събития

C.V.

преса

контакт

паладиум

книга

поезия

принт

амбианс

връзки


заниМания с изкУство
 
 
 

живопис

графика

скулптура

рисунки

акварел

снимки

други


паладиум

Из книгата „Отвъд времето” и из "Отвъд живота и смъртта" на Анди Сан
30.03.2013



 

Из книгата Отвъд времето”

                     Обратно към дома

 


                      Начало в Бога, в Бога всякой край.

                       Вън Бога всичко е тъми...

                      Живот познало, Бога да познай,

                       към смърт се всяко битие стреми.

                                                                       Пенчо Славейков

1

 

Когато сме в планината и се загубим, какво трябва да направим?

Да спрем и да се огледаме. Да се опитаме да разберем къде точно се

намираме.

В противен случай, ако продължим да вървим все така енергично в

някаква случайно избрана посока, ние рискуваме да се озовем някъде,

където съвсем не би ни се искало да отидем.

Медитацията е изкуството да спреш вътрешно и да се огледаш.

Кой си ти и какво представляваш? Откъде идваш и накъде отиваш?

Какво те подбужда или влече да вървиш в досегашната посока?

Обаче докато нещо, което е винаги в теб, не изпита потребност да спре

и да разбере къде се намира, какво прави и защо, ти ще продължаваш да

летиш все напред без избор като изстрелян куршум.

Когато обаче потребността от вътрешно спиране, от завръщане в себе

си, в своята първооснова, започне да става все по-силно осезаема, ти

постепенно ще започнеш да осъзнаваш, че пред теб се разкрива един нов,

неподозиран досега път, който води навътре към източника и центъра на

съществуването ти.

 

1

Пенчо Славейков. Химни за свръхчовека (1910).

Тъй като вече ти е омръзнало да пътешестваш в света на външния опит,

ти започваш да копнееш да се върнеш по-скоро у дома.

От временно спиране с цел да се огледаш, да си дадеш сметка къде се

намираш, медитацията в сърцето се превръща в път навътре към извора

и центъра на съществуването ти, към дома. Към този вечен наш дом,

който всеки един от нас постоянно носи навсякъде, подобно на охлюв, на

гърба си, най-често дори без да има и най-малка представа за него.

Всеки вътрешно пробуден човек със самото си присъствие, със своите

думи и поведение, непрекъснато подтиква живеещите все още в

просъница свои събратя, да спрат, да се огледат, да усетят и осъзнаят

наличието на този техен вечен дом, на това тяхно най-голямо

богатство, за което те понастоящем напълно са "забравили".

Така се случи преди 40 години, т.е. през далечната 1969 година, че аз

съвсем случайно попаднах на духовната биография на ал-Газали

„Избавителят от заблудата”.

По това време следвах математика и определено изпитвах

неудовлетвореност от дотогавашния си начин на живот. Преломна за

мен се оказа предишната година, когато почти случайно, за първи път в

живота си попаднах на сериозна религиозна и езотерична литература. За

кратко време прочетох на един дъх четирите Евангелия, поместени в

Новия Завет, книгата на сър Едуин Арнолд „Светлината на Азия”

посветена на живота и учението на Буда, а също и немалко теософска,

антропософска и друга подобна литература. От този момент нататък

интересът ми към математиката и естествените науки силно намаля. В

главата ми по това време цареше доста голям хаос, нещо напълно

естествено при подобна пълна смяна на посоката на основните интереси.

Именно тогава попаднах на руския превод на духовната автобиография

на ал-Газали, поместена като приложение в една книга, излязла още през

1960 г. в Съветския съюз.

3

По това време аз не знаех абсолютно нищо за

исляма и поради това възприех тази дълбоко лична автобиография по

един също така твърде личен начин. Това, което прочетох, или по-скоро

онова, което успях тогава да схвана от него, ми направи огромно

впечатление, което все още е живо и отчетливо в мен. Нещо повече,

Sir Edwin Arnold. The Light of Asia, London (1879); Едвинъ Арнолдъ, Светилото на Азия,

София, 1934 г.

  С. Н. Григорян. Из истории философии средней Азии и Ирана. VII-XII вв. М., 1960.3

именно благодарение на тази кратка творба на ал-Газали, хаосът в моя

ум започна постепенно да се прояснява.  И макар че днес знам много

повече и за исляма, и за ал-Газали, то това знание почти с нищо не е

променило първоначалното ми разбиране за същността на прочетеното

някога от мен в „Избавителят от заблудата”. Аз и досега продължавам

да гледам на ал-Газали като на един от своите първоучители по

езотерично мислене.

В центъра на тази уникална автобиография се намира едно събитие,

което е необичайно не само за света на исляма, но и за духовната

история на човечеството като цяло. През 1095 г. ал-Газали вече от

четири години е главен преподавател в елитна школа по ислямско право и

богословие в Багдад, основана от покровителя му, везирът Низам ал-Мулк

и наречена посмъртно в негова чест ал-Низамия.

4

Крайно изненадващо за

всички, смятаният за образец и стълб на ислямското правоверие ал-

Газали, по това време 37-годишен, изпада внезапно в тежка и

продължителна душевна криза, която завършва с неговото неочаквано

напускане завинаги на Багдад. Първоначално той се отправя на хадж в

Мека, за да се оттегли след това в уединено търсене на Истината по

пътеките на суфиите в продължение на цели десет години. Всъщност

всички негови основни  и най-дълбоки произведения, които му спечелват

непреходна слава в ислямския свят, са написани именно през този период.

Ще спомена само капиталния му труд върху психологията на суфизма

„Възраждане на науките за вярата” и смятаното за най-дълбоко негово

езотерично съчинение „Нишата на Светлините”.

Когато за първи път прочетох духовната автобиография на ал-Газали,

този обрат в живота му ми се стори твърде сходен със знаменитото

бягство от бащиния дворец и оттегляне от света на основателя на

будизма, индийският принц Сидхарта Гаутама. Така или иначе, личният

пример и аргументацията на ал-Газали определено ми повлияха и скоро

след това аз прекъснах завинаги следването си по математика и никога

повече не се възвърнах към нея.

От по-нататъшното ми многогодишно изучаване на мистичните и

езотерични традиции на човечеството постепенно разбрах, че в случая

става въпрос за типова ситуация, в която човек се озовава не по своя

воля, а по-скоро по силата на вродено предразположение и на която

реагира вътрешно и външно по твърде сходен начин. Общото във всички

подобни случаи е това, че в определен момент от своето съществуване,

човекът, озовал се в тази ситуация, започва все по-често и интензивно да

Самият Низам ал-Мулк бива коварно убит от своите политически противници

исмаилитите-асасини още на следващата година след основаването на тази школа.4

има усещането, че живее под диктатурата на външното и води един

принципно чужд на неговите най-дълбоки копнежи начин на живот.

Постепенно тези епизодични проблясъци на неудовлетвореност от самия

себе си се превръщат в основен и траен фон на съзнанието му и

мотивационната криза, в която се е озовал, започва да става за него все

по-болезнено осезаема. Внезапно той ясно осъзнава, че доскоро

изглеждащият напълно перспективен и желан от самия него начин на

живот води към задънена улица. Постепенно досегашното му влечение

към светски успехи и външен блясък започва да угасва и бива заменено от

един нов и все по-ясно осезаем копнеж за възвръщане към себе си, към

първоизточника на своето собствено битие. Накрая, в резултат на тази

радикална трансформация, неговият кораб окончателно напуска

досегашното си спокойно житейско пристанище и се насочва

необратимото към бурното и пълно с всевъзможни вътрешни и външни

опасности море на съществуването, воден единствено от маяка на

духовната интуиция.

От историята знаем, че на всека по-изявена духовно личност, която се е

озовавала в подобна ситуация, рано или късно се е налагало да направи

своя окончателен избор и преживее своята лична хиджра.

   В това отношение има голямо сходство в жизнените пътища на Буда, на

праотеца Авраам, на пророк Мухаммад, на ал-Газали, а в по-ново време на

Джиду Кришнамурти и Шри Рамана Махарши. Както разбира се такова

сходство има и в жизнените пътища на още хиляди и хиляди неизвестни

нам хора от всички времена и народи.

Нека сега разгледаме по-отблизо духовния прелом на ал-Газали така,

както той е описан от него самия в „Избавителят от заблудата.”

Ал-Газали споделя за себе си следното:

„Жаждата ми от най-ранна възраст да вниквам в истинската

същност на нещата, бе за мен нещо, подобно на инстинкт, вродено

чувство, което Аллах бе вложил в сърцето ми, без да се допитва до

волята или желанието ми. Вследствие на това, още като юноша се

освободих от примката на традицията и се прекършиха връзките ми с

Хиджра (ар.) – буквално „откъсване”. Така се нарича вътрешното скъсване на кръвните

връзки, свързващи пророк Мухаммад и неговите първи последователи със съплеменниците им

от родния град Мека, което довежда до тяхното бягство (хиджра) на 16 юли 622 г. от Мека

в Медина. Ислямското летоброене приема за свое начало именно това натоварено с дълбок

смисъл историческо събитие унаследените догми... Бях чул преданието за пророк Мухаммад, което

гласи:

“Всяко новородено дете се ражда по природа чисто и родителите му

са онези, които правят от него юдеин, християнин или

огнепоклонник.”

В мен се породи копнеж да достигна именно до тази първична

чистота – истинската природа на човека  – и да разкрия същността

на традициите, предавани по подражание на предците и

наставниците, за да направя разграничение между тях.”

Според мен, именно пробуждането още в юношеските години на ал-

Газали на тази характерна за него, подобна на инстинкт, вродена

потребност за вникване в истинската природа на нещата е основната

причина  за мотивационната криза, в която той изпада по-късно.

Външните събития, съпътстващите подобен вид кризи, винаги играят

само второстепенна роля.

