събития

C.V.

преса

контакт

паладиум

книга

поезия

принт

амбианс

връзки


заниМания с изкУство
 
 
 

живопис

графика

скулптура

рисунки

акварел

снимки

други


паладиум

Изток-запад лекции върху дзен будизма на Д.Т.Сузуки
24.07.2012

Лекции върху дзен-будизма

 

Д. Т. Судзуки

 

Изток и Запад

 

            C изтърканата тема “Изток и Запад” са се заемали мнозина талантливи западни мислители -  всеки от своята специфична гледна точка - но доколкото ми е известно, сравнително малко далекоизточни писатели са изразили мнението си като хора от Изтока. Това ме насочи към темата, с която ще започна своето изложение.

            През XVII век великият японски поет Башо (1644-1694) е написал стихотворение от 17 срички, известно като хайку или хокку. В превод то звучи горе-долу така:

 

                                               Внимателно се вглеждам

                                               и виждам, че цъфти надзуна[1]

                                               покрай плета!

 

                                               Йоку миреба

                                               надзуна хана саку

                                               какине кана.

 

            Навярно, както си вървял по селски път, Башо забелязал нещо съвсем незначително покрай плета. Доближил се, вгледал се и открил скромно диво цвете, незабелязвано от минувачите. Ето простичкият факт, описан в стихотворението без особени поетични чувства, като изключим може би последните две срички,  които на японски се четат кана. Тази частица, често използвана до съществително, прилагателно или наречие, изразява чувство на възхищение, похвала, тъга или радост, а понякога съвсем точно може да се преведе с възклицателен знак. Тук цялото хайку завършва с този знак.

            Чувството, пронизващо седемнадесетте или по-скоро петнадесетте, срички с възклицание накрая, трудно би могло да се предаде на човек, незапознат с японския. Ще се опитам да го обясня в рамките на възможностите си. Самият поет може и да не приеме моето тълкуване, но това едва ли има  значение, ако знаем, че все пак има някой, който споделя моето разбиране.

            Като повечето източни поети Башо е преди всичко поет на природата. Те обичат природата така, че се чувстват едно с нея и усещат как пулсира кръвта във вените й. В по-голямата си част западните хора са отчуждени от природата. Те смятат, че връзките между човека и природата се изчерпват с някои привлекателни аспекти и че природата съществува само за да бъде използвана от човека. За хората от Изтока обаче природата е много близка. И точно това усещане за нея се събужда у Башо, когато открива едва забележимото, незначително растение, цъфнало до стария порутен плет покрай забутания селски път - толкова невинно, непресторено и без всякакво желание да бъде забелязано. Но вгледаш ли се откриваш колко е нежно, как е преизпълнено с божествено великолепие и слава, по-бляскава от Соломоновата. И точно самата му непретенциозност, ненатрапчивата му красота предизвикват спонтанно възхищение. Поетът може да прочете най-дълбоката мистерия на живота или битието във всяко отделно листче на цветчето. Възможно е Башо да не го е осъзнал, но съм сигурен, че тогава сърцето му е потръпнало от чувство, близко до онова, което християните наричат Божия любов, проникваща в дълбините на космическия живот.

            Масивът на Хималаите събужда у нас върховно благоговение, вълните на Тихия океан ни внушават усещане за безкрайността. Но когато съзнанието на човека е поетично или мистично или религиозно отворено - точно както Башо - той чувства, че във всяко стръкче дива трева има нещо, което трансцендира всички користни, низки човешки чувства и което издига човека до сфера с великолепие, равно на великолепието на Чистата земя. В такива случаи няма значение колко голямо е нещото, което събужда това чувство. Японският поет е особено надарен в това отношение и надмогвайки всякакви количествени ограничения умее да разкрива великото в малките неща.      

            Ето това всъщност е Изтокът. Нека сега да видим какво предлага Западът в подобна ситуация. Избирам едно стихотворение на Тенисън. Може би това не е най-удачният избор за сравнение между типичен западен поет и поета от Далечния изток. И все пак, кратичкото му стихотворение, което ще цитирам тук притежава нещо, което силно го сближава с това на Башо.

 

                                   Цвете в порутена стена -

                                   изтръгнах те от пукнатината;

                                   и цялото, със корена, държах те във ръка.

                                   Мъничко цветенце - но ако можех да разбера

                                   какво си ти - и корена, и цялото във цялото, 

                                   тогава щях да узная какво са Бога и човека

 

            Има две неща в тези стихове, които бих искал да отбележа.

            1.Тенисън откъсва цветето, държи го в ръката си - “цялото, със корена” - и го наблюдава, вероятно с някаква цел.  Много е възможно той да е изпитал чувство, подобно на това, което Башо е изпитал, като е открил цветето надзуна покрай плета. Но между двамата поети има разлика: Башо не откъсва цветето, а просто го гледа, погълнат от своите мисли. Долавя нещо със съзнанието си, но не го изразява. С удивителния знак казва всичко, което иска да каже. Чувството му е тъй пълно и дълбоко, че не изпитва желание да го концептуализира и няма нужда от думи.

            Що се отнася до Тенисън, той е активен и аналитичен. Като начало откъсва цветето от мястото, където расте. Отделя го от земята, на която то принадлежи. В пълна противоположност на източния поет, той не оставя цветето на мира. Трябва да го изтръгне от скалата “цялото, със корена”, което означава, че цветето ще умре. Очевидно той не се интересува от съдбата му, защото трябва да задоволи своето любопитство и по примера на учените-медици би направил вивисекция на цветето. Башо дори не докосва надзуна-та, а просто я гледа, гледа я “внимателно”, и това е всичко, което прави. В контраст с динамизма на Тенисън той е изцяло пасивен.

            Бих искал да обърна по-специално внимание на следващите редове и може би ще имам случай да се върна към това. Изтокът е мълчалив, Западът е разговорлив. Но тишината на Изтока не означава просто да мълчиш, да останеш без думи или безмълвен. В много случаи тишината е по-красноречива от думите. Западът обича многословието. И не само това - той превръща думите  в плът и позволява тази телесност да се проявява ясно, или по-скоро чувствено и грубо, в цялото изкуство и религия.

            2. Какво прави Тенисън след това? Гледайки отскубнатото цвете, което по всяка вероятност започва да вехне, той си поставя въпроса: “Мога ли да те разбера?”. Башо съвсем не е любознателен, просто усеща някаква мистерия, проявена в това скромно цвете - мистерия, която прониква дълбоко, до източника на всичко съществуващо. Той е опиянен от това чувство и едва чуто, неизказано възкликва.

            Обратно на това, Тенисън продължава да интелектуализира: “Ако (курсив на автора) можех да разбера какво си ти [...] тогава щях да узная какво са Бога и човека.” Този стремеж към разбиране е типично западен. Башо приема, Тенисън се противопоставя. Индивидуалността на Тенисън се отдръпва от цветето, от “Бога и човека”. Той не се отъждествява нито с Бога, нито с природата. Винаги е отделен от тях. Неговото разбиране е това, което хората в днешно време определят като “научно-обективно”. Башо е изцяло “субективен”. (Това едва ли е най-точната дума, защото се предполага, че субектът поначало е нещо противопоставено на обекта. Моят “субект” е това, което аз обичам да назовавам  “абсолютна субективност”). Башо изхожда от тази “абсолютна субективност”, така той вижда надзуна-та и надзуна-та вижда Башо. Не става дума за емпатия или симпатия, нито пък за отъждествяване.

            Башо казва “гледам внимателно” (на японски йоку миреба). Думата “внимателно” означава, че той престава да е външен наблюдател, а цветето започва да осъзнава себе си и тихо, но красноречиво да се себеизразява. И това тихо красноречие или красноречива тишина на цветето е намерила човешки отглас в седемнайсетте срички на Башо. Каквито и да са дълбочината на чувството, тайнството на изричането или дори философията на “абсолютната субективност”, те са понятни само за човека, действително преживял всичко това.

            Доколкото съм в състояние да преценя, у Тенисън липсва преди всичко дълбочина на чувството; той целият е интелект, което е типично за западната мисловност. Той е привърженик на учението за Логоса. Необходимо му е да каже нещо, да разсъждава абстрактно и да интелектуализира конкретния си опит; да се пресели от владенията на чувствата във владенията на интелекта и да подчини живеенето и чувстването на поредица анализи, за да удовлетвори любопитния западен дух.

            Избрах  двама поети, Башо и Тенисън, като характерни за два основни, типични подхода към реалността: този на Изтока (Башо) и този на Запада (Тенисън). Когато ги сравняваме, откриваме, че всеки от тях изразява своята традиция. Съгласно това, западното съзнание е: аналитично, разграничаващо, диференциращо, индуктивно, индивидуалистично,  интелектуално, обективно научно, обобщаващо, овладяно от силата, самоутвърждаващо се, склонно да налага волята си върху другите и пр. Поставени срещу тези западни черти, източните могат да бъдат определени както следва: синтетично, тотално, интегративно, неразграничаващо, дедуктивно, несистематично, догматично, интуитивно (по-скоро емоционално), недискурсивно, субективно, духовно индивидуалистично и социално групово и пр.[2]

            Ако се наложи да търся личност, която да символизира тези характеристики на Изтока и Запада, бих се обърнал към Лао-дзъ (IV в. пр.н.е.), велик мислител в древен Китай. Избирам него да представлява Изтока, а това, което той нарича “всички хора” - Запада. Когато употребявам израза “всички хора”, нямам никакво намерение да осмивам Запада.[3]

             Лао-дзъ описва себе си като човек, досущ подобен на идиот - изглежда като че не знае нищо и не се вълнува от нищо. Практически в този утилитарен свят от него няма полза, той почти не може да се изразява, но все пак има нещо, което му пречи да бъде точен образ на невеж глупак. Само външно изглежда така.

            В пълен контраст с това, Западът има чифт остри, дълбоко пронизващи очи, които изследват външния свят подобно на орела, реещ се в небесата. (Всъщност орелът е национален символ на някои западни държави.) И като добавиш гърбавия нос, тънките устни и общия контур на лицето, се вижда, че всичко предполага високо развит интелект и готовност за действие. Готовност като тази на лъва. И наистина - лъвът и орелът са символите на Запада.

            Джуан-дзъ, китайски мъдрец живял в трети век пр.н.е., разказва историята на Контон (хун-тун) или Хаоса. Приятелите на Хаоса дължали много от постиженията си на него и искали да му се отплатят. Обсъдили какво да направят и решили да му помогнат, защото той нямал сетива, с които да различава външния свят. Един ден те му дали очи, на следващия - нос и след седмица приключили работата си, превръщайки го в чувстващо същество, подобно на самите тях. И докато се поздравявали с успеха си, Хаосът умрял.

            Изтокът е Хаосът, а Западът - групата благодарни, добронамерени, но несъобразителни приятели.

            В много отношения Изтокът несъмнено изглежда безсловесен и глупав, тъй като хората на Изтока не са толкова проницателни и експанзивни и не показват толкова много видими признаци на интелигентност. Те са хаотични и привидно безразлични. Но те знаят, че без този си хаотичен характер тяхната вродена интелигентност може и да не е особено полезна за съвместното живеене по човешки начин. Отделните индивидуалности не могат да работят мирно и хармонично заедно,  ако не са насочени към безкрайното, което пронизва всяко крайно, съществуващо в действителността. Интелигентността принадлежи на главата, дейността й е видима и резултатна, докато Хаосът остава спокоен и тих зад повърхностното вълнение. Неговото истинско значение никога не се проявява така, че да се признае от участниците.

            С насоченото си към науката съзнание Западът прилага своята интелигентност за изобретяването на всякакви джунджурии с цел да повдигне стандарта си на живот и да си спести това, което смята за ненужен  труд и робия. Той се опитва с всички сили да “развива” достъпните природни ресурси. Изтокът, от друга страна, не се противи на тежката и черна работа от всякакъв вид, видимо се примирява с “неразвита” степен на цивилизация. Той не иска съзнанието му да бъде оформено от машината, да се превърне в неин роб. Тази любов към работата може би е типична за Изтока. Джуан-дзъ разказва за един селянин - история, много значима и богата на внушения, макар че вероятно се е случила преди около две хиляди години в Китай. 

Джуан-дзъ е един от най-великите философи в древен Китай и би следвало да се изучава много по-задълбочено от сега. За разлика от индийците, китайците не са твърде предразположени към спекулативни разсъждения и са склонни да пренебрегват собствените си мислители. Въпреки че е признат за един от най-големите стилисти сред китайските литератори, като мислител Джуан-дзъ все още не е оценен по достойнство. Той е отличен познавач и събирач на притчи, разказвани навярно по негово време. Много е вероятно обаче голяма част от тях да са измислени от самия него, за да илюстрират собствения му възглед за живота. Eто приказката за селянина, който отказвал да използва геранило, за да вади вода от герана: тя е чудесна илюстрация за философското разбиране на Джуан-дзъ за труда.

 

Един селянин изкопал геран и с водата напоявал нивите си. Той вадел водата с ведро така, както правят най-примитивните хора. Някакъв минувач го видял и запитал защо не използва геранило за тази цел - приспособлението спестява труд и върши повече работа, отколкото примитивното ведро. Селянинът отвърнал: “Знам, че спестява труд и точно по тази причина не искам да го използвам. Боя се, че съзнанието на тези, които използват машина, се оформя от машината и това води до мързел и отпуснатост”.

 

            Хората от Запада често се учудват защо китайците не са продължили да развиват науките и не са направили още механични изобретения. Те отбелязват, че това е странно, защото китайците са известни като откриватели на магнита, барута, колелото, хартията и ред други неща. Основната причина е, че китайците, а и останалите жители на Азия, обичат живота такъв, какъвто е, и не желаят да го превръщат в средство за постигане на нещо друго, което би отместило течението на живота в съвършено различно русло. Те харесват работата заради самата работа, макар че обективно казано, работата обикновено е насочена към постигане на нещо. Но когато работят, те се радват на самия процес и затова не бързат да го завършат. Механичните изобретения са много по-ефективни и постигат повече, но машината е безличностна, нетворческа и несъществена.

            Механизацията означава интелектуализация и тъй като интелектът е утилитарен в основата си, в машината няма духовен естетизъм и етична духовност. На това се основава причината, поради която селянинът на Джуан-дзъ се възпротивил на оформеното от машината съзнание. Машината спешава човека да бърза с приключването на работата и така да постига целта, за която е създадена. Работата или трудът сами по себе си нямат ценност, освен като средства. Може да се каже, че така животът изгубва съзидателната си сила и се превръща в инструмент, човекът става механизъм за производство на стоки. Философите говорят за значението на личността, но и сами можем да видим, че в нашата високо индустриализирана и механизирана епоха, машината е всичко, а човекът е превърнат почти изцяло в неéн роб. Струва ми се, че точно от това се е страхувал Джуан-дзъ. Ние, разбира се, не можем да завъртим колелото на индустриализацията обратно към примитивната ера на занаятите. Но би било добре да се замисляме върху значението на ръцете и върху злините, съпътстващи механизацията на модерния живот, подчертаваща интелекта за сметка на живота като цяло.

            Толкова за Изтока. Сега няколко думи за Запада. В своята книга “Търсенията на западния човек” Дени дьо Ружмон споменава “личността и машината” като определящи най-значимите черти на западната култура. Това е забележително, защото човекът и машината са две противоречащи си концепции и Западът се бори с всички сили да постигне съвместимостта им. Не знам дали западните хора правят това съзнателно или несъзнателно. Искам само да посоча начина, по който тези две хетерогенни идеи въздействат върху съвременното западно съзнание. Трябва също да отбележа, че машината контрастира с философията на труда у Джуан-дзъ и че западните идеи за индивидуална свобода и лична отговорност се сблъскват с източните идеи за абсолютна свобода. Няма да навлизам в детайли, само ще се опитам да обобщя противоречията, с които се сблъсква и от които страда Западът понастоящем.

            1. В съвременния живот отношенията между личността и машината са заредени с противоречия и поради това Западът е подложен на тежко психологическо напрежение, проявяващо се по най-разнообразни начини.

            2. Личността предполага индивидуалност и лична отговорност, а машината е продукт на интелектуализация, абстракция, генерализация, тоталност, групово живеене.

            3. Обективно или интелектуално, или от гледна точка на формирано от машината съзнание, личната отговорност няма смисъл. Отговорността е логично свързана със свободата, а в машината такава логика няма смисъл, защото всичко се контролира от строгите правила на силогизма.

            4. По-нататък, човекът като биологично същество се управлява от биологични закони. Наследствеността е факт и няма личност, която може да я промени. Аз не съм роден по своя воля. Родителите ми също не са ме родили в акт на свободна воля. Т. нар. “планирано раждане” всъщност няма истински смисъл.

            5. Свободата е още една безсмислена представа. Аз живея социално, в група, което ме ограничава във всичките ми движения - физически и мисловни. Дори да съм сам, аз изобщо не съм свободен. Измъчват ме най-различни и противоречиви импулси, които не винаги са под моя контрол. Някои от тях ме увличат въпреки волята ми. Докато живеем в този ограничен свят, никога не е възможно да говорим за свобода или действие, определено от собствените ни желания. Дори и тези желания всъщност не ни принадлежат.

            6. Човек може и да говори за свобода, но машината го ограничава по всякакъв възможен начин и говоренето не стига по-далеч от самото себе си. Западният човек е по начало принуден, сдържан, потиснат. Спонтанността му не е негова, а е спонтанност на машината. Машината не е способна на творчество, тя действа само докато и доколкото нещо, което е поставено в нея, прави действието възможно. Тя никога не действа като “личност”.

