­рой варианти, нищо, че съзнанието ни не го бива за това. Словесните символи не могат да изразят нищо повече от един-единствен схематично очертан и прос­тичък „коридор" и затова трябва да се уповаваме на мозъците си. Ние сме много по-интелигентни, откол­кото си мислим. Ето защо, когато някой невролог ка­же, че едва сега започва да навлиза в дебрите на онова, което разбира под „нервна система", той всъщност ис­ка да каже, че собствената му нервна система е по-ум­на от самия него. Тя го превъзхожда във всяко едно отношение, което е много показателно. Това, което си ти, по дефиниция се явява нещо повече от всичко оно­ва, което можеш да разбереш, по простата причина, че един организъм не може да разбере напълно себе си, също както не можеш да целунеш собствените си устни или да се издигнеш над земята, като дърпаш кончовете на ботушите си. Тъй че този елемент на незнайното присъства във всеки познавателен процес. А ако пък ви притеснява самият факт, то спомнете си, че не е нуж­но огънят да се опари, нито пък светлината да освети самата себе си, [за да разберат какво са те]. Така де, ако светлината попита: „Какво съм аз?", как ще й отгово­рите?

Само че от сума ти векове насам човешките същес­тва искат да узнаят естеството на това „съм" (the nature of isness). Що е материя, субстанция и т. н. Явно трябва да има някаква обща база за всички тези форми, които виждаме (или поне така ни се струва). В крайна смет­ка, основа на съдовете е глината. Основа на сечивата е желязото. Основа на мебелите е дървото. Коя обаче е субстанцията, която се съдържа във всичко? Колко хо­ра са си блъскали главите над това... Но ако се замис­лите над този въпрос, би трябвало също да се запитате какъв по-точно отговор търсите. Да кажем, че наисти­на сте открили що е материя. Но на какъв език ще съу­меете да опишете откритието си? Ако се поразмислите за света, скоро ще си дадете сметка, че вие изобщо не можете да го опишете, тъй като единственото, което езикът може да опише - независимо дали се състои от думи или от цифри, - това е образът или формата, фор­мата можем да я измерим, можем да я очертаем, както и обясним. Но най-вероятно не ще успеем да обясним какво представлява онова там простичко нещо, което е нейната основа. Няма как да го изразим. Затова и въп­росът за „идентичността" на материята е глупав въп­рос, защото настояваме да му се отговори чрез поня­тия, които не могат да дадат отговора на такъв тип въпрос.

Следователно можем да говорим само за формата или образа. Бих могъл да си послужа с каламбур, ако толкова искам да говоря за тази идея и да кажа, че един­ствено формата има значение, независимо от материята. Когато виждаш света като форма, тя ш се питаш от какво е направен, т.е. от какво е образуван образът, защото той не е направен. У уей ще рече „не-правене" или „без-действие", а „правенето" е нещо много по-раз­лично от растежа. Когато расте, растението не се „мон­тира". Всичките му т. нар. части израстват от него. Ко­гато обаче „правиш" машина, монтираш отделните й части една по една. Но не това е начинът, по който функционира растението, нито пък този, по който функ­ционираме вие и аз. Нелепо е да си мислим, че храната, която поглъщаме, всъщност се състои от телесни час­ти, които ще бъдат монтирани на нашите тела на мяс­тото на износените. Много глупава идея, защото тези неща растат, а не се правят. Тоест няма да питате от какво са направени. И второ, няма да питате как пък са успели да израснат.

Така стигаме до един преудивителен факт, за който досега не сме си давали сметка, а именно, че т. нар. отделни неща всъщност не са отделени - те са обедине­ни от пространството. Винаги си мислим за простран­ството като за нещо, което разделя, но запомнете: това, което разделя, също така и събира. В английския език има една много интересна дума - cleave. Означава ед­новременно и „раз-делям", и „с-лепвам".[11] Тоест ние сме сделени от пространството. Когато наблюдавате някоя далечна галактика, тя ви изглежда едно цяло, защото я виждате от огромно разстояние. Но ако се приближите до нея, привидното вече не се вижда, вместо него виж­дате отделни звезди. Ние самите живеем сред такава галактика. Ако сме някъде далече в открития космос, може да ни се стори, че нейните звезди се сливат в едно цяло. Но от мястото, където сме сега, няма да съзрем такъв обект.

Но кое е нещото, което обединява всички тези звез­ди? Ще кажем: „Гравитацията." Но гравитация е само един от многото начини да кажеш „Не знам". Гравита­цията е като етера, за който навремето смятаха, че е онзи всепроникващ флуид, преносител на светлината, но по-късно се оказа, че такова нещо изобщо не същес­твува, защото светлината преспокойно може да се спра­ви и без него. Та тя може да минава и през нищото, т. е. привидно празното пространство. Да се чудиш и да се маеш! Та тук в нашата галактика има какви ли не нещица, които изобщо не се връзват помежду си и въпре­ки това изграждат заедно онова, което наричаме „обект". И по същия начин, ако слезем на ниво клетъч­на структура, ще видим, че ние самите сме своего рода галактики - атомите, от които са изградени телата ни, отстоят на огромни разстояния един от друг, досущ ка­то звездите. Само не питайте кое ни скрепява в едно цяло, това не е уместен въпрос. В тази „материя" от значение е само нашата форма.

Да кажем, че сме се видели някъде и на другия ден се виждаме отново. Как разбирам, че сте вие? Много просто. Помня как изглеждате. Но ако не сме се вижда­ли от години, много малко ще са нещата във вас, които ще съм знаел отпреди. Почти цялата ви т. нар. субстан­ция ще се е променила. Ако отида да разгледам някой водопад, само след няколко секунди той няма да е съ­щият. Ще си пада по същия начин, в същия стил, но водата ще бъде съвършено нова. Също така, ако се срещ­нем утре, вие ще имате същата форма, макар и всички­те ви атоми да са чисто нови. Затова казвам, че от зна­чение е само формата, образецът.

Ако разгледате някоя вестникарска снимка под лу­па, ще видите, че онова, което на невъоръженото око е изглеждало като ясен образ, сега се превръща в пореди­ца от точици и петънца. Тези точици са абсолютно ед­накви, но не образуват никакъв образ и не се връзват помежду си. Но я сменете нивото на увеличение и се отдръпнете назад - хоп! - отново ще се появи образ.

Работата е там, че можете'да увеличавате не само пространството, но и времето. За да увеличите нещо във времето, трябва да му придадете по-голяма скорост, един вид да пуснете филма на забързан каданс. Ако посадите семе в земята и снимате всеки ден по един-единствен кадър, накрая, като пуснете заснетия филм, ще видите, че семето изведнъж ще се раздвижи. Първо ще пусне малък филиз, после този филиз ще почне да расте и изведнъж ще се увенчае с клонки и листа. На­края ще се появи и самото растение. Ами я си предста­вете, че можехме по същия начин да наблюдаваме и хората, ако ще да са хиляди на брой. Щяхме да видим как клетките на зародиша за нула време се превръщат в бебешки личица, после в деца, подрастващи, възраст­ни, старци и накрая в черепи, кости и... прах. Лице след лице, които просто идват и си отиват сред цялата тази житейска олелия и така до безкрай...

Но когато наблюдавате всичко това, постепенно ще си дадете сметка, че последователно редуващите се фор­ми се движат или прекалено бавно, или са прекалено сложни, за да бъдат обхванати с поглед. Имам предвид нормално зрение. Но я се отдалечете на известно раз­стояние, т. е. „увеличете" времето и ще видите, че неп­рекъснато се повтарят едни и същи ритми. Те пък об­разуват един всеобщ континуитет, който свързва при­видно несвързаните съществувания. Ако говорим на ези­ка на наивността, бихме могли да кажем, че образуват нещо като реинкарнация на образите. Това превъплъ­щение непрекъснато се случва, само че няма никакъв безплътен дух, който прехвръква от случка на случка. Но не е и нужно, както не е нужно да връзваш с въжета отделните точици във вестникарската фотография, за да образуват ясно различим образ.

Знаете ли, че когато гледате телевизия, вие всъщ­ност гледате движещи се точици? Движат се толкова бързо, че изграждат цял телевизионен образ във ваше­то съзнание - просто така, от само себе си. Но да прие­мем, че зрението ви е от съвсем различен тип, зрение без памет. В такъв случай ще гледате телевизионния екран и няма да виждате нищо друго, освен разни то­чици, които се щурат по него, без помен от образ. Ес­тествено, ще си кажете, че това е нещо абсолютно без­смислено, но ако можехте да го видите по друг начин, тутакси щяхте да се съгласите, че тези мърдащи точици си имат смисъл, и то какъв - изграждат образ. По тази логика и мистериите, също като реинкарнацията, не изискват нищо „мистично", за да бъдат разбрани. Те могат да бъдат разбрани, стига да „увеличим" вре­мето - т. е. да отстъпим назад от несвързаните цветни петънца на живота и видим цялата картина. От тази гледна точка и реинкарнацията е напълно разбираема - става дума за повторяемост, рекуренцията на слож­ните житейски форми и модели.

Истинският свят е точно тук, пред вас и във вас. И скоро ще откриете, че аз не мога да ви кажа нищо, кое­то вече да не сте знаели.

 

глава II

философията на дао II

Вече е ставало дума за трите основни принципа на даоистката философия: дао или естественият ход на нещата, у уей или „без-действеността", т. е. флуид­ният характер на естественото, и дъ, онази привидно магическа мощ, с която се сдобиваме, когато следваме „пътя на водата" и линията на най-малкото съпротив­ление.

Да следваш пътя на водата винаги предполага ин­телигентност от по-висш порядък - по си е интелиген­тно да опънеш платно на лодката си, отколкото да гре­беш като гламав, въпреки че някои биха казали, че то­ва е по-мързеливия начин да свършиш същото. От тех­нологична гледна точка ще ти е по-лесно, ако използ­ваш вятъра, вместо да вървиш срещу него, но тук, на Запад, още не сме осъзнали реално факта, че ще проя­вим далеч по-голяма интелигентност, ако използваме за енергийни източници слънцето, вятъра, приливите и отливите вместо, примерно, каменни въглища. И про­дължаваме да си живуркаме в това състояние на глупа­во невежество.

Всъщност, за да разберете каквото и да било във философията на дао, не е необходимо да пребивавате в състоянието на мъдро невежество. Често срещам хора, които трескаво концептуализират и бранят със зъби и нокти територията на своята концептуализация. Раз­виват едни усукани и сложни теории за естеството на вселената и мястото на човека в нея, както и начините за неговата реализация. Тези концепции са много амстрактни селения, той все повече се абстрахира от ес­тествения свят и започва да живее по-скоро книжен, отколкото реален живот, също както някои предпочи­тат да живеят с филми, отколкото с реални хора.

С навлизането си в света на концептуализацията човек постепенно се поддава и на онази фундаментал­на самозаблуда на цивилизацията - да цени света на символа по-високо от света, който символът предста­вя. В нашата култура сме довели това до пълен абсурд: ти официално не съществуваш, ако не притежаваш сви­детелство за раждане или паспорт, които естествено не са нищо повече от късчета хартия. За нас записът на случилото се е много по-важен от онова, което действи­телно се е случило и по този повод хабим неизчислими количества енергия, за да записваме какви ли не три­виални неща и да попълваме данъчни декларации. В университета се притесняваме дали документацията е надлежно съхранена в архива, но пък всеки може, кога­то си поиска, да краде или къса книгите в университет­ската библиотека.[12]

В същото време много хора не вярват в собствена­та си реалност, докато не прочетат нещо за себе си в пресата или пък се чувстват неловко, ако станат свиде­тели на нещо фантастично, но няма никой с камера, който да го документира. И ето че някои деца извърш­ват престъпления, само и само имената им да попад­нат във вестниците, за да се разбере веднъж завинаги, че тях наистина ги има, тъй като за родителите им кри­терий за важност си остава именно появата в пресата. Очевидно посланието е следното: ти не си важен, дока­то не се появиш във вестниците, което ще рече, че едва ли не влизаш в историята.

Ние постоянно записваме - на магнитофонна и фил­мова лента - онова, което наричаме изчезващи циви­лизации, изчезващи култури, изчезващи занаяти, изчез­ващи видове. И си казваме: „Окей, сега вече може да изчезва, нали го имаме на запис." Много важно, че нямало китове и кондори, нали винаги можеш да проче­теш за тях в Енциклопедия Британика...

Това объркване на света на представлението със све­та на представляваното е направо катастрофално. За­това за нас е изключително важно да се завърнем към света на природата. Но вие може би поддържате теори­ята, че материалният свят, т. е. този на природата, е без-духовен. Поне мнозина го правят и по същата при­чина не могат да се примирят с телата си. Всъщност това, с което не могат да се примирят, не е самото тя­ло, а тяхната представа за тяло. Много хора се отвра­щават от промяната. Отвращава ги самата идея за раз­ложение, което така или иначе е заложена във физичес­ката промяна, както и популярната теза, че колкото по­вече остаряваш, толкова по-грозен ставаш. Но това прос­то не е вярно. Стига да са жизнени и здрави, старите хора изобщо не са грозни, независимо от възрастта си. За нещастие обаче ние имаме много, много закостене­ли представи за красиво и грозно. Ето защо трябва да скъсаме с тези представи - поне понякога, - за да ви­дим ясно как стоят нещата. Винаги можеш да се вър­неш отново при тях, стига да искаш, но ще е хубаво, ако от време на време спреш да мислиш за тях. Да мислиш непрестанно е все едно да говориш непрестанно. Аз мо­же да ви изглеждам много приказлив човек, но ви уве­рявам, че съм също така и добър слушател. В мига, в който някой каже нещо интересно, млъквам и наост­рям уши. Ако през цялото време говоря, няма да чуя онези интересни неща, които някой друг може да каже и, по същия начин, ако през цялото време мисля, няма да имам за какво друго да мисля, освен за собствените си мисли. Така ще се изолирам от околния свят и ще се превърна в библиотека, в която единствените постъп­ления са книги за книгите, които вече са в нея. Все едно че съм художник, който не ходи другаде, а само по гале­рии или музикант, който слуша само концерти. С по­добни самоналожени ограничения губим досега си с ре­алността и ставаме неспособни да бъдем със света, кой­то пък естествено е винаги с нас.

Лаодзъ е казал: „Петте цвята притъпяват зрението. Петте тона притъпяват слуха."[13] Тоест, ако си мислиш, че има само пет цвята, ти си сляп, а ако си мислиш, че има само пет тона, значи си глух. Както знаете, има един безкраен континуум от цветове и звуци, а спектъ­рът е само удобен начин за класификация.

В древните мистични текстове ще прочетете, че чо­век трябва да превъзмогне своите сетива. Това изиск­ване обаче много лесно се поддава на изопачаване. В текстовете не е казано, че именно сетивата - очите, уши­те и т. н. - създават илюзиите. Създават ги нашите представи за онова, което очите и ушите ни предоста­вят. С други думи, илюзията - майя (което означава и омая) се корени не в представянето (precept), а в съпос­тавянето (сопсерt). Разбира се, можете да подходите и много по-творчески към концептуализацията, стига да знаете какво правите - в противен случай вашата соб­ствена концепция за реалност може напълно да ви за­блуди. За да си спестите илюзиите, трябва отново да осъзнаете по най-тотален начин и себе си, и околната среда, без да приемате на сериозно която и да било идея за тях и без да използвате точно определени думи. Схва­щате ли?

Аз, разбира се, си служа с думи, но много-много не им се връзвам, все едно че са лишени от смисъл и прос­то дърдоря безсмислици. Та в това блажено неведение няма нищо, което би могло да се нарече време или прос­транство, „аз" или „другият". Има само случване, а от случването не се очаква нищо конкретно. В каквото и емоционално състояние да сте, животът си тече по един и същ начин, т. е. нямате никакви критерии, по които бихте могли да го критикувате и да го определяте като добър или лош. Онова, което го има, е съвсем просто и понякога толкова очарователно, че не ви остава нищо друго, освен просто да приседнете и да бъдете там. Да, в илюзорния свят това „да приседнеш и да бъдеш там" носи гръмкото име медитация.

Вие знаете за какво става дума и това е изключи­телно важно, тъй като мога не само да ви говоря за дао, но и да ви го покажа, а единственият начин за това е медитацията. Тя е нещо изключително просто, макар и трудно за разбиране, което пък отново се дъл­жи на нашата склонност към концептуализиране. В съз­нанието ни се въртят все тези два въпроса: „Това сега защо го правя?" и „Каква ще ми е ползата?".

Просто е удивително как във всичко търсим полза­та и дори се чувстваме виновни, ако не го правим. Мно­го опасно става, когато тази идея се втълпява и на де­цата! Всеки си е инсталирал по един специфичен вътре­шен глас - не точно „съвест", аз го наричам „гласа на търговеца", - който все пита: „Това с какво ще подобри положението ти?" Ако не финансово, то поне отразява ли се благотворно на съзнанието ти, така де, одухотворява ли те и прочее в същия дух. Явно не разбираме, че е невъзможно да постигнем състояние, което действи­телно може да се нарече медитация (или съзерцание, както аз предпочитам да го наричам), ако се стремим към него с конкретна цел или пък очакваме резултат, изобщо някаква печалба. Още в мига, в който у вас се появят такива желания или очаквания, вие излизате от състоянието на медитация и започвате да се залисвате с разни фрази и понятия. Медитацията е единст­вената дейност (или наука, каквато си е), лишена от всякаква цел в смисъл на нещо конкретно, което се стре­миш да постигнеш в бъдещето.

Потокът започва своя път в планината и се спуска към океана. На пръв поглед може да ни се стори, че той си има цел и това е океанът, но докато стигне дотам, водата му се изпарява под лъчите на слънцето и пак се завръща в планината. После пък отново се спуска. Той няма никакво желание да стигне до океана. Всъщност потокът е както на небето, така и в планината, по пътя си, но и в океана. Той е едновременно на всички тези места и, следователно, не отива никъде, той просто тече.

Когато попитали един дзен-учител какво е дао, той отвърнал: „Цу”  Върви [си по пътя]!"[14] И наистина ня­ма нищо по-добро от това. Човек не може да не си вър­ви по пътя. Потокът го носи, независимо дали му се съпротивлява или не. Когато се съпротивляваш, запри­личваш на този, който се опитва да плува срещу тече­нието, а това е сигурен начин да се удавиш. Умението в случая, както и при ветроходството, се състои в това да подходиш интелигентно към течението и да се възпол­зваш максимално от него. Но за нас, особено ако сме членове на западното индустриално общество, е отег­чително да се занимаваме с философия, която не прес­ледва никаква цел в бъдещето, камо ли пък практичес­ка. Когато казваме за нещо, че „няма бъдеще", това е равностойно на „лошо". Но думи като цел и смисъл мо­гат да бъдат използвани по най-различни начини. Ко­гато говорим за безсмислен или безцелен живот, най-често имаме предвид някой, който си поставя изклю­чително краткосрочни цели в живота („живее ден за ден" и т. н.).

Краткосрочните цели стимулират същата игрива па­лавост, която те обзема, когато разгръщаш страниците на някое лъскаво „новинарско" списание. Скоро разби­раш, че идеята на такива списания е да те държат кол­кото се може по-далеч от мрачните или сериозни мис­ли. Няма нито една свястна статия, в смисъл да ти да­де някаква храна за размисъл, а и свършва прекалено бързо. Позволява ти да надникнеш тук и там, но нико­га не задълбава в темата. Дава ти просто набор от впе­чатления, както и картинки - любопитни, сензационни или необичайни, - които те забавляват за момента. Мо­жеш да изчетеш цялата статия и да не запомниш ни­що, но тя продължава да те държи в онова състояние на кротко вълнение, в което може би изпадаш, докато летиш със самолет, чакаш в офис или прелистваш вест­ниците на закуска. Този тип вълнение е характерно за хората, които живеят с краткосрочни цели. Да живееш така е това, което обикновено се нарича безсмислен жи­вот, докато „смислен" най-често се нарича животът, пос­ветен на дългосрочни цели, т. е. онова, което наричаме „сериозни неща". Само че даоистката гледна точка не съвпада с нито една от тези двете, защото даоистът навярно е обмислил много внимателно въпроса за сми­съла и е стигнал до извода, че има нещо фалшиво в повечето ни цели, независимо дали дългосрочни или краткосрочни. Ако погледнете по-трезво на състояние­то, в което се намира човешката цивилизация, едва ли ще видите нещо повече от това, че хората са се набъркали в една огромна бъркотия. Някой може да попита: „Добре, тогава какво имаме предвид, когато говорим за смислен живот?" Миеля, че би трябвало да използ­ваме малко по-прецизни изрази от тези, с които обик­новено си служим, когато се опитваме да отговорим на този въпрос. Строго погледнато, думите имат смисъл, но самата реалност е смисъл и по тази причина няма никакъв смисъл. Думата или представата - която е на­бор от думи или други символи - функционира като „стрелка", която ни насочва към нещо друго от самата нея. И това „друго" е нейното значение. Така че когато зададете въпроса „Какво означават дърветата и реки­те?", отговорът е, че те не означават нищо, защото не са нито думи, нито знаци, докато не кажете: „Реката е знак за дъжд." Тези думи обаче не говорят почти нищо, тъй като реката е дъжд, „изцеден" от земята. Великоле­пието на реката е в това, че тя [сама по себе си] е значе­ние и същевременно няма такова. В случая можем да говорим за специфично качество на безсмислеността -да нямаш никакъв смисъл и въпреки това да бъдеш смисълът на цялата природа.