Ал-Газали пише по този повод следното:

„Размислих и върху заниманията си, при това се вгледах в най-

стойностното, което правя  - преподаването  – и видях, че се

занимавам с празни науки, които не ми носят никаква полза по пътя

към отвъдното.

Замислих се след това и в искреността на намеренията си в моята

професия и установих, че те не са достатъчно чисти, за да служат на

Бога. Дълбокият мотив всъщност беше търсенето на почести и слава.

Дадох си сметка, че се намирам на ръба на пропастта и че ако не се

променя, ще пропадна в бездната.”

Постепенно тази мотивационна криза достига в него до кулминация,

която той описва изключително ярко и убедително:

Един ден реших да напусна Багдад и да променя живота си, но още на

другия ден се разколебах. Правех една крачка напред, сетне една назад.

Ако сутрин у мен се пораждаше страстно желание да търся

духовните пътеки, вечер това желание угасваше под набезите на

армията на земните страсти. Последните ме привличаха

неудържимо, заковавайки ме на място, докато гласът на вярата ме

зовеше:

„На път! На път!

Не ти остава много да живееш, а предстои дълго пътуване. Всичко,

което си научил и направил досега е лицемерие и илюзия!

Кога ще се подготвиш за отвъдното, ако не сега? Ако сега не скъсаш

със земните обвързаности, кога ще го сториш?“

В такива моменти се чувствах изцяло мотивиран и готов твърдо да

поема към бягството. Тогава, обаче, идваше Шейтанът и казваше:

„Това са временни състояния, не им се поддавай, всичко ще отмине.

Ако склониш, ще загубиш големите почести, доброто положение,

лишено от грижи и тревоги, душевния комфорт, който никой враг не

може да ти отнеме. По-късно ти  със сигурност ще съжаляваш за

всичко това, но надали ще имаш възможност да се върнеш обратно.”

Както вече споменах, в този първоначален стадий пътят на ал-Газали е

доста сходен на този на Буда. И той като него се чувства вътрешно

раздвоен между своя дълбок копнеж към Истината и вкопчеността си в

житейските съблазни на Изкусителя – наричан Мара (букв. Умъртвител)

в будизма и Сатана или Шейтан в аврамитските религии.

По-нататък ал-Газали напълно честно и искрено описва как след

шестмесечни непрекъснати мъчителни колебания най-сетне стига до

своята лична хиджра:

Един ден, когато се стараех с всички сили да направя лекцията си по-

привлекателна за околните, езикът ми не успя да произнесе нито дума.

Това сковаване породи в душата ми тъга. Загубих способността си да

поглъщам храна. Нито ястията, нито напитките възбуждаха

апетита ми. Те засядаха някак си в моето гърло. Изнемощях до такава

степен, че лекарите се отчаяха в опитите си да ме излекуват.

“Този случай има връзка със сърцето, казваха те, а това оказва влияние

върху целия организъм. Няма друг начин за лечение, освен да се разбере

каква е сърдечната мъка”.

Когато се почувствах напълно изтощен и неспособен да взима каквото

и да е самостоятелно решение, аз се обърнах към Всевишния Аллах, 7

така както се обръщат към Него, всички попаднали в безизходица.

Така получих отговор от Онзи, който отвръща на нуждаещия се,

когато той Го призове. И с лекота се отказах от почестите и

богатствата, от семейството и приятелите...

Напуснах Багдад след като раздадох парите си, запазвайки само най-

необходимото, с което да се издържам и да осигурявам децата си.”

7

За съжаление твърде малко хора, преживяли подобен душевен прелом, са

ни оставили достоверно лично описание на мотивите, колебанията и

преживяванията си по време на своята мотивационна криза. В това

отношение духовната автобиография на ал-Газали „Избавителят от

заблудата” заема уникално място в световната литература, посветена

на психологията на мистицизма. По същество във всички подобни случаи

става въпрос за радикално обръщане навътре към своя вечен

Първоизточник на насочената досега основно към самоизява във външния

свят духовна воля на човека. По този повод ал-Газали цитира призива на

пророк Мухаммад да напуснем обиталището на себелюбието и да се

възвърнем в лоното на Вечността, от която сме произлезли.

Безпогрешен индикатор за осъществяването на това радикално обръщане

на посоката на духовната воля, е промяната на отношението на

спасения, новородения, влезлия в потока и т.н. към смъртта. Ако преди

вътрешната си трансформация човек е гледал на нея със страх, сега тя е

за него само началото на следващия етап на дългото му завръщане към

вечния Първоизточник на всичко, съществуващо в пространството и

времето. Както отбелязва по този повод един голям мистик, живял и

творил през първата половина на ХХ век:

„Всеки „страх от смъртта” идва от съпротивата на насочената към

физическото воля срещу обръщане на посоката, поета от нея в акта

на „падението” от Прасветлината.”

8

Струва ми се, че е крайно време на основата на натрупания автентичен

вътрешен опит от огромен брой общопризнати мистици на всички

времена и народи, сред които ал-Газали безспорно заема видно място, да

се изгради един ясен, универсален и напълно съвместим с основните

послания на всички велики древни религиозни традиции теоретичен модел

на мистичната трансформация. За това, че тази задача по принцип е

Всички цитати от „Избавителят от заблудата” са взети от предоставения ми от Велин

Белев непубликуван все още негов превод.

8

Bô Yin Râ. Книга за отвъдния свят (1920), София, 1997 г., с. 118.8

напълно осъществима свидетелстват думите на гениалния поет и дълбок

мистик-суфий Мевляна - Джалал ал-Дин Руми (1207-1273):

„Това са истини, по отношение на които стотици и хиляди мистици

са единодушни. Техните твърдения изобщо не се различават - нещо, с

което хората на външното знание съвсем не могат да се похвалят.”

9

Тези думи на Руми ми дават основание да се надявам, че тази моя книга

би могла да подтикне допълнително някои определено по-талантливи и

професионално подготвени от мен хора с вътрешен опит, да се заемат с

решаването на тази трудна задача. Защото тук преди всичко става

въпрос за предлагане на надеждни и понятни за всички ориентири за

духовното оцеляване на нашето вече доста дезориентирано в ценностно

отношение човечество.

  Океанът Руми, откъси от „Маснави” и „Диван-и Шамз-и Табриз” на Маулана Джалал ал-

Дин Руми. Варна, 2006 г., с. 9.9

Дете на Вечността

                                                 Повече трябва да се радваш на всяка  дори и

                                                 най-малка мъдрост, дадена ти от твоя дух,

                                                 отколкото на всички товари заучено знание!

                                                 Повече трябва да се радваш на всяка, дори и

                                                 най-дребна сполука, дарена ти от твоя дух,

                                                  отколкото на всички усвоени познания и                

                                                  умения на земята!

 

Bô Yin Râ

10

                        Бог прави всичко за благото на човека.

                       От теб се иска само да не Му пречиш!

                                                              Суфийска мъдрост

Преди няколко дни написах на една моя позната следното:

Първото, което бих ти препоръчал, е да довериш външната си съдба в

„ръцете на Бога”. Когато си била беззащитно малко бебе си го правила.

Защо не се опиташ да го направиш и сега?

Лично аз никога няма да забравя първия урок, който Небето ми даде още

докато бях пет-шест годишно дете.

Майка ми ме заведе на Пловдивския панаир.

В чешката палата демонстрираха някаква машина, която от

разноцветни частици произвеждаше много красиви многоцветни

пластмасови  чаши. Един чех правеше демонстрация и щом дадена чаша

излизаше от машината, я връчваше по свое усмотрение на някой от

публиката.

 

10

Bô Yin Râ. Книга за разговорите, ИК „ИРИС-95”, София 2000 г., Из „Могъществото на

Духа”, с. 31, както и предишното издание: Бо Йин Ра. Книга за разговорите, 1992 г., „Евразия

–Абагар”, с. 19.10

Тези чаши страшно ми харесаха, но аз само плахо стоях и безмълвно

гледах как поредната чаша се появи от машината. Всички край мен алчно

протягаха ръце и викаха "Дай, дай!”

В даден момент чехът спокойно огледа тълпата, след това се насочи към

мен и любезно ми връчи безмълвно жадуваната от мен чаша.

Едва много по-късно осъзнах, че тогава съм получил не просто една

красива чаша, а нещо безкрайно по-ценно.

От тогава аз никога не съм се чувствал самотен и изоставен от Небето.

По-късно това чувство прерасна постепенно в напълно осъзнато пълно

упование в една невидима върховна закрила, която ни пази дори в тези

най-тежки за нас мигове, които като смъртни хора ни е писано да

преживеем.

Наскоро един мой приятел съвсем случайно ми прочете по телефона една

стара и мъдра суфи-приказка. Внезапно осъзнах, че същността на моето

упование в Небето, или както е по прието да се казва „в Бога”, е описана

там по един ярък и запомнящ се начин.

Тъй като дори не разполагам с английския текста на тази история,

която ми прочетоха по телефона с молба за коментар, ще се опитам да

ви я преразкажа сега със свои думи.

Най-великият Божи Пророк в онези древни времена - Муса (Мойсей) се

обърнал веднъж към Бога със следната молба:

- Господи, чувствам се самотен. Запознай сме с някой друг като мен,

когото обичаш и за когото се грижиш непрекъснато!

- Добре, - казал му Бог.

- Иди там и там и ще намериш един много любим на мен човек.

Мойсей отишъл на указаното място и що да види: на земята с

последни сили се влачел някакъв полумъртъв нещастник, целият

накацан от мухи и други насекоми.

- Какво мога да направя за теб, бедни мой братко?  - възкликнал

ужасеният Мойсей.11

- Моля те, донеси ми вода! - проплакал човекът. - Ако не ми донесеш

бързо вода, ще загина.

Мойсей веднага се отправил към най-близкия кладенец, наточил вода и

тичешком се върнал при страдалеца.

Уви, той вече бил мъртъв...