            7. Личността е свободна само, когато вече не е личност. Тя е свободна, когато отрече себе си и се абсорбира в цялото. За да бъда по-точен, тя е свободна, когато е себе си и въпреки това не е себе си. Докато човек не разреши изцяло това привидно противоречие, той няма разбирането да говори за свободата, отговорността и спонтанността. Спонтанността, за която говорят западните хора, например, е ни повече, ни по-малко детинска или животинска спонтанност и няма нищо общо със спонтанността на напълно зрелия човек.

            8. Машината, бихевиоризмът, условният рефлекс, комунизмът, изкуственото оплождане, автоматизацията като цяло, вивисекцията, водородната бомба - всяко поотделно и заедно - те са най-тясно свързани и, здраво споени, формират солидни брънки на една логическа верига.

            9. Западът се стреми да превърне кръга в квадрат. Изтокът се опитва да приравни кръга към квадрата. Според дзен  кръгът е кръг, квадратът е квадрат, а в същото време квадратът е кръг и кръгът - квадрат.

            10. Свободата е субективно понятие и не може да се тълкува обективно. Опитаме ли се, със сигурност се въвличаме в непримирими противоречия. Следователно аз твърдя, че да се говори за свобода в заобикалящия ни обективен свят на ограничения, е чиста глупост.

            11. На Запад “да” означава “да” и “не” означава “не”, “да” никога не може да е “не” и обратното. На Изток “да” приплъзва към “не” и “не” към “да”, няма рязка граница между тях и това е вписано в самата природа на живота. Строгото разграничение между “да” и “не” е неизкоренимо единствено в логиката, но логиката е човешки инструмент, създаден за утилитарни дейности.[4]

            12. Когато Западът е осъзнал този факт, той е създал концепции като принципа на допълнителността, принципа на неопределеността и ги използва, когато не може напълно да си обясни някои физични феномени. Но колкото и да е добър в създаването на концепция след концепция, Западът не може да надхитри простите факти на битието.

            13. На това място в изложението религията не ни касае особено, но може би ще е интересно да се отбележи следното: християнството, което е религия на Запада, говори за Логоса, Словото, плътта, въплъщението, унищожителната преходност. Религиите на Изтока се стремят към раз-въплъщаване, тишина, абсорбиране и вечен покой. За дзен въплъщаването е раз-въплъщаване, тишината реве гръмотевично, Словото е не-Слово, плътта е не-плът, тук и сега е равно на пустота (шунята) и безкрайност.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

                                   Несъзнаваното в дзен-будизма

 

Възможно е това, което аз имам предвид под “несъзнавано”, и това, което психоаналитиците влагат в същия термин, да се различават; затова се чувствам длъжен да обясня своята позиция. Най-напред, как подхождам към въпроса за несъзнаваното? Ако изобщо може да се използва такъв термин, бих казал, че моето “несъзнавано” е “метанаучно” или “преднаучно”. Всички вие сте учени, а аз съм човек на дзен, така че моят подход е “преднаучен” или, с известно опасение, бих казал понякога и “антинаучен”. “Преднаучно” може да не е общоприет термин, но ми се струва, че изразява това, което искам да кажа. “Метанаучно” също не е лошо, защото дзен-отношението се развива след като за известно време науката и интелектуализацията са заемали цялото поле на човешкото изследване. Дзен  изсква преди да се отдадем безусловно на научното господство над цялото поле на човешката дейност, да спрем и задълбочено да помислим дали нещата не са съвсем точни такива, каквито са си.

Научният метод за изучаване на действителността се състои в наблюдението на нещата от т.нар. обективна гледна точка. Да предположим, например, че цветето на тази маса е обект на научно изследване. Учените ще го подложат на всякакви анализи - ботанически, химичен, физически и пр., и ще ни кажат какво са научили за него, всеки от своя определен ъгъл на изследване; така изучаването на цветето е изчерпано и няма какво повече да се добави, освен ако случайно не се открие нещо ново при провеждане на допълнителни експерименти.

            Следователно основната характеристика, отличаваща научния подход към реалността, е описването обекта, говоренето за него,  движението около него, улавянето на всичко, което привлича нашите сетива и интелект,  отделянето му от самия обект, и когато се предполага, че всичко това е приключено, синтезирането на тези аналитично формулирани абстракции и приемането на резултата за самия обект.

            И все пак остава въпросът: “Дали обектът като цяло е наистина уловен в мрежата?”. Решително бих казал: “Не!” Защото обектът, който мислим, че сме уловили, не е самият той, а сбор от абстрактни разсъждения за него. Що се отнася до практическите и утилитарни цели, всички тези научни формулировки изглеждат повече от достатъчни. Но т.нар. “обект” изобщо не е това. Като изтеглим мрежата, установяваме, че нещо се е измъкнало през ситната й плетка.

            Съществува обаче и друг път към реалността - той предхожда науките или идва след тях. Наричам го пътя на дзен.

 

                                                                    1.

 

            Пътят на дзен минава право през самия обект; трябва да проникнеш в него и да го видиш отвътре такъв, какъвто е. Да опознаеш цветето значи да станеш цвете, да бъдеш цвете, да цъфтиш като цвете и да се радваш на слънчевата светлина, както и на дъжда. Когато това стане, цветето говори с мен и аз знам всичките му тайни, всичките му радости, всичките му страдания, с други думи, целият живот, вибриращ вътре в него. И не само това - заедно с моето “познание” за цветето узнавам и всички тайни на вселената, което включва и тайните на собствения ми Аз, изплъзвали се винаги досега, защото съм бил в плен на двойствеността, разделен на преследвач и преследвано, на обект и сянка. Не е чудно, че никога не съм успявал да уловя собствения си Аз. И колко изтощителна е цялата тази игра!

            Сега обаче, опознавайки цветето, аз вече познавам своя Аз. С други думи, изгубвайки собствения си Аз в цветето, аз опознавам и себе си, и цветето.

            Такъв тип подход към реалността наричам пътя на дзен  - преднаучен, метанаучен или дори антинаучен път.

            Този път на познание и разбиране на реалността може също да се нарече волеви или съзидателен. Докато пътят на науката минава през убийството на обекта, дисекцията на трупа и събирането на частите в опит отново да се пресъздаде първично живото тяло - начинание, което си е самата безнадеждност, вместо да го дроби на парчета, а после да се опитва да му върне живеца, залепяйки натрошеното с помощта на интелекта и абстракциите, дзен  приема живота така, както тече. Пътят на дзен  пази живота такъв, какъвто е - не позволява докосването на скалпела. Дзен-поетът пее така:

 

                                   Всичко е от естествената й хубост -

                                   кожата й непокътната,

                                   косите такива, каквито са -

                                   няма нужда от мазила и пудри,

                                   тя е това, което е - ни повече, ни по-малко!

                                   Колко е прекрасна!

 

            Науката работи с абстракции, лишени от живот. Дзен  се хвърля право в източника на съзиданието и пие оттам живота, който той съдържа. Този източник е всъщност Несъзнаваното в дзен. Цветето не съзнава себе си, аз съм този, който го пробужда от несъзнаваното. Тенисън не разбира това, когато го откъсва от стената. Башо го усеща, когато гледа свенливата надзуна, цъфнала покрай дивия плет. Не мога да кажа къде точно е несъзнаваното. В мене? Или в цветето? Може би като питам “Къде?”, то е никъде. Ако е така, нека съм в него и да мълча.

            Ученият убива, а художникът се опитва да възсъздава. Вторият знае, че реалността не може да бъде постигната с дисекция. Затова той използва канава, четка и бои и се опитва да твори от собственото си несъзнавано. Когато това несъзнавано искрено и истински се отъждествява с Космическото Несъзнавано, творението на художника е автентично. Той наистина е създал нещо, работата му не копира нищо, тя съществува на свое собствено основание. Той рисува цвете, което, ако е разцъфтяло от неговото несъзнавано, е ново цвете, а не имитация на природата.

            Настоятелят на един дзен-манастир пожелал на тавана на дхарма[5]-залата да има нарисуван дракон. Поканил известен художник да свърши работата. Той приел, но се оплакал, че никъде не бил виждал дракон, ако такъв наистина съществува. Настоятелят рекъл:

- Няма значение, че не си виждал такова създание. Ти самият стани жив дракон, превърни се в него и тогава рисувай. Недей да вървиш по отъпкани пътеки.

            Художникът попитал:

- Как мога да стана дракон?

            - Оттегли се в стаята си и съсредоточи вниманието си изцяло върху дракона. Ще дойде време, когато ще усетиш, че трябва да рисуваш. Това е моментът, в който си постигнал дракона и той настоява да му придадеш форма, - отвърнал настоятелят .

            Художникът последвал съвета на настоятеля и след няколко месеца изнурителни усилия почувствал увереност, защото видял себе си в дракона, появил се от собственото му несъзнавано. Резултатът от неговата работа можем да видим сега на тавана на дхарма-залата в Мьошинджи, Киото.

Тук, между другото, бих искал да разкажа и една друга история за среща на китайски художник с дракон. Той много искал да нарисува дракон, но никога не бил виждал такова създание на живо и затова се молел за щастлива възможност. И един ден на прозореца му се появил жив дракон, който казал:

            - Ето ме, рисувай!

            Художникът бил така зашеметен от неочаквания посетител, че вместо да го разгледа внимателно, припаднал. Така и не успял да създаде картина с жив дракон.

            Виждането не е достатъчно. Художникът трябва да проникне в обекта, да го почувства отвътре и сам да заживее живота му. Знае се, че Торо е познавал природата далеч по-добре от професионалните учени. А също и Гьоте. Те са познавали природата точно защото са били способни да я изживяват. Учените я третират обективно, с други думи, повърхностно.  Разграничението “аз и ти” може и да е правилно, но всъщност ние не можем да кажем това, защото в момента, в който кажем “аз” то се превръща в “ти”, а “ти” се превръща в “аз”. Дуализмът може да издържи само, ако е поддържан от нещо, което не е двойствено.

            Науката вирее върху дуализма, следователно учените се опитват да сведат всичко до количествени измерения. За тази цел се изобретяват всякакви механични приспособления. Технологията е основния принцип на модерната култура. Всичко, което не може да бъде количествено определено, се отхвърля като научно или преднаучно. Учените установяват определен набор от правила, а нещата, които се изплъзват, спокойно се оставят настрана като непринадлежащи към полето на изследване. Колкото и да е фина мрежата, тя все пак е мрежа, винаги нещо ще се изплъзва от нея и следователно никога няма да бъде премерено. В космоса съществуват безкрайно количество величини и науките ще трябва един ден да признаят невъзможността си да обладаят Реалността. Несъзнаваното е извън полето на научното изследване. Следователно единственото, което науката може да направи, е да посочи съществуването на такова поле. И това би било напълно достатъчно.

            Несъзнаваното е нещо, което може да се почувства, но не в обичайния смисъл на изпитване на чувство, а като нещо, което бих нарекъл “чувство за най-изначален и основен смисъл”.  Това вероятно има нужда от обяснение. Когато казваме: “Усещам, че масата е твърда” или “Усещам, че е студено”, този вид усещания принадлежат към сферата на сетивата и се отличават от слуха и зрението, например. Когато казваме: “Чувствам се самотен” или “Чувствам се въодушевен”, изразяваме нещо по-общо, по-тотално, по-духовно, но то все още принадлежи към полето на относителната съзнателност. Но чувстването в несъзнаваното е много по-основно и първично, то сочи към времето на “невинноста”, когато съзнанието все още не се е пробудило от т.нар. хаотична Природа. Природата обаче не е хаотична, защото нищо хаотично не може да съществува само по себе си. Т. нар. “хаос” е просто концепция, отнесена към сфера, която се съпротивлява на всякакви мерки, наложени от обичайните правила на разума. Природата е хаотична в смисъл, че е резервоар на безкрайни възможности. Съзнанието, породено от този хаос, е нещо повърхностно, докосващо само ръба на реалността. Нашето съзнание е не друго, а едно незначително островно парченце, носещо се в Океана, обгърнал Земята. Но точно чрез това мъничко парченце земя ние съумяваме да изследваме безграничното пространство на самото несъзнавано, усещането за него е единственото, което можем да имаме и все пак то никак не е малко, защото посредством това усещане можем да осъзнаем истинското значение на нашето фрагментарно съществуване и по този начин да се успокоим, че не живеем напразно. Науката, по самата си същност, никога не може да ни даде чувството за пълна сигурност и безстрашие, което е плод на чувстването в несъзнаваното.

            Не може да се очаква от всички да са учени, но ние сме създадени от природата така, че всички можем да сме художници от определен вид - не като скулптури, музиканти, поети, рисувачи и пр., а като художници на живота. Тази професия “художник на живота” вероятно звучи странно и непознато, но всъщност ние всички сме родени художници на живота и тъй като не го съзнаваме, мнозина от нас не могат да го осъществят. Резултатът е, че превръщаме живота си в бъркотия, питайки се: “Какъв е смисълът на живота?”, “Не сме ли изправени пред чистото нищо?”, “След 78, или дори 90 години живот, къде отиваме? Никой не знае.” и т. н. Казвали са ми, че повечето мъже и жени в съвременния свят развиват неврози именно по тази причина. Човекът на дзен би могъл да им каже, че те са забравили, че са родени художници, съзидатели на живота, и колкото по-бързо разберат тази фактическа истина, толкова по-бързо ще излекуват неврозите, психозите, или както там назовават своите безпокойства и тревоги.

 

                                                           2.

            Какво тогава означава да бъдеш “художник на живота”?

            Различните художници, както знаем, използват един или друг инструмент, за да изразят себе си, показват плодовете на своето съзидание в една или друга форма. Скулпторът има нужда от камък, дърво или глина, длето или някакъв друг инструмент, за да запечата идеите си в материала. Но художникът на живота няма нужда от нищо друго извън себе си. Целият материал, всичките му сечива, всички технически умения, които обикновено се изискват, са в него самия от рождението му, а вероятно и от преди рождението му. “Това е изключително, необичайно!” - ще възкликнете вие. Но замислите ли се, сигурен съм, че ще разберете какво имам предвид. Ако пък не искате, ще бъда малко по-обстоятелствен и ще ви кажа следното: тялото, физическото тяло, което всички имаме, е материалът, съответстващ на канавата на художника, на дървото, камъка и глината на скулптура, на цигулката и флейтата на музиканта и на гласните струни на певеца. И всичко, което принадлежи на тялото като ръцете, стъпалата, торсът, главата, вътрешностите, нервите, мислите, чувствата, сетивата - всъщност всичко, което съставя цялостната личност - е едновременно материалът и инструментът, с чиято помощ личността привежда в движение съзидателния си дух, въплъщавайки го в поведение, във всякакви видове действия, всъщност в самия живот. Животът на такава личност отразява всеки образ, който тя създава от неизчерпаемия източник на собственото си несъзнавано и всяко нейно действие изразява оригиналност, съзидателност, жива персоналност. Тук няма конвенционалност, конформизъм, блокиращи мотиви. Такъв тип човек се движи така, както му харесва. Той е като вятъра, който се осъществява, следвайки порива си. Tой няма Аз, съществуването му не е фрагментарно, ограничено, егоцентрично, затворено в собствената си “аз-овост”. Един от великите учители от епохата Тан казва: “Каквото и да прави човекът, който е господар на себе си, той е верен на своята същност.” Такъв човек аз наричам истински художник на живота.

            Неговият Аз е докоснал несъзнаваното, източникът на безкрайни възможности. Той вече има “не-съзнание”. Свети Августин казва: “Обичай Бога и прави каквото искаш.” Това е в съзвучие със стиховете на Бунан, дзен-учител от седемнайсети век:

 

                                               Докато живееш,

                                               бъди мъртъв  

                                               мъртъв изцяло;

                                               и прави каквото искаш -

                                               тогава всичко ще бъде наред.

 

            Да обичаш Бога значи да нямаш Аз, да си свободен от ограничаващата мотивация на съзнанието[6]. Когато такъв човек ти каже: “Добър ден”, неговият поздрав е свободен от всякакъв личен интерес. Поздравяват го и той отговаря. Гладен е и яде. Повърхностно погледнато, той е естествен човек, идващ направо от природата без сложните идеологии на съвременния, цивилизован човек. Но колко богат е вътрешният му живот! И то защото е в пряк контакт с великото несъзнавано.

            Не знам дали е правилно този вид несъзнавано да се нарече Космическо Несъзнавано. Причината, поради която искам да го нарека така, е, че това, което обикновено наричаме относително поле на съзнанието, изчезва някъде в непознатото и това непознато, веднъж осъзнато, нахлува в обичайното съзнание и поставя в идеален ред всичките му сложности, тормозещи ни в една или друга степен. По този начин непознатото се съотнася към нашето съзнание - непознатото и съзнанието ни трябва някак да имат еднаква природа и да съумеят да подхранват взаимна връзка в съответната степен. Можем да кажем, че нашето ограничено съзнание, дотолкова, доколкото осъзнаваме ограниченията му, ни причинява всякакъв вид тревоги, страх и нестабилност. Но в момента, в който разберем, че нашето съзнание идва от нещо, което макар и да не може да бъде опознато по начина, по който се опознават относителните неща, е много интимно свързано с нас, ние се освобождаваме от всяко напрежение и постигаме пълно спокойствие и мир със себе си и със света. Може ли да не наречем това непознато “Космическо Несъзнавано” или “източника на безгранична съзидателност”, откъдето не само всички артисти черпят своето вдъхновение, но с чиято помощ дори и ние, обикновените хора, всеки съобразно природната си надареност, може да превърне живота си в акт на истинско изкуство?