Лудвиг Витгенщайн е казал нещо любопитно: има хора, които след дълги търсения остават с чувството, че са разбрали смисъла на живота, но затова пък не мо­гат да кажат в какво се състои той. Ако аз възприемам нещо, независимо дали човешко същество или свойст­во на светлината, или пък дърво, цвете, произведение на изкуството, изобщо онова, което съм преценил като важно, бих могъл да кажа, че то има огромно значение за мене. Но ако ме попитат какво представлява това значение, няма да мога да отговоря, защото в действи­телност - в един по-висш смисъл - природата е без­смислена. По този начин и музиката е без-смислена, особено класическата, независимо дали е класическата музика на Запада или тази на Индия и Китай, защото всяка класическа музика е не-репрезентативна. Не-символична е и не представлява нищо друго, освен самата себе си. Тя е форма,,рисунък, багра от звуци, както па­пратта е растителна форма, а кристалите са формата, която приемат определени химически процеси. Както и животните, с всичките им чудесни багри и форми.

Когато гледаме формите на животните и растения­та, нашето утилитарно съзнание ни нашепва, че целта на всичко това е оцеляването. Но оцеляването на как­во? Ако вече сме определили целия организъм с оглед на неговото оцеляване, тогава можем да заявим, че цел­та на всички растения е процесът на оцеляване. Накрая ще се окаже, че основната цел на този процес не е нищо друго, а неговото продължение. Тоест, когато се казва, че целта на едно растение е собственото му оцеляване, всъщност не се казва нищо. Това е чиста тавтология. Просто тъпчем на едно място и така до безкрайност.

Бих нарекъл това „инженерски" подход към приро­дата. В нея се дири единствено ефективността. Инже­нерът изобщо не се интересува от неефективни проце­си. Ако искам да ида някъде, той ще ме насочи към най-късия маршрут, така че да завърша пътешествие­то си в максимално кратък срок. Според него кое би било ефикасно: да хвана най-прекия път, вместо този, който лъкатуши насам-натам. Но човек тръгва по „за­обиколен" маршрут не само за да нагоди собствения си ход към спецификата на терена, но и заради простич­кото удоволствие от лъкатушенето и радостта от сама­та разходка. Радостта от това лъкатушене и криволичене играе наистина фундаментална роля в живота. Жи­вотът непрестанно лъкатуши и се извива насам-натам, но не го прави, защото така му е по-лесно, а просто за удоволствие, заради красотата в самото лъкатушене.

Ризите с интересни растителни десени по някакъв начин радват окото и го успокояват, докато геометрич­ните мотиви и правите линии далеч не винаги оказват подобен ефект, колкото и умело да са изпълнени. Рабо­тата е там, че в растителния мотив окото може да бро­ди. Разбира се, това също омръзва, както при викторианските тапети, които ти идват в малко повече, ако не­престанно са ти пред очите.

Японците обаче много ги бива за такъв тип аран­жиране, защото умело се възползват от пустотата, празното пространство и на нейния фон поставят ня­коя съвсем отчетлива криволица или „драскулка" - както в икебана или калиграфията. Аранжирани по този на­чин, празното пространство и криволицата взаимно се допълват.

Когато тичат, хората с инженерски манталитет не просто тичат, а се занимават с джогинг - напрягат си­ли и се движат по строго определен маршрут. Тези оба­че, които наистина разбират бягането, ще изтанцуват маршрута. Ще се отклоняват насам-натам и ще прип­кат едни такива очарователни на пръсти. И са много по-ефикасни бегачи от „джогърите", защото лъкатушат, следвайки някакъв ритмичен модел и не си втълпяват, че непременно трябва да „стигнат до еди къде си". Те не се упражняват - в смисъл на някакво задължение. И когато тичат, нямат конкретна цел.

Когато пътувате с конкретно „местоназначение", ця­лото ви пътуване се превръща в суетня. Става така, за­щото, когато пътувате с кола или някакво друго пре­возно средство, вие се изразходвате в своето суетене да стигнете до някъде. Пристигате абсолютно изтощени, защото през целия път сте припирали, напрягали сте сили, без да има нужда от това. Ще се удивите обаче, когато видите колко невероятно бързо ще стигнете, ако тръгнете за някъде без да бързате за никъде. Но ако искате да стигнете час по-скоро, ще ви се стори цяла веч­ност.

Когато опознаете китайското и японското отноше­ние към естествената форма - което всъщност произ­тича директно от даоизма и на второ място от дзен, а той пък не е нищо друго, а будизъм, повлиян от даоиз­ма - ще видите, че онова, което характеризира цялост­ния им подход към изкуството, е безцелността на при­родата. В религиозното изкуство човек обикновено от­крива живописни и скулптурни изображения на някои много символични фигури. В нормалния случай тези изображения са симетрични, но когато вникнете в дао-исткото и дзенското отношение към природата, ще от­криете, че там основният обект на преклонение и въз­хищение е именно несиметричното. Въпросният обект може да бъде скала със специфична форма, разположе­на по някакъв начин в пространството, но в самата скала не е вложено каквото и да било символично зна­чение.

Същото проличава и в дзенските притчи. Когато някой от персонажите пита кое е най-същественото в будизма, учителят обикновено казва нещо от рода на: „Днес май не съм си обул обувките" и т. н. Знам много добре, че невежите люде ще подирят някаква символи­ка в това и ще приемат отговора като своеобразна але­гория. Но не това е смисълът му, както и смисълът на всеки друг дзенски коан.

За да схване смисъла на дзенски коан, човек трябва да е прост, и то доста. Това ще рече да го приеме по най-простия начин, т. е. такъв, какъвто е. В анекдота, който току що ви разказах, учителят изобщо няма пред­вид носенето или не-носенето на обувки. Нито пък се изразява символично или борави с някакъв код, извес­тен само на посветените. Тогава какво би могло да оз­начава всичко това? Ами чисто, и просто учителят го­вори директно за дао, а това е и основният смисъл на будизма. Това е случването, т. е. самата вселена. Прос­то го приемаш и толкова. А и какво друго можеш да направиш?

Та тези дзенски притчи, както и китайските и япон­ските рисунки демонстрират усет за дао. Любимата те­ма е планински пейзаж с една мъничка човешка фигу­ра някъде в него - примерно, поет, бродещ из борова гора край поток. Къде ли отива? А къде отива пото­кът? Ами облаците? Птиците? Всъщност не знаем. Те си бродят. Но в идеята за безцелното бродене можете да откриете и онова, което японците наричат юген. Тази дума се състои от два йероглифа, които съответно означават „тайнствен" и „дълбок". В японската поезия юген е чувството, което изпитваш, когато наблюдаваш ято диви гъски и те изведнъж се скрият зад облак. Съ­щото чувстваш, когато наблюдаваш кораби в морската шир и те бавно се скриват зад някое островче. Юген е също да потънеш в огромен лес и да бродиш [до захлас в него], без да помислиш за завръщане.

Ето че получавате някакво специфично усещане от тези поетични образи. Спомнете си обаче какво пее Порги в Порги и Бес:

I got plenty of nothing

And nothing’s plenty for me…

 

За мен всичко е нищо,

но и нищото е всичко за мен...

Че това е същата идея. Едно китайско стихотворе­ние пък започва така:

Мислите ми ще бродят из великата пустота.

Отново юген. Тоест юген е усетът за живот и приро­да. Усещането, че вървиш, без да отиваш никъде. Но не става дума за онова „никъде", което си представяме, когато видим знака ПЪТЯТ Е ЗАТВОРЕН или внезап­но се озовем пред бяла стена. Да вървиш, без да оти­ваш никъде ще рече, че навлизаш в селенията на мно­гозначното (pregnant space). Всъщност не знаеш какво ще се получи накрая. Да използваш пространството по този начин ще рече, че въображението ти просто се рее из него, без да се спира на нищо конкретно. Като някоя музикална творба, която загатва за нещо, без да накър­нява своята изящност с обяснения. Или като шега, за­щото шегата е смешна само дотогава, докато не бъде обяснена. Дори и на себе си не обясняваш защо се сме­еш, защото и това ще развали всичко. По същия начин юген има това мистериозно свойство да не подлежи на дефиниция, но затова пък разбираш и виждаш красо­тата му, както виждаш хумора в една шега, без да се стараеш да го дефинираш. Впрочем по тази причина не съществува и що годе адекватна философия на-хумора, поне със сигурност няма забавна философия на хумора. Мнозина философи и психолози са писали за естество­то на смеха, но по един изключително скучен начин. Да дискутираш върху естетичното от философска или прак­тическа гледна точка е също така безсмислено, както и да се опитваш да откриеш формулата на красивото.

В японската и китайската поезия непрестанно се натъкваме на образи, които излъчват възхитителната красота на безцелността. Нека го илюстрирам със след­ния пример. В тези страни обичат да строят храмовете си по склоновете на планините, особено ако са покрити с гори. В Япония има едни дървета, наричани криптомерии и много приличащи на секвои, които растат в обширни, подобни на катедрали гори по планинските склонове.Та в Япония често ще видите в подножието на такава гора огромна порта, която отвежда към вът­решността на криптомерийния лес. Портата е украсена с всякакви дърворезби в стила на китайската династия Тан [618-907 гг.], който е и стилът на японската храмо­ва архитектура. Ще има облаци, дракони, апсари[15] и как­ви ли не още чудесии.

Щом влезете през портата, ще видите безброй ка­менни стъпала, оградени от двете страни с каменни изваяния на кучета-пазачи и бронзови фенери. Като усе­щане е нещо невероятно, а когато изкачите и последно­то стъпало, ще видите още една такава порта, най-ве­роятно с плъзгащи се врати. Минете ли и през нея, ще се озовете в двор, обграден с кленови дръвчета на фона на криптомериите, а отсреща си ще видите и самия храм, красива и огромна сграда. Ако влезете вътре, ще откриете великолепен златен олтар, обкръжен от ста­туи на буди, кадилници за благовония, златни лотосови цветчета и свещи. Всичко е много красиво, а най-накрая ще видите и Буда, който седи на своя лотосов трон и ви се усмихва.

Та тези обители са построени така, че в следващия миг се озовавате зад храма. И какво мислите, ще види­те? Отново стъпала, може би не толкова големи като предишните, които се вият все по-нагоре в гората. Ако изкачите и тези стъпала, ще стигнете накрая отново до храм, но от съвсем различен тип. Най-вероятно ще е шинтоистки и доста семпъл на вид. Или пък манастир, т. е. личната резиденция на настоятеля на храма. Бу­дизмът е намерил благодатна почва в Китай в лицето на даоизма, а тази функция в Япония е изпълнил шинтоизмът, затова и храмовете [на тези религии] се стро­ят на едни и същи места. Е, този път портата ще е съв­сем обикновена, като на селски дом, а около храма или манастира ще има малка градинка. През градинката ще минава пътечка, която отвежда до поредните стъ­пала, стичащи се отгоре. Изкачите ли и тях, ще попад­нете в някое гробище, скътано под надвисналите клони на дърветата.

Само че тук ги няма онези грозни каменни надгробия, каквито използват на Запад. Вместо тях ще види­те най-обикновени четвъртити колони, издялани от дър­во, на които са изписани с йероглифи имената на по­койниците. А гробището изобщо не вдъхва онова по­тискащо усещане, с което сме свикнали тук, просто за­щото то ни загатва, че всичко тече... и се изтича. А на гърба на гробището ще има още една, съвсем малка обител. Тя неминуемо ще ви привлече и когато стигнете до нея, ще надникнете вътре. И какво мислите, че ще видите в светата обител? Огледало.

А зад този храм започва - о, не, за Бога! - още едно каменно стълбище. Ще е съвсем грубо и тясно, изкач­ващо се все по-нагоре в гората. И ако тръгнете по него, то изведнъж ще се стопи в храстите. Както се казва в едно хайку, „Това бе всичко. Пътечката свърши в леха магданоз".

Не си ли спомняте нещо подобно от детството си? Когато сте се разхождали в градината и сте оглеждали всяко нещо отдолу нагоре, защото сте били твърде мал­ки, за да гледате отвисоко на нещата (както правят въз­растните). Направили сте няколко несръчни крачки в храстите и сте се озовали на една тясна пътечка, която изведнъж е свършила. Къде? Ами да кажем, в леха с магданоз. Защо не? Аз поне си го спомням много ясно, помня и цялото вълшебство на мига. Имах чувството, че точно на това място мога да изчезна и аз, и никога да не бъда открит, а също че тези храсти крият всевъз­можни тайни. Така и не пожелах да разбера какви са самите храсти. Това щеше да унищожи усещането...

Ние не можем да си представим онова, което наис­тина искаме и да го съхраним в съзнанието си, защото така ще развалим всичко - ще се получи само поредна­та представа. Онова, което търсим, е великата Изнена­да и с всеки наш опит да я предвидим тя става все по-безинтересна. Вселената се гради изцяло на изненада­та, затова и основният принцип на дао е спонтанност­та и изненадата. Все едно да извършиш чудо, без да правиш нищо, без да го планираш. Ще видите тук т. нар. coincidentia oppositorum, съвпадане на противопо­ложностите[16], каквото например е отношението между правене и случване или между свобода и необходимост. И вие можете да видите това, защото не можете да ви­зуализирате едното без другото - целият процес може да бъде разбран като единство на свобода и необходимост. Но когато кажем за нещо, че се случва по необхо­димост, ние отделяме случващото се от неговата при­чина, а това е един чисто концептуален акт. Както вече ви демонстрирах, реката, океанът и дъждът са [аспекти на] едно и също събитие. Не можете да кажете, че река­та е следствие на своя извор. А ако тя не течеше, няма­ше да има вода в океана, която да се изпари и да се завърне в реката като дъжд.

Вгледате ли се в дао, от една определена гледна точ­ка то ще ви изглежда свободно. Тоест то възниква от пустотата съвсем спонтанно и свободно. Но ако го раз­гледате от друг аспект, ще видите, че всичко, което се случва, се случва по необходимост. Всъщност истината не е в нито една от тези гледни точки. Те са просто два различни начина за класифициране - да наблюдаваш (да обхващаш с поглед) и да раздробяваш.

Ако взема един магнит и започна да го „раздробявам" от положителния му полюс, като се приближавам към отрицателния, отрязвайки парче по парче, всяко от тези парчета ще има положителен полюс. А самият магнит ще продължава да има положителен полюс, до­като не съвпадне с отрицателния, т. е. докато не го на­режа целия и той изчезне. Ако пък започна същия про­цес от отрицателния полюс, с всяко отрязано парче ще се приближавам до положителния полюс, но магнитът така или иначе ще продължава да има отрицателен по­люс.

По същия начин, ако подходите към света откъм единия му край, наречен необходимост и тръгнете, ре­жейки го къс по къс, към другия, наречен свобода, след всеки отрязан къс ще се изправяте отново пред необхо­димостта. Така ще се убедите, че всичко, което се случ­ва, се случва по необходимост. Но ако пък започнете да го режете от другия край, наречен свобода, след всеки отрязан къс ще се изправяте неизменно пред свобода­та, докато не стигнете до необходимостта, на която точ­ка всичко ще изчезне. По тази причина поетът - който след музиканта говори най-красноречиво за дао - не философства. Поетът просто ни предоставя един образ - това е всичко, пътечката свършва в магданоза.

И някой би добавил: казаното е напълно достатъч­но.

 

глава III

светът като органичен процес

Идзин или Книгата на промените се основава на 64 уникални символи, известни кзлохексаграми. Вся­ка от тях се състои от шест линии, които пък биват два вида: непресечени (ян-линии) и пресечени (ин-линии). Ако се групират по три, тези два вида линии могат да образуват общо осем комбинации, които се наричат триграми и се явяват нещо като междинен етап в раз­витието на [монограмната] ин- или ян-линия хексаграма. Имената на осемте триграми са: Небе, Земя, Вода, Огън, Вятър, Планина, Гръм и Езеро.

 

На свой ред всяка от тях се комбинира с някоя от останалите седем, в резултат на което се получават 64 двойки триграми и така се връщаме на стартовата си позиция, т. е. на 64-те хексаграми на Идзин, които, спо­ред китайците, представят отделните елементи или фор­ми на нашия живот.

Хексаграмите - кръг и квадрат

Те например смятат, че можете да разберете в как­ва ситуация се намирате в момента, като съставите хексаграма. За целта има най-различни методи (с монети, стръкове, пръчици и т. н.) и повечето хора, които ги знаят, използват Идзин най-вече за гадание. Всъщност методите сами по себе си не са толкова важни. Аз лич­но съм бил свидетел как един дзен учител просто пог­ледна ваза с цветя и след това каза на човека, който ги бе подредил в нея:

- А-ха! Бил си настроен меланхолично, когато си го правел...

Тоест въпросният учител можеше да отгатне в как­во душевно състояние се е намирал някой човек в опре­делен момент само по начина, по който подрежда цве­тя във ваза.

Всяка хексаграма в Идзин се съпровожда и от съот­ветното тълкувание. Но нали ги знаете оракулите: от време на време казват и съвсем конкретни неща, но понякога са толкова мъгляви, че можеш да си ги тълку­ваш, както си искаш, по същия начин както можеш да извлечеш какъвто си щеш сюжет или образ от петната в теста на Роршах.[17] Идзин обаче си има и една специ­фична особеност: много трудно ще го накараш да си каже мнението, така де, да „изплюе камъчето". Все ед­но че разговаряш с някой велик мъдрец, особено ако си имаш нещо конкретно на ум.

Но и на запад има подобен обичай: отваря се Биб­лията наслуки и се избира стих, който ти казва, какво­то там има да казва. Това се нарича библиомантия. Е, консултирането с Идзин е малко по-сложно, затова се прави от едни такива много начетени люде. Една от причините за неговата ефикасност е, че е по-добре да стигнеш до твърдо решение, отколкото до колебливо и това важи почти за всяка цел. Освен това, наличната информация за интересуващите ни проблеми обикно­вено е крайно непълна, но пък човек явно никога няма да успее да попълни празнините в познанията си, зато­ва понякога е много по-ефикасно, ако взима решенията си наслуки. Това повдига и въпроса, който присъст­ва имплицитно във всяка дискусия на тема не-намеса, т. е у уей. Това е и големият въпрос за разликата между изкуствено и естествено, който заема абсолютно цен­трално място в даоския начин на мислене - а по-късно и в дзенския - и е заложен в самата основа на китайс­кия начин на живот.

Някой, разбира се, би могъл да каже, че разграниче­нието между изкуствено и естествено само по себе си е изкуствено. Ако гнездото на оси, например, е нещо ес­тествено, то такава е и постройката, издигната от чо­вешка ръка. Какво всъщност разбираме под думата „природа"? А какво разбират китайците? Нека видим първо как я използваме ние. Ние я използваме поне по два начина. Като изключим общоприетата представа за природата като нещо, в което няма човешка намеса, най-често си служим с това понятие [и неговите произ­водни], когато питаме: „Каква е природата, естеството на това нещо?"

Когато питаме за естеството на дадено нещо, обик­новено се стремим да го класифицираме: дали е живот­но, растение или минерал. Затова и всички ранни писа­ния на запад, посветени на природата, се занимават с деленията или категориите в нея - например, De divisione naturae на Йоан Скот Ериугена. След тази творба за­почват да излизат книги за естествена история, но ос­новното, на което учат, е как да се класифицират раз­ните твари в бестиария, един вид „Кой кой е в зверил­ника". Да приемем, че през Средновековието е било нор­мално да посветиш цялото си време на класифициране­то на различните твари в света, но ако разгърнем и по-късните западни изследвания в областта на естестве­ната история, ще видим същото - те се стремят да ни обяснят не нещо друго, а към кое семейство спадат от­делните видове рибки, птички, бръмбарчета, пеперуд­ки, цветенца, дръвченца и пр. В този контекст думата природа е свързана с класификацията според род, вид или семейство. Само че тази употреба на думата се ба­зира на нейното по-ранно значение, което пък е извлечено от идеята, че всяко нещо в света се. държи съобраз­но собствената си природа. В този смисъл има най-раз­лични природи и всичко това тръгва от латинското паtura, което първоначално е означавало „раждане" (или „по рождение"), а от него идва и английското паtivity. С други думи, още когато сте се родили, вие сте имали определена при-рода, дадена ви от Бога. Нещо такова: в началото Бог рече: „Хей ти, я ела и бъди... ммммм... пчела, и жужи, както Аз ти наредя." Естествено, тъй и стана, и биде пчела... Тоест в началото [на времето] Бог е определил веднъж завинаги природата („натурата") на всяко нещо и е установил съответните норми на по­ведение. И тази идея за природния закон е в основата на западната представа за природа.

Западната представа за природа включва и идеята, че в началото е имало един законодател, който измис­лил идеален план за Вселената. Планът се нарича Логос или Словото - в християнството това е второто ли­це на Светата Троица, т. е. онзи елемент на божестве­ната природа, който според теолозите би трябвало да се е въплътил в Иисус Христос. В Символа на вярата се казва: „Вярвам в един Бог Отец, Вседържител, Творец на небето и земята, на всичко видимо и невидимо. И в един Господ Иисус Христос, Сина Божи, Единородния, Който е роден от Отца преди всички векове; Светлина от Светлина, Бог истинен от Бог истинен, роден, не-сътворен, единосъщен с Отца, чрез Когото всичко е ста­нало."

Само че хората обикновено не разбират тази кон­цепция. Казват си: „Че каква стана тя? Все си мислех­ме, че благодарение на Отца е станало всичко, пък то всъщност било чрез Сина, така де, Словото."

Или, казано по друг начин: законът - идеалният образец на вселената - е реалният творчески фактор в християнската философия. Това ни навежда на мисъл­та, че законът на природата всъщност е нещо като свръх­естествена линия, по която космическите трамваи ще се движат до края на света. И ето какво се получава: „всяка плът е трева (...) трева изсъхва, цвете увяхва, а словото на нашия Бог ще пребъде вечно [Исайя 40, 6-8]." (Естествено, че как иначе!) Тъй че да действаш съоб­разно природата ще рече да действаш съобразно зако­ните, които Господ Бог е установил за всеки отделен вид и за всеки отделен представител на тези видове. Но, естествено, тази идея предполага и възможността да бъдеш неестествен, да се държиш неестествено и да нарушаваш закона на природата, т. е. да вършиш неща, които не би трябвало никога да вършиш. Един вид, мо­жеш да бъдеш естествен, но можеш да бъдеш й неестес­твен, и дори да престъпваш законите на природата. То­ва е подтекстът.