Покрусеният Мойсей решил да отиде до шатрата си, която бил

опънал наблизо и да вземе от там всичко необходимо, за да погребе

мъртвеца, както е редно.

Като се върнал, установил, че чакалите вече са се справили с трупа -

от него почти нищо не било останало.

Потресен от всичко видяно, Мойсей се обърнал към Бога и проплакал:

- Но защо позволи да се случи това, Господи!? Та ти си Всемогъщ!

Поискаш ли, въздигаш обикновени хора на царски тронове и в един миг

превръщаш в прах доскоро велики царства!

Защо допусна да се случи всичко това с човека, за когото ти самият ми

каза, че много обичаш?

Тогава, Мойсей чул в себе си следните думи:

- Докато се уповаваше само на мен, този човек  беше в пълна

безопасност.

Но щом те видя, той ме забрави и потърси опора в теб.

Много исках да го спася, но той вече ми беше обърнал гръб.

В живота си съм имал няколко съвсем различни и привидно почти

несвързани помежду си периоди. Поради това своеобразно "прераждане"

в рамките на един живот, сега вече имам много ясен усет за

илюзорността на своята външна и преходна личност. Не зная какво ме

очаква до края на земните ми дни, но за разлика от преди, това слабо ме

вълнува.

По някакъв постепенен и съвсем естествен начин аз се оказах "отвъд

времето". Досегашното ми привидно „единствено реално” лично

съществуване във времето и пространството все повече и повече започна 12

да се превръща само във фон на обгръщащото ме отвсякъде вечното

настояще.

И ако преди време от невръстно дете на своите земни родители, аз се

превърнах в подобен на тях в редови възрастен човек, то сега отново се

превърнах в дете, но този път в дете на Вечността.

Днес вече разглеждам своята външна доста несъвършена и тленна

човешка личност единствено като своеобразна родилка, която трябва да

износи в себе си докрай нещо, което е безкрайно по-автентично и ценно

от самата нея. Нещо, което все повече усещам като своята истинска и

изначална природа.

Това, което смея да твърдя на основание на собствения си опит е, че ако

човек се довери изцяло на Живота и се вслушва единствено в своя

вътрешен глас, а не в идващите до него отвън чужди вътрешни гласове,

той ще узрее душевно по свой собствен уникален и естествен начин.

Така, без личен гуру и без особени усилия, той постепенно ще достигне до

това състояние на вътрешен мир и пълнота, което толкова много хора

по света се опитват да постигнат напразно с изучаване на всевъзможни

учения и следване на най-различни практики.

Няма нищо лошо в това, всеки от нас да усвоява от другите тези знания

и практически умения, които са му нужни в даден момент. Това е напълно

нормално във всички области на живота. Но ако не искаме внезапно да се

почувстваме вътрешно объркани и изгубени, ние никога и на никаква цена

не трябва да изневеряваме на себе си, на своята уникалност, на своя

винаги говорещ ясно в нас, макар и без думи, вътрешен глас.13

Как открих своята „Небесна секретарка”

                                                        Прозорливият чуе ли за Дао,

                                                        съгласува с него поведението си.

                                                                Недотам прозорливият чуе ли за Дао,

                                                  ту го съгласува, ту забравя за това.

                                                  Непрозорливият чуе ли за Дао,

                                                  започва да се присмива гласно.

                                                  Не започне ли да се присмива,

                                                   значи това не е истинското Дао.

                                                                                              Лаодзъ

Моите близки приятели знаят, че от много години не изпитвам никаква

потребност да ходя на църква, дори само за да си запаля „за всеки

случай” по някоя свещичка. Те също така знаят, че  не  контактувам с

извънземни, не ме посещават духове, демони, ангели и т.н. Аз дори на Бога

му викам "секретарката"  - защото съм му предоставил да се грижи

изцяло за ежедневните ми проблеми и да  ви кажа  - той отлично се

справя!

Лошото е само, че с подобно неособено уважително отношение към Бога,

стряскам някои мои вярващи приятели, които очакват едва ли не Той - а

защо пък не Тя?! - за наказание да ми дръпне незабавно ухото. Наистина

аз ги уверявам, че ние с Него/Нея сме стари приятели и сме свикнали да се

шегуваме така помежду си, но кой знае защо, това също ги скандализира.

Положението става още по-комично, когато някой, който отдавна ме

познава отблизо, започне да ги убеждава с конкретни примери, че моята

небесна "секретарка" наистина се грижи  изключително съвестно много

години наред за мен и за делата ми.

Даосите вероятно ще обяснят всичко това с "дао", ама аз в края на

краищата съм потребител и подобни обяснения слабо ме интересуват –

за мен е важно, че моята невидима "секретарка", подобно на мобилния ми

телефон, си върши перфектно работата и за разлика от него, никога не

блокира.Мога да  ви уверя, че във видима и невидимата  природата има много

 

11

Лаодзъ, Даодъдзин, стих. 41.14

неизползвани ресурси, за които ние дори не подозираме. Аз съм се нагледал

на доста малки, полезни и необясними чудеса, на които отдавна вече не

обръщам никакво внимание, защото им свикнах. Няма да се учудя, дори

ако по-голямата част от тях намери един ден напълно научно обяснение.

Още отсега съм дал инструкции на дъщеря си - като ми дойде времето да

напусна този свят, да не  вика разни  там свещенослужители да ми

досаждат и да ми пречат да изживея пълноценно този уникален за всеки

човек миг. Аз лично съм напълно уверен, че тази извечна сила, която се

грижи за мен отсам, ще се погрижи за мен и отвъд, така че би било по-

добре и за самите щатни служители на култа да се заемат с някой друг

пътник към отвъдното.

Не зная дали познавате така наречения "философски даоизъм” и най-вече

описаното от неговите основатели Лаодзъ и Джуандзъ древно изкуство

на "недеянието", на така нареченото "действие чрез бездействие” или 

у-вей. Така се случи преди много години, когато за първи път се запознах с

древните даоски учения,  че докато размишлявах за дао и изкуството    

у-вей и чаках в нас да стане време да потегля за среща с едно момиче,

изведнъж много ми се доспа.

Почти на майтап си помислих: „Сега ще заспя и нека Дао ме събуди,

когато му дойде време да изляза.”

Внезапно се събудих и установих, че вече съм закъснял значително. Силно

притеснен и все още доста сънен, излязох от нас и се упътих към

мястото на срещата. За моя най-голяма изненада видях как момичето

усмихнато се приближава към мен. Оказа се, че то забравило, че имаме

среща навън (после естествено си спомни) и решило, че сме се разбрали да

дойде в нас!

Именно благодарение на този случай, който много ме впечатли, аз хванах

чалъма на това древно изкуство. Той се оказа доста прост, ама като

няма кой да ти го обясни, шансът да  се сетиш сам не е много голям.

В началото си правех проби с това изкуство по-скоро от любопитство,

докато един ден установих с удивление, че то работи без грешка.

Така, още преди много години най-неочаквано се сдобих с моята безценна

„небесна секретарка".15

Време и вечност

Когато си в лодката, движи се брегът.

Когато си на брега, движи се лодката.

Древен афоризъм

Беше сравнително топъл за сезона декемврийски ден на 1979 г. По някакво

нелепо недоразумение аз се озовах много рано сутринта в близост до

софийския площад Възраждане. Точно пресичах все още празния в този

час булевард, когато най-неочаквано в мен настъпи дълбока, съвършена

тишина... Сякаш някой бе изключил невидимия източник на моето

постоянното вътрешно напрежение. Времето сякаш спря и аз се озовах

във Вечността. Чувах кристално ясно всички външни шумове. Хората,

колите, трамваите и дори аз самият продължаваха да се движат както

досега, но вече не във времето, а във Вечността. Не бързах за никъде. Не

отивах никъде. Бях просто в центъра на един вечен, безмълвен и изпълнен

с блажен покой свят.Моят нещастен ум обаче напълно излезе от строя и започна хаотично да

бълва най-различни цитати от наскоро прочетени от мен древноиндийски

текстове. Едва когато всичко отмина, аз схванах, че умът ми е излязъл

от строя, тъй като не е успял да разпознае това съвършено ново и

непознато за него преживяване и съответно да го постави в някое от

своите многобройни чекмеджета. Доста по-късно попаднах на едно много

сериозно научно изследване, посветено на този вид преживявания, в което

те се определяха като "проблясъци на космическо съзнание". Оказа се, че

са напълно естествени и се случват както на световноизвестни

личности, така и на никому неизвестни, най-обикновени мъже и жени.

Внезапно се озовах пред един вече отворен бръснарски салон. Тъй като не

знаех какво да правя в тази ранна утрин, влязох и помолих да ме

подстрижат. След като поскитах безцелно из софийските улици, реших

да  се отбия при един мой близък приятел, който живееше наблизо. Той

беше странна личност и имаше някои доста необичайни окултни дарби.

Още щом отвори вратата и ме видя, той възкликна: "Какво е станало с

теб, приятелю? Та ти си станал светец!" След което в продължение на

три-четири дни ми носеше в къщи бурканчета със специално приготвен за

мен вкусен боб - „за да ме заземи”.

Именно оттогава започнах да изучавам съвестно различни езотерични 16

учения, които сочат на човека пътя към неговото духовно пробуждане и

развитие. Надявах се с тяхна помощ да предизвикам това преживяване

отново, но без всякакъв успех. Накрая се примирих и капитулирах. Но ето,

приблизително преди около две-три години, аз с изненада установих, че

съм узрял вътрешно от само себе си. Това определено не бе моя заслуга и

затова не мога да предложа метод за по-бързо вътрешно зреене.