            Историята, която сега ще ви разкажа, в известна степен илюстрира какво имам предвид като говоря за превръщане на обикновения живот в изкуство. По време на династията Тан, VIII в., живял великият дзен-учител Дого. Той имал млад ученик, който желаел да се научи на дзен. Прекарал известно време с учителя, но така и не получил някакво специално учение. Един ден доближил учителя и казал:

            - Доста време съм тук, но не получавам никакви напътствия. Защо?

            - Как така! - отвърнал учителят. – Уча те на дзен от момента, в който си дошъл при мене.

            - Тогава, моля, обясни ми, що за учение е това!? - озадачил се ученикът.

            - Винаги, когато ме поздравяваш сутрин, аз ти отвръщам. Като си получа закуската, я приемам с благодарност. Кога, според тебе, пропускам да ти посоча същината на съзнанието?

            Като чул това, ученикът поклатил глава и очевидно потънал в усилия да разгадае смисъла на изреченото. Тогава учителят му казал:

            - В момента, в който започнеш да го мислиш, то изчезва. Трябва да го схванеш незабавно, без размишления и колебания.

            Преданието е, че тези думи пробудили ученика за истината на дзен.

            Истината на дзен, дори само искрица от нея, е това, което превръща скучния човешки живот, живот на монотонна, убийствена баналност в изкуство, изпълнено с истинска вътрешна съзидателност.

            Има нещо във всичко онова, което предшества научното изследване на действителността, нещо, което не може да бъде уловено в мрежата на научно конструираната апаратура.

            Несъзнаваното в неговия дзен-смисъл е, без съмнение, мистериозно, неосъзнато и по тази причина ненаучно или преднаучно. Но това не означава, че то е изцяло отвъд обхвата на нашето съзнание или е нещо, с което нямаме никаква връзка. Точно обратното, то всъщност е нещото, което е най-близо до нас и точно тази близост пречи да бъде уловено - по същия начин окото не може да види само себе си.  Следователно, за да започнем да осъзнаваме несъзнаваното, се изисква специална тренировка на съзнанието.

            От етиологична гледна точка, съзнанието се е пробудило от несъзнаваното по някое време в процеса на еволюция. Природата проправя пътя си неосъзнато и от това се ражда съзнаващият човек. Съзнателността е скок, но скокът не може да означава липса на връзка във физически смисъл. Защото съзнанието е в постоянно, непрекъснато общуване с несъзнаваното. Без него съзнанието наистина не може да функционира и ще загуби основата на своята активност. По тази причина дзен обявява, че Дао е “обикновеното човешко съзнание”. С Дао дзен, разбира се, обозначава несъзнаваното, което през цялото време работи в нашето съзнание. Следващото мондо (въпрос и отговор) може би ще помогне за по-добро разбиране на дзен-идеята за несъзнаваното. Когато един монах попитал учителя какво се има предвид под “обикновеното човешко съзнание”, той му отвърнал: “Когато съм гладен - ям, когато съм уморен - спя”.

            Сигурен съм, че ще попитате: “Ако това е несъзнаваното, за което вие, хората на дзен, говорите като за нещо изключително мистериозно и с голяма стойност като трансформиращ фактор в живота на човека, ние просто не можем да не го подложим на съмнение. Всички тия ‘несъзнавани’ действия дълго време са били свеждани до инстинктивната, рефлективна област на съзнанието в съгласие с принципа на ментална икономия. Ще ни се да видим несъзнаваното свързано с много по-висши дейности на съзнанието, особено когато, както в случая с майстора на меча, това се постига след години на усилна тренировка. Всички тези прости рефлективни действия като ядене, пиене, спане и пр. са присъщи и на животните, и на децата. Едва ли дзен ги цени като нещо, в което напълно зрелият човек се стреми да открие смисъл.”

            Нека първо да видим дали няма съществена разлика между “инстинктивното” несъзнавано и висшето “тренирано” несъзнавано.

            Банкей, един от великите японски учител по дзен, обикновено преподавал доктрината за Нероденото. За да обясни идеята си, той посочвал факти от ежедневието като слушането на песента на птиците, гледането на цъфнали цветя и пр. и казвал, че те всички се дължат на Нероденото, което присъства в нас. Каквото и сатори[7] да има, то трябва да се основава точно на такива преживявания, заключавал той.

            Изглежда това повърхностно ни насочва към отъждествяване на областта на сетивното с високометафизичното Неродено. В един определен смисъл това отъждествяване не е грешно, но в друг смисъл е. Защото Нероденото на Банкей е коренът на всички неща и включва не само областта на сетивата в ежедневните ни преживявания, но и тоталността на всичко съществуващо в миналото, в настоящето и в бъдещето, изпълвайки Космоса. Нашето “обикновено съзнание”, или ежедневен опит, взети сами по себе си, нямат особена ценност и значение. Те добиват стойност само когато са съотнесени към Нероденото, или това, което нарекох Космическо Несъзнавано. Защото Нероденото е източникът на всички съзидателни възможности. И тогава се случва така, че когато сме на масата, се храним не ние, а Нероденото и когато се уморим, не ние спим, а спи Нероденото.

            Докато несъзнаваното е инстинктивно, то остава на животинско и детинско равнище. То няма нищо общо с това на зрелия човек, който се отличава с тренирано несъзнавано, включващо в себе си целия съзнателен опит от детството насам и по този начин оформящо цялостното същество на човека. Когато майсторът на меча, например, вдига своето оръжие, неговите технически умения заедно със съзнателното възприемане на цялата ситуация стават маловажни и тренираното му несъзнавано започва да играе ролята си с пълна сила. Той владее меча, сякаш мечът има своя душа.

            Възможно е да се каже и така: доколкото несъзнаваното се свързва с областта на сетивата, то е резултат от дълъг процес на космическата еволюция на живота и е присъщо и на децата, и на животните. Но когато с порастването ни започне да се осъществява интелектуалното развитие, областта на сетивата е завладяна от интелекта и наивността на сетивния опит се изгубва. Когато се усмихвате, не е просто усмивка, добавено е и нещо друго. Не се храним като в детството - интелектът се е намесил дори в процеса на хранене. И тъй като осъзнаваме инвазията на интелекта или смесването с него, простите биологични действия са замърсени от егоцентричен интерес. Това означава, че в несъзнаваното има узурпатор, че то не може вече пряко и незабавно да се движи в полето на съзнанието и всички действия, които са били свеждани до биологични, инстинктивни фукнции, сега имат ролята на съзнателно и интелектуално насочвани актове.

            Тази трансформация е позната като - казано на библейски език - изгубване на “невинността” и придобиване на “знание”. А в будизма и в дзен се нарича “емоционално замърсяване” (клеша) или “вмешателство на съзнателния ум, доминирано от интелектуализирането” (виджняна).

            Пред зрелия човек дзен поставя изискването да се очисти от емоционалното замърсяване и от съзнателното интелектуално вмешателство - ако искрено иска да постигне живот на свобода и спонтанност, където чувствата като страх, тревога и несигурност няма да го нападат. Само с постигането на това освобождаване се появява “тренираното” несъзнавано, действащо в полето на съзнанието. И тогава узнаваме какво точно е “Нероденото” на Банкей и “обикновеният ум” на китайските дзен-учители.

 

                                                                 3.

 

            Сега вече сме готови да се занимаем със съветите на Такуан към неговия ученик по борба с меч Ягю Таджима-но-ками.

            Такуан основно се  занимава с необходимостта съзнанието да се държи винаги в състояние на плавно течение, защото, казва той, когато то спре някъде, движението прекъсва и точно това прекъсване накърнява благосъстоянието на ума. А в случая с майстора на меча това означава смърт. Емоционалният налеп затъмнява огледалото на  изначалната праджня[8] на човека, а интелектуалното осмисляне възпрепятства естествената му активност. Праджня, която Такуан нарича “неподвижната праджня” е насочващо начало на всичките ни движения - и вътрешни, и външни - и когато й се пречи, съзнателният ум е спънат и, пренебрегвайки естествената, свободна, спонтанна насочваща активност на “неподвижната праджня” (съответстваща на нашето несъзнавано), мечът започва да се подчинява на съзнателно придобитите технически умения в бойното изкуство. Праджня е неподвижният двигател, който несъзнателно действа в полето на съзнанието.

            Когато майсторът на меча застане срещу противника, той не мисли за него, нито за себе си, нито за движенията на противниковия меч. Той просто застава там с меча си, забравил за всички техники и готов наистина да следва това, което му диктува несъзнаваното. Човекът е изличил представата за себе си като за владетел на меча. Когато удря, удря не той самият, а мечът в ръцете на несъзнаваното. Известни са истории за майстори, които не осъзнават, че са повалили противника - всичко се е случило в несъзнаваното. Работата на несъзнаваното в много случаи е просто чудотворна.

Позволете ми да дам един пример - “Седемте самураи”.

Има такъв японски филм, прожектиран неотдавна в Америка. В един епизод е представен изпит на самураи, които показват майсторството си, за да ги приемат на работа. Историята е измислена, но без съмнение, тя се основава на действителни исторически факти. Ръководителят на цялата работа измисля начин да провери уменията на фехтувачите. Зад вратата на зданието, в което трябва да влязат всички самураи, той поставя млад мъж от селото, който трябва да удари мигновено с тоягата всеки, прекрачил прага.

            Първият попада в капана и тоягата се стоварва върху му с пълна сила. Той се проваля на изпита. Вторият се изплъзва от удара и на свой ред удря младия мъж. Но и той е отхвърлен. Третият спира на входа и казва на човека зад вратата да не опитва такива евтини трикове със стария боец, защото е усетил присъствието на  враг преди изобщо да открие същинския, прикрит на сигурно място. Това се дължи на богатия опит на самурая, натрупан в ония размирни дни и с него доказва, че именно той е човекът нужен за работата, която трябва да се свърши в селото.

            Този усет за невидимия враг изглежда се е развил до забележително висока степен на ефективност в онези далечни времена, когато самураят е трябвало да бъде нащрек във всеки миг от деня и дори насън да е готов за неприятни инциденти.

            Не знам дали е уместно това чувство да се нарече шесто чувство или някакъв вид телепатия и следователно да бъде обект на т.нар. парапсихология. Но искам да отбележа поне едно нещо и то е, че философите на борбата с меч приписват това чувство, придобито от боеца, на работата на несъзнаваното, което се пробужда с постигането на състояние на не-ум, на заличаване на егото. Те биха казали, че овладее ли човек най-висшата степен на бойно изкуство, той вече не е в плен на нормалното, относително съзнание, с което разбира, че е участник в борба на живот и смърт. Ефектът от овладяването на тази степен се проявява в това, че съзнанието му е като огледало, отразяващо всяка мисъл, която би се появила у опонента и той веднага разбира къде и как да удари. (Трябва да уточним, че не става дума за знание, а за интуиция на несъзнаваното.) Тогава мечът се движи автоматично, все едно от само себе си, и се стоварва върху противника, който вижда, че е невъзможно да се защити, защото мечът налучква точно най-уязвимото място. Казва се, че несъзнаваното на боеца е резултат от липсата на егоистично съзнание, което е в хармония с “Разума на Небесата и Земята” и затова поваля всичко, застанало срещу този разум. Победата в борбата с меч не е за най-бързия, най-силния или най-умелия, а за този, чието съзнание е чисто и  неегоистично.

            Дали ще приемем подобна теория или не, е друг въпрос, но е факт, че майсторът на меча притежава неща, които можем да обозначим като несъзнавано и това състояние на съзнанието се постига, когато той вече не обмисля действията си и се обляга на нещо, което не принадлежи към сферата на относителното съзнание. Ние го наричаме “нещо” или “някой”, но тъй като то съществува извън сферата на нормалното, всъщност нямаме дума за него и го обозначаваме негативно - Х, несъзнаваното. Непознатото, Х-ът, е твърде смътно и тъй като влиза в контакт със съзнанието по такъв начин, че е от полза за всички технически умения, добити съзнателно, може би е основателно да се обозначи като несъзнавано.

 

                                                           4.

 

            Каква е природата на това несъзнавано? Дали то е предмет на психологията, макар и в най-широкия смисъл на понятието? Свързано ли е с източника на всички неща като “Разума на Небето и Земята” или с нещо друго, което съществува в онтологията на източните мислители? Не трябва ли да го наричаме  “великото и съвършено огледално знание (адаршанаджняна)” както понякога го наричат дзен-учителите?

            Следващата случка, разказана от Таджима-но-ками-Муненори, ученик на дзен-учителя Такуан, може и да не се отнася пряко към несъзнаваното, описано по-горе в текста. Една от причините е, че не става дума за директна среща с противник. Но на психолозите вероятно не им е безразлично, че способност, която може да се определи почти като парапсихологична, се развива чрез определена дисциплина. Може би трябва да добавя, че случаят на Ягю Таджима-но-ками, разбира се, не е бил научно изследван. Но в аналите на японската борба с меч са записани няколко такива случаи и дори в светлината на съвременния опит, няма основания да се съмняваме във възможността на такава “телепатична” интуиция. Трябва все пак да повторя, че този вид психологически феномени вероятно нямат много общо с несъзнаваното, за което говорех.

            Един пролетен ден Ягю Таджима-но-ками седял в градината си и се възхищавал на разцъфтелите вишни. Той бил потънал в дълбока медитация, когато внезапно усетил сакки[9], заплашващо го отзад.

            Ягю се обърнал, но не видял никой, освен младия прислужник, който обикновено го следвал и носел меча. Не можел по никакъв начин да определи източника на сакки и това го обърквало изключително много, защото след дълги тренировки в борбата с меч, той добил един вид “шесто чувство” и винаги усещал сакки. Скоро се оттеглил в стаята си и се опитал да разреши проблема, който така го разтревожил. До този момент той не бил допускал грешка при определяне на източника на сакки – определял го веднага, щом усетел присъствието му. Изглеждал толкова ядосан, че никой от помощниците му не смеел да го доближи, за да го попита какъв е проблемът.

            Най-накрая един от старите слуги го попитал дали не се чувства  зле и могат ли да му помогнат по някакъв начин. Господарят казал: “Не, не съм болен. Но докато бях в градината, преживях нещо странно, което не мога да си обясня. Сега мисля за това.” И разказал случая на слугата. Работата се разчула и младият прислужник се явил разтреперан пред господаря си, за да направи следното признание: “Като Ви видях така потънал в съзерцание на вишневите дръвчета, в съзнанието ми се яви мисълта: ‘Колкото и да е майстор на меча моят господар, сигурно няма да успее да се защити, ако сега го нападна в гръб’. Вероятно тази моя скрита мисъл е била усетена от господаря.” След като се изповядал, младият човек бил готов да понесе наказание от господаря си за непристойните си мисли.

Но признанието му изяснило цялата мистерия, която така измъчила Ягю, и той не пожелал да наказва невинния млад придружител. Просто бил доволен, че чувството му не го е излъгало.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Концепцията за Аз-а в дзен-будизма

 

 

Подходът на дзен  към реалността, който може да се дефинира като преднаучен, понякога е и антинаучен, в смисъл, че дзен се движи в посока, точно обратна на тази, която науката преследва. Не е необходимо да се твърди, че дзен се противопоставя на науката просто, за да се разбере дзен, човек трябва да заеме позиция, пренебрегвана досега или дори отричана от учените като “ненаучна”.

Науките без изключение са центробежни, екстравертни и гледат “обективно” на нещата, които изучават. Тяхната позиция е нещата да се държат на разстояние и никога да няма стремеж към отъждествяване с изучавания обект. Дори когато се вгледат навътре, в самите себе си, те внимателно проектират навън това, което е вътре, отчуждавайки се максимално от самите себе си, сякаш това, което е вътре, не им принадлежи. Те безкрайно се страхуват да не са “субективни”. Но ние трябва да помним, че докато стоим отвън, сме външни хора и точно поради тази причина не сме способни да разберем самото нещо, можем да узнаем единствено неща за него, а това означава, че никога няма да разберем какво представлява истинският ни Аз. Следователно, колкото и да го желаят, учените не могат да очакват, че някога ще постигнат Аз-а. И затова дзен ни съветва да обърнем посоката, ако държим наистина да се запознаем с Аз-а. Казано е, че за точното изучаване на човешкия род трябва да се съсредоточим върху човека - в този случай човекът трябва да се възприема като “Аз” - защото по принцип човешкият род, а не животинският, има съзнание за Аз-а. Мъжете и жените, които не са устремени към опознаването на А-за, за жалост трябва да преминат през нов цикъл на раждане и смърт. “Да познаеш себе си” значи да разбереш какво представлява твоят собствен Аз.

Доколкото обективира Аз-а, научното познание за него не може да бъде истинско познание. Научната посока на изследване трябва да се обърне и Аз-ът да се хване отвътре, а не отвън. Това означава, че Аз-ът може да познае себе си, без да излиза извън себе си. Някой може да попита: “Как е възможно? Знанието винаги предполага дихотомия на знаещ и обект на познанието.” На това ще отговоря: “Самопознанието е възможно само, когато се постигне тъждественост на субекта и обекта, с други думи, когато научното изследване изчерпа себе си, каже сбогом на лабораторните оръжия и признае, че по-нататъшно придвижване е невъзможно, освен ако не надскочи себе си, изпълнявайки чудотворен скок в сферата на абсолютния субективизъм”.[10]

Сферата на абсолютната субективност е обиталището на Аз-а. “Обитава” не е съвсем точно, защото то подсказва само статичния аспект на Аз-а, а Аз-ът е в състояние на непрекъснато движение и “ставане”; едновременно е нула, която е статичност, но и безкрайност, движеща се през цялото време. Аз-ът е динамичен.