Но и китайците са стигнали до тази идея - че хора­та се държат по неестествен начин - и по този повод има цяла дискусия в трактата на Джуандзъ.[18] Той опис­ва „чистотата" и „простотата" в древността - хората не кроели планове за бъдещето, били състрадателни и отзивчиви, без да знаят дали са обичани, и предани, без да наричат това лоялност. Описва как живеели и бродели по света. Не бързали, просто се разхождали. Изобщо животът бил прекрасен. Никой не мислел за нищо. Нямало полиция, нямало закони и никой дума не обелвал за добродетели и други такива неща. След това обаче великото дао било изгубено и на човека му хрумнала идеята за задълженията, както и тази за доб­рото поведение.

Идеята на Джуандзъ е, че решенията и плановете, които правим, спокойно могат да бъдат оставени на дао, също както постъпват котките и птиците, които очевидно са оставили всичко на дао. Ние обаче ще въз­разим:

- Как така?! Че нали можем да прогнозираме бъде­щето и да кроим планове за него, значи, можем и да устроим по-добре живота си в сравнение с животните, и да оцелеем по-дълго като индивиди. Можем да живе­ем и по-изискано, именно защото при нас нещата са под контрол.

Само че си плащаме за този контрол и цената е нашето угнетение. Колкото повече научаваме за бъде­щето и колкото повече можем да го контролираме, тол­кова повече се безпокоим. По цели нощи не мигваме и си блъскаме главите: „Правилно ли постъпих? Всичко ли обмислих? Дали ще стане?" Например, ако се смя­таш за беден, защото си закъсал с парите, но отнякъде ти дойде достатъчно голяма сума, за да не се притесня­ваш как ще си платиш сметките, ти най-вероятно ще започнеш да се кахъриш за нещо друго. Дали не се раз­болявам? Ами ако взема, че катастрофирам? Ще си имам работа с полицията... и т. н. в същия дух. Така де, ако си притеснителен човек, все за нещо ще се притес­няваш, каквото и да е то.

Има и такива, разбира се, които ще махнат с ръка и ще кажат: „Да върви всичко по дяволите. Повече няма да се занимавам с тия глупости." Само че е адски труд­но да бъдеш от тях - и то заради онези, другите, които се мислят за много важни. Тъй като си правят разни планове, започват и теб да ръчкат, да разправят: „Хай­де, трябва да се включиш в играта. Не можеш само да гледаш отстрани - или играеш, или се махаш." Могат дори да те вкарат в затвора, където - естествено! - не е нужно да кроиш каквито и да било планове. Не е нужно да взимаш решения, просто защото правиш това, което ти кажат. Да, ето ви един от начините да се спре с пла­нирането, но е, как да кажа, някакси потискащ.

Даоизмът - такъв, какъвто го практикуват в Ки­тай - намира последователи сред по-възрастните мъже и жени, които казват: „Е, хубаво, вече е ред на младите да се включат в играта, която ние играхме навремето." Те вече могат да се оттеглят и да заживеят в планини­те. Китайците си имат цял епос за Стареца от планина­та. Едно от тези прекрасни стихотворения се нарича В търсене на Учителя и звучи горе-долу така:

Под боровете зърнах момче и го разпитах.

То ми каза, че учителят е излязъл сам

да бере билки нейде по чукарите,

забулени от облаци, но къде - не знае.

 

На тази идея за оттегляне (или по-скоро „завръща­не") в планината можем да открием аналог и в индуизма: след като си създал дом и семейство, ти трябва да преминеш в състоянието вана-прастха, т. е. да напус­неш обществото и да станеш горски отшелник.[19] Става дума за същата идея, само че, за разлика от индусите, китайците са внесли малко повече романтика в нея. По­етът Ханшан[20] - името му означава „Студена планина" - е изразил чудесно тази идея да се оттеглиш от при­вичното праволинейно съществувание, за да се рееш вол­но като облак и да се стичаш като планински поток. Настроението, което лъха от неговите стихове, е един от компонентите на онова, което японците наричат юген. Вече споменах, че това понятие няма точно съот­ветствие в нашия език. Казано приблизително, това е чувството, което изпитваш, когато бродиш из огромен лес, без да мислиш за завръщане.

Едно друго китайско стихотворение започва така: „Мислите ми ще бродят във великата пустота." И така, Старецът от планината не притежава нищо, затова и нищо не може да го притежава. Или, с други думи, ня­ма нищо, но пък разполага с всичко. Ето ви още едно китайско стихотворение: „Просякът има небето и зе­мята за своя лятна дреха."

Да станеш Старец от планината ще рече да след­ваш идеала за естественост по един доста буквален на­чин. Идеята за „завръщане в гората" всъщност означа­ва „да се отърсиш от земните грижи": „не се грижете (...) какво да ядете и да пиете, какво да облечете" [Мат. 6, 25] е може би най-подривният и определено най-не­практичен съвет в Библията. Но, реално погледнато, всеки човек би могъл да се възползва от него - е, стига да разполага с малко по-яки мишци и няма проблеми със здравето си.

В крайна сметка, ако живеете по този начин и се откажете от плановете и прогнозите, вие не правите нищо друго, а просто преставате да градите въздушни кули (които на всичкото отгоре трябва и да изплащате) и всякакви други подобни щуротии. Защото включите ли се веднъж в тази игра и започнете ли да трупате вещ след вещ, всеки ще ви завиди и ще се втурне да ви ги отнеме: оттук нещичко, оттам нещичко и т. н., докато не ви ошушкат до шушка.Тъй че внимавайте да не се хванете в този капан, иначе ще трябва да си наемете пазачи. Но покрай тези притеснения ще хванете язва и косата ви преждевременно ще побелее, да не говорим, че нищо няма да помогне.Така че можете да се върнете към естествения живот, където дори смъртта не е проб­лем, защото когато умирате, вие просто умирате. Така де, тръгвате и вместо да се притеснявате какво ще ста­не след това, просто вървите напред. Е, ако стане нещо непредвидено, уви, всичко свършва. Това е положение­то. Разберете обаче - по-добре е да имате един ден без притеснения, отколкото хиляди дни, изпълнени с при­теснения.

Та това е философията на природата според Лаодзъ. Само че трябва да се запомнят някои неща. Пър­вото е, че даоистите като цяло и по-конкретно Джуандзъ са склонни към преувеличения в своите писания, в което може би сами ще се убедите. Но какво толкова? И в нашето общество е нормално група хора да се събе­рат, за да споделят някакви идеи и като пийнат някое и друго питие, да започнат да възвеличават и преуве­личават собствената си философия, знаейки много доб­ре, че преувеличават. Да знаете само какви ги разпра­вят свещениците, като се съберат. Аз съм се наслушал на най-невероятни неща. Нали ги знаете шапките на католиците? Викат им барети - едни такива черни, с разни финтифлюшки и помпон на върха. Ами аз поз­навам един абат, дето си окачваше баретата на амвона с едно изкуствено чене, което се отваряше и затваряше, докато по уредбата се чуваше запис на проповед... Се­риозно ви говоря!

Та с подобни будалкания всъщност се изтъква важ­ното и святото. Джуандзъ просто се будалка, когато го­вори за идеализираните принципи на даоизма. Неща­та, които казва, са много, много преувеличени и това трябва винаги да го имате предвид, когато четете даоистки текстове. Когато искат да опишат абсолютно ес­тествената личност, те ви описват някой с дълга брада, мърляв и немит, който не прави нищо, ами само седи и когато завали, си отваря устата - така си утолява жаж­дата. Но това си е чисто преувеличение и този образ е преди всичко символичен.

Най-доброто творение от този сорт е един персо­наж, когото в Китай наричат Путай, а в Япония - Хо-тей. Той е невероятно дебел и носи дълга сопа. Има си и една голяма торба, в която събира разни изхвърлени и непотребни неща, които раздава на децата. Да, щаст­ливият стар тарикат от даоистките легенди. Естестве­но, че е поредното преувеличение, но този симпатяга предлага своето послание с хумор.

Та ако е вярно, че дао е това, от което нищо не мо­же да се отклони, то значи е вярно и онова, че разгра­ничението между изкуствено и естествено е изкуствено разграничение. Затова е възможно да водиш съвсем де­лови живот, да гледаш деца и пак да бъдеш като Хотей-Путай. Възможно е да водиш естествен живот, но за да правиш това, се иска известна неконвенционална мъд­рост.

Ако приемем, че всички изкуствени предмети са всъщност естествени - като гнездата на осите, - то то­гава кое ни дава право да казваме, че дадена творба на изкуството е по-естествено от някоя друга? Ако всичко, което човек прави, е естествено, кое ни позволява да кажем, че някакъв начин на живот е по-естествен от друг?

Не забравяйте, че ние разбираме смисъла на думи­те, като ги противопоставяме на други думи. Разбира­ме какво е черно, като го противопоставяме на бяло, разбираме какво е едно, като го противопоставяме на много и т. н. Е, на индуистите им трябвало дума, която преодолява всички различия и контрасти. Вместо да на­рекат това трансцендентално нещо „едното" (или „един­ното"), те го нарекли не-дуалното с мисълта, че макар и тази дума да има логическа противоположност - а именно дуално, - те ще я използват все едно че няма противоположност. Подобно споразумение се нарича со­циална конвенция. По подобен начин и ние имаме со­циална конвенция по отношение на художественото представяне на перспективата. Използваме линиите по такъв начин, че дори и да са начертани на плоска по­върхност, ние ги тълкуваме така, сякаш притежават и измерението дълбочина.

По абсолютно същия начин и в изкуството има оп­ределени конвенции - въпреки че всичко е естествено, обществото приема, че някои неща са по-естествени от другите или че по-пълно представят духа на спонтан­ността. Тази идея пък е свързана с две основни даоистки представи, наричани „недялан камък" и „неоцвете-на коприна". Ризата от неоцветена коприна е с много приятна тъкан, като муселин. С една такава груба изящ­ност. Японците имат цяло изкуство, бонсеки, което ще рече „отглеждане на камъни", т. е. да оценяваш камъ­ните според това дали излъчват грубо изящество. Да се занимаваш с бонсеки означава да излезеш и да наме­риш камък, който е по-камък от другите камъни.

Но аз ви говорех за китайската представа за приро­да. Само че китайците не смятат, че природата спазва някакви закони. Въпреки това те усещат в нея един ба­зисен порядък, който наричат у дзъ , т. е. „без за­кон, но не и безредно". Съвсем съзнателно използвам думата „усещат", а не, примерно, „разбират". Ще усе­тим какво китайците имат предвид, като кажат „поря­дък", ако се позанимаем с тяхното понятие ли, което първоначално е означавало шарки в нефрит, линии по дърво и мускулни влакна. Работата е там, че т. нар. по­рядък в природата, както и органичните модели, по ко­ито тя играе, никога не могат да бъдат адекватно представени с конкретни термини. Но подобно репродуциране на физическата природа чрез конкретни термини е това, което нашите европейски предци са наричали „обяснение". Не можеш ли да обясниш нещо с конкрет­ни термини, значи ти просто не можеш да го обясниш. По същата причина в т. нар. академичен свят на Запад онова, което не подлежи на описание и обсъждане чрез конкретни понятия, не може да бъде предмет на науч­но изследване. Това обаче е една много ограничена гледна точка, защото светът, който може да бъде описан, никога не е същият като този, който съществува. Све­тът от описанието и реалният свят са несъпоставими и това никога не бива да го забравяте, защото иначе ще започнете да си ядете менюто вместо вечерята и да нагъвате парите вместо храната, която можете да си купите с тези пари. Само че хората правят тъкмо това. Ето защо хората, които са хипнотизирани и омагьоса­ни от думите, трябва да бъдат извадени от тази своя омая и върнати в света, в който живеем.

А ние наричаме света, в който живеем, материа­лен свят, което пък много тормози онези, които аз на­ричам духовни натури. На"тях много им се иска да от­крият зад този материален свят - който се променя и подлежи на разтление - един друг, духовен свят, който е много по-реален и ще пребъде во веки веков. Най-често обаче се самозаблуждават, защото представите им за тези два свята са абсолютно изопачени. Тъкмо материалният свят е светът на чистата абстракция. Да, така е - материалният свят, поне в смисъла, в който използваме тази фраза, е напълно абстрактно творе­ние. В него няма нищо конкретно.

Това може да ви изненада, но едно малко етимоло­гично изследване ще ви убеди, че нещата стоят точно така. Въпрос: как подхожда ученият към онова, което той нарича „материален свят"? Отговор: с т. нар. квантитативни или количествени методи. Как определяте количеството? Чрез мерки и цифри или, с други думи, като представяте природата чрез абстрактни категории - метри, инчове, секунди, градуси и т. н. - които са точно толкова абстрактни, колкото дължините и ширини­те на глобуса. А самото понятие метър - като в метри­чен, измерен или измеряем свят - идва от санскритското матра, което е със същия корен, от който идва и майя или илюзията.

Вече споменах, че едно от основните значения на думата природа на Запад е „класификация": каква е при­родата, естеството на това нещо? Гръцкото рhysis - от което идва и „физика" - обозначава свят, възприеман по един определен начин: според своите класове и кате­гории, а тези класове и категории са абстрактни. Кога­то кажем за нещо, че е „нематериално", това означава, че то не може да бъде измерено в количествено отно­шение. То не е равнозначно на нищо, не може да се добави към нищо. То е не-количествено, неизмеримо. Но онова, от което се нуждаем в живота, е не толкова количеството, колкото качеството. Чистото количество е абсолютна абстракция. Качеството - същностното, вку­сът на живота, смисълът му - ето това е важното.

Има начини да се измерят качествата, но в нашия език винаги трябва да ги преобръщаме в количества. Когато готвачът отхлупва тенджерата и сипва сол, опит­ва на вкус, после пак добавя сол и накрая казва: „Ммм, сега е добре", вече можем да си представим как някой стои зад него и регистрира действителното количество добавена сол. И това ще е поредната количествена абс­тракция, която съответства на сетивния опит, който пък изобщо не е абстрактен. Но за да върнете хората в ре­алния свят, ще трябва временно да отмените абстракт­ното мислене, защото именно чрез него вие разделяте всичко на най-различни различности. По пътя на абст­рахирането вие получавате представата, че вие сте ед­но нещо, а аз - друго и че събитията са разделени едно от друго, по същия начин, както са разделени минути­те. Чертаем едни миниатюрни чертички на часовници­те си, които разделят едната минута от другата, защо­то искаме да знаем точно в кой момент едната минута преминава в друга. И тези чертички ни демонстрират чрез своята миниатюрност колко са абстрактни, хилави, мъгляви и нереални.Те се мерки, но не бъркайте мярката с онова, което се измерва. Светът, който може да бъде видян и почувстван без абстракции, е светът, в който вие сте свързани с всичко останало, т. е. с дао и целия естествен ход на нещата. Само че вас са ви учили на съвсем други неща, защото сте били баламосвани и заблуждавани от хора, които само дрънкат и обясняват и които са се самохипнотизирали така, че виждат све­та по един съвсем абстрактен и произволен начин, за който не е задължително да има нещо общо с действи­телността.

Та даоистът, наред,с индуиста и будиста, е голям привърженик на интелектуалното безмълвие. Боже опази, съвсем не искам да кажа, че интелектът е нещо ло­шо или че трябва да бъдем антиинтелектуални. В ника­къв случай! Просто мисленето е също такава част от общия природен процес, както паяжината, изплетена от някой паяк. Паякът изплита паяжината си, за да лови мухи, а съзнанието изплита мрежата си, за да уло­ви вселената. Лошо няма, само че във вселената има и още нещо, освен мрежата, в която тя трябва да се уло­ви. Но за да откриеш това, другото, трябва временно да престанеш да използваш мрежата. Ако искаш да чуеш какво казват другите, трябва да спреш да говориш. Принципът е същият. А ако искаш да говориш, трябва също така да знаеш за какво ще говориш. Тоест, ако думите представят реалния свят, ти трябва да се отво­риш за този реален свят, за да можеш да го предадеш адекватно с помощта на думите. Но ние не сме науче­ни да правим това. Повечето от нас непрекъснато се насилват да мислят. Или, с други думи, водим един без­краен вътрешен монолог, защото се страхуваме, че ако този монолог престане, ние също ще престанем да съ­ществуваме. И в известен смисъл ще е точно така. Ето защо даоистите все говорят за не-мислието, че трябва да опразниш съзнанието си, за да можеш да общуваш с реалния свят, без да го изопачаваш.

Вече ви казах, че те обичат да преувеличават. Така те подчертават нещата, за които говорят. Просто трябва да го приемете и толкова. Та като казват, че няка­къв си мъдрец бил толкова тих и неподвижен, че цяло­то му тяло обрасло с мъх, животинки пъплели по него, без изобщо да забелязват присъствието му, дишането му спряло, сърцето му спряло и пр., те просто си служат с хиперболи и метафори. Но със сигурност има даоист­ка йога, както и даоистка медитация, по същия начин, както има и будистки вариант на медитацията.

Първата стъпка в даоистката йога е да спреш да говориш на себе си. Стига си обяснявал света! Този ме­тод обаче влиза в пряк конфликт с методите на конфуцианците, които са направили голям въпрос от това, което самият Конфуций (всъщност истинското му име е Кун фудзъ) е наричал „поправяне на имената", т. е. да внесеш порядък в езика, за да си сигурен, че няма да има обърквания. Само че даоистите казват: „Че как така ще оправиш имената? Вие определяте имената, като говорите за тях и по същия начин ги обяснявате. Как обаче ще обясните думите, с които си служите, за да обяснявате други думи? Как можете да сте сигурни, че те са веднъж завинаги изяснени и в пълен порядък?" А Лаодзъ добавя: „Именуването е майка на десетте хи­ляди неща [т. е. всички неща]." И още: „Безименното е коренът (началото) на небето и земята."[21] Тъй че тряб­ва да се завърнем на стадия на без-именността или не-мислието, което на китайски е у ниен  означава „не", а ниен е сърце-душа-съзнание. Ниен може да се пре­веде и като „помни". То е равнозначно на санскритско-то шана, което означава „мигновение", най-малката частица на времето. Това ще рече да виждате света ка­то едно-единствено мигновение, без да го делите на без­брой последователни мигновения.

Но ако опитате, ще се убедите, че е много трудно да спрете мисленето. „Да спреш мисленето" не означава, че няма да използваш очите, ушите, ръцете и сетивата си. Това означава, че когато видиш куче, ти не си каз­ваш „Ето на, виждам куче", а просто виждаш това, което го има. Будистите наричат това състояние „да прие­маш света такъв, какъвто е".

Да го кажем така. Ако аз проведа разговор с няко­го, той ще чуе моите думи и ще извлече онова, което имам предвид, от същите тези думи. Какъв е смисълът на това? Какъв е смисълът на факта, че аз мога да из­ползвам думи, за да предам нещо на някой друг? Няма абсолютно никакъв смисъл. Просто нещо се случва, съ­що както цветят цъфтят като цветя, водата тече като вода, а вятърът духа като вятър. Примерно аз пиша, а вие четете. Някои хора играят бейзбол, други гледат те­левизия, едни плават на яхти, други летят със самоле­ти, а трети се возят на .автобуси. То е като музиката. А какъв е смисълът на музиката? Има музика, която се прави, за да има смисъл - някои наричат това „програ­мирана музика". Но когато музиката е само музика, тя просто звучи и толкова, а това е нещо чудесно. Когато птиците летят в небесата, защо летят? Когато вятърът се усили, чайките тутакси литват нагоре. В нормалния случай те би трябвало да ловят риба, да се грижат за оцеляването си и изобщо да правят всички тези наис­тина важни неща. Но щом задуха вятър, те всички за­почват да се реят във висините и знаете ли защо? За­щото обичат да се реят във висините. Просто нещо, ко­ето се случва, а щом започнете да гледате на света по този начин, изведнъж ще прозрете, че не е толкова важ­но дали успявате или се проваляте. Това са произволни стандартни, наложени на света по същия начин, както му налагаме нашите собствени образци и мерки. Има едно прекрасно китайско стихотворение:

В пролетния пейзаж

няма нищо възвишено,

но няма и нищо вулгарно.

Клоните растат от само себе си,

някои са къси, други - дълги,

утринната зора сияе само час,

но с нищо не е по-различна от гигантския бор,

който живее хиляда години.

 

Та кое е същественото? Да умееш да виждаш всич­ки неща по този начин, защото едно такова отношение е абсолютно базисно за дао. А когато виждаш всички неща по този начин, ти потъваш в безмълвието.

Лаодзъ е казал: „Тези, които знаят, не говорят, а тези, които говорят, не знаят."[22] Което не му е попречи­ло да напише Даодъдзин... А аз? Какво правя аз? Каз­вам нещо и същевременно не-казвам. Не се опитвам да ви убедя в нищо. Не се и надявам, че ще извлечете ня­какво Бог знае какво послание (в обичайния смисъл на думата) от това, което ви казвам. Аз просто си играя с думите. Когато говоря, се наслаждавам на звука на соб­ствения си глас и звукът на моя глас е къде-къде по-важен от онова, което казвам. Разбирате ли?...

Имам един приятел, който все се опитва да накара хората да го слушат и когато им говори, им казва след­ното: „Не се мъчете да влагате някакъв смисъл в зву­ците, които чувате - просто ги чуйте."