Сега в мен цари несмутим покой и аз не бързам за никъде. Не изпитвам

никаква потребност нито да се просветлявам, нито да бъда спасяван от

когото и да било. Готов съм да посрещна доброжелателно и с доверие

смъртта още утре, защото съм вече наясно, че тя е нещо естествено и

неизбежно, част от един вечен мъдър природен ред. Напълно съм наясно,

че все още се намирам едва в началото на обратния път към дома, но

също така със сигурност знам, че вече съм "влязъл в потока”. Имам

чувството, че съм се качил на някакъв невидим влак, който ме носи с

максимална скорост към самия център на Великото Неизвестно, от

което сме произлезли още преди възникването на тази малка планета.

Виждал съм убедени атеисти и материалисти да стават в даден момент

от живота си доста религиозни и дори суеверни. Познавам и изгубили

вярата си религиозни хора. Всичко това отдавна вече ми се струва

твърде повърхностно и не ме вълнува. Сега, "когато съм гладен ям,

когато съм жаден  - пия, когато ми се спи  - спя, когато ме питат  -

отговарям, когато ме засегнат – забравям". И използвам натрупаните от

мен езотерични знания, само за да направя по-понятни, точни и полезни

отговорите на зададените ми въпроси.

Aнди Сан

Andysan 

ОТВЪД ЖИВОТА И СМЪРТТА

 

 

                                                                                                                                    Вземи, каквото виждаш.

                                                                        Остави, което си чул.

                                                                     Изгрее ли Слънцето,

                                                           Не ти е нужен

                                                             повече Сатурн.

 

Ал-Газали (1058-1111)

 

 

Вече не съм млад и може би точно поради това не изпитвам никаква потребност да се залъгвам с най-различни, повече или по-малко съмнителни религиозни утешения. Все по-ясно си давам сметка, че относително скоро и на мен, подобно на всеки друг човек, роден някога на тази земя, ще ми се наложи да премина лично през този най-загадъчен и съдбоносен преход в моето досегашно съществуване. Наистина не зная при какви обстоятелства ще ми се наложи да премина отвъд, дали това ще се случи след доста години, или може би само след броени часове, но съм напълно сигурен, че този момент наближава с всеки изминат ден.

Всъщност това важи не само за мен, но също за всички хора, които са ми близки и скъпи на сърцето, и за всеки един от вас, който чете тези редове. Едва ли някои от хората, които са си легнали да спят непосредствено преди последното голямо земетресение в Италия са предполагали, че вместо новия изгрев на Слънцето, те вероятно ще съзрат зората на отвъдния живот... 

Но съществува ли изобщо подобен отвъден живот?! 

Напълно съм наясно с основателния скептицизъм, който повечето хора изпитват към всеки един опит да се подходи по-сериозно към проблема за евентуалното следсмъртно съществуване на човека и се отнасям към този скептицизъм с пълно разбиране. 

Може би най-ясно и категорично по този повод се е изказал видния руски езотерик Пьотр Демянович Успенски (1878-1947) в отговор на зададения му въпрос: “Има ли част от нас, която преживява телесната смърт?” 

Успенски: Това е много интересен и твърде важен въпрос. 

Вие питате така просто какво се случва след смъртта, сякаш някой е способен да знае нещо за това. Целият опит на човечеството (нямам предвид въображаемия) показва, че ние не можем да знаем какво се случва след смъртта, защото ако ли не щяхме да знаем нещо положително по този въпрос... 

В това състояние на съзнанието ние можем да знаем само определени неща и да имаме отговори само на определени въпроси. Ако искаме да узнаем повече, ще открием, че не можем; практически всеки подход рано или късно ни довежда до непристъпна стена. В случаи като този за живота след смъртта, тази стена изобщо не помръдва – ние знаем за живота отвъд не повече, отколкото човекът в каменната ера.[1] 

Дори съвременните езотерици, които поддържат безусловно тезата, че животът продължава отвъд, имат по този въпрос твърде различни схващания. Някои от тях, като например основателят на международната школа на Златния Розенкройц, [2] Ян ван Райкенборг (1896-1968), смятат, че повечето хора, макар и да водят след физическата си смърт едно остатъчно и половинчато съществуване, в края на краищата умират окончателно. 

Според него, когато даден човек умре, неговата фина енергетична структура също се разпада, но не толкова бързо, колкото примерно тази на едно куче.[3] "Записите" от земния му живот обаче се съхраняват в магнитното поле на неговия микрокосмос и когато този микрокосмос отново се свърже с дадено предстоящо да се роди дете, част от този натрупан в миналото опит влиза в нова употреба.[4]  

Очевидно в случая можем да говорим не за лично безсмъртие, а по-скоро за безлично индивидуално безсмъртие, за безсмъртието на натрупаната от индивидуалния поток на микрокосмическо съществуване информация. 

Тези схващания на Ян ван Райкенборг и на създадената от него школа се основават преди всичко на манихейската, богомилската, катарската и розенкройцерската духовни традиции. Те обаче са силно повлияни от древната будистка и даоска мъдрост на Азия. Една от най-известните му книги (в съавторство с Катароза де Петри) е озаглавена „Китайският гносис” и представлява съвременен розенкройцерски коментар на книгата на Лаодзъ „Даодъдзин”. Това показва, че времето на времето на „чистите” източни и западни езотерични традиции безвъзвратно е отминало. Но също и че съществуващите понастоящем добре обосновани и модерно звучащи интерпретации на познатите ни древни учения за безсмъртието на живота и на човека за съжаление също не подлежат на обективна верификация от съвременния човек. 

Поради това ще се опитам тук да подходя по един много по-директен начин към проблема за смисъла на човешкия живот, който несъмнено е тясно свързан с въпроса за нашето евентуално следсмъртно съществуване. Нямам ни най-малко намерение да пропагандирам каквото и да е учение, школа или религия, а единствено да проясня някои „вечни” общочовешки въпроси, които струва ми се вълнуват и днес далеч не само мен. 

Смятам, че съвременните хора имат нужда преди всичко от осъзнаване на някои основни и прости истини за живота и неговия смисъл. Оставям на малцината, които имат потребност да узнаят нещо повече от това, което излагам тук, сами да открият учението, школата или религията, която смятат, че им е лично необходима на този етап от тяхното съществуване. 

 

 

2

 

                                                                                                    Не вярвам в смъртта.

                                                                                                   Умирам постоянно,

                                                                                                     всеки миг,

                                                                                                    за да възкръсна пак

                                                                                                    за нов  
                                                                                                            и по-добър живот.  

 

Ангелус Силезиус

Ще се опитам да илюстрирам подхода, който предлагам с кратък първоначален анализ на известните на всички ни три безспорни ключови момента в съществуването на всеки един от нас: зачатие, раждане и смърт. 

От тях достъпно за обективно научно изследване очевидно е само раждането. 

Що се касае до зачатието, което по-късно води до появата на нов човек на земята, едни са убедени, че в случая става въпрос за изцяло нововъзникващо същество, докато пък други са на мнение, че със зачатието започва процес на постепенно свързване и синхронизация на едно вече налично духовно съдържание с нововъзникналия биологически зародиш.

Аналогично е положението и със смъртта. 

Едни смятат, че с окончателното прекратяване на функционирането на телесния ни организъм настъпва и безусловният край на нашето лично съществуване, докато други са убедени, че починалият човек продължава да съществува съзнателно в някаква непозната нам форма, която е напълно недостъпна за обективно наблюдение и изучаване. 

Все пак в случая със смъртта ситуацията е доста по-различна от тази при зачатието ни. 

Имам предвид така наречените типови "преживявания на умиращия мозък", които бяха описани и класифицирани от различни изследователи благодарение на връщането към живот на хора, изпаднали в клинична смърт с помощта на новите реанимационни технологии.

Нека сега обаче да се съсредоточим на единствения ни достъпен преход – раждането. 

Преди време попаднах на една впечатляваща остроумна история за въображаем разговор между две близначета в утробата на майка им. Тъй като смятам, че тя описва много достъпно и образно най-съществените особености на този преход, предлагам за начало да започнем с нея. 

 

Има ли живот... след раждането? 

В утробата на една бременна жена растели и се развивали два зародиша. Първия ще наречем Мъничето-Вярващ, а другия Мъничето-Скептик.

Веднъж Мъничето-Скептик запитал братчето си:

– Слушай, искам да те попитам, ти вярваш ли, че има живот след раждането?

Мъничето-Вярващ отговорило:

– Разбира се, че вярвам! За мен е съвсем ясно, че животът продължава и след раждането. Ние сме тук само за да пораснем и се подготвим за съществуването ни след раждането, да укрепнем за това, което ни очаква.

Мъничето-Скептик възразило:

– Така ли? А пък аз мисля, че всичко това е глупост! Според мен никакъв живот след раждането не съществува! Ти изобщо в състояние ли си да си представиш как би могъл да изглежда този наш живот след раждането?

– Не знам точно, но смятам, че там ще има много повече светлина, отколкото тук. Възможно е да ядем с устата си и може би ще тичаме, и ...

– Това са пълни глупости! Да тичаме е въобще невъзможно, а да ядем с уста е дори смешно да се помисли. Ние имаме пъпна връв, която ни храни. Без нея дори не мога да си представя нашия живот след раждането. Пъпната връв - това е източникът на нашето съществуване! Впрочем ти забеляза ли, че тя става все по-къса и по-къса?

– А аз пък мисля, че всичко това е възможно. Просто светът около нас ще бъде съвсем друг – не като този тук, към който сме привикнали.

– Никой и никога след раждането не се е върнал обратно в утробата! Всички знаят, че животът свършва с раждането! И изобщо животът е само едно кратко и безсмислено страдание в мрака!

– Наистина, не знам, как ще изглежда животът след раждането. Но аз вярвам, че ние във всички случаи ще видим нашата майка, и тя непременно ще се погрижи за нас. Уверен съм в това!

– Нашата майка?! Ти вярваш в някаква си майка? Ха-ха! И къде е тя според теб?

– Тя е навсякъде около нас. Ние се намираме и живеем в Нея. Без Нея не бихме могли да съществуваме нито за миг.