Може да се сравни с кръг, който няма периферия, с шунята (празнотата), а също и с центъра на кръга, център, който е навсякъде и никъде. Аз-ът е точката на абсолютна субективност, която може да предаде чувството на неподвижност и спокойствие. Но тъй като тази точка може да бъде преместена навсякъде, където пожелаеш, на безкрайно много места, такава точка всъщност няма. Точката е кръгът и кръгът е точката. Това привидно невъзможно чудо се осъществява, когато посоката, следвана от науката се обърне към тази на дзен. Всъщност дзен е изпълнителят на тази невъзможност.

И така, тъй като Аз-ът се движи от нула до безкрайност и от безкрайност до нула, той по никакъв начин не може да бъде обект на научно изследване. Представлявайки абсолютна субективност, той се изплъзва от всичките ни опити да го локализираме в обективно определени параметри. Ние не можем да експериментираме с него по известните на науката начини, точно защото така се изплъзва и не може да бъде уловен. Не можем да го впримчим с помощта на обективно конструирано средство. Дори с помощта на всички научни таланти, това никога не може да стане, защото не е в природата на нещата, в съгласие със сферата им на действие. Когато е точно настроен, Аз-ът знае как да открие сам себе си без да преминава през процеса на обективация.

По-горе цитирах книгата на Де Ружмон “Търсенията на западния човек”, в която той отделя “личността” и “машината” като две определящи доминанти в западния стремеж към разбиране на реалността. Той пише, че първоначално “личност” е термин, с който си служи римското право. Когато християнството повдига въпроса за Троицата, учените-богослови започват да го използват в теологията, както се вижда от термини като “божествена личност” и “човешка личност”, хармонично слети в Христос. В сегашната си употреба терминът има нравствено-психологическо значение, а също носи и всичките исторически натрупвания. В последна сметка обаче проблемът за личността може да се сведе то този за Аз-а.

Личността на Де Ружмон е дуалистична по природа и вътре в нея винаги се осъществява някакъв вид конфликт. Този конфликт, или напрежение, противоречие, съставлява същината на личността и от това съвсем естествено следва, че чувството на страх и несигурност тайно съпътстват всичките й дейности. Всъщност, можем да кажем, че точно това чувство подтиква личността към небалансирани актове на страст и насилие. Чувството е в основата на всички човешки действия, а не диалектическите главоблъсканици. Първа е психологията, а после логиката и анализа, а не обратно.

Следователно, съгласно Де Ружмон, за западните хора е не възможно да преминат отвъд дуализма, пронизващ самото естество на личността, докато са вкопчени в историко-теологичната си традиция на Бога-човек или човека-Бог. Точно този дуалистичен конфликт на несъзнаваното и създаваното от него чувство на безпокойство, кара западните хора да предприемат рисковани начинания във времето и пространството. Те са изцяло екстравертни, а не интравертни. Вместо да се вгледат навътре в природата на личността и така да я уловят, те се опитват да разрешат обективно дуалистичния конфликт, като го поставят на интелектуален план. Колкото до самата личност, нека цитирам Де Ружмон:

 

“Личността” е въпросът и отговорът, тя е чистото действие и никога факт или обект, затова пълният анализ на фактите и обектите никога няма да даде неоспорими доказателства за нея.” (стр. 50)

“Личността никога не е тук, или там, а е в действие, в напрежение, в стремителен порив - много по-често, отколкото в хармония, каквато се усеща в музиката на Бах.” (стр. 55)

 

Това звучи добре. Личността е наистина това, което Де Ружмон описва и е в съответствие с това, което будистите биха казали за атман[11], който се е разтворил - вишанкара. Но това, което махаяна[12]-будистът би искал да запита автора на горния цитат е: “Кой си ти - казващият всички тези неща от концептуална гледна точка? Искам да разговарям с тебе - лично, конкретно или екзистенциално. Когато ти казваш: ‘Докато аз съм жив, живея в противоречие’, кой е този ‘Аз’? Когато казваш, че фундаменталната антиномия на личността трябва да бъде поета от вярата, кой е този който поема вярата. Зад вярата, опита, конфликтите трябва да има жив човек, който прави всичко това.”

Ето една история за дзен-монах, който пряко и конкретно разбира проблема за личността и показва на питащия го за какво става въпрос. По-късно монахът станал известен с името Обаку Ки-ун (починал 850г.) и бил един от великите дзен-учители по време на династията Тан. Управителят на областта веднъж посетил манастира на Обаку. Двамата заедно с настоятеля инспектирали помещенията. Когато стигнали до стаята, в която били закачени портретите на предишните настоятели, управителят посочил един от тях и попитал:

- Кой е този?

- Предишният настоятел.

Вторият въпрос на управителя бил:

- Това е портретът му, а къде е личността?

На този въпрос настоятелят на могъл да отговори. Управителят обаче настоявал за отговор. Настоятелят бил отчаян, защото сред своите последователи не намирал някой, способен да даде задоволителен отговор. Накрая той се сетил за странния монах, който наскоро бил потърсил убежище в манастира и прекарвал времето си в поддържане на дворовете идеално изметени и в добър ред. Помислил си, че този странник, който изглеждал като дзен-монах, може би ще успее да отговори. Управителят се обърнал и към него с уважение:

- Почитаеми господине, за съжаление тези господа тук не могат да отговорят на въпроса ми. Ще бъдете ли така добър Вие да опитате?

- Какъв е въпросът Ви? - рекъл монахът.

            Управителят му разказал какво се случило и повторил въпроса си:

            - Тук е портретът на предишния настоятел, а къде е личността му?

            Монахът мигновено казал:

            - О, управителю!

            - Да, почитаеми господине! - отвърнал управителят.

            - Този пък почитаем господин къде е? - така решил въпроса монахът.

Учените, включително теолозите и философите, се стремят да бъдат обективни и да избягват всяка субективност, каквото и да означава тя. Те строго се придържат към възгледа, че нещо заявено е вярно само, когато е обективно преценено и потвърдено, а не просто субективно или лично преживяно. Те забравят факта, че личността неизменно живее не концептуално или научно дефиниран, а личен живот. Колкото и да са точни, обективни или философски дефинициите, които се дават, личността изживява не дефиниции, а самия живот, и точно този живот е предмет на човешкото изучаване. Въпросът не е в обективността или субективността. Това, което жизнено ни засяга, е ние самите лично да открием къде е този живот, как се живее. Личността, която познава себе си, никога не изпада в зависимост от теории, никога не пише книги, никога не си позволява да напътства другите, тя винаги живее своя уникален, свободен, съзидателен живот. Какъв е той? Къде е той? Аз-ът познава себе си отвътре и никога отвън.

            Както се вижда от историята за Обаку и управителя, ние обикновено се задоволяваме с портрета или подобието и представяйки си човека мъртъв, не успяваме да отговорим на въпроса на управителя: “Тук е портретът, а къде е личността?” Нека предадем основната теза на историята с помощта на съвременния изказ: “Съществуването (включително и личността) се поддържа чрез непрекъснато изнамиране на относителни решения и полезни компромиси.” Идеята за раждането и смъртта е относително решение, а създаването на портрети е вид сантиментално полезен компромис. Що се отнася до присъствието на действително живата личност обаче, нищо такова не е възможно и оттук въпроса на губернатора: “Къде е личността?” Обаку бил дзен-монах и без да губи време го събудил от изтъкания от сънища  концептуален свят с възгласа: “О, управителю!” Отговорът дошъл веднага: “Да, почитаеми господине!” Тук цялостната личност просто изскача от затвореното пространство на анализа, абстракциите и концептуализациите. Когато това се случи, ние вече знаем коя е личността, къде е тя и кой е Аз-ът. Ако личността се отъждествява само с действията си и нищо повече, тя е не жива, а интелектуализирана, това не е нито моят Аз, нито път вашият.

             Джошу Джушин (778-897 г.) бил запитан от един монах:

- Какво представлява моят Аз?

             Джошу отвърнал:

                        - Изяде ли си кашата за закуска?

                        - Изядох я.

                        - Тогава си измий паничката.

            Яденето е действие, миенето също, но това, което се търси в дзен, е самият деятел, този, който яде и пие, и докато тази личност не бъде уловена екзистенциално или експериментално, човек не може да говори за действието. Кой е този, който осъзнава действието и който ви предава информация за това осъзнаване и кой сте вие, за да казвате всички тези неща не само на себе си, но и на другите. “Аз”, “ти”, “тя” или “то” - всички те са само местоимения, означаващи “нещо” зад тях. Кой е това “нещо”?

Друг монах попитал Джошу:

- Какво представлява моят Аз?

Джошу казал:

- Виждаш ли кипариса в двора?[13]

Всъщност учителят изисквал не виждането, а виждащия. Ако Аз-ът е оста на спиралата, а никога не е обективиран или “фактуализиран”, той все пак е там и дзен ни казва да го сграбчим с голи ръце и да покажем на учителя това, което е неуловимо, необективируемо или недостижимо (фукатоку­- яп., пу-ко-те - кит., анупалабхдха - санскр.). Както можем да видим, точно тук е несъответствието между дзен и науката. Трябва да припомним, че дзен няма никакви възражения срещу научния подход към реалността, дзен само иска да каже на учените, че техния подход не е единствен, че има и друг, който е по-пряк, по-вътрешен, по-реален и по-личен; учените биха го нарекли субективен, но той не е такъв по начина, по който те биха го дефинирали и определили.

В тази лекция използвам личността, индивидуалността, Аз-а и егото като синоними. Личността е нравствена или волева, индивидуалността се изгражда в контраст с всякакви групи, его-то е психологично, а Аз-ът е едновременно нравствен и психологичен, като има и религиозно значение.

От гледна точка на дзен  това, което е уникално и психологично в опита на Аз-а, е, че той е наситен с чувство за автономност, свобода, самоопределение и накрая съзидателност. Хокоджи попитал Басо До-ичи (починал 788 г.): “Коя е личността, която пребивава съвсем сама сред десетте хиляди неща (дхарми)?” Басо отвърнал: “Ще ти кажа като погълнеш Западната река на една глътка.” Ето така изглежда постигането на Аз-а или личността. Психолозите и теолозите, които говорят за снопа от последователни възприятия или впечатления, за Идеята, за принципа на общността, за динамичната тоталност на субективното преживяване, или за несъществуващата ос на криволичещи човешки дейности, са хората, които се движат в посока, точно обратна на дзен. И колкото по-бързо се движат, толкова повече се отдалечават от дзен. Следователно аз твърдя, че науката или логиката се обективни и центробежни, а дзен е субективен и центростремителен.

Някой беше писал: “Всичко отвън казва на индивида, че той е нищо, а всичко отвътре го убеждава, че той е всичко.” Това е забележително изказване, защото точно определя чувството, което всеки един от нас изпитва, когато спокойно се вгледа надълбоко, в най-вътрешната област на съществото си. Там нещо ще се движи и ще му нашепва, все още с тихичък глас, че не е роден напразно. Някъде другаде прочетох: “Човек минава сам през изпитанията, сам пресича пустинята, сам прониква в света.” Но нека човек се вгледа в себе си с цялата си искреност и тогава ще разбере, че не е самотен, окаян и изоставен, че съществува едно чувство на великолепна, царствена самота, изцяло основана на самата себе си и въпреки това неотделена от всичко съществуващо. Тази уникална ситуация, привидно или обективно противоречива, се постига, когато човек подхожда към реалността по пътя на дзен. Това, което го кара да се чувства по този начин, идва от личното преживяване на оригиналното, творческо начало, заложено в него, и осъзнавано когато се премине отвъд сферата на интелектуализирането и абстракциите. Съзидателността се отличава от простия динамизъм. Тя е отличителен белег на самоопределящата се деятелна сила, наречена “Аз”.

Индивидуалността също е важна в очертаването на Аз-а, но тя е повече политическа и етическа и е тясно свързана с идеята за отговорност. Тя принадлежи към сферата на относителността и е склонна да се свързва със силите на самоутвърждаването. Тя винаги мисли за другите и в този смисъл е контролирана от тях. Когато ударението е поставено върху индивидуализма, преобладава ограничаващото чувство на напрежение. В това няма свобода, няма спонтанност, а дълбока тежка атмосфера на забрани, потъпкване и угнетеност, притискащи човека, и резултатът е психологическо безпокойство във всичките му възможни форми.

Индивидуацията е обективно понятие, разграничаващо хората един от друг. Когато различието стане изключително, тогава желанието за власт надига глава и често става неконтролируемо. Ако е много силно или в някаква степен негативно, човек болезнено усеща всякакви коментари и критика. Този тип съзнание понякога ни вкарва в бездната на ужасяващо робство, напомнящо на Sartor Resаrtus на Карлайл. “Философията на дрехите” е философия на един привиден свят, където всеки се облича заради другите и се опитва да изглежда различен от това, което всъщност е. Това е интересно, но когато стигне твърде далеч, човек загубва своята оригиналност, става смешен и се превръща в маймуна.

Когато този аспект на Аз-а стане преобладаващ, истинският Аз се изтиква назад и често се свежда до нещо несъществуващо, което означава, че е потъпкан. Всички ние знаем какво означава това потъпкване. Но съзидаващото несъзнавано не търпи подобно отношение, то ще утвърди себе си по един или друг начин. И когато не може да утвърди себе си по естествен за него начин, то ще строши всички бариери, в някои случаи чрез насилие, а в други - патологично. И в двата случая истинският Аз е безнадеждно съсипан.

Притеснен от този факт, Буда изложил учението за аннатта или ниратма, или не-егото, за да ни пробуди от съня на привидностите. Дзен-будизмът обаче не бил съвсем доволен от този по-скоро негативен път на представяне на учението и решил да го демонстрира по най-утвърдителния и най-прекия възможен начин, така че последователите му да не направят грешка в подхода към реалността. Нека дадем един пример от живота на Риндзай Гиген (починал 867 г.):

Един ден той произнесъл следната проповед:

- Има един истински човек без ранг в масата гола плът, който влиза и излиза през вратата на лицето ви (т. е. органите на сетивата). Тези, които още не сте го видели, гледайте, гледайте!

Някакъв монах излязъл напред и запитал:

- Кой е този истински човек без ранг?

Риндзай хванал монаха за гушата и викнал:

- Говори, говори!

Монахът се поколебал.

Риндзай отпуснал ръце и рекъл:

- Каква жалка засъхнала бърсалка за задник е този![14]

 

“Истинският човек без ранг” е понятието, което Риндзай използва, за да обозначи Аз-а. Почти цялото му учение е изключително съсредоточено върху този човек (нин, жен) или Личността, която понякога е наречена “човекът на Пътя” (донин или дао жен). Може да се каже, че Риндзай е първият учител в историята на китайската дзен-мисъл, който категорично утвърждавал присъствието на този Човек във всяка фаза на нашата човешка жизнена активност. Той никога не се уморявал да насочва последователите си към осъзнаването на този човек или истинския Аз. Истинският Аз е вид метафизичен Аз, противоположно на психологическия или етичен Аз, който принадлежи към ограничения свят на относителността. Човекът на Риндзай има определения като “без ранг” или “независим от” (му-йе, у-и), или “без дрехи”[15] - всички тези определения ни насочват към “метафизичния” Аз.

След тези встъпителни бележки, нека продължим с един много обширен цитат от Риндзай, относно възгледите му за Човека, или Личността, или Аз-а, тъй като смятам, че той е  изразил схващанията си по много убедителен начин, което пък ще ни помогне да разберем идеята на дзен за

Аз-а.

 

Риндзай за Аз-а, или “Този, който в този момент, право пред нас,

самотно и просветлено, с пълно осъзнаване, слуша тази беседа

за Дхарма”.[16]

 

                                                           1.

[След като говори за трите тела на Буда (трикая), Риндзай продължава:]

Напълно сигурен съм, че всички тези неща не са нищо повече от сенки. О, почитаеми господа! Вие трябва да опознаете Човека (жен), който играе с тези сенки, защото той е източникът на всички Буди и убежище на следващите Пътя, където и да са те.

Този, който слуша и тълкува Дхармата, не се намира нито във физическото тяло, нито в стомаха, нито в черния дроб, нито в бъбреците. Кой е този, който разбира всичко това? Това е Този, който стои точно пред вас, в пълна осъзнатост, без ясно различима форма и в самотна яснота. Точно Той разбира как да говори за Дхармата и как да слуша за нея.

Когато успеете да видите това, вече не се различавате по никакъв начин от Буда и патриарсите. [Този, който разбира] съществува непрекъснато през всички времена. Той е навсякъде, където могат да проникнат очите ни. Само поради афективните пречки интуицията е прекъсната; само поради въображението ни Реалността е обект на диференциация. Следователно, ние се подчиняваме на трансформациите в трите свята, измъчвайки се от всякакви болки. Аз смятам, че няма нищо по-дълбоко от това [от Този] и по тази причина всеки един от нас би могъл да постигне в себе си освобождаването му.

О, следовници на Пътя! Съзнанието е безформено и прониква навсякъде. С очите то вижда, с ушите - чува, с носа усеща ароматите, с устата спори, с ръцете хваща, а с краката ходи насам-натам.

 

                                               2.

 

О, следовници на Пътя, Този, който точно сега, право пред нас, в самота и в пълно съзнание, слуша [учението за Дхарма] - този Човек (жен) не се застоява никъде нито за миг, свободно се движи в десетте посоки, той е господар на самия себе си в трите свята. Въвлечен във всякакви ситуации, различаващ всичко, той не може да бъде принуден да се отвърне [от това, което е].