Постъпете по същия начин и с моите думи. Вслу­шайте се в реалния свят, който е извън тях, а ако слу­шате по този начин, ще навлезете и в този прословут реален свят, където няма никакви разграничения, за­щото всички разграничения се правят чрез мисълта. Ко­ето пък не означава, че всичко е еднакво. Просто вселе­ната е такава, каквато е. И това е дао, което не може да бъде изразено с думи.[23]

Сега вероятно ще попитате: „Как, за Бога, мога да се науча да слушам по този начин? Защото мисля не заради нещо друго, а по принуда и не мога да спра мис­лите." Много просто. Първо, не се опитвайте да си заб­ранявате каквато и да била мисъл. Както даосите каз­ват, това е все едно да биеш барабан, когато си тръгнал да дириш беглец. По същия начин, ако се мъчите да спрете да мислите, няма да постигнете нищо друго, ами ще почнете да мислите как да спрете да мислите, което, съгласете се, ще ви създаде доста проблеми. По-добре оставете ума си да мисли каквото си ще, но вместо да обръщате внимание на смисъла на думите, от които са изградени вашите мисли, просто ги възприемайте ка­то звуци. Чувайте всичко като серия от звуци.

Можем да направим много лесно това, като слуша­ме музика. Когато наистина слушате музика, вие не го­ворите, а се оставяте тя да ви понесе. Ето защо слуша­нето на музика е вид медитация, особено ако е музика, която не ви кара да мислите. Да, някои хора просто не могат да допуснат това - как така ще ги носи течение­то?! Музиката винаги пробужда някакви мисли в тях и те се втурват да мислят за собствените си мисли - при което забравят да слушат. Но когато наистина слуша­те музиката, тя обзема цялото ви съзнание.

Ще ви кажа нещо: по-трудно е да спреш да мислиш, докато гледаш нещо, отколкото ако го слушаш, защото сме свикнали да мислим с очите си. Но пък можете да се научите да гледате нещата, без да ги тълкувате. Това не означава, че няма да ги забелязвате. Напротив, ще си гледате колкото ви душа иска, но няма да слагате имена. Светът става много по-различен, когато гледа­те, без да назовавате, когато спрете да си повтаряте: „Това е глава, това е лице, това е коса, ръка", защото в същия миг, в който си кажете „Това е ръка", вие преставате да виждате самата ръка. Но ако наистина гле­дате ръка - и не мислите за нея, - тази ръка става чу­десна. Но пък не-мислието не може да се налага. Не можете да пропъдите мислите от съзнанието си. Но ако просто ги слушате по нов начин, все едно са музика, вие ще започнете бавно да се отърсвате от склонността си към тълкувания (със съответната терминология и ценностна система), в която са ви натъпкали като в усмирителна ризница, а това, скъпи приятели, ще бъде и вашето навлизане в реалния"свят - света на дао.

 

глава IV

да застанеш на пътя I

Едно от първите неща, които трябва да разберем, е че всяко създание във вселената, което притежава из­вестен елемент на съзнание, се възприема като човеш­ко същество. Тоест, ако това създание притежава ня­каква чувствителност, то знае и си дава сметка, че как­то над него, така и под него има йерархии от същества. Дори една нищожна твар като папатака, която живее само няколко дни, си дава сметка за всевъзможните чудати животинки, полени и спори, реещи се в атмос­ферата, които ние дори не забелязваме, освен ако не ни се случи да гледаме през микроскоп. Вероятно папата­кът е крайно скептично настроен към тези спори и смя­та, че те са по-низши от него, а в същото време човеш­ките същества са му непонятни, защото ние не можем да се вместим в обсега на неговите възприятия, по съ­щия начин, както квазарът не може да се вмести в този на нашите. Впрочем, нищо чудно, ако нашата вселена се окаже просто един атом в нечий друг свят, а всички­те ни галактики да са само прашинки, полепнали по клавиатурата на някое гигантско пиано.

Относителността на личната перспектива е този ос­новен принцип, който, според мен, всеки трябва да раз­бере, ако иска да схване смисъла на дао, т. е. естестве­ният ход на нещата според китайските представи. Не­зависимо къде се намирате, кои сте и какво представ­лявате, вие винаги сте в средата. Ако застанете на па­лубата на кораб и обходите с поглед целия хоризонт, който винаги ще отстои на едно и също разстояние, ще решите, че сте в центъра на кръг. Вашите сетива обхващат определена част от пространството около вас и ви оставят с впечатлението, че сте център на света. Там е работата, че всяко нещо в света се чувства по същия начин! Всяко нещо се възприема като някакъв център и това му се струва напълно естествено. Например па­яците, хидрите и морските таралежи може да не ни се струват особено естествени. Ако ги видим, се мръщим и си казваме: „Ау, че е грозно, не ща да изглеждам та­ка." Но ако те ни гледат, най-вероятно ще си кажат: „Какво пък е това ужасно нещо? Що за щуротии вър­ши?"

Кучетата се стараят да се харесат на нас, хората, по един доста забавен начин, обаче котките само ни пог­леждат и си казват: „Абе вие сте превъртели. Напълно сте откачили. Ти например защо по цял ден тракаш на тази пишеща машина, вместо да се излежаваш на при­пек и да си мъркаш от удоволствие?" От котешка глед­на точка ние изобщо не разбираме какво е животът. Всички котки - особено в компанията на себеподобни - се мислят за хора, защото са в центъра на своя собст­вен свят. Да, така е. Истинското определение на лич­ността е мястото, откъдето тя гледа - средната или цен­тралната позиция. И, разбира се, това е смисълът на онази много интересна будистка идея, че само личността, може да стане буда, т. е. само човешкото същество мо­же да бъде просветлено, освободено и осъзнаващо свое­то единство с вселената, просто защото е сред нея. За­това будистите наричат учението си Средния път - то­ва е пътят за съществото, което е в средата, т. е. всяко *същество. Ако щете ми вярвайте, но аз смятам, че има варианти на йога и пътища към просветлението за чер­веи, папатаци, охлюви, паяци, птици, изобщо за всички живи същества.

Всяко създание, пребиваващо в своята ситуация, се чувства точно толкова културно,' колкото и ние. Всяко създание си има своя специфика и дори свой специфи­чен снобизъм, защото възприема всякакви неща, кои­то ние дори не забелязваме. Смятаме, че даден човек е културен, щом свири на пиано, цигулка или обича поезия, има голяма библиотека или колекция от картини, хубава къща и т. н. От пръв поглед можем да преценим дали някой е елегантен или не, но ако попаднем в света на рибите, ще се убедим, че там стават абсолютно съ­щите неща. Само че вместо да демонстрират своята изтънченост, като колекционират книги и разни таки­ва, те го правят с гъвкави елегантни движения и почти неуловими потрепвания на опашките си, с които даде­на риба показва, че е много по-изящна от посестрими­те си и ги кара да се пукат от завист: „Ах, какъв финес! Просто гениално. Ех, да можех и аз така..." Дори най-добрият летец-изпитател не може да наподоби финеса, демонстриран от птиците и рибите в техните главозамайващи дервишки танци.

Сега нека преминем към нещо много важно. Естес­твото на биологичното съществуване е такова, че ние трябва да убиваме, за да живеем. Дори и вегетарианци­те нямат изход от тази ситуация, защото и растенията са форми на живот, имат усещания и също се смятат за хора. Когато сдъвчете едно растение: зеле, морков или нещо от сорта, вие му причинявате доста болезне­но усещане. Но няма как да не го правите. Единствено­то възможно решение на тази морална дилема - тряб­ва да ядеш, за да живееш, а за да живееш, трябва да убиваш - е да се отнасяме с почит към храната, да я сготвяме по възможно най-добрия начин и да й се нас­лаждаваме в максимална степен. В тази ситуация не е възможно друго етично решение. Запомнете това: вие не сте единствените камъчета на морския бряг и дори човешките същества принадлежат на взаимно изяжда­щи се общности, подобно на рибите или кравите, а на­края все нещо ще изяде и самите вас. Разбира се, чо­вешките същества по принцип не биват изяждани от други, по-големи същества, защото сме се постарали да се отървем от досадници като лъвовете и тигрите. Не бих казал, че наоколо гъмжи от тях. Затова пък ни ядат едни миниатюрни твари - микроорганизмите. В нашите погребални бюра работят явно доста неразумни хора, тъй като се опитват да лишат въпросните микроорганизми от най-подходящата за тях храна - човешкото месо. Когато накисват човешките тела във формалдехид, а после ги заравят в запечатани бронзови ковчези (вместо да ги предоставят на червеите), от тези тела просто няма никаква полза. Това вече не са човешки останки, тъй като заприличват на късчета пергамент, вместо да се влеят във всемирния поток на живота -най-уместното нещо, което можеш да направиш, кога­то умреш. Ако се оставим на микроорганизмите да ни изядат би било израз на уважение към Земята, на коя­то дължим всички тези години, през които сме били живи. Да се завърнем обратно към извора на живота би било най-елегантната ни постъпка, а и ще помогне на целия цикъл да продължи своя ход. Би трябвало мо­ментално да започнем една кампания за забрана на погребалните служби, за да ги заменим със съвсем но­ва система - мъртвите човешки тела да бъдат погреб­вани направо в полята, та тези поля да имат възможно най-плодородната почва, на която ще расте царевица, зеленчуци, салати, ангинари, лози и т. н. По този начин затваряме цикъла и се превръщаме във всичко, което само по себе си е прекрасно.

Но да се върнем на основната тема. За всяко създа­ние, което чувства, че е личност и знае, че е тук по съ­щия начин, както и вие, това преживяване - „да бъдеш тук" - предполага обаче и някои ограничения. Много малко са човешките същества, които не ги усещат, а съм сигурен, че също толкова малко са и другите съ­щества, които не усещат тези ограничения. Това създа­ва известно напрежение, от което се състои и самото чувство за „Аз", че ти си не къде да е, а еди къде си, че ги си тук. В края на краищата, всяко създание е отдел­на форма. Всичко е индивидуално, което означава, че не само вие като организми, но и всяка от клетките, които изграждат вашето тяло, 'има свое собствено себе-усещане. Ако разгледате клетките си през микроскоп, ще видите, че всяка от тях води индивидуален живот. Ако пък изследвате кръвта си, ще видите, че тя е пълна с какви ли не организми, занимаващи се с всевъзможни конспирации, игрички и заговори - на принципа „все­ки срещу всеки", взаимно се изяждат и изобщо правят същите неща, които правим и ние. От тяхна гледна точ­ка обаче те се чувстват малко притеснени, защото са част от една по-голяма организация. Ние самите сме в същата ситуация, защото лека полека ние, хората, се превръщаме в един общ планетарен организъм с елект­ронна нервна система. В научната фантастика, публи­кувана през 20-те години, винаги се е смятало, че бъде­щите хора ще имат огромни глави, тъй като ще имат много по-големи мозъци и ще бъдат едни такива без­крайно мъдри. Но кой знае защо не стана така. Вместо това сега се случва нещо друго - човечеството си из­гражда мозък извън собственото си тяло. Става дума за тази огромна електронна мрежа от телефонни, ра­дио- и видеокомуникации, които чевръсто се включват към компютри. След някоя и друга година и вие ще можете да включите мозъка си към компютър. Ще си имате една джаджа зад ухото, нещо като слухов апарат, свързан с мозъка ви, който можете да включите към компютър. И това вероятно ще е само междинният ста­дий. Навремето мислехме, че всички електронни кому­никации трябва да минават по жици и кабели, но после открихме радиото и телевизията, и се отървахме от жи­ците. Кой знае, някой ден може би ще се отървем и от телефоните, радиото и телевизията и ще започнем да общуваме по съвсем различен начин, който днес нари­чаме съкратено Е5Р, т. е. екстрасензорни възприятия. Но това би означавало, че никой няма да има личен живот, тъй като всеки ще разчита автоматично мисли­те на другия. Няма да има никаква защита срещу това, защото всеки ще ви вижда като на длан и някои хора сигурно ще възроптаят: „Ама как така, та това е ужас­но, нямам никакъв частен живот, което ще рече, че то­ва вече не съм аз."

А това вече се случи с нашите собствени клетки и неврони. Кой знае, може би в някой момент от еволю­цията те ще се разбунтуват, защото са били лишени от правото си на личен живот и са били организирани в тяло.

Но ето че сега вършим същото със самите себе си, тук, на Земята. Май трябва да бъдем малко по-разум­ни. По-точно, трябва да направим две неща едновре­менно. Първо, да бъдем колкото се може по-откровени един към друг, така че ти да не се притесняваш, ако аз чета твоите мисли и аз да не се притеснявам, ако ти четеш моите. Същевременно всеки трябва да запази сво­ята индивидуалност, почти по същия начин, както сто­махът, сърцето, бъбрекът и хипофизната жлеза са запа­зили своята индивидуалност и изобщо не си приличат един с друг. В тялото има невероятна диференциация, независимо от факта/че това е един обособен органи­зъм. Нарочно казвам обособен, а не отделен, защото под „от-делен" аз разбирам „откъснат", а под „обосо­бен" - някакъв специфичен, различим от останалите модел, който възприемам като едно цяло. Да, нещото може да бъде обособено, без да е откъснато, по същия начин, както лицето и опакото са доста различни едно от друго, но винаги вървят заедно.

Практически във всяко живо същество се таи усе­щането, че е в центъра на някакво поле, изпълнено с напрежение. То се чувства някак ограничено и, ако мо­га така да се изразя, че пречи, че е застанало на нечий път - а всъщност е застанало на собствения си път.

А сега, просто така за контраст, си представете об­ратната ситуация. Да предположим, че всяка сутрин се будите с чувството за пълна прозрачност, без никаква съпротива към външния свят. Представете си, че вие просто се реете или плувате в него: вие сте част от него и той е част от вас, но сте прозрачни един за друг. По същия начин не усещате очите си, когато виждате доб­ре. Но ако имате проблем със зрението и виждате пет­на пред очите си, вие започвате да ги усещате, започва­не да ги забелязвате, а те от своя*страна започват да ви се пречкат по пътя. Мъдрият даос Джуандзъ е казал, че когато дрехите ти прилягат добре, изобщо не ги усе­щаш, както не обръщаш внимание на колана си, ако не те стяга.

По абсолютно същия начин съвършеният човек не забелязва себе си, защото не се пречка по собствения си път и е станал напълно прозрачен. В този момент мо­же би си мислите, че ей сега ще ви науча на някоя йогистка техника, която ще ви помогне да се чувствате съвършено прозрачни и че това е единственият начин, по който трябва да усещате себе си. Уви, нещата не са толкова прости.

Нека се върнем на идеята, че ние всъщност се съ­противляваме на потока на живота. Застанали сме точ­но в средата му и се съпротивляваме с всички сили, покрай което и се самонараняваме. Именно чрез тази болка разбираме, че ни има и че сме тук. А хората по принцип са склонни да взимат извънредни мерки, са­мо и само да се уверят в това. Наскоро бях в Мексико. Опитвах се да разбера какво се крие зад всичките тези кървища в мексиканския католицизъм. Защо толкова обичат онези изображения на Христос, които продават по дюкянчетата? Знаете ги - лицето му е позеленяло и изкривено от ужас, цялото е обляно в кръв от трънения венец, от който стърчат възможно най-големите и бод­ливи шипове, които някога сте виждали... И защо на разпятията най-щателно са изобразени всички белези и рани по тялото на Христа? И защо момичетата в Гваделупа преминават по цели мили на колене, за да се доберат до олтара в катедралата? Защо е всичко това?

Отговорът е съвсем прост. Когато ви заболи, вие разбирате, че ви има и това е част от смисъла на пока­янието. От всички тези изпитания и изтънчени мъче­ния, на които се подлагате, ви става ясно, че вие наис­тина съществувате и сте тук. Вие сте препятствие пред потока на живота и когато този живот ви притисне, естествено ви заболява и по този начин разбирате къде сте.

Но въпреки че хората постоянно култивират това чувство - „да бъдеш тук", - те също така постоянно разправят, че не желаят да имат това чувство за инди­видуалност и че биха предпочели да забравят за себе си. Много хора казват: „Ами че аз искам да се изгубя в някой друг. Искам да си намеря гуру или група, на коя­то да принадлежа телом и духом. Искам да приема та­кава религия, която ще ми помогне да забравя за себе си. Искам да се влюбя до самозабрава. Или да се напия като скот...." Дрогата, наречена алкохол, си има и това специфично свойство, че ти помага да „изключиш". Пра­ви те по-безчувствен към болката и най-вече болката на съществуванието, като ти оставя доста смътното и неопределимо усещане, че се извисяваш над болката... Когато нещата вървят, човек обикновено'не се чув­ства по този начин. Затова хората са склонни да се на­ливат с алкохол или да взимат някои други субстанции

- за да изчезнат или поне да усещат не толкова остро чувството, че се съпротивляват на житейския поток. По­вечето хора непрекъснато се борят с външния свят. На­блюдавайте например мускулите си, изобщо цялата ди­намика на вашето тяло. Ще видите, че вие през цялото време всъщност се борите.

Ако редовно се занимавате със собственото си тяло - поза, мускули и т. н., то тогава често ще стигате до извода, че вие непрекъснато се борите със света. Моята приятелка Шарлот Селвър понякога си прави следния експеримент. Кара някого от групата си да легне на пода и му казва: „Ето виж, подът е здрав и плътен, ще те издържи. От теб не иска нищо друго, а само да ле­жиш". После го докосва лекичко и казва: „Даваш ли си сметка, че се насилваш, за да лежиш на пода? Май се боиш, че ако не се стегнеш, ще се превърнеш в някаква безформено желе и ще се разлееш по целия под. Аз оба­че те уверявам, че това няма да стане. Твоята кожа, кости и мускули ще запазят целостта на тялото ти. Ня­ма да се разплискаш. Няма от какво да се притесня­ваш. Не е нужно да правиш нищо друго, просто лежи. Не трябва да полагаш някакви специални усилия, за да не се разлееш." Много хора обаче смятат, че ще се раз­паднат едва ли не на съставните си части, ако непре­къснато не полагат усилия да запазят своята цялост. Или се страхуват, че ще бъдат погълнати от нещо вън­шно, ако не са постоянно нащрек.

Вижте, аз не съм някакъв проповедник и мисля, че това е най-важното, което трябва да знаете за мен. Не ви казвам да не правите това или онова. Просто ви приканвам да осъзнаете един съвсем простичък факт -ако непрестанно се боите да не се разпаднете, вие не­престанно ще живеете с чувството, че сте самотни, че сте някаква отделна, изолирана форма на живот, която не прилича на нито една от другите форми на живот на земята. Вие сте си просто вие и ако се концентрирате над това, ще можете без ни най-малък проблем да по­чувствате тази самотност. Не искам от вас да усетите някакво особено трансцендентално чувство. Просто ис­кам да усетите това съвсем нормално чувство - че вие сте си вие и сте самотни.

Ето, фокусирайте над тази ваша обособеност. Бих го нарекъл дори чувство за откъснатост, от-дел-ност. Така са ни възпитавали всички - да се чувстваме от­делни индивиди. Да се чувстваме откъснати от външ­ния свят, а нещата изобщо не стоят така, защото ние сме част от този външен свят, по същия начин, както вълната е част от потока. Но сме възпитавани да не забелязваме това. А щом човек е възпитан по този на­чин и не забелязва, че е също такава част от света, как­то вълната от потока, той започва да изпитва тягост­ното усещане за изолация.

Единственото, което можеш да направиш с чувст­вото, което не харесваш, е да го преживееш колкото се може по-дълбоко - например, да потънеш в най-дълбо­ките бездни на самотността и дори себичността. Я да ви питам нещо: Вие себични ли сте? Много хора твър­дят, че не са. Но Кришнамурти е показал съвършено ясно, че всички тези, които изглеждат добри и питаят най-възвишени чувства, в действителност са мотиви­рани от същото желание като бандитите, които обират банки. Само че го наричат с по-възвишени имена, за да го прикрият по-добре.

Същото е и с културата. Културата е начин да прик­риеш факта, че трябва да ядеш плюс ред други подобни досадни реалности. На времето кралицата на Испания носела огромни кринолини и изглеждала сякаш се рее из дворцовите зали като някакъв ангел небесен. Вед­нъж някакъв придворен й подарил дузина красиви коп­ринени чорапи, но нейният камериер ги върнал със съ­ответното писъмце, в което се казвало: „Нейно Вели­чество, кралицата на Испания, няма крака". Та в мно­го случаи т. нар. висша култура е само един по-елеган­тен начин да се прикрие реалността, за да могат на свой ред претенциозните да претендират, че стоят по-високо от низшестоящите, независимо дали хора или животни. Ето ние сме прекалено добри, за да халосаме с чук по челото някой бик или да го разфасоваме с нож, за да го изядем. Вместо нас това го правят касапите в кланицата, после месото идва в месарницата под фор­мата на един съвсем неутрално изглеждащ продукт, на­речен бифтек. Но какво е общото между говеждото и говедото? Бифтекът е нещо разфасовано и опаковано. Едва ли този, който го види, ще си каже: „Горката кра­ва". Опакованият в целофан бифтек изобщо не прили­ча на крава и няма как да ти заприлича. Ето ви пример за култура.

Ако питате мен, най-религиозните хора в света, най-големите светци са и най-големите мошеници. Позна­вам колкото щете такива. Не малко от тях са свещени­ци. Трябва да ви призная, че някои от най-мръсните вицове, които съм чувал през живота си, са ми разказа­ни от свещеници.