– Всичко това са пълни глупости. Аз досега и парченце не съм видял от тази наша, така наречена „майка”. Според мен, тя по принцип и не би могла да съществува.

– Понякога, когато сме притихнали и спокойни, можем да чуем, как Тя пее или да почувстваме, как Тя поглажда нашия свят.

 

 

3 

 

                                                                                                Каква полза за човека,

                                                                                                 ако придобие целия свят,

                                                                                                 а навреди на душата си?

 

Евангелие от Марк, 8:36

 В тази мъдра история ясно е очертана стратегията на природата. Във всяка една фаза на съществуването, тя подготвя живота за преминаването му в неговата следваща фаза. 

Ако погледнем „за проба” на сегашното ни съществуване като на подготвителна фаза за една евентуална негова следваща фаза, ще констатираме следните любопитни паралели. 

Както зачеването не е гаранция за успешно раждане, така и раждането не е гаранция за успешен преход в отвъдното съществуване. Преди всичко е необходимо определено „технологично” време за оформяне на бъдещия духовен организъм на човека. Ако той умре прекалено „млад и зелен”, най-вероятно неговият преход в следващата фаза ще се окаже несполучлив. Трябва да имаме също предвид, че в този случай самият човек се явява „родилката”, а това, което евентуално ще го надживее е неговата „душа”.

На нас ни е известно, че след раждането си човек забравя напълно за своите преживявания в утробата на майка си. Изследванията на мозъчните вълни на нероденото още бебе доказват, че през последните месеци преди раждането си то води един крайно интензивен психичен живот. В това няма нищо учудващо, защото неговата нервна система е все още неразделно свързана с тази на майка му. 

Така или иначе раждането като основен преход в живота ни е последвано от пълна амнезия за този период от нашето съществуване. Възниква въпросът дали амнезията не е основна характеристика на всички подобни преходи в съществуването. 

Така например древните гърци са вярвали, че когато човек умре, не след дълго му се налага да пресече реката на забравата Лета и да пие от нейните води. А който пие от тези води, той напълно забравя за предишния си живот тук на земята...

Също и на душите, на които предстои да се въплътят на земята, се налага да пресекат тази река на забравата и да пият от нейните води. И съответно да забравят напълно за своя живот преди раждането си в нашия свят.

Този древен мит се основава на предпоставката, че личната памет е нещо съвсем различно от самото съществуване на индивида и поради това понякога, дори и в този живот, може да изчезне почти изцяло. Съвременната психопатология нарича именно това състояние на частична или пълна загуба на паметта амнезия.

Най-известна е така наречената ретроградна амнезия, при която човекът губи паметта си за събития, които са се случили преди определен инцидент, дезорганизирал работата на главния мозък например удар по главата. Въпреки че подобни амнезии най-често са само временни, те могат да бъдат изключително широкообхватни. Загубата на паметта може да се простира назад с часове, седмици и дори месеци преди момента на нараняването.

Днес със сигурност знаем, че паметта и мисленето като психични функции са неотделими от дейността на главния мозък, който пък от своя страна окончателно престава да функционира с настъпването на физическата смърт. Поради това предположението на древните гърци, че след приключването на процеса на умиране човек изпада в пълна амнезия, изглежда напълно основателно. Остава обаче непонятно защо древните гърци са смятали, че лишените от тяло, памет и мислене починали хора все пак съществуват.

Сега ще се опитам да отговоря на този напълно основателен и изключително важен въпрос.

 

 

 

                                                                                Когато си в лодката, движи се брегът.

                                                                                Когато си на брега, движи се лодката.

 

Древен афоризъм

 Както древните гърци, така и древните римляни са правили рязка разлика между индивидуалността и личността (персоната) на човека. На латински ‘individuus’ означава ‘неделим’, а ‘persona’ – ‘маска’ или „роля”. В античния театър всички роли се играели от актьори-мъже. Те говорели чрез маски, изобразяващи техните герои и героини като всеки от тях изпълнявал по няколко роли едновременно. 

Погледнато по този начин всеки от нас също променя редица маски в живота си една след друга: бебе, малко дете, юноша/девойка, млад мъж/млада жена, зрял мъж/зряла жена, старец/старица и т.н. Освен това ние едновременно играем различни социални роли: на съпруг/съпруга, син/дъщеря, баща/майка, брат/сестра и т.н. Нашата личност, нашите маски, нашите социални роли непрекъснато се променят, но зад всички тези маски, ние винаги си оставаме все ние. 

За да разберем как са гледали на живота древните мъдреци е изключително важно да осъзнаем тази наша фундаментална двойственост. И особено да се запитаме дали всеки от нас не представлява уникален индивидуален (т.е. неделим) непрекъснат поток на съзнание, който стои зад всички свои маски и роли и се изявява чрез тях? 

Ние сякаш съществуваме едновременно на две нива на нивото на времето и на нивото на вечността. Ние сме във времето и времето е в нас. Същевременно обаче ние сме във вечността и вечността е в нас. 

Или както е казал Платон още преди много векове: има само два вида реалности – първата винаги е и никога не се променя, а втората непрекъснато се променя, но никога не е.

 

 

5

 

                                                                              Съвет

                                                                              Вземи живота си, какъвто e!

                                                                              Недей мисли: “Друг би могъл да бъде.”

                                                                              От свойте дни ти никой не кълни,

                                                                              а трябва ли да носиш – понеси!

                                                                              И всичко в своя път ти благославяй,

                                                                               благословен така ще си и ти!

 

Bô Yin Râ [5

Да обобщим казаното дотук. Установихме, че животът се състои от крайно различни, но причинно свързани помежду си фази на съществуване. Всяка една от тях се подготвя от предидущата, след което най-вероятно и тя на свой ред играе подготвителна роля за възникването на следващата фаза на нашето съществуване. По всичко изглежда, че преходите между самите фази се съпровождат от пълна или почти пълна амнезия. 

Относно знаменитата „теория на прераждането” бих казал, че такава просто не съществува. Съществуват обаче най-различни нейни версии – както древни, така и съвременни, които се намират в много сериозно противоречие една с друга. Поради това бих предложил да приемем единствено нейния основен принцип, според който животът преминава през различни фази, които са причинно свързани помежду си. 

Има дори автори, които смятат традиционното „прераждане” за възможно само в три изключителни случая: при смърт в ранно детство, при самоубийство и при водене на изключително примитивен в духовно отношение живот. В последния случай е възможно човек да се „прероди” и многократно. 

Във връзка с това ще добавя, че досега са известни поне няколко добре документирани случаи, в които малки деца са си спомняли предишния дом и живот в него. Направената проверка от родителите им е доказвала, че спомените им са напълно достоверни. Тибетските будисти смятат, че някои специално подготвени хора са в състояние да се преродят по своя воля в определено място и време и съответно като малки деца да имат неясни остатъчни спомени от миналия си живот. Именно по този критерий са издирвани различните висши прерожденци (тулку) и по-конкретно Далай-ламите.

Във всички случаи бих предупредил младите кандидат-убийци и самоубийци, броят на които напоследък все по-тревожно и стремително нараства, да имат предвид, че с безразсъдното си посегателство на чуждия и своя живот, най-вероятно си гарантират изключително мрачна и тежка съдба.

Какъв начин на живот бихме могли да препоръчаме на всеки, който би искал да се подготви по най-добрия възможен начин за евентуалното си преминаване в следващата фаза на своето съществуване? 

Преди всичко е крайно желателно човек да усвои своевременно това, което древните са нарекли Ars moriendi или „изкуството да умреш”. Ето какво пише по този въпрос езотеричен наставник от първата половина на 20 век:

„Същественото при въпросното изкуство се състои в това, да сте готови по всяко време – насред планове за бъдещето и най-оживена дейност, в разцвета на здравето и силите си – с ведро чувство и непоклатимо упование да стъпите завинаги на „другия бряг“, – без каквато и да е възможност за връщане назад.”[6]

По-нататък той добавя:

Един живот, изпълнен с отговорно чувство за дълг, с любов към всичко живо, със стремеж към сърдечна доброта и правдивост, към ред във волевите ти изяви и към облагородяване на твоите радости, – живот, изпълнен с радостната вяра в крайното сбъдване на най-високите ти и най-чисти въжделения, – ще бъде винаги най-добрият начин на живот за тебе тук, на земята, особено ако се стараеш същевременно да усвоиш това, което нарекох в тази глава „изкуството да се умре“.[7]

Струва ми се, че тези две практически препоръки на въпросния езотеричен наставник изчерпват почти всичко, което може да се каже и днес на тази тема.

Все пак заслужава да отбележим и казаното по този повод от легендарния основател на американската фирма „Епъл” Стив Джобс в неговото нашумяло приветствено слово към випускниците на Станфордски университет през 2005 г. 

Когато бях на седемнайсет прочетох цитат, който звучеше така: “Ако живееш всеки ден, сякаш ти е последният, един ден ти със сигурност ще се окажеш прав”. 

Това ме впечатли и от тогава вече тридесет и три години всяка сутрин се гледам в огледалото и се питам: “Ако днес е последният ден в живота ми, бих ли направил това, което възнамерявам да направя днес?” И когато отговорът е “не” много дни наред, аз знам, че трябва да променя нещо. 

Постоянното помнене, че скоро ще умра, бе най-важното нещо, на което се натъкнах и с чиято помощ вземах най-ключовите решения в живота си. Защото почти всичко – всички външни очаквания, цялото високомерие, страхът от затруднения или провал – всички тези неща отпадат пред лицето на смъртта, оставяйки само наистина същественото. Да помниш, че ти предстои да умреш е най-добрият начин, който ми е известен, за да избегнеш капана на мисленето, че имаш нещо за губене. 

Вече си гол. И няма причина да не последваш сърцето си.[8]

 

 

6 

 

                                                                             Душата с две очи е: едно за света,

                                                                              а с другото по-късно съзира вечността.  