С една светкавична мисъл той ще проникне в света на Дхарма. Когато срещне Буда, той ще говори като Буда, когато срещне патриарх - като партриарх, когато срещне архат - като архат, когато срещне гладен дух - като гладен дух.

Обръщайки се навсякъде, той ще преброди всички земи, ще раздава учението си на всички същества и въпреки това няма да е извън една мигновена мисъл.

Където и да иде, той остава чист, неопределен, светлината му прониква в десетте посоки, а безбройните неща са от една и съща Такъвост.

 

                                                3.

 

Какво представлява истинското разбиране? Вие сте тези, които се въвличат във всички ситуации: обикновени и сакрални, скверни и чисти, вие сте тези, които обитават всички земи на Буда, влизат в кулата на Майтрея, в Дхарма-света на Вайрочана и където и да влизате, вие изявявате съдържанието на Земята [четирите степени на ставането]: раждане, съществуване, разрушение, изчезване.

Когато се появил на света, Буда завъртял великото колело на Дхармата и преминал в Нирвана [вместо да остане завинаги в света, както ние обикновените същества бихме очаквали]. Въпреки това, няма следи от неговото пребиваване в света и от неговото оттегляне - също. Ако се опитаме да проследим неговото раждане и смърт, няма да успеем.

Влизайки в Дхарма-света на Нероденото, той преброжда всички земи. Влизайки в света на Лотосовата утроба, той вижда, че всички неща обитават Пустотата и нямат собствена реалност. Единственото същество, което наистина Е, е човекът на Дао (дао-жен), който, независещ от нищо, в този момент слуша моята беседа за Дхарма. И този човек е майката на всички Буди.

Следователно Буда е роден от това, което не зависи от нищо. Когато  се разбере независещото от нищо, тогава и Буда не е недостижим.

Казва се, че човекът постигнал такова проникновение има истинско разбиране.

Учените, не знаейки това, се вкопчват в имена и фрази и така остават блокирани от имената, независимо дали са обикновени или мъдри. Когато възгледът им за Пътя е препречен по този начин, те не могат да го видят ясно [Пътя].

Дори дванадесетте деления на учението на Буда не са нищо повече от думи и изрази [а не реалности]. Не разбирайки това, учените са склонни да извличат смисъл от думите и фразите. Тъй като всички те зависят от нещо, неизбежно се оплитат в причинността и не могат да избягат от цикъла на раждане и смърт в трите свята.

Ако искате да трансцендирате раждането и смъртта, идването и заминаването, и да бъдете свободни и необвързани, трябва да опознаете Човека, който в този момент слуша беседата за Дхармата. Той е този, който няма нито образ, нито форма, нито корени, нито тяло и който, без да има постоянно убежище, е преизпълнен с активност.

Той участва във всички ситуации и не крие дейността си, но въпреки това се явява от нищото. Следователно, в момента, в който се втурнете след него, той вече е далеч, колкото повече се доближавате, толкова повече се отдалечава той. Името му е “Тайна”.

 

                                               4.

 

Съществува единствено Този, който стои право пред всички следовници на Пътя в този момент, слушайки моята беседа за Дхармата; него огън не го гори и вода не може да го удави, дори когато влиза в Нарака по трите пътеки на Злото, той се шляе, сякаш е в градина; той не е обременен от кармичните последствия, дори когато влиза в сферата на гладните духове и животните. Защо е така? Защото той не познава желанието да избяга от обстоятелствата.

Ако обичате мъдростта и ненавиждате баналното, вие сте затънали в океана на раждането и смъртта. Страстите на злото съществуват, защото съществува съзнанието; когато нямате съзнание (ум), какви страсти на злото ще ви обвържат? Когато се освободите от разграничения и привързаности, вие веднага и без усилие ще постигнете Пътя. Докато се суетите между човеците с объркано съзнание, вие сте обречени да се връщате към сферата на раждането и смъртта, колкото и безброй калпи да се опитвате да овладеете Пътя. По-добре е да се върнете обратно в манастира си и да седнете спокойно с кръстосани крака в залата за медитация.

 

                                                 5.

 

О, следовници на Пътя! Вие, които в този момент слушате моята беседа за Дхармата, не сте тези четири елемента [които съставляват тялото ви]. Вие сте това, което използва четирите елемента. Когато успеете да видите това [истината], тогава ще бъдете наистина свободни да идвате и да си отивате. Докъдето погледът ми стига, няма нищо, което бих отхвърлил.

 

                                                  6.

 

[Веднъж учителят произнесъл следната проповед]:

 

Това, което е нужно на изучаващите Пътя, е да вярват в себе си. Не търсете навън. Когато сте обърнати навън, несъществените подробности просто ви поглъщат и ще се усетите изцяло неспособни да отличите правилното от погрешното. Ще ви кажат, че има Буди и Патриарси, но това са просто словесни следи, оставени по пътя на истинската Дхарма. Ако се случи да срещнете човек, който ще ви представи думите и фразите, свързани с присъщите им дуалистични усложнения, вие се обърквате и у вас назрява съмнение. Без да знаете какво да правите, тръгвате по близки и приятели да задавате всякакви въпроси. Вие сте напълно загубени. Хората с изключителни характери не си губят времето да се въвличат в спорове и празни приказки за госта и нашественика, правилното и погрешното, материята и богатството.

Аз[17] съм застанал тук като човек, който не отдава значение на различията между монаси и миряни. Който и да се представи пред мен, знам откъде произлиза. Каквото и да се опитва да приеме, знам че той неизменно е изградил опора в думите, отношенията, буквите, фразите, а те винаги са просто сънища и миражи. Аз виждам само човека, способен да овладее всяка възможна ситуация, защото той е тайнствената тема на всички Буди.

Ситуацията на Буда не може сама да прогласи себе си като такава. Човекът, поел по Пътя (дао-жен или доин) на независимостта, е този, който овладява ситуацията.

Ако при мен дойде човек и каже: “Търся Буда”, аз се държа в съгласие с възникналата ситуация на чистота. Ако дойде човек и ме пита за бодхисатва[18], аз съм в съгласие с възникналата ситуация на състрадание (маитри или каруна). Ако дойде човек и ме пита за бодхи [или просветление], аз съм в съгласие със ситуацията на несравнима красота. Ако дойде някой и ме пита за нирвана, аз съм в съгласие със ситуацията на ведро спокойствие. Ситуациите могат да се променят безкрайно, но човекът не се променя. Така, [казано е]: “[То][19] приема форми в съгласие с условията, както луната се отразява [различно] във водата.”

[Тук вероятно ще има нужда от кратко обяснение. Бог, доколкото остава сам в Себе си, със Себе си и за Себе си, е абсолютната субективност, самата шунята. В момента, в който се раздвижи обаче, той е създателят и поражда света с всичките му безкрайно променливи ситуации и условия. Първичният Бог или Божествената същност не е останал в Своята предишна самота, той е в множеството на нещата. Човешката способност за съждение, която е от времето и е време сама по себе си, е причина за това често да Го забравяме и да Го поставяме извън нашия свят на време, пространство и причинност. На пръв поглед будистката терминология доста се различава от християнската, но когато се задълбочим достатъчно, виждаме как двата потока се пресичат или произтичат от един и същи източник.]

 

                                               7.

 

О, следовници на Пътя, крайно необходимо е да намерите истинското разбиране, за да се движите свободно по света, без да се оставяте на заблудите на всички тези нечовешки духове [с други думи, на фалшивите водачи в дзен].

Аристократ е този, който не се товари с нищо, пребивавайки в състояние на спокойно недеяние. Ежедневието му не е белязано от нищо необикновено.

Докато се опитвате да търсите собствените си части извън себе си [все едно не ги притежавате от самото начало], сред вашите ближни, вие правите грешка. Може да се опитвате да намерите Буда, но той не е нищо повече от име. Познавате ли Този, който движейки се така, търси [нещо някъде]?

Будите и Патриарсите се появяват в десетте сфери на миналото, настоящето и бъдещето и тяхната цел е не друга, а търсенето на Дхармата. Всички следовници на Пътя [Бодхи], които сега го изучават, търсят Дхармата и нищо друго. Когато я постигнат, задачата им е изпълнена. Ако не успеят, те отново ще трансмигрират по петте пътеки на съществуването.

Какво е Дхармата? Нищо друго, освен Съзнанието. Съзнанието няма форма и прониква в десетте сфери, а активността му се проявява пряко пред нас. Хората не вярват в това. Те се опитват да открият имена и фрази, въобразяват си, че Буда-Дхармата е в тях. Колко далече са от истината! Все едно от Земята до Небето.

О, следовници на Пътя! За какво мислите са моите проповеди? Те са за Съзнанието, което е както в мъдрия човек, така и в обикновения човек, както в омърсените хора, така и в чистите хора, както в светските хора, така и в религиозните хора.

Проблемът е, че вие[20] не сте нито мъдри, нито обикновени, нито светски, нито религиозни. Точно вие поставяте имена на светското и религиозното, на обикновеното и на мъдрото. Но нито светското, нито религиозното, нито мъдрото, нито обикновеното могат да дадат име на този Човек (жен).

О, следовници на пътя! От вас зависи да схванете [тази истина] и свободно да я използвате. Не се привързвайте към думите. [Истината] е наречена “тайнствената тема”.

 

                      

 

8.

 

Човекът с изключителен характер никога не може да бъде отклонен от хората покрай него. Където и да се намира, той е господар на самия себе си. Нещата винаги са му наред.

В момента, в който се появява една-едничка мисъл, заразена със съмнение, злите духове идват, за да завладеят съзнанието. Щом бодхисатвата допусне съмнение, мигновено се появява и добра възможност за дявола, господаря на раждането и смъртта. Пазете съзнанието от объркване, не се стремете към външни неща!

Когато назреят условията, оставете ги да се просветлят. Вие просто вярвате в Този, който действа в настоящия момент. Той не ангажира себе си по някакъв точно определен начин.

Мигновено щом в съзнанието ви се породи мисъл, възникват и трите свята с всичките им условия, които се класифицират според шестте полета на сетивата.  Ако продължавате да действате в отговор на условията около вас, каква е нуждата ви? 

В едно мигновение на мисълта вие влизате и в омърсеното, и в чистото, в кулата на Майтрея и в Земята на Трите Очи. Където и да вървите по този начин, не виждате друго, освен празни думи.

 

                                               9.

 

О, следовници на Пътя, колко е трудно човек да остане истински верен на себе си. Буда-дхармата е дълбока, загадъчна и неизмерима, но веднъж разбрана, колко лесна става тя! По цял ден говоря на хората какво е Дхармата, но учениците ми изглежда не обръщат никакво внимание на моите приказки. Колко хиляди пъти са държали нещата в ръцете си. И въпреки това всичко е останало в пълен мрак.

[Дхармата] няма никаква форма, но колко ясно показва себе си в своята самотност. Тъй като им липсва вяра обаче, те се опитват да я разберат чрез имена и думи. Половин век от живота им просто се пропилява във влачене на мъртво тяло от една врата до друга. Носят се дивашки из цялата страна, мъкнейки на гръб торба [пълна с празните думи на малоумни учители]. Ямараджа, Господарят на Долния свят, със сигурност ще им поиска сметка за всички износени сандали някой ден.

О, Почитаеми господа, когато казвам, на учениците, че няма Дхарма, докато се търси навън, те не могат да разберат. Не биха се обърнали навътре, за да потърсят нейния смисъл. Предпочитат да седят с кръстосани крака срещу стената, с език, залепен за небцето, съвсем неподвижни. Те мислят, че това е будизмът, практикуван от Патриарсите. Така допускат голяма грешка. Ако приемем, че от вас се изисква само състояние на неподвижна чистота, значи да признаем [мрака на] Невежеството[21] за ваш господар[22]. Учителите от древността са казвали: “Човек трябва да се ужасява от катранената бездна на спокойствието.” Това не се различава от казаното по-горе. Ако [от друга страна] приемем, че правилното е подвижността, целият растителен свят знае какво е тя. Обаче това не би могло да се нарече Дао. Подвижността е в същината на вятъра, а неподвижността е в същината на земята. Но нито вятърът, нито земята имат своя собствена същност.

Ако се опитате да уловите [Аз-а] докато се движи, той ще застане неподвижен, ако се опитате да го уловите, докато е неподвижен, той ще се раздвижи. Той е като риба, която въпреки бушуващите вълни, плува свободно в дълбокото. О, Почитаеми Господа, подвижността и неподвижността са два аспекта на [Аз-а], когато го наблюдаваме обективно, а всъщност няма друго освен самият Човек-Път (дао-жен), който не зависи от нищо и свободно използва [двата аспекта на реалността] като понякога се движи, а понякога не... [Повечето ученици се заплитат в мрежата на тая дихотомия.] Но ако има човек, чиито възгледи са отвъд обичайните коловози на мисълта[23] и той дойде при мен, аз ще действам с цялото си същество[24].

О, Почитаеми господа, това е проблемът, на който учениците трябва да се посветят с цялото си сърце, защото тук няма време дори за едно дихание. То е като блясъка на светкавицата или искрата на кремъка. [Човек примигва] и цялата работа вече е отминала. Ако очите на ученика са спокойно насочени, всичко е загубено. В момента, в който мобилизирате съзнанието си, то се изплъзва; в момента, в който мисълта се обърква, то ви обръща гръб. Разбиращият човек ще схване, че то е право пред Него[25].

О, Почитаеми Господа, влачейки торбата с паничка за просия и пълно с мръсотии тяло[26], вие търчите от врата на врата в очакване на намерите някъде Буда или Дхармата. Но знаете ли вие, кой е Този, който обикаля по този начин, търсейки нещо? Той няма корен, нито стебло, той е максимално динамичен. Може да се опитвате да го хванете, но той отказва да бъде вързан, може да се опитвате да се отървете от него, но той не може да бъде изгонен. Колкото повече се стремите да го достигнете, толкова повече той се отдалечава от вас. Зарежете ли го обаче - я, виж ти! - той е право пред вас.  Ясно чувате свръхестествения му глас. Тези, които нямат вяра, безцелно погубват скъпоценния човешки живот.

О, следовници на Пътя, той е, който в една мисъл-мигновение прониква в Света на Лотосовата Утроба, в Земята на Вайрочана, в Земята на Освобождението, в Земята на Свръхестествените сили, в Земята на Чистотата, в Света на Дхарма. Той прониква в оскверненото и в чистото; в обикновеното и в мъдрото. Той е, който прониква и в сферата на животните, и в сферата на гладните духове. Където и да проникне, не можем да открием никаква следа от раждането и смъртта му, колкото и да се мъчим да го определим (локализираме). Това, което притежаваме, са само тия празни думи, те са като цветя от въздушен мираж. Не си струва усилията да ги ловим. Печалба и загуба, да и не - всички дихотомии трябва да се изоставят тутакси...

Колкото до начина, по който аз, планинският монах, се справям със себе си, независимо дали утвърждавам или отричам, той е в съгласие с истинското [разбиране]. Весело и свободно прониквам във всички ситуации и се държа сякаш изобщо не съм ангажиран с нищо. Както и да се променят обстоятелствата покрай мене, те не могат да ме засегнат. Ако някой има изисквания към мен, аз просто излизам насреща му. Той не може да ме разпознае. Тогава слагам няколко ката дрехи и учениците начеват собствените си интерпретации, несъзнателно омотани от моите думи и фрази. Но на тях изцяло им липсва силата да разграничават! Те се хващат за дрехите, които нося, и различават цветовете им - синьо, жълто, червено и бяло. Но като смъкна дрехите и остана в състояние на чиста празнота, те са зашеметени и съвсем изгубени, панически се чудят какво да кажат, а аз нямам нищо върху себе си. Тогава ще се обърна към тях и ще им река: “Разпознавате ли Човека, стигнал отвъд нуждата да се покрива?”. И най-после те ще обърнат глави и ще ме познаят [във формата]!

О, Почитаеми Господа, пазете се да не приемете дрехите [за реалности]. Дрехите не са самоопределящи, Човекът е този, който слага различни дрехи - дрехи на чистотата, дрехи на нетленното, дрехи на просветление (бодхи), дрехи на нирвана, дрехи на Патриарси, дрехи на Буда. О, Почитаеми Господа, ние тук имаме само звуци, думи, и те с нищо не са по-добри от дрехите, които сменяме. Движението от стомаха минава през дробовете и диханието, минаващо през зъбите, произвежда различните звуци. Когато се артикулират, те имат лингвистичен смисъл, но се вижда ясно, че нямат субстанция.

О, Почитаеми Господа, чрез звуците и думите навън и чрез промяна на формите на съзнанието отвътре, ние мислим и чувстваме, и всичко това са дрехи, които обличаме. Не допускайте грешката да приемате дрехите, които хората обличат, за реалности. Ако я карате така, дори след неизброимо количество калпи, ще си останете специалисти по облеклото и нищо повече. Ще трябва да скитате в трите свята и да се въртите в колелото на раждането и смъртта. Нищо не може да се сравни с живота в недеяние, а един стар учител е казал:

            Срещам [го] и въпреки това не [го] знам,

Разговарям [с него], но името [му] е неизвестно.