Впрочем в юдаизма има едно понятие: йецер а-ра. В началото, когато Бог сътворил Адам, Той му имплан­тирал и йецер а-ра, нещо като непокорната съставка на душата. По този начин човечеството се сдобило с една много забавна черта в човечеството и затова всички сме леко непредвидими. Благодарение на йецер а-ра Адам бил изкусен от Ева, а тя - от змията, за да изядат заедно онази прословута ябълка. Но евреите вярват, че всичко, което Бог е направил, е добро, включително и йецер а-ра, защото ако я нямаше нея, нямаше и нищо да се случи. Всички хора щяха да се подчиняват на Бога и Той щеше ужасно да се отегчава. Само че ако си Бог, някак не върви да идеш при хората и да им кажеш: „Не ми се подчинявайте", защото ако те направят това, ще излезе, че пак ти се подчиняват. Господ е трябвало да постъпи по по-елегантен начин. Не казал на Адам да не Му се подчинява, а да слуша и изпълнява онова, ко­ето му каже. Само че му подпъхнал и йецер а-ра. Така Адам от време на време е щял и да не се подчинява, но пък Господ е можел да каже с чисто сърце: „Е, Аз не съм отговорен." Тоест непокорството, склонността към извъртане и мошеничество се случва от само себе си и в крайна сметка всички ги устройва именно това.

Но както и да тълкувате това „непокорство", то та­ка или иначе е щяло да се случи, защото всеки иска нещо да се случи. И знаете ли защо? Защото усещането да бъдеш ти, да си самотният център на една невероят­на възприемчивост, което означава, че ще изпитваш възможно най-неприятни усещания, болки и притесне­ния, е задължително условие да изпитваш и противо­положните усещания, защото тези две преживявания вървят заедно. Ако от една страна искаш да бъдеш все­могъщ и да живееш във вселена, в която се случва само това, което желаеш, тогава всичко ще бъде под пълен контрол и прозрачно за твоя разум. Но проблемът е там, че ако всичко се намира под твоя контрол, то тога­ва, дори и да си Господ Бог, всичко неминуемо се пре­връща в една безкрайна скука. Всъщност всяко същест­во живее с чувството, че е централният изпълнител в всемирната драма, има чувство за идентичност и т. н., което означава, че смята, че неговата идентичност се различава от всичко останало, което става същевремен­но в света. Но то напълно произволно определя тези други неща като не-Аз, който не се намира под неговия контрол и знаете ли защо? Защото така може да очак­ва всякакви изненади от тях - да му скочат, дори да го изядат, - но пък това му гарантира, че няма да скучае.

А сега ме слушайте внимателно. Тези усещания -за самотния, централен, възприемчив и уязвим Аз и това, че живееш сред един огромен чужд свят - са всъщ­ност два аспекта на едно и също усещане. Просто едното не може без другото. А това е хубаво да се знае, за­щото тогава няма да се паникьосате, когато изпитате онова чувство за личностен разпад. Хората, страдащи от хронично безпокойство, непрестанно се терзаят от съмнения относно непонятните взаимоотношения меж­ду това, което чувстват като свой Аз и онова, което чув­стват като нещо друго.

Да предположим,- че ви притеснява общуването с другите хора. Влизате в ресторант, сядате да вечеряте и ето че срещу вас се настанява някакъв непознат. Не знаете нищо за това лице и най-вероятно ще изпитате известна неохота да завържете разговор с него. Не зна­ете дали е съвършено нормален или просто откачалка, или пък някое нищожество, което се прави на важен. Ето че започвате да се ограждате със защитни бариери и си казвате, че трябва да внимавате как се държите. Така де, вие искате да направите добро впечатление, а не да си създавате врагове. Но както си внимавате, мно­го скоро ще ви стане ясно, че не вършите нищо друго, а сте втренчили по най-нелеп начин в себе си. Да, на сце­ната вече се разиграва онази тайна игричка, която хо­рата непрестанно разиграват помежду си - да се защи­тават от другия, като се стремят да го поставят натяс­но. Гадни са тези игрички, защото, в интерес на исти­ната, всяко живо същество е едно от проявленията на всичко онова, което го има. Това „всичко" е същото, което наричаме Бог, ако говорим с езика на религията, а, както знаем, всеки човек е проявление на Бога. Ние можем да видим у всеки същото това Божествено съ­щество, което идва при нас по различни и неведоми пътища, но вместо това се опитваме да пречим на дру­гите да осъзнаят това, като им изтъкваме техните не­достатъци по най-перфиден начин. И сме много горди, ако успеем да ги смутим и притесним, да ги накараме да се чувстват несигурни и нестабилни. Много напом­ня играта „кой е по-смел", в която губи този, който се откаже. Хората непрестанно играят на тази игра по­между си, но истинската причина съвсем не е тази, ко­ято те си мислят. Истинската причина е следната: ако всеки бе осъзнал съвършено ясно, че е проявление на Божественото, в света нямаше да се случва нищо особе­но. Затова никой не бива да бъде наясно със своята истинска природа. Тоест Системата предизвиква самата себе си с цената на някои дребни неудобства. По този начин се сдобиваме с нашите вечни съмнения, имаме чувството, че са ни вързани ръцете и не сме особено уверени в себе си, а в същото време ни се втълпява, че всеки от нас е отделен, самостоен, единичен Аз и всич­ко зависи единствено от него. Така се сдобиваме и с това ужасно бреме на отговорността. Но аз се опитвам да ви кажа нещо друго, за което загатнах преди малко -ако изпитате това чувство до краен предел, моментал­но ще разберете, че го изпитвате благодарение на него­вия контраст с едно друго чувство, чувството, че тук, около вас, има и нещо друго, което сте определили като не-Аз. Тоест чувството за Аз и чувството за не-Аз са взаимно свързани. Те вървят заедно и не можете да изпитате едното без другото, а щом не го можете, това означава, че между тях е сключено някакво тайно спо­разумение. В действителност те са едно и също нещо, което само се прави на различно, защото ако няма раз­лика, няма и да разберете, че нещо се случва. Като в онази песен на Боб Дилан, дето казва нещо от сорта: „Аз съм просто човек като теб, аз съм като всеки друг, тъй че няма смисъл да говоря с теб, защото ти си абсо­лютно същият като мен." Ако всички бяхме еднакви и споделяхме едни и същи идеи, нямаше да има за какво да си говорим. Щеше да бъде абсолютна скука, защото всеки друг щеше да бъде нещо като ваше ехо, връщащо се обратно при вас. Все едно сте попаднали в огромна зала с огледала, от която няма изход. Как да не отка­чиш!...

Сигурно си мислите, че се опитвам да ви убедя, че живеем в някаква шизоидна вселена, но не е така. Ця­лата работа е следната: именно чрез тези различия и всевъзможни вариации на диференциацията се разкри­ва единството на всички неща. Има една френска ми­съл – vive la petite difference, - която е много важна, фактът, че мъжете и жените имат изконни различия по­между си и никога не могат наистина да се разберат едни други, е много интригуващ, защото благодарение на тази difference  нещо се случва. А щом нещо се разли­чава от нещо друго, значи го има. Ако не се различава с нищо, значи не е интересно, един вид не съществува. Или е по-скоро безпредметно, тоест не си струва да се занимаваш с него. А различията са като двете страни на медала - не можеш да имаш едната без другата, ко­ето много ясно показва, че те са [аспекти на] едно и също нещо и не могат да бъдат раз-делени. Затова, ко­гато приемате болезнено факта за собственото си съ­ществуване и че сте сами сред целия останал свят, то тогава би трябвало да признаете пред себе си и още нещо: че усещането ви за целия останал свят и усеща­нето ви за аз са всъщност двата полюса на магнита -става дума за един и същ общ процес. Тоест истински­ят ви Аз е онова, което лежи между полюсите, но включ­ва и двата.

Ето това е фундаменталният принцип, на който е изградена древната китайска философия. Това е прин­ципът за ин и ян - една от най-старите идеи на плане­тата, философията на даоизма, която имам предвид, когато говоря за Идзин или Книгата на промените, се базира изцяло на идеята, че вселената е резултат от вза­имодействието на изконните, основни различия, таки­ва като горе и долу, лице и опако, черно и бяло, е к не е, мъжко и женско, положително и отрицателно. Думата ян  на китайски означава южния склон на планината, слънчевата й страна. Думата ин  пък означава север­ния склон, сенчестата страна. Но виждали ли сте няко­га планина, която има само южен склон, без северен? Ян може да означава също така северния бряг на река­та, който получава слънчевите лъчи, а ин - южния бряг, на който пада сянката. И, естествено, символът ин-ян е наполовина черен и наполовина бял. Приличат на две преплетени риби, които се гонят една друга. Те всъщ­ност образуват един по-сложен символ - спирала. Та­кава форма имат спираловидните мъглявини. Това също е и позата, в която мъжът и жената правят любов -погледнато по същество, всеки се опитва да проникне в другия. Всеки се опитва да достигне „средата" на дру­гия, но винаги има някаква разлика и никой от двама­та не може реално да достигне центъра на другия. Те са двете части на едно цяло, като лицето и опакото. Кол­кото и да си въртя главата, никога няма да успея да зърна тила си. Но на този принцип функционира всич­ко във вселената. Във Веданта-сутра се казва, че Гос­под, всевишният познавач на всички неща, който е и познаващият субект във всички нас, не познава самия себе си (или самата себе си), по същия начин, както огънят не може да опари себе си и ножът не се порязва. Затова за Бог няма нищо по-загадъчно от самия Бог. Знаете ли как понякога изненадвате самите себе си? Например като усещате пулса си и внезапно разбирате, че във вас кипи живот - като куркането на червата ви, което не вие причинявате. Или хълцането. Дали то е нещо, което вие правите или просто ви се случва, както ви се случва дъждът. Това е много спорна тема. Ами дишането? Вие ли дишате или дишането ви диша? Мо­жете да го усетите и по двата начина. Можете да реши­те да дишате и да усещате, че дишате, по същия начин, както можете да решите да ходите. От друга страна, ако забравите изобщо за дишането си, то пак ще си продължава и тогава може да ви се стори като нещо, което ви се случва. Кое е то? Вие ли растете косата си или косата ви просто сама си расте? Кое ви позволява да взимате решения? Когато решавате, първо решава­те ли да решите или просто решавате? Хубаво де, как го правите това? Никой не знае.

Джуандзъ разказва една история за философа, кой­то попитал друг философ: „Как мога да овладея дао, т. е. силата на природата, за да я използвам за себе си?" Другият отвърнал така: „Че ти не владееш собствения си живот! Той е следствие е свойствената на дао приспособимост. Твоите потомци също не са твоя собстве­ност. Те са потомци на дао. Вървиш, без да знаеш как става това, после спираш, а не знаеш защо. Всичко това са действия на дао. Тогава как би могъл да го овла­дееш?"[24]

Усетете тялото си, кожата, своята плът... уважете и тези ваши прекрасни очи - те са силата, която извлича красивите цветове от всички външни дразнители. По­мислете за ушите си, тези прекрасни миди, които носи­те от двете страни на главата си. Не се чувствате отго­ворни за тях, не знаете как са направени, но те - това сте вие и вие сте те. Наистина е така. Техните чудесни форми и пищните им арабески от тръби и хрущяли, мириадите им взаимносвързани електроники ги свързват и с вашата нервна система - която също сте вие, а и всичко останало във вас е не по-малко чудесно.

Но повечето хора като че ли не знаят това. Вместо това смятат, че тялото им е една много сложна маши­на, която Господ Бог направил в своята безкрайна пре­мъдрост, а те просто са напъхани в нея. Но този въз­глед е много закостенял. А най-изумителното е, че това тяло всъщност сте вие. Всички тези невероятно чудес­ни механизми сте самите вие. Но ако желаете, можете да смятате, че те просто ви се случват. Но ако сте каза­ли „А", ще трябва да кажете и „Б". Ще трябва да прие­мете, че вашите решения също просто ви се случват. Ами това, което наричате „себе си" и на което се случ­ват тези неща? Не знаете дали вие ги правите или е нещо друго, което просто се случва. Тогава и вашето его и съзнанието ви са също неща, които просто се случ­ват. Те са случки, на които им се е случило да се случат и това е един много интересен път за разсъжденията ви.

Но можете да тръгнете и по другия път. Можете да кажете: „Я да видим сега. Аз наистина съм моите очи, дори и да не разбирам как те действат или как са се случили." Но, както вече се спомена, самият Господ Бог не разбира как се е случил Той. Защото ако го разбираше, какъв щеше да е смисълът? Нямаше да има никак­ва загадка и съответно нямаше да има никаква въз­можност за изненада.

Ето защо трябва да има и ин, и ян, и аз често се шегувам с това. .Ян е ясният и той всичко разбира. Ин е тъмната и ще се провали в дън земя, ако бъде разбра­на. Но въпреки че се наслаждаваме на контраста меж­ду мъжкото и женското, те са също така и две фази на едно и също същество. Вашата ян-страна е вашето про­изволно внимание, всички онези неща, които са ви яс­ни, цялата информация, с която разполагате, изобщо вашето „ноухау". Вашата ин-страна пък е другата стра­на на ян. Това са вашите подсъзнателни процеси, кои­то дават възможност на ян да функционира..Ян-страна-та не знае защо и как функционира, защото функцио­нирането на вашата съзнателна, ясна и интелигентна страна зависи от нещо, което тя изобщо не разбира. И ако ин-страната не беше там, и ян нямаше да я има, по същия начин, както тук нямаше да има нищо, ако ня­маше и нещо друго. Ин и ян вървят заедно.

Та ако приемете идеята, че вие сте вашите очи, сър­це и уши, макар и да не ги контролирате чрез вашето съзнателно его, то тогава - с малко повечко свобода на въображението - ще можете много лесно да прозрете, че по абсолютно същия начин вие сте едно цяло с всич­ки останали неща, които стават около вас. Слънцето грее, звездите блестят, вятърът духа и огромният океан неуморно се плиска в скалите - това също сте вие. Не ги контролирате, защото все нещо трябва да има, което не контролирате, иначе няма да сте вие.

Е, както сами виждате, това е един много опростен и елементарен урок по относителност, но относителност­та е основата на философията на дао. Лаодзъ го е казал много добре във втората глава на Даодъдзин: „Щом всички в Поднебесната узнаят, че прекрасното е прек­расно, тогава се появява и безобразното. Щом всички узнаят, че доброто е добро, тогава се появява и злото."[25]

Затова „да бъдеш" и „да не бъдеш" взаимно се пораж­дат и винаги идват заедно. Високото и ниското взаим­но се пораждат, дългото и късото и т. н. Тук Лаодзъ изброява един дълъг списък от противоположности, за да покаже, че те неизменно се пораждат една друга. Ка­то онази чудесна малка притча за китайския йероглиф за човек - жън, - който донякъде прилича на нашето Л. Лафкадио Хърн разказва японския вариант на тази притча, в която едно момиче обяснява на своята по-малка сестра значението на този йероглиф. Взима две пръчки и ги закрепва една о друга на земята, после каз­ва:

- Ето това е йероглифът, който означава „човек", защо нито едната от двете пръчки не може да стои из­правена, ако я няма другата да я крепи.

Дълбокият смисъл на тази притча е, че не може да има никакъв аз, ако не съществува и другият (не-аз). А ако се върна на своята първоначална теза, всяко създа­ние в света се чувства като „аз", т. е. като човешко съ­щество. И това е така, защото в тази ситуация нещото, което се изживява като „аз" - със своя отделна иден­тичност - разбира, че е подкрепяно от равностойното, но противоположно усещане за другостта. Център и пе­риферия, тук и там, сега и тогава, е т не е... това са ин и ян, двата полюса, противоположностите, които вза­имно се допълват и поддържат. Затова в едно дзен-стихотворение се казва:

Когато нещастието дойде,

приеми го като благословия;

когато дойде щастието,

приеми го като катастрофа.

 

глава V

да застанеш на пътя II

Имало едно време един китайски селянин, на кого­то му избягал конят. Същата вечер всички съседи дош­ли да го навестят и все повтаряли: „Ах, каква беда!" А той отвръщал: „Може би." На другия ден конят се вър­нал и довел със себе седем диви коня. Пак дошли съсе­дите и казали: „Ах, какъв късмет!" А стопанинът ре­къл: „Може би." На следващия ден синът му се опитал да обязди един от дивите коне, но конят го хвърлил на земята и той си счупил крака. Съседите дошли и се за-тюхкали: „Ах, каква беда!" А селянинът рекъл: „Може би." На другия ден в селото пристигнали военни, които набирали хора за войската, но отхвърлили сина като негоден, нали бил със счупен крак. Вечерта надошли съседите и рекли: „Ах, какъв късмет!" А селянинът прос­то казал: „Може би."

Тази история изразява една основна даоистка идея, а именно че целият природен процес е една невероятно сложна мрежа от взаимносвързани събития. Не е въз­можно да разбереш дали случилото се е добро или ло­шо, защото никога не знаеш какви ще са последиците и от бедата, и от късмета.

Познавам една жена, която си бе напълно щастли­ва, докато не наследи два милиона долара и тогава из­падна в абсолютно окаяно положение, защото се стра­хуваше от всички, особено от властите, че се канят да я оберат. От друга страна, предполагам, че всички знаем случаи, в които някое нелепо премеждие и инцидент са ни избавили от по-лоша участ или пък са ни дали възможност да се запознаем с някого, да се влюбим или да завържем приятелство. Човек никога не знае в каква верига са свързани отделните събития.

Та по тази причина даосите били настроени кри­тично към две неща: първо, думите и второ, намесата в естествения ход на събитията. За разлика от тях конфуцианците, които били винаги начетени люде, имали ед­на практика, наречена поправяне на имената. Но за да ви представя тази идея, би трябвало преди това да ви опиша накратко конфуцианците, защото те са имали своите положителни и отрицателни страни. Отрицател­ната им страна е техният прекален интерес към науч­ната дейност. Само че в историята на китайската ци­вилизация не е отбелязан нито един що годе значите­лен научен успех, който да е дело на конфуциански уче­ни. Те били схоластици, а схоластикът в ония времена е човек, който се хваща за буквата, вярва безпрекословно в онова, което съдържат старинните текстове и писа­ния, рови се непрестанно в тях и ги знае почти наизуст, т. е. нещо като равин или християнски теолог. Но мистиците никога не са се интересували от теология. Мистиците се интересуват от прекия опит и затова -макар че може да им се присмеете и да кажете, че не са никакви учени - те са емпирици в своя подход. А даоси­те в качеството си на мистици били единствената по-голяма общност в древен Китай, които сериозно изуча­вали природата. От самото начало се интересували от нейните принципи и техните книги били изпълнени с аналогии между даоисткия път на живота и поведени­ето на природните сили в лицето на водата, вятъра, рас­тенията и камъните.

В много пасажи Лаодзъ оприличава дао на вода: тя не се съпротивлява, но няма нищо по-силно от нея. Ви­наги следва линията на най-слабото съпротивление, от което хората се възхищават, но затова пък винаги се стреми към най-ниското, от което хората се отвраща­ват. В даоизма се отделя голямо внимание на водата, растенията и растежът като процес. Много неща са ка­зани и за вятъра: за това как вятърът прави музика с

дупките в природата, като духа в тях [като на флейта] и от всяка изкарва специфичен тон. Колкото и странно да звучи, но именно на даосите китайският народ дъл­жи своите научни постижения. Само че те никога не са изобретили нещо подобно на западната технология и за това е имало достатъчно много причини. Някои от тях са чисто географски, но една от основните причини защо китайците не са създали развита технология е свързана с тяхното специфично отношение към имена­та и природата.

Колкото до имената, даосите винаги се присмива­ли на идеята за поправяне на имената. Казвали така: „Вижте, когато съставяте речник, вие трябва да опреде­ляте думите с други думи. Но с какви думи ще опреде­лите най-първата дума?"

Когато бях малък, исках да напиша книга, която ще съхрани навеки фундаменталните принципи на чо­вешкото познание. И първото, което написах, бе азбу­ката. Тогава започнах да си блъскам главата как да опиша произношението на всяка буква. В крайна смет­ка се опитах да реша проблема чрез други букви, без да си давам сметка, разбира се, че по този начин попадам в порочен кръг. Чисто и просто, за да разбереш думата, ти трябва да имаш нещо друго, с което да я съпоста­виш, а това е един много загадъчен проблем.

Вероятно си давате сметка колко много неща нау­чаваме като деца, особено от други хора, които обаче никога не са били ясно казани. Например как разбира­те дали този, който ви казва нещо, е сериозен или се шегува? Тази неяснота е предизвикала сума ти недора­зумения, дори между възрастни. Процесите, необходи­ми за разбирането и на най-простото изречение, са из­следвани, проучени и анализирани, но въпреки това ние все още не знаем как мозъкът на едно дете се справя с тази изключително сложна задача. Всъщност задачата изглежда изключително сложна, когато някой седне да я анализира, но трябва да разберете, че анализът е са­мо един от начините да усложниш нещата, особено ако те са съвсем прости.

Да знаете само колко усилия се хвърлят в акаде­мичните среди, за да се доказват всеизвестни истини. Е, те ще кажат, че трябвало да се уточни това, което уж всеки знае. Но как да го разграничим от останалото и да го забодем с карфичка там, където му е мястото? Това също е и целта на закона и се е превърнало в част от правовата система. Затова е такъв и юридическият език: когато някой иска да съобщи дори и най-просто­то нещо, използва термини като „завещавам", „прехвър­лям" и т. н., вместо да каже просто „давам",' защото иска да е сигурен, че няма да има абсолютно никакво съмнение в това, което е казал. Но истината е, че кога­то описваш нещо с думи, колкото си по-конкретен, тол­кова по-големи съмнения пробуждаш. Та затова даосите възприели едно изцяло хумористично отношение спрямо конфуцианския интерес към правилното изпис­ване и изговаряме на имената. Общо взето, те твърде­ли, че нещата всъщност никога не могат да бъдат изре­чени.