 

Ангелус Силезиус

 Опитът да проникнем в бъдещето по самото си естество е хипотетичен. Ние не само не можем да сме 100% сигурни, че ще съществуваме след смъртта си, но дори и в това, че като заспим вечерта, ще се събудим на другия ден. Достатъчно е само още веднъж да си спомним за жертвите на внезапните мощни нощни земетресения, за да се убедим, че това наистина е така. 

Ето защо древните мъдреци са разработили още преди много хилядолетия един напълно различен подход към проблема за безсмъртието. Вместо да градим почти непроверими хипотези за нашия бъдещ живот в отвъдния свят, те ни предлагат да се посветим на пълното осъзнаване на това, което е, т.е. на онова, което винаги е било налично в съзнанието ни, но на което досега просто не сме обръщали достатъчно внимание. 

Както споменах по-горе ние сякаш съществуваме едновременно на две нива на нивото на времето и на нивото на вечността. 

Всеки от нас съзнава, че съществува в една огромна частично видима и частично невидима за нас Вселена. Освен това всеки от нас заема съвсем конкретно място в нея. 

Например ние всички живеем на планетата Земя в Слънчевата система. Не е изключено обаче и други същества все едно на каква степен на съзнателност и разумност се намират – да живеят едновременно с нас някъде другаде в тази Вселена: на друга планета, в друга звезда система или дори в друга галактика.

Всяко едно същество схваща себе си като пространствен център на Вселената.

За нас, ние винаги сме ТУК, а те, другите същества някъде ТАМ. Те ще смятат, че са ТУК, а пък ние някъде ТАМ. Но самата реалност няма нищо общо с нашите представи за "тук" и "там", за "голямо" и "малко”. Поради това самата реалност е неописуема в рационални категории. За нея можем само да кажем, че тя Е. Но тя Е в особен смисъл. Всеки познат нам обект може днес да е, да съществува, а утре вече да не е, да не съществува. Реалността обаче не може ту да е, ту да не е. Тя винаги Е.

От най-древни времена хората са се опитвали да нарекат по най-различен начин тази безусловна и неописуема реалност, за да е ясно, че имат предвид самата нея, а не поредната конкретна и условна представа, породена от размисъла на тема „Що е реалност?”. 

В Древна Гърция философът Парменид е написал по този повод съчинението си "За природата". Там той я е нарекъл просто "битие"

Според Парменид битието не може да не съществува. То няма свое отрицание (небитие) и поради това е немислимо. Поради това всичко, което условно наричаме „битие” в противоположност на „небитието”, има само относителна реалност спрямо изначалното „битие”. Тъй като никъде във Вселената няма място, където изначалното битие отсъства, на условното „битие” можем да припишем само привидна реалност. 

Битието е реално, вечно, то не може да възникне от нищото или да се превърне в нищо, то е безначално и безкрайно. Битието е завършено и според Парменид, то би могло да бъде оприличено на сфера, която обхваща всичко в себе си. Хората, смята Парменид, са далеч от това разбиране на битието, те могат да имат само мнения, които засягат отделни, изолирани случаи на проявата на битието. 

Казано другояче между истинската реалност и субективната психологическа реалност на всяко едно същество има коренна разлика.

Първоначално в древна Индия за описание на абсолютната реалност са използвали два взаимосвързани термина: Атман и Брахман. Те обаче били прекалено многозначни и двусмислени и всяка древна религиозно-философска школа ги тълкувала по свой начин. Едва в началото на 9 век големият реформатор на индуизма Шанкарачария (или Шанкара) основава най-авторитетната и до днес религиозно-философска система на Индия, известна като Адвайта Веданта, [9] която провъзгласява Брахманd за единствената абсолютна реалност, която е отвъд всички описания и определения. Все пак на вечния Брахман се приписва способността да твори временни илюзорни светове. Всъщност Атманът, като извечна изява на субективния аспект на Брахмана е тъждествен със самия Брахман. И тъй като всеки от нас като субект е уникална проява на този универсален Атман, самопознанието на самия Атман в нас води към преодоляване на космическата илюзия (Мая), благодарение на която ние се отъждествяваме изцяло със своя илюзорен субективен свят.

Или както отбелязва самият Шанкара в своята „Атмабодха”: 

Светът, сякаш видение, родено от блясъка на скъпоценна перла, изглежда реален само докато не е постигнат Брахмана като недвойнствена всеобща основа.

Преценявайки, че понятието "атман" е натоварено с прекалено много психофизическо съдържание, основателят на будизма принц Сидхарта Гаутама, известен още като Буда (Пробуден) да формулира за яснота своето схващане за реалността като "анатман” (не-атман) или на пали "анатта”

Според будистката традиция принц Сидхарта Гаутама се „Пробужда” за непреходната и „не-смъртна” праоснова на съществуването на 35 годишна възраст и посвещава останалите 45 години от живота си в указване на пътя, който води от мъчителното съществуване в самсара (буквално „блуждаене”) към свободното от помраченост и илюзии блажено съществуване в нирвана.

По-късно будистите са предложили още три термина за описание на реалността: "недвойнственото", "шуня" (пустота) и "татхата" (такъвост). Последният термин има за задача да подчертае, че ние можем единствено да посочим реалността, но не и да кажем каквото и да е за нея. 

В Древен Китай Лаодзъ е въвел за същата цел термина "Дао”. Неговият знаменит трактат „Даодъдзин” започва така:

 

Дао, което може да се назове,

 не е неизменното Дао.

Име, което може да се изрече,

 не е неизменното име.

 

Безименно е началото на Небето и Земята.

Притежаващото име е майка на всички неща.

Който няма страсти вижда безпределното.

Който има страсти вижда пределното.

  

По-късно философът Кант ще нарече реалността "нещото само по себе си” и ще обясни подробно защо тя е принципно недостижима за теоретичното познание, за „чистия разум”. А след него определящият сам себе си като „духовен материалист” Лудвиг Фойербах ще заяви следното: 

Съзнанието в строгия или същински смисъл и съзнанието за безкрайното са идентични. 

Ограниченото съзнание не е съзнание; съзнанието в основата си има безкрайна природа. Съзнанието за безкрайното не е нищо друго освен съзнание за безкрайността на съзнанието.

Или: в съзнанието за безкрайното предмет на съзнанието е само безкрайността на собственото ни същество.[10]  

Според Фойербах самият факт, че човек изпитва копнеж по безкрайното, може да се обясни само с това, че самата природа на съзнанието, на разума, на волята, на чувствата е безкрайна и вечна.  

 Да, разбира се, ние всички сме смъртни, но нашата истинска природа, нашия първичен потенциал е безкраен и вечен. И именно него всеки от нас усеща като свое истинско"аз", а не своята малка, бързопреходна смъртна личност. 

А религиите според Фойербах са само първоначални и незрели опити на човечеството да обективира и визуализира своята безкрайна същност в отчуждена от самото него форма. 

 

 Няма загадка по-голяма от тази: ние, които сме проява на самата Реалност, търсим Реалността. Мислим си, че има нещо, което я скрива от нас и че докато не го разрушим, не ще можем да постигнем Истината. Това обаче очевидно е нелепо. 

Ще настъпи ден, в който ще се смеем на предишните си усилия. Това, което ще постигнем в този ден е налице още сега тук.
 

Шри Рамана Махарши

Но да се върнем към самия проблем.

Реалността Е. И всеки от нас е само една уникална изява на тази реалност.

Нашите представи за Вселената и за самите нас са субективни и ограничени. Те са само ментални модели или специфични "карти" на действителността.

Обаче картата никога не е територията!

По тази причина, ако ние се отъждествим със своите представи за самите себе си, ние сме ограничени, преходни, смъртни същества.

Ако обаче погледнем на себе си "от гледна точка на Вечността", тъй като реалността е неделима, цялостна, всеобхватна, вечна, то и ние като нейна проява сме такива в същността си – една уникална проява на вечната реалност в преходна, ограничена и конкретна форма.

Това няма общо с никакви "добродетели" или "духовни постижения", просто защото е очевиден факт, който винаги е наличен. 

Всъщност в основата си ние сме безсмъртни в един много по-дълбок и фундаментален смисъл, отколкото ни описват и най-смелите религиозни фантасти! 

Същността на истинската мъдрост на всички времена и народи е прозрачно ясна и напълно достъпна за всеки.

 

Това, което се ражда, рано или късно умира.

А това в нас, което никога не се е раждало,

никога не може и да умре.

 

Най-голямата илюзия се състои в това, че ние съществуваме отделно от реалността и можем да достигнем до нея само със свръхчовешки усилия. В основата на тази илюзия лежи представата, че сътворената някога от Бога безсмъртна душа трябва да обърне гръб на света и да се устреми изцяло към Него, за да се слее накрая окончателно със своя Творец.

 Но както безсмъртната душа е теоретична фикция, подобно на безкрайната права в геометрията, така и Бог като безсмъртно "върховно същество" е подобна теоретична фикция. Изобщо няма нищо по-абсурдно от тезата, че хората имали безсмъртни души, сътворени от всемогъщия Бог. Та нали, ако душите ни наистина са безсмъртни, то тогава дори и самият всемогъщ Бог, който ги е създал, не би могъл да ги унищожи!

Което е очевиден и логически, и смислов абсурд. 

По този въпрос схващанията на будистите, които винаги категорично са отхвърляли дори самата възможност за съществуване на безсмъртна душа (та дори тя да е само една и върховна във Вселената), напълно съвпадат с прозренията на някои от най-дълбоките ислямски мистици. 

“Битието – пише Ибн Араби (1165–1240) – е единствената реалност: ако погледнем на него от една гледна точка, ние ще го схванем като битието на материалния свят, ако обаче погледнем от друга – това е битието на самия Бог”. 

Щом има само един истински Бог, очевидно неговото битие е единствената реалност. 