 

            Причината, поради която учениците в наше време са неспособни [да стигнат до реалността], е, че тяхното разбиране не стига отвъд имената и думите. Занимават се най-вече да записват в красивите си бележници думите на някои малоумни, изкукуригали учители и като ги опаковат с три, не ами с четири ката хартия, да ги сложат на сигурно място в торбата, за да ги опазят от любопитството и използването им от други хора. Мислейки, че тези думи на учителите носят дълбоката тема [за Дхармата], те ги ценят изключително много. Каква огромна грешка извършват! Ох, горките последователи! Какъв сок очакват да покапе от старите, изсушени кости? Има някои, които не знаят какво е добро и какво - лошо. Четат различни писания и след сума разсъждения и изчисления, те събират няколко фрази [които използват за собствените си цели]. Все едно някой е погълнал куп мръсотия, а после я повръща, за да я предаде на другите. Този, който като дърта клюкарка разнася слухове от уста на уста, ще пропилее живота си напразно.

            Понякога казват: “Ние сме смирени монаси” - и когато другите ги попитат за будисткото учение, млъкват и нищо не могат да кажат. Очите им като че гледат в тъмнината, а устата им приличат на изкривен прът[27]. Дори когато Майтрея се яви в този свят, тия са обречени да идат в ада и да изстрадат големи мъки.

            О, Почитаеми Господа, като търчите така усърдно от едно място на друго, какво търсите? Единственото ви постижение ще са дюстабаните. Няма Буди, които могат да бъдат уловени [посредством погрешно насочените ви усилия]. Няма дао [т. е. бодхи], което да бъде постигнато [чрез празните ви стремежи]. Няма Дхарма, която може да бъде осъзната [чрез ленивото ви тършуване]. Докато търсите навън Буда, който има форма [като например 32-та знака за велика човечност], никога няма да разберете, че той е подобен на вас [с други думи, на истинското ви Аз]. Ако искате да знаете какво е първичното ви съзнание, ще ви кажа, че то не е нито свързващо, нито разединяващо. О, Почитаеми Господа, истинският Буда няма образ, истинското дао няма субстанция, истинската дхарма няма форма. Тези трите са слети в една цялост [на Реалността]. Умовете, които все още не могат да разберат това, са подчинени на тъмната обреченост на карма-съзнанието.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Коанът

 

            Коанът е  вид задача, която учителят поставя пред ученика за решаване. “Задача” не е задоволителен термин и аз предпочитам оригиналното японско ко-ан (кун-ан на китайски). “Ко” буквално означава “публичен”, а “ан” - документ. Но “публичният документ” няма нищо общо с дзен. Дзен-документът е този, който всеки от нас донася с раждането си на света и се опитва да го разгадае преди да умре.

            Съгласно една легенда в будизма махаяна, когато се появил на бял свят, Буда заявил: “Над небесата и под небесата аз съм единственият Достоен (напълно просветлен)”. Това е “документът”, който Буда ни е оставил да четем и тези, които го прочитат успешно, са последователите на дзен. В това няма никаква тайнственост, всичко е открито или “публично” и тези, които имат очи да видят, не намират никакви трудности в изявлението на Буда. Ако изобщо има някакво скрито значение, то е по-скоро у нас, отколкото в “документа”.

            Коанът е вътре в самите нас и това, което дзен-учителят може да направи, е да ни го покаже, за да го видим по-ясно, отколкото преди. Когато коанът се изнесе от несъзнаваното в полето на  съзнанието, се казва, че сме го разбрали. За да предизвика това пробуждане, коанът понякога взема диалектическа форма, но често приема, поне на повърхността, напълно безмислена форма.

Следващите коани могат да бъдат определени като диалектични:

 Учителят обикновено носи със себе си тояга, която използва, докато обикаля планинските пътеки. В днешно време тя се е превърнала в символ на авторитет в ръцете на учителя, който често прибягва към нея, за да демонстрира същината на това, което говори.  Той ще я покаже пред събраните монаси и вероятно ще каже: “Това не е тояга! Как ще го наречете?” Понякога може да направи следното изявление: “Ако кажете, че е тояга, вие “доказвате” [утвърждавате], ако кажете, че не е, вие “тръгвате против” [отричате]. Без да отричате и утвърждавате, как бихте го нарекли?” Всъщност, коан  като този е повече от диалектичен. Ето едно от решенията му, дадени от знаещ ученик. Веднъж, когато учителят поставил така въпроса, един монах излязъл напред, взел тоягата, счупил я на две и хвърлил парчетата на земята.

            Друг един учител, вдигайки своята пръчка, направил следното енигматично изявление: “Ако имате тояга, ще ви дам една, ако нямате никаква, ще ви я взема.”

            Понякога учителят съвсем основателно ще попита: “Откъде идвате?” или “Накъде отивате?”. Но той може внезапно да смени темата и да каже: “Как така ръцете ми приличат на ръцете на Буда? И как краката ми приличат на краката на магаре?”. Човек може да попита: “Какво значение има, ако ръцете ми са като тези на Буда? Що се отнася до краката ми “като на магаре”, това звучи безумно. Дори да приемем, че е така, каква връзка има този факт с граничните въпроси на съществуването, с които ние сме сериозно ангажирани?” Такъв тип въпроси и предизвикателства, поставени от учителя, могат да бъдат разглеждани като “безсмислени”, ако искате да ги опишете така.

            Нека ви дам още един-два примера за подобни “безсмислици”, поставени от друг учител. Когато ученикът попитал: “Кой е този, който остава съвсем самичък сред безброя от неща?”, учителят отвърнал: “Като погълнеш Западната река на една глътка, ще ти кажа.”. “Невъзможно” - това е мигновената ни реакция. Но историята ни казва, че тази бележка на учителя отворила тъмната стая в съзнанието на питащия.

            Същият учител сритал монаха, чиято единствена вина бил въпросът: “Какъв е смисълът на идването на Бодхидхарма в Китай?”, който всъщност означава: “Какво е същинското значение на Дхармата?”. Когато обаче монахът се вдигнал от земята, той дръзко и смеейки се от все сърце, заявил: “Странно е, че всички възможни форми на самадхи се намират на крайчеца на косъмче, а аз овладях тайното им значение в най-голяма дълбочина.” Какво е отношението между ритника на учителя и дръзкото изявление на монаха? Това никога не може да се разбере в интелектуален план. Колкото и безумно да ни изглежда всичко това, само поради навика си да концептуализираме, ние не успяваме да се изправим пред основната реалност, застанала оголена пред нас. “Безумното” всъщност има дълбок смисъл и ни кара да проникнем през покривалото, което съществува докато сме от тази страна на реалността.

 

                                                              2.

 

            Тези “въпроси и отговори” (познати като мондо в Япония) и изявления на учителя, които сега се обозначават като коани не са били такива в дните, когато наистина са се случвали. Те са били просто начин, който търсачите на истината са използвали, за да постигнат просветление и към който учителите прибягвали, за да помогнат на питащите монаси. Това, което може да се определи като по-систематичен начин за изучаване на дзен, започва с учителите от династията Сун през дванайсети век. Един от тях избрал това, което е известно като “Му” (у на китайски) на Джошу и го дал на свой ученик да медитира върху него. Историята на това “Му” е следната:

            Джошу Джушин (778-897, Джао-Джоу на китайски) бил един от великите дзен-учители по време на династията Тан. Веднъж някакъв монах го попитал: “Кучето притежава ли Буда-природа?”. Учителят отвърнал: “Му!”. “Му” (у) буквално значи “не”. Когато се използва като коан обаче, значението не се взема под внимание, става дума просто за “Му!”. На ученика се препоръчва да концентрира съзнанието си върху “Му!”, независимо дали значи “не”, “да”, или каквото и да е друго. Само “Му!” “Му!” “Му!”.

            Монотонното повтаряне на “Му!” продължава докато съзнанието бъде изцяло завладяно от него и не допуска друга мисъл. Този, който го произнася така, на ум или на глас, напълно се отъждествява с него. Вече не съществува отделна личност, която повтаря “Му!”, а остава единствено “Му!”, което само повтаря себе си. Всяко движение се извършва не от личност, осъзнаваща себе си, а от “Му!” И наистина, цялата вселена е не друго, а “Му!”. “Над небесата и под небесата аз съм единственият Достоен (напълно просветлен).” “Му!” изразява “Аз-а”, който мисли по този начин. Можем да кажем, че “Му!”, “Аз” и Космическото Несъзнавано са едно и едното е три. Когато това съзнание за единство или идентичност преобладава, съзнанието е в неповторима ситуация, която аз наричам “съзнателно несъзнателна” или “несъзнателно съзнателна”.

            Но това не е още преживяване на сатори. Можем да го разглеждаме като съответствие на самадхи, означаващо “равновесие”, “единство” или “самообладание”, или “състояние на спокойствие”. За дзен  това не е достатъчно. Трябва да има някакво пробуждане, което разчупва равновесието и връща човека обратно към относителното равнище на съзнанието, когато се случва сатори. Така нареченото относително равнище обаче не е истински относително, то е междинна област между  съзнателното равнище и несъзнаваното. Когато се докосне това равнище, в обичайното съзнание нахлуват послания от несъзнаваното. Това е моментът, в който ограниченото съзнание разбира, че е вкоренено в безграничното. Казано с езика на християнството, това е мигът, в който душата чува пряко или вътрешно гласа на живия Бог. Евреите биха казали, че съзнанието на Мойсей е било в такова състояние, когато на планината Синай е чул Бог да казва: “Аз съм, Който съм”.

                       

                                                           3.

           

            Тук възниква въпросът как учителите от епохата на династия Сун са открили, че “Му” е ефективен способ за постигане на дзен-опит. Ситуацията е била съвсем противоположна на тази, която е съществувала по времето, когато учениците и учителите са участвали в мондо преди Сун. И наистина, там, където има въпрос, самият факт на питането включва активност на интелекта. “Какво е Буда?”, “Какво е Аз-ът?”, “Кой е основният принцип на будисткото учение?”, “Какъв е смисълът на живота?”, “Струва ли си животът да бъде живян?” Изглежда всички тези въпроси изискват някакъв интелектуален или смислен отговор. Как ли ще се почувстват задаващите тези въпроси, ако им отговорят да се върнат в стаите си и да се посветят на изучаването на “Му!”. Просто ще се слисат и няма да знаят как да приемат предложението.

            Всичко това е вярно, но трябва да помним, че позицията на дзен е да се игнорират всякакви видове въпроси, защото самото питане е срещу духа на дзен, а това, което дзен очаква от нас, е да хванем самия питащ като личност, а не нещо, което излиза от него. Един или два примера ще ни дадат достатъчно доказателства.

            Басо До-ичи бил един от великите дзен­-учители по време на династията Тан, всъщност може да се каже, че дзен започва истински с него. Неговото отношение към питащите било най-оригинално и най-революционно. Един от тях бил Суйрьо (или Суйро), съборен с ритник от учителя когато запитал за истината на дзен[28]. В друг случай Басо ударил монах, който искал да узнае първия принцип на будизма. Трети път зашлевил човек, чиято единствена вина била, че задал въпроса: “Какъв е смисълът на идването на Бодхидхарма в Китай?”[29] Повърхностно погледнато, грубото отношение от страна на Басо няма нищо общо със зададените въпроси, освен ако не се възприеме като наказание за тези, които са дотам глупави да задават подобни жизненоважни въпроси. Особеното е, че засегнатите монаси не са били изобщо обидени или ядосани. Точно обратното, единият от тях бил завладян от такава радост и възбуда, че заявил: “Колко невероятно е, че всички истини от сутрите се проявяват на крайчеца на косъмче!”. Как е възможно ритникът на учителя да предизвика такова чудо с трансцендентен характер?

            Риндзай, друг велик дзен-учител, бил прочут с неразбираемия си вик “Кац!”, с който отговарял на зададените му въпроси. Токусан, също велик учител, обикновено си служел с тоягата доста свободно дори преди ученикът да отвори уста. Всъщност най-прочутото изявление на Токусан е следното: “Тридесет удара, ако имаш нещо да кажеш, и пак тридесет, ако нямаш нищо да кажеш!”. Докато сме на равнището на относителното или понятното, не можем да проумеем нищо от тези действия на учителя; не можем да открием никакви взаимоотношения между монашеските въпроси и това, което изглежда яростно избухване на гневлив човек, да не говорим за въздействието от избухването върху питащия човек. Непоследователността и непонятността на случващото се,  най-меко казано, остават пълна загадка.

 

                                                                4.

 

            Истината е, че това, което включва тоталността на човешкото битие е въпрос не на интелектуализиране, а на воля в най-първичния смисъл на думата. Интелектът може да повдига най-различни въпроси - и за него е съвършено правилно да постъпва така - но да се очаква някакъв окончателен отговор от интелекта значи да се изисква твърде много от него, защото това просто не е в естеството на интелектуализирането. Отговорът лежи дълбоко заровен в най-ниския пласт на съществото ни. За да го изровим, е необходимо крайно напрежение на волята. Когато това се почувства, вратите на възприятието се отварят и се явява нова перспектива - невъобразима досега. Интелектът предполага, но това, което разполага, не е самият предполагащ. Каквото и да кажем за интелекта, той, въпреки всичко, е повърхностен и някак си се плъзга по горния слой на съзнанието. Повърхността трябва да се счупи, за да се достигне до несъзнаваното. Но докато това несъзнавано е в пределите на психологията, не може да има никакво сатори в смисъла на дзен. Психологическото трябва да се трансцендира и да се проникне в това, което може да се нарече “онтологично несъзнавано”.

            По време на богатия си опит и занимания с учениците учителите от династията Сун трябва да са осъзнали това. Те са искали да разчупят апориите на интелекта чрез “Му”, в което няма и следа от интелектуализиране, а само чисто усилие на волята, надделяващо над интелекта. Трябва обаче отново да напомня на моите читатели да не ме приемат като човек, който изцяло застава против интелекта. Възразявам срещу разглеждането на интелекта като самата основна реалност. Интелектът е необходим, за да се определи, колкото и смътно да е, къде се намира реалността. А самата реалност се постига само когато интелектът се откаже от претенциите си върху нея. Дзен знае това и предлага коана като изявление, в което има оттенък на интелектуалзиране, нещо, което е така дегизирано, че на пръв поглед се нуждае от логическа обработка, или поне, че има място за подобна обработка. Следващите примери ще покажат какво точно имам предвид.

            Шестият патриарх, Йено, изисквал от тези, които му задавали въпроси: “Покажи ми истинското си лице, от времето преди да си роден.” Нангаку Йеджо, един от учениците на Йено, питал тези, които искали да постигнат просветление: “Кой е този, който идва при мен?” Един от учителите от епохата  Сун искал да узнае: “Къде ще се срещнем, след като умрете, кремират ви и разпилеят пепелта?” Хакуин, великият учител на модерна Япония, обикновено повдигал една ръка пред своите последователи и питал: “Какъв е звукът от пляскането с една ръка?” В дзен има доста такива примери за невъзможни изисквания: “Копай с лопатата, която е в празните ти ръце!”, “Върви пеша, докато яздиш магарето!”, “Говори без да използваш езика си!”, “Свири на лютнята без струни!”, “Спри този проливен дъжд!”. Тези парадоксални предложения несъмнено ще подложат интелекта на върховно изпитание и накрая ще го принудят да ги определи като напълно безсмислени и незаслужаващи разход на мисловна енергия. Никой обаче не би отрекъл разумността на въпроса: “Откъде идваме и накъде отиваме?”,  който е загадка за най-различни философи, поети и мислители от самото пробуждане на човешкото съзнание. Всичките “невъзможни” въпроси или изявления на дзен-учители са не друго, а “нелогични” варианти на гореспоменатия най-“рационален” въпрос.

            Всъщност, когато представите логическите си възгледи върху коана, учителят сигурно ще ги отхвърли категорично, дори саркастично, без да ви остави никаква възможност да продължите. След няколко разговора с него, изобщо няма да знаете какво да правите, освен да го  зарежете като “невеж, дърт фанатик” или “човек, който не знае нищо за ‘модерния, рационален начин’ на мислене”. Но истината е, че дзен-учителят си знае работата много по-добре, отколкото вие можете да прецените. Защото дзен  съвсем не е някаква интелектуална игра. Той се занимава с нещо, което е отвъд логиката на нещата, и добре знае, че там е “истината, която ще ви направи свободни”.

            Каквото и изявление да направи човек, на каквато и да е тема, подлежи ли по някакъв начин на логически манипулации, то неизбежно остава на повърхността на съзнанието. В нашето ежедневие интелектът служи на най-различни цели, стигайки дори до унищожаване на човечеството, индивидуално или групово. Той несъмнено е изключително полезен инструмент, но не разрешава основния проблем, с който всеки един от нас се сблъсква през живота си. Това е проблемът за живота и смъртта, който касае смисъла на живота. Когато се сблъска с него, интелектът трябва да признае неспособността си да се справи с проблема, защото задължително ще стигне до безизходица или апория, която не може да избегне по силата на собственото си естество. Задънената улица, в която интелектът ни вкарва, е като “сребърна планина” или “желязна стена”, изправена точно пред нас. За да се осъществи пробив, е необходимо огромно напрежение на цялото ни същество, а не интелектуални маневри или логически трикове. Както биха казали дзен-учителите, то е като да изкачиш хиляда-метров стълб и въпреки това да си принуден да се катериш още и още, докато се наложи да изпълниш безнадежден скок, напълно пренебрегвайки всякаква екзистенциална сигурност. И в момента, в който скочиш, се оказваш в безопасност “в основата на напълно разцъфтял лотос”. Този вид скок не може никога да се постигне чрез интелектуализация или чрез търсене на логиката на нещата. Последното по начало предполага непрекъснатост и никога скок над зейналата бездна. А точно това очаква дзен от всеки един от нас, независимо от привидната му логическа невъзможност. Ето защо дзен винаги ни подтиква да продължим с навиците си да рационализираме, за да установим сами докъде можем да стигнем в това напразно усилие. Дзен много точно знае докъде се простират неговите граници, но ние не ги осъзнаваме, докато не се окажем в пълна безизходица. Подобен личен опит е необходим, за да се пробуди целостта, тоталността на битието ни, тъй като ние обикновено твърде лесно се задоволяваме с интелектуални постижения, които са, въпреки всичко, свързани с периферията на живота.