Играли ли сте някога на „виш"? Името идва от vicious circle („порочен кръг") и всеки играч има екзем­пляр от един и същ речник. В шапка се поставят лист­чета с изписани на тях думи и реферът изтегля една от тях - примерно, ескалатор - и я прочита високо на глас. Всеки играч поглежда определението й в речника и от него избира една ключова дума, след което я търси на съответното място. Пак избира ключова дума и пак я търси, докато накрая не стигне до определение, в което фигурира думата ескалатор. Първият, който успее да завърши цикъла, извиква: „Виш!" и се обявява за побе­дител. Това показва, че речниците са съвършено цик­лични, стига да не са илюстрирани, защото това е друг и напълно различен начин да разбереш смисъла на ду­мите. Иначе речникът си е един абсолютно цикличен процес. Той просто си играе на самоопределение. Ако взема финландски тълковен речник, в който всичко е написано на фински език, той няма да ми каже нищо, защото нямам ключ към него. Тъй че ключът към ези­ка изобщо не е „комуникабелен" в чисто езиков план.

Та по тази причина даоистите били скептично настро­ени към способността на думите да описват процесите във физическия свят.

Само че китайският е много специфичен език, за­щото в него няма нито склонения, нито спрежения. Има си начини - в отделни случаи - да се покаже дали гла­голът обозначава действие в бъдещето или миналото, но в общи линии буквално преведеният китайски текст звучи като телеграма. Например началото на главата за дъ в книгата на Лаодзъ,[26] т. е. главата за силата или добродетелта, дословно гласи следното: „Висшата доб­родетел не е съзнателна. Затова има добродетел. Низ­шата добродетел се вкопчва в добродетелта. Затова ня­ма добродетел." Стилът е толкова лапидарен, че се на­лага леко да го „разводним", за да прозвучи смислено на нашия език и тогава ще получим следното: „Висша­та форма на добродетелта не се осъзнава като доброде­тел и затова наистина е добродетел. Но низшата фор­ма на добродетелта толкова държи да е добродетел, че изобщо не е добродетел." Е, това е един доста компли­циран начин да кажеш нещо. Китайският го предава повече от пестеливо, но по този начин съхранява въз­можно най-широк обхват от значения.

От друга страна, нашият и японският език са по-подходящи за описанието на технологични процеси. Зна­ете онези книжки с инструкции, които се продават с електрическите уреди. Казват ти кое да направиш пър­во, кое - второ, трето и т. н. Но ако трябва да направиш същото с някой китайски продукт - с инструкции, пре­ведени от китайски - и не знаеш как да го сглобиш, значи, просто не ти е провървяло. Нищо няма да разбе­реш от инструкциите. Но китайският си има и своя чар, който компенсира тези дребни недоразумения - на не­го можеш да кажеш няколко неща едновременно и да ги имаш всичките предвид.

Наред с прозрението, че езикът е „мрежа", която ни­кога не ще „улови света", даоистите също така не желаят да се месят в естествените процеси. Онова, което си мислите, че е добре да се направи, може да е добро само на първо време. Накрая може да се окаже истинска ка­тастрофа. Ето ви един прост пример, при това много актуален за китайците и всички азиатски народи. Как­во ще кажете за проблема за пренаселеността? Как, за Бога, да се справим с него? В миналото броят на насе­лението на Индия и Китай е бил периодически регули­ран от епидемиите на холера и други заболявания, как­то и глад, които са покосявали милиони хора. Но сега, с помощта на модерната медицина и земеделие, ние поч­ти сме ликвидирали опасността от подобни бедствия. Но ето че се появява една нова чума, този път приела формата на човешки същества, които са прекалено мно­го. Съгласете се, че не можеш току така да тръгнеш и да разстрелваш тези хора, без да ти мигне окото. По-добре си е, ако го прави холерата, тъй като тогава няма да има личен елемент - тя не питае зли чувства към никого. Но когато човешки същества решат, че трябва да се отърват едни от други, това вече наистина е про­блем. Ето защо даоистът се е убедил, че не бива да се меси в хода на събитията, тъй като те са прекалено сложни, за да бъдат осмислени със словесни интерпре­тации. Всичко това, което наричаме научно познание, е само словесна интерпретация на случващото се. Тя под­бира някои неща и ги нарича добри, после подбира дру­ги и ги нарича лоши, докато даосът усеща, че той не знае - в чисто словесен план - дали дадено събитие е добро или лошо. Може да му е неприятно случилото се с него, но той може също така да приеме, че това прос­то е било най-уместния начин да попадне в определени обстоятелства, а тези обстоятелства, както и чувства­та, които са предизвикали в него, ще преминат. Както казва Лаодзъ: „Силният вятър не духа цяла сутрин, както и проливният дъжд на вали цял ден." След това про­дължава: „Дори небето и земята не могат да направят нещо дълговечно, а какво остава за човека."'

Ето че стигаме до едно от основните понятия в даоистката филофия -у уей Ш й, за което вече е ставало дума.[27] У означава „не", ауей - „правене", „намеса", „ра­бота", „да си пъхаш носа" и т. н. Тоест у уей ще рече „не се меси", „не се стреми". Всъщност, може би най-добри­ят превод е „не насилвай (нещата)". Например, отваря­те брава и ключът заяжда. Ако го насилите, най-много да го счупите. Затова започвате лекичко да го местите напред-назад, наляво-надясно, докато не налучкате най-подходящото положение, за да се превърти. Ето това е смисълът на у уей. То не значи пълна пасивност. От една страна, означава „не се меси", но от друга, няма начин да не се месиш. Дори когато само гледаш дадено нещо, ти пак се месиш, защото самото ти съществува­не от определена гледна точка е намеса в околната сре­да. Да, така е. Всичко, което правиш, променя равнове­сието. Дори и да седиш абсолютно неподвижно, ти про­дължаваш да дишаш и това променя естеството на не­щата, ставащи около тебе. Излъчваш топлина и това също все нещо променя. А когато се храниш, вече наис­тина променяш не на шега някои неща. Ето че не мо­жеш да избегнеш намесата и все пак максимата гласи: „не се меси." Затова смятам, че истинският й смисъл е: „не насилвай нещата."

Е, какво ще направите? Ами ще се месите, нека е колкото се може по-мъдро. Тоест намесвайте се в тази насока, в която нещата вече се развиват. Все едно че плаваш с платноходка. По си е добре да опънеш платно на лодката си, вместо да гребеш, защото това изисква по-малко енергия. Просто използваш вятъра. Но я си представете, че вятърът не духа натам, където искате да отидете. В такъв случай ще трябва да се научите да лавирате. Вятърът през цялото време духа в платната ви, а вие всъщност вървите срещу него. От тук идва и идеята за джудо. На японски това означава „деликатно дао", т. е. „деликатният Път". Основният принцип е, че ти никога не си атакуващ. Но зад джудо се крие една по-дълбока философия, наричана айкидо, т. е. пътят на айки. А идеята на айкидо е, че ти никога не можеш да бъдеш атакуван, защото когато някой те атакува, ти вече не си там. Или си там, но под формата на вакуум, така че нападателят ти бива засмукан от собствената си сила, която влага в атаката. Джудистът винаги из­ползва силата на противника си, за да го повали. Кога­то искаш да тръшнеш някого на тепиха, трябва да из­дебнеш момента, в който неговата сила преминава връхната си точка, т. е. започва да спада. В този мо­мент можеш да придадеш част от собствената си сила на противника и той ще загуби равновесие, защото на твоя страна вече е и гравитацията.

Джудо е една от японските модификации на даоистката философия. Макар да е сравнително ново изкуст­во, то се базира на същите идеи, на които се базират китайските методи и в сегашната си форма е нагледна демонстрация на принципа у уей. Повтарям, у уей изоб­що не е пълна пасивност, както може да ви се стори, ако го преведете буквално. Не става дума да бездейст­ваш, да не правиш нищо, а да живееш с нагласата, че не бива да насилваш нещата. Във всяка ситуация тряб­ва да откриеш накъде духа вятърът и да нагласиш плат­ната си според това. Това е у уей. Но как да разберем накъде духа вятърът? Ученият сигурно ще каже: „Ами трябва да направим много прецизен анализ на ситуа­цията, за да установим какво всъщност става." Зад та­зи стратегия се крие нещо изключително интересно. Уче­ните са подходили много сериозно към този анализ и така са стигнали до извънредно важната наука еколо­гия. Екологията изследва целия комплекс от взаимоот­ношения между отделния организъм и неговата окол­на среда, а те са направо фантастични. Ако изследваме например екологичните взаимоотношения между човека и света на микробите, ще попаднете на една сюрреалистична гледка и вероятно ще се почудите кои микро­би са „добрите" и кои - „лошите". Ако искате да се отър­вете от „лошите", без да се отървавате от „добрите", ще стигнете до извода, че ще ви трябват и някои от „лошите", защото в противен случай „добрите" ще станат на пух и прах. Някои лекарства имат почти същия ефект върху телата ни, както ДДТ върху земеделските култу­ри. Те изобщо не подбират и покрай сухото изгаря и мокрото. След време ще се усъмните дали изобщо е въз­можно стриктно разграничение между добро и зло, за­щото всяка група и всеки биологичен вид трябва да има враг. Това е едно важна особеност на взаимно изяжда­щото се общество, което наричаме царство на живота. Ако нямате враг, ще започнете прекалено да се размно­жавате. Нали нищо не ви заплашва, защо да не изядете всичките си хранителни запаси? Няма страшно, та вие сте толкова много! Всичко това ви прави самонадеяни. Горди сте, че не ви се налага да се борите за живота си, но ето .че мускулите ви започват да омекват и посте­пенно преуспялата група се проваля. Група, която е ус­пяла да унищожи всички свои врагове, неминуемо ще се разпадне - такъв е животът. Тук възниква въпросът: можем ли да съхраним човечеството без кръвопроли­тия? Не можем ли да измислим някаква нова игра на мястото на войната?

Един от проблемите на днешната международна по­литика е, че Съединените щати, с огромния им проспе­ритет и необятни възможности за безгрижен живот, трябва да имат външен враг, за да запазят форма. Сту­дената война може да е пълна безсмислица, но ще ви кажат, че една атомна война между Русия и Щатите би затрила цялото човечество, затова населението трябва да бъде залъгвано с други занимавки. По същата логи­ка трябва да водим войни като тази във Виетнам - за да поддържаме патриотичния дух у всеки, да си създа­ваме врагове и да не оставяме военните без работа, за­щото ще забравят как се воюва. Отвратително, но така е откакто свят светува. И моят въпрос е: можем ли изоб­що да накараме човечеството да заживее по нов начин, без кръвопролития, убийства и изтезания?

Същото важи и за бизнеса, и то почти буквално. Ако съсипете вашия конкурент, няма да имате мотиви да произвеждате нищо свястно и по някое време ще се появи някой с качествен продукт и ще ви съсипе, въ­преки всичките ви досегашни успехи. Винаги има ня­какъв самоубийствен елемент в стремежа към успеха. Нищо не е толкова измамно като успеха. По тази при­чина даосите винаги са предпочитали да бъдат въздър­жани и предпазливи. „Предпазлив, казва Лаодзъ, като този, който прекосява река през пролетта." Това озна­чава да отчиташ и прииждащите пролетни води, и ле­да, който все още не се е разтопил напълно и не знаеш колко е здрав. Затова даоистът се стреми да си изгради усет за ситуацията - такава, каквато е. Стреми се да долови интуитивно какво действие е нужно да предп­риеме в различните ситуации. Прави го интуитивно, защото смята, че никога няма да го открие по аналити­чен път.

Ако искаме да изразим горното със съвременни за­падни понятия, трябва преди всичко да си дадем смет­ка, че нашите глави са екипирани с едно абсолютно фантастично нещо, наречено мозък. С неговите милио­ни и милиони неврони той е най-удивителният компю­тър, който някога е създаван. В основата на даоисткия светоглед е идеята, че ти разполагаш вътре в себе си с най-удивителното средство за анализ, което съществу­ва в познатия нам свят: Номерът е да го накараш да работи за тебе. Или поне да се опиташ. Вместо да раз­читаш само на т. нар. произволно внимание (което оз­начава, че ще можеш да мислиш само за три неща ед­новременно), трябва да използваш също така и интуицията. Много малко хора могат да вършат четири не­ща едновременно, без да си служат с молив. Може да го направи професионалният музикант, като изсвири ед­новременно четири мотива от една фуга. Органистът ще ги докара и до шест, защото „свири" и с краката си. Необходим е обаче доста голям тренинг, за да го пос­тигнеш само с помощта на произволното внимание, но дори и да можеш да обработваш наум по шест вари­анта наведнъж, светът около нас има неизчислимо по­вече варианти, които текат едновременно. Опитай се да обмислиш всичко това само с твоето вербално мислене. Например сключил си бизнес-контракт и искаш да изчислиш всички варианти. Но винаги ще има и та­кива, които не ще успееш да предвидиш. Да кажем, пар­тньорът ти ще стъпи на динена кора и ще си счупи врата. Но дори и да си предвидил тази възможност, ще има още колкото щеш, а ти просто не можеш да обмис­лиш всичките. И тогава възниква следният въпрос: да­ли е по силите на човешкия мозък, с неговото неверо­ятно сложно устройство, да осмисля реалността под­съзнателно, т. е. по начин, по който неговото повърх­ностно съзнание не може да го направи. Даоистът би казал, че това със сигурност е възможно. Ако се научи­те да използвате мозъците си, като ги оставите да се заемат с проблемите ви без намеса от страна на повър­хностното ви съзнание, това ще ви даде и тяхното ре­шение. Ето защо, когато започнете наистина да усвоявате даоистката и дзен-будистката практика, ще стигне­те и до момент, в който ще се учите да действате, без да взимате решения - или, ако използваме едно не толко­ва прецизно, но по-точно понятие - без да избирате.

Кришнамурти често говореше за това - да възприе­маш, без да избираш. Той казваше: „Свободата е точно това състояние, в което не трябва да избираш." Да, то­ва звучи парадоксално, защото ние винаги говорим за свободата на избор. Но изборът в този смисъл на дума­та не е форма на свобода. Какъв смисъл Кришнамурти влага в думата „избор"? Това е моментът на колебание преди взимането на решение. Когато мисълта ви се люшка насам-натам. Също като онези, които грабват писалката, за да напишат нещо важно, но известно вре­ме я въртят нерешително между пръстите си и чак то­гава започват да пишат. Когато човек отиде някъде и започне да се колебае, да се чуди кого да заговори, в този момент той избира. Но когато влезе в стаята и тутакси заговори някого, без да се колебае, ние казва­ме, че той & решителен. А това е смешно, защото това всъщност означава, че той непрекъснато взима реше­ния, непрестанно избира.

Дзен-будизмът, който е своеобразно продължение на даоизма, възниква от брака на даоизма и будизма през V в. н. е. и се развива през следващите няколко столетия. В дзен те обучават по такъв начин, че винаги действаш, без да избираш. Примерно покривът на учи­теля е прокапал и той обявява това на двама монаси, които са дошли да го навестят. Монасите излизат. Пър­вият се връща веднага с едно сито, което поставя под стичащите се капки. След малко се връща и другият - с кофа. Най-вероятно учителят ще похвали първия мо­нах, този със ситото, който се е върнал веднага. Не че това е най-подходящия начин да се справиш с теч, но е напълно в духа на дзен: действаш, без да избираш.

При някои хора ще забележите същия тип поведе­ние. Те никога не се колебаят. Когато нещо трябва да се свърши, те просто грабват първото нещо, което виж­дат и го правят. Това отново е действие в духа на дзен. Затова дзен-учителите постоянно разиграват игрички със своите ученици, като им задават дилеми, на които те трябва моментално да реагират. Естественото, едно от нещата, които не бива да правиш в подобна ситуа­ция, е да не си припрян, защото припряността също е форма на колебание. Когато някой бърза да хване влак, той започва да се мотае в собствените си крака. При-бързаността забавя. Все едно се опитваш да развиеш висока скорост във водата, карайки лодка с тъп нос.

Онова, което дзен-ученикът се опитва да постигне, е плавната, спокойна, но непоколебима реакция към предизвикателството. Което пък може да се направи с онова, което китайците наричат ниен, а японците -му нен. У, както знаете, е „не", а йероглифът за ниен се със­тои от два компонента - „сега" и „ум-сърце", и означа­ва „мисъл". Получава се „не-мислие", но ще е по-добре да използваме психологическото понятие блокиране. За хората, които се колебаят, пипкат и не знаят какво да изберат, обикновено се казва, че са „блокирали". Така че у ниен е раз-блокираното съзнание, което изобщо не се двоуми, също като реката не се двоуми, когато тече. Когато пляскаш с ръце, звукът се появява без никакво колебание. Когато Луната изгрее, водата изобщо не се колебае да я отрази, а го прави още в същия миг.

Та въпросното моментално отражение или тип ре­зонанс е онова, към което се стреми дзен - да научи индивида как да реагира на околната си среда. Тази реакция се постига в зависимост от степента, до която той е опознал себе си, за да стане едно цяло с онова, което го обкръжава. Неговата способност да реагира нараства до такава степен, че той започва да се изжи­вява като част от околната среда, а не като някой, огра­ден с бариери, през които се минава с пароли. Когато има бариера, взетите решения трябва да преодоляват и нея. Можем да го кажем и така: между индивида и не­говата околна среда трябва да се развие един изключи­телно фин сетивен диалог.

Разбира се, тази теза е крайно непопулярна у нас, защото научно мислещите люде и най-вече академич­ните учени, които преподават в университетите, са на­строени извънредно подозрително към интуитивните реакции. Те казват: „Глупости, така само ще си навле­чеш какви ли не неприятности." Само че онова, което те отказват да разберат е, че всеки използва интуиция­та. Дори и на най-съвестният, аналитичен, стриктен и разумен учен му се налага в определен момент да из­ползва интуитивната преценка. Защо ли? Защото ина­че ще си събирате данни во веки веков, без да вземете каквото и да било решение. Някой ще попита: „Когато решавате, защо решавате?" Най-често защото времето ни гони и някой иска от нас конкретно решение. Или пък защото бихме се отегчили до смърт, ако само тру­паме данни. Човек никога не знае колко данни са му необходими, за да вземе решение и затова понякога се тъпче с данни до посиняване. А на финалната пряка се оказва, че това прословуто решение се базира просто на някаква догадка! В края на краищата, толкова мно­го решения всъщност се взимат с хвърляне на чоп! Не­достатъкът на този метод е, че ти дава само две въз­можности за избор: ези или тура, да или не.

Само че китайците са измислили един много по-изискан метод. Представете си, че имате монета с шейсет и четири страни и вместо само ези и тура, хвърля­нето на чоп ви предлага цели шейсет и четири възмож­ности за избор, за да стигнете и до вашето решение. Този метод се нарича Идзин, или Книгата на промени­те.[28] В основата му са заложени два символа - ин и ян. Първият е права, непресечена линия, а вторият - също линия, но пресечена в средата.

В системата на Идзин всяка от тези възможности за избор се представя от една хексаграма (общо 64 на брой). Хексаграмата е фигура, съставена от шест ли­нии. Коя от тях ще е ян и коя ин се определя с хвърляне­то на три монети шест пъти подред[29] или чрез едно слож­но сортиране на стръкчета бял равнец[30]. Съответно тези две индивидуални линии (ян и ин) могат да бъдат съче­тани в осем различни комбинации от по три линии (триграми), които на свой ред, съчетани по две, обра­зуват 64-те хексаграми, т. е. 64-те „начина" или „въз­можности" на Идзин. Та ако трябва да вземете важно решение, вие сортирате стръкчета или хвърляте моне­ти, докато не получите някоя от въпросните хексагра­ми. Всяка си има коментар, но, разбира се, ако сте мно­го мъдри и отдавна се занимавате с Идзин, не е нужно да го четете. При това положение ще можете да позна­ете какво означава хексаграмата само като я погледне­те, защото всяка от двете съставящи я триграми, горна и долна, е носител на определено качество. Ако напри­мер горната триграма е носител на качеството „вода", а долната е „небе", този, който е много вещ в тълкува­нето на Идзин, тутакси ще разбере какво означава това „вода над небе". Но ако не сте толкова опитни, ще трябва да използвате книгата, а в нея всяка хексаграма е прид­ружена от съответното предсказание. То пък ви обяс­нява по един куриозно неясен и същевременно куриоз­но прецизен начин какъв е смисълът на хексаграмата. И тогава, с оглед на ситуацията, в която се намирате, вие трябва да вземете решение въз основа на казаното от Идзин. И така, имате проблем, задали сте въпрос и ето че имате отговор, с който бихте могли да съобрази­те вашето решение. Във всички случаи ще се убедите, че всяка от тези шейсет и четири „възможности" има да ви предложи нещо особено подходящо.

Да се допитваш до Идзин е все едно че разговаряш с някой много мъдър стар джентълмен. И до ден днешен в Азия тази книга широко се използва при взимането на решения в областта на бизнеса и политиката, макар че тези, които са се европеизирали или американизира-ли, ще са по-малко склонни да признаят, че го правят. Така че всеки, който прави бизнес или политика с Азия, би трябвало да е напълно запознат с тази книга, за да знае с какъв тип мислене и какви подходи би се сблъс­кал.

Ако можете да откриете каква хексаграма се е пад­нала, когато даден политик е взимал решение, това би ви било от огромна полза, за да прогнозирате неговите бъдещи действия. Навремето Хитлер винаги се консул­тирал с астролози, затова и нашите военни стратези трябвало да се запознаят с астрологията. Така се до­брали до неговия хороскоп и получили някаква предс­тава за начина му на мислене. Впрочем астрологията е по-подходяща за такъв тип шпионаж от Идзин, защото едно е да знаеш, че Хитлер се съобразява със своя хо­роскоп[31], а съвсем друго да разбереш каква хексаграма е хвърлил Мао Дзъдун, когато е решавал да направи то­ва или онова.