Допускането, че може да има “вечни” души е многобожие и илюзия. 

Според Ибн Араби, когато съзнанието на суфия се слива с изначалното Абсолютно съзнание, душата му не престава да съществува, просто защото тя, като отделно битие, никога не е съществувала.[11] 

Следователно не е нужно да правим абсолютно нищо, за да се „слеем с Бога”, защото ние изначално сме неразделно слети с него. Нужно е единствено ясно да осъзнаем това. 

Или както още преди много векове Шанкара е писал в своята "Атмабодха"

Действието (карма) не може да отстрани незнанието (аджняна), защото то не му противоречи – единствено знанието (джняна) отстранява незнанието (аджняна), подобно на светлина, която разсейва мрака. 

Поради това не е нужно да ходим при разни духовни наставници, които да задоволят душевната ни жажда, защото веднага щом осъзнаем, че между нас и реалността няма никаква преграда, ние повече никога не ще изпитваме подобна жажда. 

Ако досега сме правили усилия във всички посоки, сега вече имаме чувството, че сме седнали в пълен покой във влака на времето и наблюдаваме през прозорците му как светът продължава да се движи покрай нас с огромна скорост. 

Вътрешното лутане завинаги е приключило и за нас истинското пътешествие едва сега започва. 

Ето как един от най-уважаваните в наше време източни мъдреци като Джиду Кришнамурти (1895-1986) описва от личен опит процеса на постепенното вътрешно просветляване на човека. 

Въпрос: Как дойдохте до това състояние на единство с всичко? 

Кришнамурти: И преди са ме питали за това и аз винаги съм чувствал, че хората очакват да чуят драматичен разказ за някакво чудо, благодарение на което съм станал едно с вселената. 

Нищо подобно не ми се е случвало. 

Моето вътрешно осъзнаване винаги е било в мен, въпреки че ми трябваше време, за да го почувствам все по и по-ясно, а също се нуждаех от време, за да намеря подходящите думи да го опиша. 

Това не беше внезапен проблясък, а бавно, но постоянно проясняване на нещо, което винаги е присъствало. То не нараства, както хората често си мислят. Нищо, което има духовно значение не може да нараства в нас. То е налично в цялата си пълнота и единственото, което се случва е, че ние ставаме все повече и повече съзнателни за него. Единствено нашата интелектуална реакция и нищо друго има нужда от време, за да стане по-членоразделна, по-определена.[12]

Често се казва, че ние съществуваме в свят, в който привидно има множество видими и невидими свободни деятели. По-късно някои хора достигат до прозрението, че съществува някаква извечна и всеобгръщаща висша творческа сила, която обикновено наричат Бог. Всички останали крайни и преходни свободни деятели могат да действат или в съгласие с Божията воля, такава, каквато тя е изразена например в Библията или Корана, или против нея. Това е основната матрица на религиозното съзнание. 

Едва на едно по-високо ниво на разбиране човек схваща, че в света има само един единствен свободен деятел и това е самата извечна и абсолютна реалност, която е истинската същност на всеки един от нас. 

Един от най-великите и самобитни съвременни духовни учители на Индия, Шри Рамана Махарши (1879-1950) например заявява, че най-точното определение на вечната реалност се намира не в древноиндийските свещени текстове, а в древноеврейската Тора (или книга „Битие” на Библията), където Бог определя себе си като „Аз съм, който СЪМ.” Или на иврит: йод, хе, вау, хе. Оттук и името на Бога Яхве (или Йехова). Това свещеното четирибуквено име (на гръцки "Тетраграматон") означа приблизително "онзи, който е", т.е. онзи, който не може да не съществува (не може да не е) и затова косвено името означава "Вечно Съществуващият", Този, Който няма начало и няма край.

 

 

8

           

                 Благодаря Ти, че стана и за мен Ден непомръкващ и Слънце незалязващо

                 Ти, Който няма где да се скриеш. Та Ти никога от никого не си се крил,

                  никога от никого не си се гнусил, но когато не желаем да дойдем при Теб,

                  ние сами се скриваме от Тебе".

 

Св. Симеон Нови Богослов

 

Както вече отбелязахме реалността няма име, но има някои основни характеристики, повечето от които отрицателни. Може би единствена несъмнена положителна характеристика на реалността е тази, че тя Е.

Всичко, което съществува във Вселената, дори и самата Вселена като цяло съществува условно, т.е. възниква, съществува, изчезва. Напълно е възможно например и самата наша Вселена с всички нейни галактики в даден момент да престане да съществува.

Безусловното съществуване на реалността обаче няма алтернатива. То няма отношение към времето. От тази гледна точка бих оприличил Реалността на уникално живо енергийно поле, което вечно Е.

В това, което казвам няма нищо ново. Основният символ на невеществената реалност в древността е била светлината, а и досега по-добър символ от нея не е открит, поради което може да се каже, че Реалността е уникално поле от чиста извечна и жива светлина. 

С други думи, имаме достатъчно основания да разглеждаме двуединството между поле и вещество във физическия свят само като проекция на много по-фундаменталното двуединство на дух и материя.

Разбира се всички тези характеристики на реалността са условни и имат металогически характер. Реалността не е енергийно поле, а подобна на енергийно поле. Нейната "материя" не е жива светлина, а е само подобна на жива светлина. Защото реалността е нещо уникално и безусловно, което не може да бъде точно описано с никакви термини взети от нашия свят на конкретно съществуващи типове условни реалности.

Казано по друг начин, в своята най-динамична и чиста проява Реалността е Дух. 

А Духът няма съществуване в покой. Той е жива, съзнаваща себе си чиста субстанциална Светлина.

Духът винаги се е схващал като нещо извечно, живо, съзнателно и сияйно по природа. Може би най-точното и изчерпателно определение на Духа като жива реалност принадлежи на един забележителен немски духовен наставник от миналия век:

Духът е субстанциална, сама по себе си съществуваща, жива Светлина!

Всички безкрайни простори са изпълнени от този Дух и всичко има живот от него, но земният човек не може да го намери никъде другаде освен: – в самия себе си.

Във вас самите съществува и живее той, съзнаващ себе си, както и в безкрайния Всемир, съзнаващ себе си, оживотворява Всемира.[13] 

По-горе се опитах да покажа, че всеки субективен свят е пространствено центриран. Всеки от нас осъзнава Вселената и себе си от определена конкретна пространствена точка и по един специфичен за неговите сетива и психика начин.

Самата реалност обаче обхваща в себе си всичко (включително и всички субекти и техните безбройни представни светове) и поради това тя няма субективен характер.

Всички ние сме просто отделни уникални прояви на реалността. И поради това по своята същност сме вечни. Както по същество и всичко останало край нас.

Да, всичко е преходно като проява, но под модифицирана форма рано или късно се появява отново.

А науката? Научната картина на света?

Тя просто е една съвестно направена карта на моментното състояние на повърхността на един бездънен океан.

Нито повече, нито по-малко!

Едва ли има нужда да напомням, че по традиция първичната Реалност, в която всичко съществуващо, подобно на малка капка, е вплетено и взаимосвързано с всичко останало, се сравнява най-често с безбрежен океан.

Поради това ми се струва, че не е много смислено да си блъскаме излишно главата върху загадките на битието, които са плод единствено на нашия опитващ се да си обясни всичко ум.

Реалността просто Е. Тя съществува. И ще съществува, независимо от това, какво нашият ум си мисли за нея и нейната структура.

Подобно на всичко останало около нас, в нас, извън нас, под нас, над нас, ние също сме вплетени в този огромен поток на съществуването, който древните китайци са нарекли условно Дао или път.

След като усетим дори само за един единствен миг в какъв необятен и неописуем тайнствен свят пълен с безброй чудеса съществуваме, ние завинаги ще изгубим интерес към всички тези теологични и псевдонаучни брътвежи, сътворени от ограничените човешки умове.

Неизчерпаемата наслада от все по-отчетливото усещане, че живеем в подобен безбрежен и бездънен, безначален и безкраен поток на съществуването, надхвърля всяко ограничено удоволствие, което познаваме и обезценява завинаги всички напъни на ума "да си обясни" живота и света.

Защото самият ум не е нищо повече от едно от многото специфични и ограничени творения на природата, чиито функции се ограничават единствено с познаването и моделирането на привидно твърдата и статична част на Вселената.

Интересно, че подобни космически духовни озарения спохождат понякога дори убедени атеисти. Ето как съвременният френски философ Андре Конт-Спонвил описва едно подобно свое преживяване в преведената си наскоро и у нас книга: [14]

Бях на двайсет и пет или двайсет и шест години... През онзи ден след вечеря отидох да се разходя с няколко приятели в гората, която всички харесвахме. Беше тъмно. Вървяхме и постепенно смеховете ни стихнаха. Умълчахме се... Не мислех за нищо. Гледах. Слушах шумолящата тишина на гората – пукане на клон, крясък на птица, глухия шум на стъпките ни... От всичко това тишината се чуваше по-ясно.

И изведнъж... Какво? Нищо – Всичко! Без думи. Без смисъл. Без въпрос. Просто изненада. Просто очевидност. Просто щастие, което изглеждаше безкрайно. Просто покой, който изглеждаше вечен... Нямаше вече думи, нямаше липса, нямаше очакване – само чисто присъствие на настоящето... Никакво време – само настоящето. Никакво небитие – само съществуването... Това продължи може би няколко секунди.