            Нито обучението по философия, нито аскетичната и нравствена строгост са онова, което е довело Буда до опита на просветлението. Буда е постигнал просветление само защото се е отказал от всички повърхностни практики, които са от второстепенна важност по отношение на самото ни съществуване. Интелектуализацията, морализирането или концептуализацията са необходими само за да осъзнаят собствените си ограничения. Упражненията, свързани с коана, са насочени да ни доближат до това осъзнаване.

            Както вече казах, волята в най-първичния й смисъл, е по-основна от интелекта, защото тя е принципът, който лежи в корена на всяко отделно съществуване и свързва всичко в целостта и единството на битието. Скалите са там, където са - това е волята им. Реките текат - такава е тяхната воля. Растенията никнат - такава е волята им. Птиците летят - такава е тяхната воля. Човешките същества говорят - такава е волята им. Сезоните се сменят, небесата пращат сняг или дъжд, земята понякога трепери, вълните се разбиват в брега, звездите греят - те всички следват собствената си воля. Да бъдеш означава да желаеш и така да ставаш. Не съществува абсолютно нищо в този свят, което да не притежава своя собствена воля.        Единната велика воля, от която произтичат всички тези безкрайно различни воли, е това, което аз наричам “Космическо (или онтологично) Несъзнавано” и то е нула-резервоарът на безкрайните възможности. Затова и “Му” е свързан с несъзнаваното чрез работата върху волевото равнище на съзнанието. Дори коан, който изглежда интелектуален или диалектичен, в крайна сметка също психологически довежда човека до волевия център на съзнанието, а след това и до самия Източник.

 

                                                                       5.

 

            Както отбелязах преди, след като прекара няколко години с учителя (а дори и няколко месеца), изучаващият дзен ще стигне до състояние на пълна безизходица. Защото той изобщо не знае какъв път да избере и се опитва, но без резултат, да реши коана на относителното равнище на съзнанието. В това състояние той се усеща притиснат в ъгъла без да вижда изход. В този момент учителят може да каже: “Добре е, че си притиснат по този начин. Дошло е време да направиш пълен кръгом.” Много е вероятно учителят да продължи: “Трябва да мислиш не с главата, а с корема, с вътрешностите си”.

            Може ми това звучи твърде странно. Съгласно модерната наука, главата съдържа сиво-бяла маса с клетки и фибри, свързани по един или друг начин. Как е възможно дзен-учителят да игнорира този факт и да ни съветва да мислим с корема си. Но дзен-учителят е особен вид човек. Той няма да слуша какво му говорите за съвременните и древните науки. Той си знае работата и зад това знание лежи личен опит.

            Аз имам свой начин да обясня ситуацията, макар и вероятно ненаучно. Функционално тялото може да бъде разделено на три части: глава, коремни части, крайници. Крайниците са предназначени за движение, но ръцете са се отделили и са се развили по свой собствен начин. Сега те са инструменти на съзиданието. Тези две ръце с десетте си пръста моделират всякакви неща, предназначени за доброто на тялото. Интуицията ми подсказва, че първо са се развили ръцете, а после главата, която постепенно се е превърнала в независим орган на мисленето. Когато ръцете започнали да се употребяват по различни начини, трябвало да се отделят от земята, разграничавайки се от тези на низшите животни. Откъсвайки се така от земята и оставяйки придвижването главно на краката, човешките ръце могат да следват своя собствена линия на развитие, която довежда до изправяне на главата и позволява на очите да изследват по-обширни пространства. Очите са интелектуален орган, а ушите са по-примитивен. Колкото до носа, за него е най-добре да се държи далеч от земята, защото очите са започнали да обхващат по-широк хоризонт. Това разширяване на зрителното поле означава, че съзнанието става все по-отделено от сетивните обекти и се превръща в орган за интелектуални абстракции и обобщения.

Така главата представлява символ на интелекта, а очите с подвижните си мускули са неин полезен инструмент. Но коремните части, където се намират вътрешностите, се контролират от несъзнателни нерви и представляват най-примитивната степен на еволюцията в човешкото тяло. Коремните части са по-близо до природата, от която ние всички произлизаме и към която ще се върнем. Следователно, те са в по-интимен контакт, могат да я чувстват, да говорят с нея и да я хванат за “проверка”. Тази проверка обаче не е интелектуална операция, тя е, ако мога да се изразя така, афективна. “Чувство” може да е по-добрата дума, ако се използва в основния й смисъл.

            Интелектуалната проверка е функция на главата и следователно, каквото и да е разбирането за природата, произтичащо от този източник, то е абстракция и представа за природата, но не и самата природа. Природата не се разкрива такава, каквато е, на интелекта, т. е. на главата. Точно коремните части усещат природата и я разбират в нейната “такъвост”. Видът разбиране, който може да се нарече афективен или волеви, включва цялото същество на човека, символно означено с коремните части на тялото. Когато дзен-учителят ни казва да задържим коана в корема, той има предвид, че коанът трябва да се разрешава с цялото същество на човека, че човек трябва напълно да се идентифицира с него, а не да го разглежда обективно или интелектуално като че ли е нещо, от което можем да се отдръпнем.

            Веднъж американски учен, който посетил примитивни племена, им казал, че западните хора мислят с главите. Примитивните хора били убедени, че всички американци са луди. Те твърдели: “Ние мислим с корема”. Когато са изправени пред трудни проблеми, хората в Китай, а също и в Япония (не знам как е в Индия), често казват: “Мисли със стомаха си” или просто: “Питай вътрешностите си”. Така че, когато възникнат въпроси, свързани със самото ни съществуване, нас ни съветват да “мислим” с вътрешностите си, а не с някоя от подвижните части на тялото. “Вътрешностите” означават тоталността на човешкото същество, докато главата, която е най-късно развитата част от тялото, представлява интелекта. Интелектът ни служи най-вече, за да обективираме това, което обсъждаме. Следователно, особено в Китай, идеалният човек е по-скоро пълен, с издаден корем, с фигура, с каквато рисуват Хотей (Пу-тай), който се смята за инкарнация на бъдещия Буда Майтрея.[30]

            Да “мислиш” с корема всъщност означава диафрагмата да се държи ниско, за да има място за спокойна работа на органите, разположени в гръдния кош, а също и да се поддържа тялото стабилно и правилно разположено за възприемане на коана. Цялата процедура е насочена към това, коана да не се превръща в обект на интелекта, защото интелектът винаги задържа разглеждания обект далеч от себе си, за да го обгледа от дистанция, да не говорим пък за възможността да го улови и задържи с голи ръце. Точно по обратния начин, дзен ни съветва не само да уловим коана с ръце и с корем, но и да се отъждествим с него по най-пълен начин дотам, че когато ядем и пием, всъщност не ние, а коанът да яде и пие. Когато се постигне това състояние, коанът се разрешава от само себе си, без човек да прави нещо повече.

            Що се отнася до значението на диафрагмата в структурата на човешкото тяло, нямам познания от медицинска гледна точка, но моето основано на здрав разум и известен опит разбиране е, че диафрагмата във връзка с коремните части има голямо значение за чувството за сигурност у човека, което идва вероятно от това, че е по-тясно свързана с основата на нещата, с други думи с основната реалност. Установяването на такъв тип взаимоотношения в Япония се нарича куфу суру. Когато дзен-учителят ви каже да поддържате своята куфу върху коана с вътрешностите си, той има предвид не друго, а опит за успешно установяване на такъв тип взаимоотношения. Този опит да се установят взаимоотношения между диафрагмата, корема и основната реалност вероятно е примитивен или антинаучен начин на говорене. Но, от друга страна, няма съмнение, че ние твърде много се безпокоим за главата и нейната важност с оглед на интелектуалните ни дейности. При всички случаи коанът не е за разрешаване с помощта на главата, философски или интелектуално. Възможно е в  началото някакви логични подходи да изглеждат желателни и възможни, но в последна сметка, коанът може да бъде решен само с помощта на вътрешностите.

            Да вземем случая с тоягата в ръцете на учителя. Той я повдига и заявява: “Аз не наричам това тояга, вие как бихте го нарекли?” Може би изглежда, че този въпрос изисква диалектичен отговор, защото изявлението или предизвикателството е равностойно на това да кажеш: “Ако А не е А, какво е тогава?”, или “Ако Бог не е Бог, какво е тогава?” Тук е нарушено логическото правило за тъждественост. Веднъж определено като А, А трябва да си остане А и никога да не е не-А или Б, или Х. При друг случай учителят може да каже: “Тоягата не е тояга и въпреки това е тояга.” Ако ученикът заяви от позициите на здравата логика, че това изявление е пълна глупост, със сигурност ще го навести самата тояга. Ученикът не може да избяга от това да го набутат в задънена улица, защото учителят е абсолютно непреклонен и не се огъва пред никакъв интелектуален натиск. Куфу, което ученикът е принуден да направи, трябва да бъде пренесено в коремната област, а не в главата. Интелектът трябва да отстъпи място на волята.

            Да дадем друг пример. Шестият патриарх изисквал да види “лицето, което си имал преди да се родиш”. Тук всяка диалектика е безполезна. Изискването на Шестия патриарх съответства на думите на Христос: “Аз съм преди Аврама”. Каквато и да е традиционната интерпретация на християнските теолози, Христовото “съм” отрича нашето човешко чувство за хронологично време. Същото се отнася и до “лицето” на Шестия патриарх. Интелектът може да опитва всичко, на което е способен, обаче патриархът, а също и Христос по всяка вероятност ще го отхвърлят като неточно. Главата трябва да се поклони на диафрагмата и умът - на душата. Логиката, а също и психологията трябва да бъдат детронирани и поставени отвъд всякакви видове интелектуализация.

            Да продължим този символичен разговор: главата е съзнателна, а коремът е несъзнателен. Когато учителят казва на ученика си да “мисли” с долната част на тялото, той има предвид, че коанът трябва да бъде пренесен в несъзнаваното, а не в осъзнатото поле на съзнанието. Коанът  трябва да пропие цялото същество на човека, а не да спре в периферията. Буквално погледнато, това очевидно няма никакъв смисъл. Но когато осъзнаем, че на дъното на несъзнаваното, там, където коанът  “потъва”, е място където дори алая-виджняна (всеобхващащото съзнание)[31] не може да го задържи, ние разбираме, че коанът не е вече в сферата на интелектуализирането, че той изцяло се е отъждествил с А-за. В този момент коанът е отвъд ограниченията на психологията.

            Когато се премине отвъд всички ограничения - а това означава отиване дори отвъд т. нар. колективно несъзнавано - човек стига до това, което в будизма е познато като адаршанаджняна (огледалното знание). Осъществен е пробив през тъмнината на несъзнаваното и човек вижда всички неща, така както вижда собственото си лице в блестящо чисто отгледало.

            Както отбелязах вече, методът коан в изучаването на дзен започва през дванайсети век в Китай с учителите от епохата Сун - Госо Хойен (починал 1104), Йенго Кокугон (1063-1135), и Дайе Соко (1089 -1163). Но истинската му систематизация е след въвеждането му в Япония през тринайсети век. В началото коаните са се класифицирали в три групи: праджня-интуитивни (ричи), действени (кикуан) и окончателни (коджо). По-късно, през седемнайсети век, Хакуин и неговите последователи ги увеличили до пет или шест, но всъщност старите три все още важат. От изграждането на тази система досега всички изучаващи дзен в школата Риндзай я следват, така че обучението е в една или друга степен стереотипно и показва признаци на упадък.

            Буко Кокуши (1226-86) в Китай и Хакуин (1685-1768) в Япония са дали типичните и класически примери за изучаването на дзен с коани.[32] Подходът към дзен, който не е свързан с коаните, е изложен (доколкото разполагаме с писмени свидетелства) от Риндзай (починал 867) в Китай и от Банкей (1622-93) в Япония.[33] Учените, заинтересувани от по-нататъшното изучаване на психологията на дзен, биха могли да прегледат някои от моите книги по темата.

            Ще ми се да добавя няколко думи. Джняна обикновено се превежда като “знание”, но ако искаме да сме по-прецизни, “интуиция” вероятно е по-точното понятие. Понякога го превеждам като “трансцендентална мъдрост”, особено ако е с представката пра-, както е в праджня. Истината е, че дори когато го схващаме с интуицията, обектът все още е пред нас и ние го усещаме, възприемаме или виждаме. Има дихотомия между обекта и субекта. В праджня тази дихотомия вече не съществува. Праджня не се занимава с отделните обекти като такива, тя е тоталността на нещата, която се превръща съзнанието за тази тоталност. Тя не е ограничена в нищо. Но безкрайната тоталност е отвъд нашето обикновено човешко разбиране. Праджня-интуицията е именно тази “неразбираемост”, тоталната интуиция за безкрайното, представляваща нещо, което не може да се случи в пределите на ежедневните ни преживявания, ограничени в крайни обекти или събития. Следователно, казано с други думи, праджня може да се осъществи само когато крайните обекти на сетивата и интелекта се отъждествят със самото безкрайно. Вместо да казваме, че безкрайното вижда себе си в себе си, много по-близко до нашия човешки опит е да кажем, че един обект считан за краен, за принадлежащ към дихотомичния свят на субекта и обекта, се възприема от праджня от гледна точка на безкрайността. Символично изразено, тогава крайното вижда себе си отразено в огледалото на безкрайното. Интелектът ни информира, че обектът е краен, но праджня му се противопоставя, заявявайки, че той е безкраен отвъд сферата на относителното. Отнологично това означава, че всички крайни обекти са възможни само благодарение на безкрайното, което лежи в основата им, или че обектите са относително и следователно ограничено изложени в сферата на безкрайното, без което те просто нямат убежище.

            Това ни напомня за посланието на Свети Павел до коринтяните, в което той казва: “Сега виждаме смътно като през огледало, а тогава - лице с лице; сега зная донейде, а тогава ще позная, както и бидох познат.” (1К, 13:12). “Сега” се отнася до относителната и ограничена времева последователност, а “тогава” е вечността, която в моята терминология е праджня-интуицията. С праджня-интуицията или “познанието” аз виждам Бога такъв, какъвто е Той в Себе Си, а не обърканото му отражение или фрагментарни смътни представи, защото аз стоя пред него “лице в лице” - дори не и това, а защото аз съм какъвто Той е.

            Адаршанаджняна, разкрива себе си на дъното на несъзнаваното (алая-виджняна) и проникването в нея е не друго, а праджня-интуицията. Първичната воля, от която се ражда всичко съществуващо не е сляпа и безсъзнателна; тя изглежда така само по силата на нашето невежество (авидя), което затъмнява огледалото и ни кара да забравяме дори съществуването на първоосновата. Ние сме слепи, а не тя, тя е изначално и фундаментално и духовна, и волева. Волята е праджня и каруна - мъдрост и любов. Ала в относителен, ограничен смисъл, в полето на времето, волята се привижда фрагментарно разкрита; ние, така да се каже, сме склонни да я приемаме като нещо отделено от дейността на нашето съзнание. Когато обаче тя се разкрие в огледалото на адаршанаджяна, тя е “Бог такъв, какъвто е”. В него праджня не се различава от каруна. Спомене ли се едната, другата мигновено се явява.

            Ще ми се тук да добавя още една-две думи. Във връзка с упражненията коан  понякога се споменават отношенията между учителя, който задава въпрос и ученика, който отговаря. Особено се подчертава строгото и непоколебимо неодобрение на учителя към интелектуалния подход на ученика, който ни най-малко не разбира как да се справи със ситуацията и изцяло зависи от помощта на учителя. Всъщност дзен отхвърля такъв тип взаимоотношения като препятстващи преживяването на просветление от ученика. Защото коан-ът “Му” символизира основната реалност и самата тя ще избухне в несъзнаваното на ученика. Пак “Му” кара учителя да събори ученика на земята и той, вече пробуден, ще зашлеви учителя. В тази привидна борба няма Аз в неговата ограничената времева фаза. Най-важно в изучаването на дзен е това да бъде безпогрешно разбрано.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

           

 

 

                       Петте стъпки (го-и)

 

            Получих доста въпроси[34] - породени от предшните занимания на този семинар; след като ги прегледах, установих, че повечето от тях като че ли пропускат централната или основна ос, около която дзен се движи. Това ме накара да се реша да продължа разговора за живота в дзен и учението.

Можем да кажем, че дзен е една доста странна тема и бихме могли да  го обсъждаме неопределено дълго без да изчерпим съдържанието му. От друга страна, ако наистина пожелаем, можем да го демонстрираме с повдигане на пръст, с покашляне, с намигане или с безсмислен звук.

            Вече беше казано, че дори всички океани на земята да се превърнат в мастило, всички планини - в писалки, останалото в хартия - а ние да бъдем помолени да пишем за дзен, пак няма да можем да го изразим напълно. Съвсем не е чудно, че моите възможности, доста по-различни от тези на Буда, не ми позволяват да предам на хората разбирането за дзен в предишните четири лекции.