Но за какво ви разказвам всичко това? Защото, как­то казах, нашите учени не се доверяват на интуитивните преценки, но в края на краищата всички прибягват до тях. Това недоверие обаче се предава и на обикнове­ните хора, и днес дори и те се съмняват в своята инту­иция, т. е. в чудесните аналитични способности на соб­ствения си мозък. Затова и винаги се съмняваме в себе си - дали се държим прилично, дали си вършим рабо­тата, както и трябва и т. н., - изобщо липсва ни самоу­вереност. А както знаете, когато не си уверен в себе си, ще направиш сума ти грешки само от притеснителност. Но ако си човек със самочувствие, ще си спестиш поне това - да натвориш пълни глупости.

Още като момче в Лондон установих, че британци­те имат огромно самочувствие. Знаят, че са прави и дори не го поставят под въпрос, не можеш с нищо да ги уязвиш. Толкова са сигурни в правотата си, че дори не изпитват необходимостта да се защитават и си позво­ляват всякакъв вид политическа опозиция, пълна сво­бода на словото и всякакви такива неща, които много дразнят американците, защото те нямат такова само­чувствие. Не са особено уверени в себе си. Във Великоб­ритания, ако си аристократ и в твоя род от поколения насам посещават най-елитните колежи и университе­ти, не може да има никакво съмнение що за човек си и ти дори не споменаваш факта, че си аристократ. Зато­ва и аристократите знаят как да се отнасят със слугите. Никога не изтъкват своето превъзходство пред когото и да било, защото знаят, че са по-висшите и дори не го поставят под въпрос. Невероятно самообладание имат...

В дзен пък трябва да възприемаш себе си като об­лак, защото облаците, разбира се, никога не правят греш­ки. Виждате ли сте някога облак да сбърка? Виждали ли сте някога зле направена вълна? Не. Те винаги са безукорни. Винаги постъпват правилно и, в интерес на истината, това важи и за нас. Ние сме естествени съ­щества, също като облаците и вълните, само че разиг­раваме разни сложни игрички, които ни карат да се съмняваме в себе си. Но ако човек се възприема за из­вестно време като облак или вълна, ще разбере, че не може да сгреши, каквото и да прави. Дори и да прави нещо, което изглежда абсолютно деструктивно, накрая по един или друг начин всичко ще се нареди от само себе си. Когато разберете това, ще развиете съвсем друг тип самочувствие и благодарение на него ще можете да се доверите на собствената си интуиция. Онова, с което трябва да внимавате - и тук много хора, които не разбират дзен, си създават съвсем понятни неприят­ности - е, че когато веднъж сте приели за правило, че няма как да направите грешка, вие можете и да нару­шите това правило.

Много хора си казват: „Ами то в дзен всичко става, защото следваш естествения ход на нещата. Ти си си буда, без значение какво правиш. В такъв случай аз ще го докажа, като няма да спазвам никакви правила." И такива хора навличат възможно най-чудатите и парцаливи дрехи, започват да крадат и т. н., изобщо да пра­вят разни доста спорни неща. Това вече е прекалено и показва, че нищо не сте научили. Това, което правите, се нарича свръхкомпенсация. Вие просто реагирате на онова, което са ви разправяли преди: прави това, не прави онова и т. н., в резултат на което сте станали неуверени и нервни. Сега отивате в другата крайност. Само че нашето се нарича Средния път и няма нищо общо с това какво си решил или какво не си решил. Каквото и да решиш, дори да решиш да не решаваш, ти пак си като облак или вода. И когато схванеш това, ще стигнеш, без никакви свръхкомпенсации, и до момен­та, в който ще започнеш да приемаш себе си и да бъ­деш в хармония със собственото си същество, и тогава вече ще бъдеш в състояние да се довериш на своя мозък. На това ниво надмогваш личностното и можеш да се изправиш (или приседнеш) като едно обединено тяло.

Според някои космологични теории вселената е за­почнала с един първоначален взрив. Този космическа експлозия отеква и до сега, а ние сме просто едни мал­ки облачета пушек някъде далеч в нейната периферия и всички сме свързани. Продължаваме да се разпрос­тираме все по-надалеч като частици от първоначалния взрив. В известен смисъл този взрив е във вас и вие все още сте негови проявления. Представете си, че хващате някакъв камък. Че е стар, стар е, но колко стар? Учени­те ще кажат, че идва от плеистоцена и е много-много стар, поне на един милион години. Един момент, моля. Какво разбират те под „много-много стар"? Откъде е дошъл? И какво е бил, преди да бъде камък? Все нещо е бил. А преди това?... Това би ни отвело назад, назад и все по-назад във времето, затова всичко, което докос­вате, включително и самите вие, е невероятно старо. Всяко нещо датира от самото начало на времето и, ако вашето съзнание се пробуди, изведнъж ще видите, че всички ваши приятели са наистина невероятно стари. Нямам предвид „стари" като „дърти и изкуфели", а по-скоро древни - като ангели, вечни същества, които ви­наги са били тук, още от самото начало.

 

глава VI

ЗА ПЕЙЗАЖИТЕ ОТ ЗВУК И ОБРАЗ

Веднъж разговарях с една дама, напълно обикнове­на симпатична дребна възрастна женица, която ми раз­каза за свое премеждие в асансьора, при което си счу­пила крака. Лежала там час и половина, докато я из­мъкнат. Каза ми, че през това време успяла да прозре, че в цялата вселена няма дори една песъчинка, която не е на мястото си. Това е интересно видение. Поняко­га подобни видения осеняват внезапно хората, когато прозрат, че дотогава са гледали на нещата по абсолют­но погрешен начин. Има обаче нещо странно. Обикно­вено тези хора не смеят да споделят преживяването си с други, защото се страхуват, че ще бъдат погрешно раз­брани. Както виждате, понякога най-страховитите не­ща, които могат да се случат, водят до чувството, че всъщност всичко си е на мястото. В началото това ти се струва свръхстранна и нелепа идея, но когато се отър­сиш от представата за управляващия и управлявания, шефа и работника, краля и поданика, ти откриваш, че всъщност няма никакви жертви. Всяко създание, което страда в този свят, е причина - най-вероятно без да знае това - за собствените си страдания и никой друг не му е виновен. Няма жертви, защото цялата вселена е едно цяло. Тя си е такава, от само себе си. Всичко става от само себе си и няма на кого да сърдим.

Когато едно дете стане малолетен нарушител, ще дойдат социалните работници и полицията и ще му ка­жат: „Виж какво, ти се държиш ужасно", а детето, осо­бено ако поназнайва психоанализа, ще им отговори та­ка: „Всичко е по вина на моите родители. Те ме травматизираха. Разведоха се. Баща ми е алкохолик, а май­ка ми - проститутка. Така че какво очаквате от мене?" И тези доблестни държавни служители ще свият раме­не и ще си кажат: „Я най-добре да потърсим родители­те." Но родителите, ако приемем, че също поназнайват нещо от Фройд, ще ревнат в един глас: „О, не сме ви­новни ние! Виновни са нашите родители. Те също бяха невротици."

Както виждате, така можем да си прехвърляме от­говорността до безкрай, също както направил Адам в райската градина, според разказа в Битие, когато пре­дал щафетата на Ева. Разбрал Господ Бог, че е изял плодчето на познанието, а Адам Му рекъл: „Жената, която ми даде Ти - тя ми даде от дървото и аз ядох." Изгледал Господ Бог жената и я попитал: „Е, какво ще кажеш за това?" А тя: „Змията ме прелъсти." Изгледал Господ змията, но тя не казала нищо. Да, не предала щафетата, не започнала да се извинява, защото тя зна­ела.

Ето по този начин можеш да прехвърляш отговор­ността, колкото се може по-назад във времето и никога да не поемеш отговорност за собствения си живот. При­мерно, да кажеш: „Аз съм се появил на този свят само защото ти, моят баща, си имал закачка с майка ми, ама сте отишли твърде далеч и тя взела, че забременя­ла. Тъй че вината не е моя." Да, но това е ужасно безот­говорно отношение. По-добре си признай, че ти си бил желанието на собствения си баща, че ти си бил този, който е запалил блясъка в зениците му и т. н., и т. н., като се връщаш все по-назад във времето.

Представете си, че капвате мастило точно в центъ­ра на лист хартия. От мястото, където пада, капката се пръсва на всички страни като експлозия. Подобна екс­плозия, само че колосална, е имало някога много-много отдавна, в началото на времето - т. нар. Голям взрив. Мастилената капка цопва и пръските й се разливат във всички посоки, ставайки все по-фини и фини. Същото е станало и с Големия взрив. Взривната вълна се е раз­ляла на всички страни, превръщайки се във все по-ефирни и по-ефирни вълнички. Но това не ви пречи да ви­дите, че те са части от едно и също нещо, които просто са се разпрострели, по същия начин, както можете да протегнете ръцете си и да разперите пръстите им. Всич­ки ние сме малки продължения на тази вълна, разпрос­трели се към периферията и все пак свързани с центъ­ра, т. е. началото на времето. Нашите тела са най-древ­ните неща там, защото ние сме там от самото начало. И въпреки че на вълната са й трябвали милиони годи­ни, за да стигне дотук, ние сме били в нея, откакто е започнала, оттам, откъдето първоначалният импулс е изтласкал всичко нагоре.

Всичко се случва от само себе си. Има един интере­сен експеримент - да оставиш звука просто да стигне до ушите ти. Опитайте така: затворете очи и просто се оставете на целия свят от звуци, който е около и във вас. Не се опитвайте да отъждествявате звуците, нито да ги назовавате. Просто ги оставете да се случват. Не мислете, че вие самите не бива да издавате звуци като куркане на черва, хълцане, кашляне и пр. Те са равнос­тойна част от музикалната тема. Просто сега, в този момент, нека всички звуци се случват. Дори когато ня­кой говори, не се опитвайте да разберете какво казва. Това е само звук. Би трябвало да слушате по този на­чин вечер, преди да заспите, за да разберете, че през цялото време живеете в един вълшебен, музикален континуум.

Но, както скоро ще се убедите, обикновено ние се стремим да коригираме чутото. Обръщаме внимание на това и си казваме: „Игнорирай онова." Казваме на децата да млъкнат, защото не чуваме собствените си мисли. Но ако наистина знаете как да слушате, вие ще можете да се съсредоточите над каквото си искате дори и сред най-оглушителната врява.

По същия начин, както експериментирате със слу­шането, вие можете да експериментирате и с очите си, с вкусовите си възприятия, с усещането на нещата. На­пример да вземете един камък и просто да го почувст­вате, без да му измисляте думи. И по този начин вие си давате възможност да функционирате - това е един акт на доверие в собственото ви същество. Да оставиш мо­зъка си да ти дава отговорите, като същевременно поз­воляваш на тялото си да усеща - това означава, че ус­тановяваш демокрация, а не тирания. Е, да кажем, по­не република.

Добре, оставяте тялото си да прави каквото си ис­ка, но в един момент си казвате: „Аз всъщност го оста­вям да прави каквото аз искам." Момент, момент, мо­ля. Че кои сте вие? Нима сте нещо отделно от републи­ката на вашето тяло? Както самото дао не е нещо раз­лично от вселената, не й е шеф, така и вие не сте нещо различно от тялото ей, а само сте решили така и тук не става дума само за тялото, а и за всички тези взаимо­отношения с вселената. Няма как да се отдръпнете от вашето тяло, но не го и имате - вие сте то. Вие сте и всички тези взаимоотношения, а не инспектор, който наблюдава какво става по улицата. Но това последното се дължи донякъде на паметта ни, защото май тък­мо тя оставя у нас впечатлението, че сме нещо като стенни огледала, отразяващи всичко, което минава край тях. От една страна е виновна паметта, но от друга сме си виновни и ние, защото все се противим и борим с промяната. Ние й се противим непрекъснато.

Ако вие действително отчитате всичките си мускул­ни реакции, ще установите, че почти през целия ден се борите с нещо. Накарайте някой да легне на пода[32] и му кажете: „Подът е здрава и напълно сигурна опора. Ня­ма да го продъните. А сега просто се отпуснете", ще видите, че на този човек ще му е много трудно да се отпусне, защото се бои, че няма да се сдържи и ще се разплуе като желе, което ще започне да се отича през процепите на пода. Така всеки напряга кожата и мус­кулите си, за да не се разпадне, а всъщност всичко [в тялото му] се грижи само за себе си. Той просто няма как да се разпадне. Но не е убеден в това. Затова в повечето хора тече една постоянна вътрешна съпротива. Мо­жете да я усетите като едно стягане точно между очите. Тук е нейният център и оттук извира това постоянно усещане за съпротива срещу живота, което всъщност изпитвате, когато мислите за самите себе си. Да, това чувство за съпротива, за напрегнатост, се нарича „аз".

Ако се отпуснете обаче, ще откриете, че няма ни­каква нужда от инспектор, който да наблюдава какво става. Вие сте това, което преживявате. Вашите прежи­вявания и вие сте едно и също нещо. Вие сте вашите мисли. И вашите чувства. Тъй че няма нужда някой да ги наглежда и от време на време да се провиква: „Ей, ти, напусни!" С други думи, ако можете да поверите самите себе си на потока на случващото се, каквото и да е то, няма да е необходимо и да се съпротивлявате срещу него. Ще видите, че това „носене по течението" се получава много добре, също както очите ви се спра­вят добре, когато не ги насилвате, а дрехите ви са удоб­ни, когато изобщо не ги усещате.

Но това непротивене не е някаква пълна безчувст­веност, а нещо доста по-различно. Усещате тялото си по начина, по който обикновено мислите за „всичко останало". Свикнали сме да мислим, че го виждаме „ня­къде там". Само че какъв е цветът на главата ви от гледната точка на собствените ви очи? Нямате никак­во усещане за това. От ваша гледна точка, май изобщо нямате глава. А всъщност в нея е всичко, което вижда­те уж „някъде там". Да, така е, защото нашите зрител­ни нерви се намират зад очите ни. Всички форми и цве­тове около нас са в действителност състояния на съз­нанието. Тоест онова, което виждаме „някъде там", е във вътрешността на собствените ни глави. Но „вътреш­ността на главите ви" - това сте вие, което пък означа­ва, че не можете да кажете, че гледате някъде отстрани на „онова там", защото „онова там" сте самите вие. Всичко е въпрос на възприятия и това важи за всеки човек. Определено не е нещо, което важи в по-голяма степен за мен, отколкото за вас. Това е взаимна особе­ност, а ние сме като капчиците роса по паяжината на паяка, които се отразяват една друга.

Та тази нагласа - да оставите съзнанието си да ра­боти от само себе си или да оставите очите си сами да си вършат работата - е първата стъпка към естествеността и по-точно това, което даоистите разбират под тази дума. Та нека тръгнем именно оттук, за да видим как те изразяват тази естественост.

Даоистите традиционно са използвали два образа. Единият е „недяланият камък", а другият - „неоцветената коприна". Тези два образа са в корена на всички велики художествени творби от Далечния изток, които се свързват с даоизма и дзен-будизма. По-късно ще ви разясня и японската чайна церемония, защото тя е въз­можно най-добрата демонстрация на това специфично настроение. Тя демонстрира онова, което можете да на­речете изкуство на контролираната случайност, защо­то съчетава в себе си дисциплината и спонтанността. Образът на недялания камък намира изражение и в японското изкуство бонсеки, „култивирането на камъ­ни". Да го наречем „отглеждане на камъни". В япон­ския национален химн се казва: „Нека нашият импера­тор царува хиляди и десетки хиляди години, докато мал­ките камъчета израснат в могъщи скали, покрити с де­бело сухо от древен мъх."

Първата идея, вложена в бонсеки, е че камъните са живи. На второ място идва идеята, че красотата на ка­мъните се крие в техните естествени форми. Японците обичат своите каменни градини и проявяват истинска гениалност в избирането на прекрасни камъни. Харес­ват онези от планинските потоци, които са обработва­ни от водата, докато не заприличат досущ на облаци. Взимат един такъв камък, слагат го на каручката с му­лето и го свалят от планината. Вместо да го цвъчнат в градината и да му плеснат малко мъх отгоре, те го сла­гат в някой влажен ъгъл, за да израсте мъхът по него по естествен път. Впрочем в Япония мъхът расте мно­го бързо. Та когато камъкът обрасне достатъчно, те го преместват точно на това място, на което са искали да бъде в градината. После насилват около него пясък и речни камъчета, че да изглежда сякаш винаги е бил там.

И запомнете: макар че камъните са били поставе­ни от градинар, във всичко това няма нищо неестест­вено, абсолютно нищо. Идеята, че има нещо изкустве­но, сама по себе си е напълно изкуствена. В известен смисъл небостъргачът е точно толкова естествен, кол­кото и птичето гнездо, но проблемът е как да се демон­стрира тази естественост. Тук се изправяме пред след­ното предизвикателство: как да постигнем умело уподобяване на естественото. А и ако беше просто естест­вено, нямаше да е интересно. Нямаше да покаже своя­та естественост. Та идеята на художника, заел се да из­вае чаша или да избере камък, е че от чашата трябва да се получи чаша, а от камъка камък. Камъкът трябва да изглежда точно като камъка, който винаги си търсел.

Другият вариант, „неоцветената коприна", пък е уподобяване на грапавината на нещо меко. Сигурно зна­ете колко приятно е да пипаш такава коприна. Цвето­вете са меки, нишките изпъкнали, с една такава текстура, която ви вдъхва чудесни усещания. Първично, но великолепно. Когато великите майстори на даоисткото и дзенското изкуство отпущали юздите на съзнани­ето си и го оставяли да действа по най-подходящия на­чин, те открили, че някои от простичките неща от ежед­невието - най-баналните кухненски прибори, най-евти­ните купички за ориз, които един селянин би могъл да си позволи - са изключително красиви. Тези простовати предмети са абсолютно безизкусни, естествени по същия начин, по който е естествено тригодишното де­те, което започва да танцува. В него няма никаква притеснителност, никаква „игра за публиката", нищо - де­тето просто танцува. Ето това е естественост.

Та въпросът е как би могъл един възрастен, който вече е абсолютно задръстен, да си възвърне тази естес­твена спонтанност? Точно това се мъчат да постигнат най-великите художници. Те се стремят творбата им да изглежда така, сякаш се е появила от само себе си, просто е изникнала ей там.

Разбира се, има и изключения от това естетическо правило. Бетовен е писал някои от сонатите си така, че пръстовката да бъде колкото се може по-неестествена и трудна, но от чисто художествени съображения, за да постигне усещането, че свиренето на музика изисква безмерни усилия. Но такова изключение просто пот­върждава правилото. Обикновено изкусният музикант сякаш не влага никакви усилия. Музиката просто изви­ра от пръстите му. Но ако иска да покаже усилия, за да постигне някакъв конкретен художествен ефект, тогава - вече може и да пошмекерува.

Повечето художници работят, ако трябва и цял жи­вот, за да станат отново деца, та да си възвърнат пър­воначалната невинност и естественост. Но какво се случ­ва? Междувременно художникът се е превърнал в майс­тор с невероятно изкусна техника. Научил се е как да контролира с абсолютна точност ръката си, четката, боите, длетото, изобщо онова, което използва. Разбира се, чистата техника не е достатъчна. Колкото и добре да знаеш как да кажеш нещо, от това не следва задъл­жително, че имаш какво да кажеш. Може да владееш изкусно езика, но пък да имаш скучни идеи. Ето защо би трябвало да предоставим техниката на онова, което наричаме интуиция, а нея пък на разположение на Све­тия дух, или потока на живота.

Художникът, който по стара китайска традиция практикува с години и години със своята четка, откри­ва накрая, че не може - каквито и стратегеми, техника и хитрини да владее - да сътвори достойна картина. Затова той трябва да се откаже. Да, но въпросното „от­казване" е точно онова, което лежи зад всичко, което определяме като натуралистично изкуство на Далечния изток.

Разбира се, има много различни видове далекоиз­точно изкуство. Например, най-добрата керамика от ди­настия Сун - а това ни отвежда едно хилядолетие пре­ди Христа - няма нищо общо с онова, което повечето хора свързват с китайския порцелан. Те си представят едни такива яйцевидни съдове с много фини рисунки на птици, пеперуди и красиви жени. Но най-добрата сунска керамика е тежка, нефритенозелена, някак скромновата и много срамежлива, но определено грубовата. Или японските раку. Те определено изглеждат така, ся­каш са моделирани само с ръце и никога не са помирисвали грънчарско колело. Глазурата прилича на стек­ла се слуз, а глината по долната част на съда е оставена на показ. Да, но това оцветяване напомня на художни­ка за есента и ни позволява да видим, че съдината е измайсторена именно от глина, защото добрият грън­чар никога не насилва глината да се подчинява на не­говия предварителен замисъл. Той призовава духа в гли­ната да направи някаква магия. И тъй като това става, тези художници обичат глината. Те не искат тя да из­глежда като нещо друго, примерно, слонова кост, а да си изглежда точно като глина.

Същото е и с дървото. Такива творци обичат и дър­вото. Те обичат линиите по него и затова се дразнят от боята. Виж, лакът е окей, стига да се използва умерено. Но, най-общо казано, красотата е в самото дърво и не­говите линии трябва да се виждат. В императорската вила Кацура в Киото има дървени веранди с най-раз­кошните линии, които изобщо може да си представите. Те са просто омайващи, нещо като видение, изплувало от дълбините на собственото съзнание. Великолепна ра­бота!

По същия начин - в типичния японски дом - в она­зи негова част, която се нарича токонома, почти за­дължително се мъдри колона от неодялан дънер или клон, с всичките му възли и кривини. Понякога япон­ците използват едни абсурдно обемисти дънери, целите на буци. Но по този начин човек се научава да харесва плавея, да цени неодяланите дънери и клони. И ето не­що напълно в даоистки дух - човек трябва да цени дър­вото именно защото е дърво, а не да се опитва да го накара да заприлича на пластмаса, мрамор, метал или каквото и да било друго.