„Усещаме и узнаваме от опита, че сме вечни” – пише Спиноза в „Етика”, не че ще бъдем вечни след смъртта, а че сме вечни тук и сега. Ами да, наистина го бях усетил и узнал от опита и това бе нещо като откровение, но без Бог.[15] Именно този беше най-прекрасният момент, който някога съм изживял, най-радостният, най-спокойният и очевидно най-духовният.[16]  

Преживявания, подобно на описаното по-горе, съвсем не са толкова редки. За първи път подробно описание и анализ на десетки подобни преживявания на най-различни хора от всички времена и народи извършва канадския психиатър Ричард Бък (1837-1902) в своя капитален труд „Космическото съзнание” (1901).[17]

 Разбира се, някои от хората, които обикновено наричат мистици, на основата на своя собствен опит описват много по-дълбоки, интензивни и продължителни преживявания от подобен род:

 Така например ислямският мистик, поетът-суфий Джалал ал-Дин Руми (1207-1273) пише:

                       „Блаженството на дълбокия сън е безплатен образец 
                       на съзнателността, на която се наслаждават Знаещите. 

                       Дори когато извършват своите светски задължения,  
                       Бог ги притегля към Себе Си и те не се тревожат за нищо. 

                       Без каквото и да е съзнателно желание от тяхна страна,  
                       те откликват на Бога, подобно на ехо.” [18] 

 

Сходни са вижданията и на християнския мистик Майстер Екхарт (1260-1328). Според него Бог присъства в най-дълбоката част на душата на всеки човек там има частица от Божията субстанция, която Екхарт нарича "искра". 

"Божието е е моето съм – нито повече, нито по-малко. Праведните живеят вечно с Бог, наравно с Него – нито по високо, нито по-ниско. Всичката тяхна работа е свършена от Бог, а Божията – от тях."  [19]

"Хората често ми казват "помоли се за мен", а аз си мисля – защо излизате? Защо не останете в самите себе си и не черпите от собственото си съкровище?... По същество във вас самите е заключена цялата Истина." [20]

"Ние трябва с особено усърдие да се стараем да не попречим на нито едно дело, което Великият Майстор пожелае да осъществи в нас." [21]

Той описва своето преживяване по следния начин:

 „Когато човек е готов за истинското вътрешно дело, нека изостави смело всичко външно, пък ако ще това да е нещо, което е поел обещание да свърши. 

Както и да се е обвързал човек, той се оказва напълно свободен от всичко, когато достигне до истинското вътрешно преживяване! 

Докато вътрешното преживяване е действено, независимо дали продължава седмица, месец или година, човек не пропуска никакви срокове. За спазването им отговаря сам Бог." [22]

В наше време пробуденият за това, което лежи отвъд времето, отвъд живота и смъртта индийски мъдрец Шри Рамана Махарши (1879-1950), който години наред е пребивавал почти постоянно в това състояние, което описват Руми и Екхарт, и то пред очите на хиляди хора, е предложил собствена, доста стройна класификация на различните степени на въпросното преживяване:

1.  Осъзнаване на Реалността с усилие (Савикалпа самадхи).

В това състояние осъзнаването на Реалността се поддържа с постоянно усилие. Продължителността на това самадхи зависи изцяло от положените усилия за неговото поддържане. Когато вниманието към Атмана отслабне, това осъзнаване започва да избледнява. 
 

2. Потапяне в Реалността, съпроводено с изгубването на съзнанието за света (кевала нирвикалпа самадхи).

В това състояние осъзнаването на Реалността, макар и да възниква спонтанно все още има временен характер. Когато човек влезе в това състояние, телесното съзнание изчезва и той не е способен нито да възприема околния свят, нито да функционира в него. Когато обаче телесното съзнание се възвърне, егото (чувството за отделеност) се появява отново. 

3. Пребиваване без усилия в първичното, чисто, естествено състояние на съществуване (сахаджа нирвикалпа самадхи). 

Това е състояние на пълно и необратимо угасване на чувството за отделно „аз”. Сахаджа означава „естествено”, а нирвикалпа – „без различия”. Постигналият това състояние мъдрец функционира естествено в света, подобно на всички други обикновени хора. Знаейки непосредствено, че той е проява на Реалността, мъдрецът не прави разлика между себе си и останалите, между себе си и света. За подобен човек всичко е проява на неделимата Реалност.[23]  

 

9

                        Бъди винаги там, където и без това ти се налага да бъдеш!

                            

Andysan

  Накъдето и да погледнем със своите слепи за вечното земни очи, ние виждаме само объркани бивши бебета и бъдещи покойници. 

Не зная защо, но повечето хора наивно вярват, че един ден като умрат, те най-сетне ще получат от личен опит окончателен отговор на всички вълнуващи ги загадки на земното и отвъдно съществуване.

Подобни хора не си дават сметка, че между този свят и отвъдния свят няма съществена разлика, че те са просто двете страни на една и съща монета. Напълно запленени от безспирното шоу на Времето, те понастоящем доброволно са обърнали гръб на Бог или Вечността, поради което дори когато са ултрарелигиозни нямат никакъв шанс да Го открият нито в този живот, нито пък в отвъдния.

Те не искат да приемат, че такава е очевидно съдбата на човека: да се роди непонятно защо на дадено място и в дадено време, да проживее на тази земя от няколко секунди до няколко десетилетия, а след това отново да потъне във Великото Неизвестно, откъдето се е появил.

Поради това за всеки, който действително жадува за „живот вечен” е най-добре да приеме смирено и с пълно доверие земната си съдба, каквато и да е тя, и да не забравя никога, че е дете не само на този преходен свят, но и на Вечността.


 

[1] P.D. Ouspensky. The Fourth Way (1957). ARKANA 1986, p.383.

[2] Виж http://www.lectoriumrosicrucianum.org/

[3] Райкенборг, Ян ван, Елементарна философия на съвременните розенкройцери. (1950; 1992), Rozekruis Pers, Haarlem, Niederlande. 1999 г. , с. 68.

[4]  Пак там, с. 62.

[5] Bô Yin Râ е духовното име на видния немски езотерик и художник Йозеф Антон Шнайдерфранкен (1876-1943). Тъй като и двете изписвания на това име на български: Бо Йин Ра и Бо Юин Ра не съответстват на оригиналното му звучене, то преводачът на книгите му Борис Стоянов, следвайки указанията на самия автор, решава да запази оригиналното изписване на името му. В случая гласните ô и â  са удължени. Що се касае до буквата Y в Yin, то тя се произнася като немския звук Ü или френския U. За повече информация: http://bg.boyinra.org/bg/

[6] Bô Yin Râ, Книга за отвъдния свят, ИК „Ирис-95” С., 1997, с. 24.

[7] Пак там, с. 45.

[8] Цялото слово на Стив Джобс може да бъде намерено на много места в Интернет: Steve Jobs' 2005 Stanford Commencement Address – http://www.youtube.com/watch?v=UF8uR6Z6KLc

[9] Адвайта означава буквално „недвойнствена”, а Веданта – „завършек на Ведите”. Понастоящем всички най-авторитетни и популярни понастоящем на Запад индийски духовни наставници (Рамана Махарши, Пападжи, Нисаргадатта Махарадж, Рамеш Балсекар) и техните преки западни последователи и ученици (Роберт Адамс, Мадукар, Гангаджи, Рам Дзъ, Дъглас Хардинг, Карл Ренц и др.) принадлежат именно към тази школа.

[10] Лудвиг Фойербах. Същност на християнството. Поместено в сборника „Философия на религията и евангелската теология 1. Лутер, Калвин, Кант, Фихте, Хегел, Шелинг, Фойербах”, ИК ”КХ”, С., 2005, с. 211-212.

[11] Повечето от онези, които се стремят да познаят Бога, поставят условието да се прекъсне тяхното съществуване и да се прекъсне прекъсването, за да се постигне единение с Бога, а това е грешка и очевидно недоглеждане. Познанието за Бога не предполага прекъсване на съществуването, нито прекъсване на това прекъсване. Нещата нямат свое съществуване, а това, което не съществува, не може да прекъсне съществуването си. Прекъсването означава наличие на съществуване, а това вече е многобожие. Следователно, ако познаеш себе си като нямащ собствено [т.е. отделно от Бога] съществуване и не се опитваш да го прекъсваш, тогава си познал Бога, ако ли пък не – не си Го познал.

    Ибн Араби, Трактат върху единението. Цитира се по Сайид Хусайн Наср. Трима мюсюлмански мъдреци (1964), София 2001, стр. 136.

[12] Rom Landau. God is My Adventure, Published by Ivor Nicolson and Watson, 1935, p. 286.

[13] Bô Yin Râ, Книга за живия Бог, ИК „Ирис-95” С., 1998, с. 249.

[14] Андре Конт-Спонвил. Духът на атеизма. Въведение в духовност без Бог, ИК „Колибри”, С., 2008.

[15] Тук авторът има предвид църковната представа за Бога като някакво всемогъщо свръхестествено същество, което е сътворило света и се намесва постоянно в него., а не Бога на Спиноза, който е синоним на вечното битие. За Спиноза Бог е уникална и абсолютна реалност, която действа само по законите на собствената си природа. Всичко останало е само негова ограничена, частична и преходна изява.

[16] Пак там. Едно мистично преживяване, с. 142-144.

[17] Виж Richard Maurice Bucke, M. D. Cosmic Consciousness. The classic Investigation of the development of man’s mystic relation to the infinite, Arkana Books 1991.

[18] „Океанът Руми” – откъси от „Маснави” и „Диван-и Шамз-и Табриз” от Маулана Джалал ал-Дин Руми, „ЗОГРАФ”, Варна, 2006, с. 88.

[19] Милен Русков. Джобна енциклопедия на мистериите, ИК „ Жанет 45” и ИК „Стигмати”, 2008, с. 281,

[20] Пак там, с. 292-293.

[21] Пак там, с. 293

[22] Пак там, с. 294.

[23] Be As You Are. Edited by David Godman, ARKANA, 1985, p. 155-156.

 

 

 



Елате в .: BGtop.net :. Топ класацията на българските сайтове и гласувайте за този сайт!!! 1995-2019 © Анжела Минкова. Всички права запазени.
Съдържанието на този сайт е под защитата на закона за авторското право. Използването му без разрешение на автора е забранено!
Ако желаете да използвате каквото и да е било от тази страница, моля пишете на автора.