Същото важи и за хартията. Китайците не харес­ват нашата хартия. Казват, че тя нямала характер. Те харесват хартия с мънички нишки и текстура. Смятат, че това прави хартията хартия. Един вид хартията се сдобива с хартийност и така има своя същност, има спе­цифично излъчване. Те възприемат нашата хартия по-скоро като пластмаса, нещо, лишено от субстанция. Впрочем ние сме заплашени да бъдем погълнати от пластмасовостта, защото в нас няма обич към недялания камък и неоцветената коприна, които са фундамен­тални, същностни и естествени.

Имало едно време в Япония двама много големи майстори на мечове. Боя се, че не си спомням точно имената им, затова ще ги наричам Мацушима и Ямагучи. Познавачите на мечове никога не можели да ре­шат кой бил по-добрият, но със сигурност и двамата били безспорни виртуози в своето изкуство. Един ден група самураи намислили да ги поставят на изпита­ние. Те смятали, че Мацушима ще да е по-добрият, но пък от друга страна, Ямагучи почти с нищо не му от­стъпвал. Затова взели по един меч и от двамата и отиш­ли на брега на един поток. Първо потопили във водата меча на Ямагучи, с острието срещу течението. Пуснали малко по-нагоре лист хартия и когато листът стигнал до острието на меча, тутакси се разсякъл точно по сре­дата, а когато двете половинки отминали меча, отново се съединили и продължили пътя си надолу по течени­ето. Бива си го това изпълнение, нали? След това оба­че потопили и меча на Мацушима и също пуснали лист хартия да плува срещу него. И какво мислите, че се слу­чило? Когато листът хартия стигнал до острието, плавно свил встрани и когато отминал меча, отново се върнал на стария си курс и продължил по течението.

Очевидно Мацушима бил по-добрият от двамата. И защо? По същата причина, по която за най-добрите бойци с меч се казва, че са от школата Без-меч. Тоест, да си истински майстор на боя с меч означава, че си толкова добър, че никога не трябва да използваш меч. Разказват се какви ли не легенди за знаменити саму­раи, воини, обучени и на дзен, и на боя с меч, на които никога не им се налагало да използват меч.

Може би сте гледали филма Самурай, който е в три серии. Трябват ви три вечери, за да го изгледате. В него се разказва за живота на Миямото Мусаши, един от най-великите бойци с меч в цялата японска история, филмът не показва целия му живот, стига само до мо­мента, в който той трябва да се бие с един друг майс­тор на меча, който - от чиста суета - настойчиво го предизвиква на дуел. В началото Мусаши се бие срещу него не с меч, а просто с едно весло, което на всичкото отгоре е изтъпено. Дуелът се развива на морския бряг. Мусаши примамва противника си на такова място, че слънцето да блести в очите му. В един момент другият замахва с дива ярост да го съсече, но Мусаши скача високо във въздуха и избягва удара, моментално из­важда своя меч и убива противника си на място. След това обаче е много нещастен, че е убил такъв велик майс­тор на меча и решава да приеме съвета на дзен-учителя Такуан, който през цялото време го убеждава да се от­каже от воинското поприще. По някое време тръгва за Киото, което ще рече, че трябва да прекоси езерото Бе-ва с една ладия. Но на нея се качва и друг самурай, много вулгарен тип, който се е насмукал със саке и ка­то вижда Мусаши, тутакси отива при него и го пита: „Ти от коя школа си?" „Школата Без-Меч" отвръща Му­саши. Точно в този момент ладията се отделя от брега. „Без меч ли? Я да видим пък какво е това чудо!" из­ръмжава другият и изважда меча си. „Чакай малко", казва му Мусаши. „На ладията има много хора. Ако се дуелираме тук, ще пострадат и невинни хора. Хайде да идем на онзи остров и там да се бием." Пияният саму­рай се обръща към човека, който управлява ладията с едно весло на кърмата: „Откарай ни до онзи остров." И човечецът, какво да прави, изпълнява. Пияният е тол­кова нетърпелив да се бие, че тутакси скача на брега. В същия миг Мусаши издърпва веслото от ръцете на кър­мчията и насочва ладията към вътрешността на езеро­то, оставяйки другия сам на брега. Като се отдалеча­ват, му извиква: „Разбра ли сега какво представлява школата Без-Меч?" Та така.

Ако ви кажа „Здравей", вие ще ми отвърнете също със „Здравей". Ако ви попитам „Как сте?", ще кажете „Благодаря, добре" и т. н. Ето това е вашият същински, изначален „аз". Но ако насред разговора току изтърся „Защо ръката ми е като ръката на Буда?", как ще реа­гирате? Веднъж, когато в подобна ситуация един дзен-учител задал същия въпрос на свой ученик и той не успял да отговори, учителят му рекъл: „Виж какво. До­сега отговорите ти бяха съвсем естествени и леки. Че какво толкова те затрудни, когато те попитах защо ръката ми е като ръката на Буда?"

Ученикът бил прекалено свикнал с линейното мис­лене, за да откликне естествено. Бил свикнал да тича само по една писта. Всички сме като него. Изпитваме неудобство, когато някой смени темата на разговора без да ни предупреди със съответния ритуализиран пре­ход. По същия начин се чувстваме неудобно в компани­ята на луди, които могат да променят темата твърде драстично или в компанията на пияни, които също ед­ва ли биха спазвали правилата на етикета по време на разговор. Като вързани сме за тези наши праволиней­ни писти, което ще рече, че сме с едностранчиво, едно-планово съзнание.

Учителят, задал неочаквания въпрос за ръката, е искал естествен, спонтанен отговор. Когато плеснеш с ръце, звукът излита без колебание. Когато драснеш по кремък с желязо, искрата моментално изхвърча. Ето такъв тип отклик е искал учителят.

Човек трябва да бъде спонтанен. Същевременно не бива да прибързва с отговора, защото така се блокира потокът на енергията. А блокирането в този смисъл на думата е същото, което будистите наричат привърза­ност. Когато те казват „Не се привързвай към мирска­та суета", това не означава, че трябва да се откажеш от любимото си ядене. Това означава, че трябва да се от­кажеш от блокирането и да излезеш от това състояние, в което потокът на твоята енергия непрестанно среща бентове по пътя си и криволичи като колело, което не си пасва с главината. Бихме могли да предадем доста адекватно тази „привързаност" с жаргонното „задръстеност". Жива задръстеност си е, когато се стремиш да решиш проблем, който изисква незабавно действие, с умувания, разсъждения и изчисления, което отново ни отпраща на [право]линейния път, а всъщност самият проблем се простира в не-линейни измерения. Той ни­кога не може да бъде решен право-линейно, защото ре­шението не може да бъде насилвано. Нито пък можем да насилваме тази куриозна особеност, която нарича­ме красота, както и онова, което наричаме добродетел­но поведение. Винаги усещаме много ясно, че става ду­ма за пресилена добродетел.

Навремето великият майстор на чайната церемо­ния Рикю отишъл на една такава церемония. Домаки­нът бил много горд с порцелановата кутийка за чай, която току що си бил купил. Само че Рикю изобщо не я забелязал или поне така решил домакинът, а това, че държал да бъде забелязана кутийката показва, че не е бил особено наясно с философията на чайната церемония.

Тук ще вметна нещо. Познавах един японски худож­ник, Сабро Хасегава, който веднъж ми демонстрира калиграфските си умения. Взе някаква обикновена западняшка бояджийска четка, широка около инч и с нея из­рисува китайските йероглифи на едно, две и три. Ще речеш - нищо особено, една чертичка, две чертички, три чертички. Във всичко това обаче имаше нещо фантас­тично. На места боята явно бе привършила, защото бя­ха останали съвсем тънички, рехави линийки от косъм-четата на четката, вместо солидна, плътна черта. След няколко дни щеше да ни гостува Д. Т. Судзуки, големи­ят познавач на дзен, затова казах: „Аз ще окача тази рисунка в кабинета си." И тъй като една добра творба трябва да се вписва в интериора, а не да стърчи като палец от чорап, Сабро рече: „Дано не я забележи."

По същия начин Рикю не забелязал кутийката за чай и това не-забелязване така подразнило собствени­ка й, че след края на церемонията я разбил в земята. Но един от учениците му знаел, че тя е много ценна, затова събрал парченцата и ги слепил, прилагайки една старинна техника, в която за спойка се използва разтопе­но злато. Когато видиш някоя съдина, реставрирана по този начин, тя ще се стори чисто нова, само дето е про­шарена навсякъде от едни тънки като паяжини златни линии. След време един от синовете на домакина взел слепената кутийка и я занесъл на Рикю, когато той щял да прави чайна церемония. И Рикю казал: „Знаеш ли, това е просто забележително. Когато я видях първия път, беше добра, но сега е съвършена." Счупването и реставрирането на порцелановата кутийка е онова, ко­ето някой би нарекъл „контролирана случайност", а та­кова е и всяко велико изкуство.Тоест тук има елемент на контрол, но присъства и елемента на случайното, естественото.

Същото важи и за човешките взаимоотношения. Да вземем любовта. Примерно се влюбя, а приятелката ми е изумително красива и прекрасен човек. Но ако мога да я контролирам напълно или само й се любувам, по­гълнат от нейното съвършенство, това означава, че все едно съм се влюбил в манекен от витрина. Но ако тя има бенка на бузата си или малко непредсказуем ха­рактер, тогава в сферата на порядъка навлиза и слу­чайността, и аз мога много по-лесно да се насладя на човешкото у нея.

По същия начин, когато отидеш в дома на някога и видиш, че навсякъде цари безукорен ред, си казваш: „За Бога, тук не можеш да свариш и супа, защото ще се изцапа кухнята." Ужасна работа! На този дом му липс­ва онова, което арабите наричат барака. Това означава приблизително „ошлайфаност", но също така и онова качество, което имаш предвид, като кажеш за някого или нещо: „Пасва ми като стара обувка." Или като лю­бимата ти тенджера - една такава стара, очукана и по­черняла, но същевременно и чудесна. Или като някоя стара лула, с която ти е толкова удобно да пушиш. Ето това е барака. Та предизвикателството за всеки худож­ник е как да улучи това изящество и как да остави слу­чайното да се случи.

Навремето бяха организирали конкурс за скулптура в Чикагския художествен институт и на всеки участник му връчваха по един гипсов куб (30 х 30 см), от който да извае нещо. А конкурсът бе спечелен от една дама, която първо изгледа гипса и рече: „Това не­що е толкова съвършено, дори не знае какво иска да бъде." И като го сграбчи с две ръце, го тресна на пода. Разхвърчаха се парченца, напука се и т. н. После пак го изгледа и каза: „Сега вече знам какво иска да бъде." И като следваше пукнатините, които сама му бе причи­нила, тя сътвори нещо прекрасно. Все едно че следваш линиите по дървото, жилките в нефрита и т. н. Същото е и когато правиш теста на Роршах. Поглеждаш неяс­ното мастилено петно - което е дао, изначалната, не-сътворена, шаваща вселена - и ето че виждаш нещо в него. Виждаш някакъв образ и то много по-прекрасен от онова, което би могъл да възпроизведеш под форма­та на т. нар. ейдетичен образ. Та по този начин пома­гаш на мастиленото петно, парчето дърво, камъка и каквото и да било друго, в което си съзрял този образ, да разкрие своята природа.

Ето ви още един експеримент. Когато се събудите сутрин, нека първата ви работа да е да се вгледате в гънките на пердетата, шарките по тапетите или сенки­те по стените. Постепенно ще започнете да различава­те образи. Ще видите всякакви лица, дървета, пейза­жи... Леонардо да Винчи го е правел. Имал обичай да излиза от дома си и да съзерцава една стара тухлена стена, пропукана от времето, изпоцапана с боя, надрас­кана и какво ли не още. Можел да я гледа с часове, до­като не съзре в нея някаква сцена. Той пише, че веднъж така видял цяла битка и това го вдъхновило да създаде една от най-добрите си фрески.

По същия начин имало и един китайски дзен-монах, който носел дълга коса - нещо много необичайно. Освен това имал обичая да изпива огромни количест­ва вино и когато вече наистина се опиел, намазвал ко­сата си с туш и започвал да я развява и стоварва като някаква огромна баданарка върху лист хартия. На сут­ринта, когато тушът, вече бил изсъхнал, се връщал и поглеждал какво се е получило. Докато съзерцавал тези „цапаници", съзнанието му изпадало в съответното рецептивно състояние и той започвал да различава де­тайлите на картина, които постепенно се наслагвали във величествен пейзаж. И тогава просто мацвал тук там с четката, за да даде възможност и на всички оста­нали да го видят.

Когато разглеждаме праисторическите рисунки на животни в пещерата Ласко, а и на други места във Фран­ция, ще видим съвсем ясно, че художниците, изрисува­ли ги по стените на пещерата, понякога просто са след­вали естествените форми на камъка. Тъкмо те са про­буждали тяхното въображение, за да сътворят и такива реалистични изображения на диви бикове, за които ед­ва ли можем да допуснем, че са дело на първобитни хора. Но винаги ще се натъкваме на подобни сполучли­ви находки, когато художникът не се е стремял сам да изгради образа, а просто му е помогнал да се появи.

Ние създаваме целия свят по този начин. Обикно­вено не осъзнаваме това, защото сме привикнали да го виждаме по начина, който вие смятаме за реален и нор­мален. Но можем също така да се научим да го вижда­ме по начин, по който никога не сме го виждали преди и именно това правят много хора на изкуството. На­пример в западното изкуство до преди седем века изоб­що не е имало пейзажисти. Всички са били портретис­ти или са рисували сцени с хора, ангели, богове и пр. Ако е имало пейзаж в някоя картина, то това е било просто за фон. С течение на времето художниците все повече се прехласвали по тези пейзажни фонове и прос­то започнали да махат човешките фигури, за да остане само фонът. Само че първите, които виждали тези пей­зажни платна, се извръщали с недоумение към худож­ника и казвали: „Ама това не е изкуство." Защо? Защо­то дотогава били гледали на пейзажите като на незна­чителен фон. Трябвало художниците да открият на хо­рата красотата на пейзажа.

Но онова, което започва да ни интересува днес или по-скоро само започваме да мислим за него, е звуковият пейзаж. Когато правим записи или отиваме на кон­церт, гледаме да се съсредоточим, защото си мислим, че това, в което така сме се вторачили - музиката, е единственото важно нещо в света. В радиостудиото по­криват всички стени със звукоизолационни материали, за да не чува шумът от уличното движение. Тоест един­ственото важно нещо, на което би трябвало да обръ­щаш внимание, е говорът, но странното е, че ти си го чуваш много добре и в къщи, на отворен прозорец, като отвън долитат най-различни улични звуци. Та затова си мисля, че няма никаква причина този шумов „фон" да не бъде поставен на челно място...

Хайде да помислим за тези звукови фонове. Да по­мислим за тези пейзажи от звук. Да помислим за оно­ва шумолене, дрънчене и мърморене, което съпровож­да всичко, което правим. Можем сами да се убедим, че то е много красиво, както и да се научим да съзираме структурата на тези звукови фонове по същия начин, както сме се научили да ценим красотата на пейзажа.

Има едно течение в съвременната музика, олицет­ворявано най-вече от композитора Джон Кейдж, който третираше слушателите си именно като звуков фон и изнасяше едни такива „безмълвни" концерти, в които единственото, което се чуваше, беше шумоленето от разлистването на партитурата и случайните, спонтанни звуци, идващи от публиката. Ще кажете сигурно, че то­ва не е музика. Кой знае? Светът се състои от толкова много неща... Той е и пейзаж от шумове и звуци, и пей­заж от образи, земя и небеса. Но с течение на времето обществено значимите люде са решили кои части от него трябва да се забелязват. Казвали на децата си на кое да обръщат внимание, те пък на своите и така до днес. Когато някое дете си играе с калта или храната и си прави разни мънички форми, ние смятаме, че се за­нимава с нещо маловажно и дори му забраняваме да го прави, а го съветваме да използва молив. Когато детето сочи нещо и пита: „Какво е това?", ние казваме: „Маса!", но то си знае своето: „Не това, а това" и тога­ва отговаряме: „Ами дърво." Но детето сочи някаква причудлива шарка по масата, някаква промяна в цвета й, за която нямаме име и затова казваме: „О, не бъди глупаво, та това няма никакво значение." И по този начин всички ние сме научили официалното тълкува­ние на космическия Роршахов тест.

Това тълкувание се основава на определени крите­рии, например идеята, че трябва да оцелееш. Да живе­еш е твой дълг, което пък те поставя в доста затрудне­но положение. Един вид от теб се изисква да бъдеш спонтанен, длъжен си да бъдеш такъв, защото... защото целият живот е спонтанен. Какво се получава? Поро­чен кръг. И всеки от нас броди ли, броди в него.

Светът около нас е продукт на ейдетичното виж­дане. Ние определяме за значимо единствено онова, ко­ето е потребно на човечеството. В известен смисъл то­ва е и нашият отговор на космическия Роршахов тест. И по този начин сътворяваме майя, световната илю­зия. Но майя означава и „изкуство", а също и „магия". Ето защо магическото призоваване на света на форми­те от света на безформеното, т. е. от селенията на чис­тото дао, което просто шава насам-натам, именно то­ва вълшебство е истинското сътворение на света.

 

Превод от англи


[1] Срв. Даодъдзин, ХLVШ. - Бел. прев

[2] Срв. с Алън Уотс. философиите на Азия. С., 2000, с. 100-101. -Бел. прев.

 

[3] Даодъдзин, XXXIV. - Бел. прев.

[4] Даодъдзин, VIII. - Бел. прев

[5] Срв. Глава II на Джуандзъ („За равенството на нещата") - „Вся­ко нещо е „аз", но всяко е и „не-аз",.. Учението гласи: „аз" и „не-аз" се проявяват при сравняване едно с друго (Прев. Бора Беливанова)". - В: Древнокитайски мислители, С., 1999, с. 207. -Бел. прев.

[6] Срв. Даодъдзин, 1. - Бел. прев

[7] Срв. Даодъдзин, XXXVII. - Бел. прев

[8] Срв. 19-я гунан (коан) в Умънгуан: на въпроса на Джаоджоу „А може ли да се овладее [дао]?" Нанцюан отвръща: „Стремиш ли се да го овладееш, ще се окажеш далеч от него" (вж. Плътта на дзен : Костите на дзен. С., 1999, с. 199). - Бел. прев

[9] Волно преразказаната притча всъщност е от Лиедзъ, VIII, а въ­просният мъдрец е не друг, а самия Конфуций (вж. Древноки­тайски мислители, С., 1999, с. 176-177). - Бел. прев

[10] Срв. Джуандзъ, VII: „Истинският човек използва сърцето (разу­ма) си като огледало." - В: Древнокитайски мислители, С., 1999, с. 244. - Бел. прев

[11] Е, ако погледнем в речниците, ще видим, че става дума за омонимия, но нейсе... - Бел. прев.

 

[12] Срв. с Алън Уотс. Културата на контракултурата. С., 2001, с. 66. - Бел. прев

[13] Даодъдзин, XII. - Бел. прев.

[14] Става дума за Юн Мън. Китайското цу може да се преведе и като „Продължавай да вървиш", и като „Върви си". (Вариант: „Що е път?" „Пътувай".) Впрочем Уотс се спира по-подробно на това в Глава VI на Тао. -Бел. прев

[15] Апсара - във ведическата и индуистката митология полубожествено същество, обикновено изобразявано като прекрасна же­на, което обаче може по желание да сменя своя облик, както и ред други неща; приблизителен аналог на нимфите, русалките, но и хуриите. - Бел. прев

[16] Термин, въведен от Николай Кузански. - Бел. прев

[17] Херман Роршах (1884-1922) - швейцарски психоаналитик. Ста­ва дума за проекционния тест за изследване на механизма на въображаемите представи на децата и възрастните чрез словес­ни асоциации с петна. - Бел. прев

[18] Срв. например Глава XVI. - Бел. прев

[19] Уотс има предвид третия от общо четирите стадия (ашрами) в живота на брамина: брахмачаря (юноша), хрихастя (глава на семейство), вана-прастя (живот в гората) и самняса („отказ от всичко", „бездомност"). - Бел. прев.

[20] Живял през VIII в. - Бел. прев

[21] Срв. Даодъдзин, I. - Бел. прев

[22] Срв. Даодъдзин, ХLI. - Бел. прев

[23] Срв. Даодъдзин, I. - Бел. прев

[24] Уотс преразказва свободно един епизод от Джуандзъ, XXII -срв. например Древнокитайски мислители, С, 1999, с. 343-344. - Бел. прев

[25] Прев. Бора Беливанова - Бел. прев

[26] Срв. Даодъдзин, XXXVIII. - Бел. прев

[27] Срв Глава I – Бил. Прев.

[28] Срв. Глава III. - Бел. прев

[29] Най-популярният начин е на принципа „ези-тура" - 2 пъти „ези" и един път „тура" е „ези", т. е. ян, а 2"пъти „тура" и един път „ези" е „тура", т. е. ин. Хексаграмата се изгражда отдолу нагоре. -Бел. прев

[30] Или див пелин, както е в традиционните ръководства. Методът например е обяснен подробно в Енциклопедия на необясненото, ЛИК, 2000. - Бел. прев

[31] Който винаги можеш да съставиш или да си поръчаш... - Бел. прев

[32] Експериментът на Шарлот Селвър, описан в Глава IV. - Бел. прев



Елате в .: BGtop.net :. Топ класацията на българските сайтове и гласувайте за този сайт!!! 1995-2019 © Анжела Минкова. Всички права запазени.
Съдържанието на този сайт е под защитата на закона за авторското право. Използването му без разрешение на автора е забранено!
Ако желаете да използвате каквото и да е било от тази страница, моля пишете на автора.