            Следващото представяне, с помощта на таблици, на петте стъпки в дзен-обучението, известни като го-и ще улеснят разбирането ни за него. “Го” означава “пет”, а “и” означава “ситуация”, “стъпало” или “стъпка”. Петте могат да се разделят на две групи - интелектуални (духовни) и афективни или волеви. Първите три са интелектуални, а последните две афективни или волеви. Средната, третата “стъпка” е точката на промяна от интелектуалното към волевото и превръщането на знанието в живот. Тук разбирането на идеите за живота в дзен става динамично. “Думата” добива плът, абстрактната идея се трансформира в живо същество, което чувства, желае, надява се, стреми се, страда и е способно да се справи с всякаква работа.

В първата от последните две “стъпки” човекът на дзен се опитва да реализира проникновението си до предела на своите възможности. При последната той достига до своето предназначение, което всъщност е не-предназначение.

           

На японски го-и се четат както следва:

1. Шо чу хен  - хен в шо.

2. Хен чу шо - шо в хен.

3. Шо чу рай - идване от шо.

4. Кен чу шъ - пристигане в кен.

5. Кен чу то - установяване в кен.

 

            Шо и хен съставляват дуалност като ин и ян в китайската философия. Шо

буквално означава “дясно”, “право”, “правилно”, “равно”, а хен е “частично”,

“едностранно”, “небалансирано”, “наклонен (несиметричен)”. Английските  

им еквиваленти вероятно биха изглеждали така:

 

Шо                                                                      Хен

 

Абсолютът                                                     Относително

            Безкрайното                                                   Крайното/ограниченото

            Едното                                                                       Множеството

            Бог                                                                 Светът

            Тъмнина (неразличаване)                               Светлина (различаване)

            Подобие                                                         Различие

            Празнота (шунята)                                                    Форма и материя (нама, рупа)                          Мъдрост (праджня)                                                       Любов (каруна)

            Ри (ли) “универсалното”                                 Джи  (шъ) “конкретното”

           

                        (Нека използваме “А” за шо  и “В” за хен.)

 

1. Шо чу хен  - хен в шо - това означава, че едното е в множеството, Бог е в света, безкрайното в ограниченото и т. н. Когато мислим, шо и хен са противопоставени и не могат да бъдат примирени. Всъщност обаче нито хен може да е хен, нито шо може да е шо, ако всяко е оставено само за себе си. Това, което превръща множеството (хен) в множество, е наличието на едното в него. Ако едното не съществуваше в него, дори не бихме могли да говорим за множественост.

2. Хен чу шо - шо в хен допълва 1. Ако едното е в множеството, множеството трябва да е в едното. Множеството прави едното възможно. Бог е в света и светът е в Бога. Бог и светът са разделени и не са идентични, в смисъл, че Бог не може да съществува извън света и че едното е неотделимо от другото. Те са едно и в същото време всяко запазва своята индивидуалност: Бог се разделя безкрайно, а светът на обособените неща открива себе си скътан в сърцето на Бога.

3. Стигаме и до третата стъпка в живота на човека на дзен. Това е най-критичната точка, където интелектуалното качество на предишните две стъпки се трансформира във волево и той става наистина жива, чувстваща и волева личност. Досега той е бил глава, интелект, в какъвто и смисъл да се разбира това. Но сега вече е снабден с тяло и всичките му вътрешности, с всички крайници и най-вече с ръце, чийто брой може да се увеличава до хиляда (символ на безкрайността) като тези на бодхисатвата Каннон. А вътрешно той се чувства като малкия Буда, който, след като се появил на бял свят, промълвил: “Над небесата и под небесата аз съм единственият Достоен (напълно просветлен)”.

            Между другото, когато цитирам това изказване на Буда, хората, които не обичат много да се задълбочават, могат да се усмихнат и да кажат: “Каква глупост! Как може току-що родено бебе да направи такова дълбоко философско изявление. Напълно невъзможно!” Мисля, че имат право. Но ние трябва да помним, че както сме рационални същества (надявам се), така сме и най-ирационалните, привързани към какви ли не абсурди, наречени чудеса. Не възкръсна ли Христос и не се ли възнесе на Небесата, макар и да не знаем какви Небеса са това? Не извърши ли същото чудо и майка му, Дева Мария, при това приживе? Разумът ни казва едно, но съществува и нещо друго редом с разума и ние охотно приемаме всякакви чудеса. Всъщност ние, най-обикновените хора, също извършваме чудеса във всеки момент от живота си, независимо от нашите религиозни различия.

            Лутер е казал: “На това държа, не мога другояче”.  Когато попитали Хякуджо кое е най-прекрасното нещо, той отвърнал: “Седя си самичък на върха на планината Дайю”.  В планината Дайю се намирал неговият манастир. В китайския оригинал няма посочване на нещо или някой, който седи, а има  просто четири идеограми: “Сам, седене, Дайю, планина”. Седящият не е отделен от планината. Самотността на дзен-човека, независимо от съществуването му в света на множествеността, е забележителна.

            “Истинският човек без титла и без ранг”, за който говори Риндзай, е не друг, а този, който е застанал сега пред всеки един от нас, съсредоточен в гласа ми, когато говоря, или в думите ми, когато пиша. Не е ли това най-прекрасното нещо, което ние всички преживяваме? Оттук произлиза усещането на философа за “мистерията на битието” - стига той, разбира се, наистина го има.

            Ние често говорим за Аз, но “Аз” е просто местоимение, а не самата реалност. Често ми се ще да попитам: “За какво се отнася това Аз?” Тъй като Аз е местоимение като “ти”, или “той”, или “тя”, или “то”, кое е това, което те изразяват? Можете ли да го измъкнете и да кажете: “Това е то!” Психолозите ни уведомяват, че Аз е несъществуващо, че то е чиста концепция, означаваща определена структура или съчетание на взаимоотношения. Но странното тук е, че когато Аз се ядоса, то иска да унищожи целия свят заедно със структурата, на която е символ. Откъде една чиста концепция извлича своята динамика? Какво кара Аз-а да заявява, че е единственото истинско нещо в битието? Аз-ът не може да е просто алюзия или илюзия, то следва да е нещо по-истинско и притежаващо субстанция. И то наистина е такова, защото е “тук”, където шо и хен са слети като жива тъждественост на противоречието. Всичката сила на Аз-а идва от това тъждество. Майстер Екхарт пише, че бълхата в Бога е по-истинска от ангел на свое собствено основание. Илюзорният Аз никога не може да е “единственият Достоен”.

            Шо в шо чу рай не се използва в същия смисъл, в който се използва

в шо чу хен  - хен чу шо. Шо в шо чу рай трябва да се чете заедно със следващото чу като шо чу, означаващо “точно от центъра на шо като хен и хен като шо. Рай означава “идва” или “излиза”. Следователно цялата комбинация шо чу рай означава: “човек, идващ точно от центъра на шо и хен в тяхната противоречива тъждественост. Ако установим следните графики, където шо е А, а хен е Б, първата стъпка е:

 

                                А                                                  Б          

            Втората стъпка е:

                                А                                                    Б      

            Третата стъпка е:

                                А                                                  Б         

                                А                                                  Б

 

            Но тъй като третата означава повратната точка от интелектуалното към волевото развитие на личността, трябва да се формулира по следния начин:

 

 

                                 А                                             В   Б

           

 

Всяка права линия се стреми да се промени в крива, указваща движението - трябва обаче да помним, че тъй като това движение не е нещо механично, а живо, съзидателно и неизчерпаемо, кривата линия не е достатъчна. Може би трябва да представим целия символ като кръг, така представяйки дхармачакра - космическото колело в неговото неспирно въртене:

 

 

 

 

 

 

                                         А  Б      ААААА              В                      

 

 

 

 

 

            Или дори можем да адаптираме китайския символ на философията ин и ян, за да го използваме като знак за шо чу рай.

 

[

В шо чу рай  особено значимо е рай. То изразява движението тук, заедно с шъ в четвъртата стъпка, кен чу шъ. Рай означава “излиза”, а шъ - “в процес на достигане на крайната цел” или “да се движиш към целта”. Логическата абстракция, Логосът сега напуска клетката си и се въплъщава, персонализира и като златогрив лъв крачи смело из света на сложностите.

Този златогрив лъв е Аз-ът, който е едновременно краен и безкраен, преходен и вечен, скован и свободен, абсолютен и относителен. Тази жива фигура ми напомня прочутата фреска на Микеланджело в Сикстинската капела “Христос в деня на Страшния съд”. Но Аз-ът в дзен, особено що се отнася до външната му изява, съвсем не прилича на Христос, не е така енергичен, преизпълнен със сили и властен, а обратното - кротък, дискретен и преизпълнен със смирение.

Някои философи и теолози говорят за “Тишината” на Изтока, в противоположност на западното “Слово”, което е станало плът. Те обаче не разбират, какво всъщност разбира Изтока под “тишина”, защото тя не е противопоставена на словото, тя е самото слово, “гръмотевичната тишина”, и няма връзка с човека, затънал в дълбините на несъществуващото, нито пък с този, погълнат от вечното безразличие на смъртта. Източната тишина прилича на окото на урагана; то е центърът на яростната буря и без него движението е невъзможно. Да извлечеш този център от нещата, които го заобикалят, значи да го концептуализираш и да разрушиш значението му. Окото всъщност прави урагана възможен. Окото и ураганът заедно съставляват тоталността. Патицата, която спокойно се носи върху езерото, не може да бъде отделена от бързо движещите се крака под водата (макар и да са невидими). Обикновено дуалистите пропускат цялото в неговата съвършена конкретна тоталност.

Хората, които мислят дуалистично, са склонни едностранчиво да подчертават подвижния или видим, плътски аспект на реалността и, игнорирайки всичко останало, да му придават огромна важност. Балетът, например, е типичен западен продукт. Ритмичните движения на тялото и крайниците се изпълняват максимално бързо в цялата им хармонична сложност. Сравнете ги с японския танц но. Какъв контраст! Балетът е самото движение, стъпалата едва докосват земята. Движението е във въздуха, стабилността подозрително липсва. Сцената на театъра но представя съвсем различен спектакъл. Стабилно, тежко, сякаш се изпълнява религиозен ритуал, с крака, солидно стъпили на земята и ниско поставен център на тежестта, актьорът излиза от ханамичи пред изпитателния поглед на публиката. Той се движи сякаш е неподвижен. Той е илюстрация на доктрината на Лао-дзъ за действие чрез бездействие.

По подобен начин дзен-човекът никога не се натрапва, а винаги сам се поставя в сянка и изглежда напълно безинтересен. Когато обявява себе си за “единствено Достойният”, нищо в този външен израз не показва вътрешния му живот. Той е неподвижният двигател. Това се получава, когато се прояви истинското Аз - не Аз-а, който всеки един от нас утвърждава, а Аз-а, откриващ себе си sub specie eternitatis, в светлината на безкрайността. Това е Аз е най-сигурното убежище, което всички ние можем да намерим в себе си, и в което можем да застанем без страх, без никакво безпокойство и без мъчителните моменти на колебание. Това Аз е незабележимо почти до край, защото е изцяло лишено от арогантност и никога не се втурва да настоява бурно за признание и похвали. Дуалистите пропускат това, те превъзнасят балета и се отегчават от танцьора в но.

Когато обсъждахме идеята на Съливан за тревожността, стана ясно, че тя бива два вида - невротична и екзистенциална, че последната е по-основна и по-нататък, че когато проблемът с основната тревожност се разреши, невротичната тревожност ще бъде преодоляна от само себе си. Всички форми на тревожност произлизат от факта, че някъде в нашето съзнание съществува усещане за непълно познаване на ситуацията и тази липса на знание води до чувството на несигурност, а оттам до тревогата с всичките й степени на интензивност. Аз-ът винаги е център на всички ситуации, в които попадне. Когато следователно това Аз не е изцяло опознато, не спират да ни тормозят мисли и въпроси като следните:

“Има ли животът някакъв смисъл?”

“Наистина ли всичко е ‘суета на суетите’?”

“Ако е така, има ли някаква надежда да уловим това, към което наистина си струва да се стремим?”

“Аз съм захвърлен във водовъртежа на бруталните житейски факти, всичко е дадено отнапред, ограничено, напълно непроменимо и пр. Аз съм безпомощен, играчка на съдбата, а искам да съм господар на самия себе си. Не мога да направя избор и въпреки това да взема едно или друго решение е задължително. Аз знам какво да правя. Но кое е това Аз, което реално стои зад всички тези въпроси?”

“Къде тогава е сигурното убежище, къде тогава мога да стоя без това чувство за тревога? Или какво е Аз? Защото знам, че Аз може да бъде сигурно убежище за самия себе си. Може ли това да е фактът, който не съм успявал да открия досега? Аз-ът трябва да бъде открит! И аз ще се чувствам отлично!”

 

 

2.

 

 

Шо чу рай вече е дал отговор на всички тези размишления, но когато достигнем до четвъртата стъпка, кен чу шъ ще знаем повече за Аз-а, в неговата интензивна дейност, която всъщност е бездействие. Надявам се това да стане по-понятно, когато достигнем до петата, последна стъпка, където дзен­-човекът ще постигне крайната си цел. Там го намираме да седи покрит с пепел и мръсотия, в състояние на безупречна вътрешна чистота.

С тези няколко бележки нека тръгнем към четвъртата стъпка. Всъщност третата и четвъртата са тясно преплетени и едната не може да се разглежда без другата. Доколкото съзнанието на дзен-човека е логично или интелектуално, дотолкова той все още осъзнава шо и хен и е склонен да се позовава на тяхната противоречива идентичност.

Но встъпи ли в кен чу шъ, той е извън окото на урагана и се гмурва в сърцето на бурята. И шо и хен са разпилени във всички посоки. Сега човекът е самата буря. Кен означава “и двете” и се отнася до дуализма на черното и бялото, тъмнината и светлината, любовта и омразата, доброто и злото, които съставляват реалността на света, в който сега живее дзен-човекът. Докато шо чу рай все още ни напомня за нещо от предшестващите две степени, в кен чу шъ те са напълно изоставени, защото това е самият живот, той е очистен от интелектуалните си парадокси или по-скоро е прегърнал неразличаващо, неразграничаващо - или по-добре тотално - всичко, което е: и интелектуално, и емоционално, и волево. Това е светът, такъв, какъвто ни е даден в “бруталните си факти”, както ги наричат някои философи, застава пред нас окончателно.

Сега вече дзен-човекът е “поставил своето стъпало” точно посред тях. Истинският му живот започва тук. Това е значението на кен чу шъ - той е навлязъл в сърцевината на дуалностите (кен). Всъщност така дзен-човекът започва в действителност живота, отдаден на любовта (каруна).

Джошу Джушин, един от великите дзен-учители от времето на династия Тан, обитавал манастир в планината, прочут с естествения си мост. Един ден Джошу бел посетен от монах, който казал:

- Учителю, вашият каменен мост е прочут в цялата империя, а това, което аз виждам, е разнебитен дървен мост!

 Джошу отвърнал:

- Ти виждаш твоята развалина и не си в състояние да видиш истинския каменен мост.

Монахът запитал:

- Какъв е този каменен мост?

- Коне минават по него, магарета минават, - отвърнал Джошу.

Мостът на Джошу е като пясъците на реката Ганг - всякакви животни ги тъпчат и замърсяват неимоверно, но пясъците изобщо не се оплакват. Следите оставени от съществата от всякакъв вид се изличават веднага, а мръсотията се абсорбира и пясъците са чисти както винаги. Така е и с моста на Джошу - не само коне и магарета, а в наши дни и всякакви превозни средства, включително тежки камиони и машинарии, минават по него и той е винаги готов да ги поеме. Дори когато злоупотребяват с него, тихото му задоволство изобщо не се нарушава. Дзен-човекът от четвъртата степен е като този мост. Той може и да не обърне дясната страна, когато са го ударили вече по лявата, но упорито и тихо работи за благото на своите братя.

Веднъж една възрастна жена попитала Джошу:

- Съдбата на жените е много тежка - докато са деца, те страдайки, се подчиняват на родителите си, когато пораснат достатъчно, трябва да се омъжат и да се подчиняват на съпруга си, а когато остареят, трябва да се подчиняват на децата си. Животът на жената е едно вечно подчинение. Защо животът й е устроен така, без периоди на свобода и независимост? Защо тя не е като другите хора, които живеят без никакво чувство за отговорност? Аз отхвърлям този традиционен китайски начин на живот!

Джошу казал:

- [твоята молитва трябва да бъде] Нека другите имат всичко, което пожелаят, а аз ще живея с това, което ми е отредено.

Може да се възрази, че съветът на Джошу води до живот в тотална зависимост, което е в пълно противоречие с духа на съвременния живот. Съветът му е твърде консервативен, твърде негативен и самоизличаващ, в него няма усещане за индивидуалността. Това не е ли типично за будисткото учение за кшанти, пасивността, “онищостяването”? Аз не съм адвокат на Джошу. Нека той сам отговори на това възражение със следния диалог:

- Вие сте толкова свят човек, - попитал го някой, - къде ще отидете след като умрете?

- Ще ида в ада преди всички вас - отвърнал дзен-учителят Джошу.

- Как може така? - напълно ошашавен попитал питащият.

- Ако не ида първи в ада, кой ще спасява такива като тебе там? - без никакво колебание отвърнал Джошу.

Това наистина са силни думи, но от дзен­-гледната точка на Джошу те са напълно оправдани. Той няма никакви егоистични мотиви. Цялото му съществуване е посветено на работата за благото на хората. Ако не беше така, едва ли би могъл да направи такова директно изявление, без никакво увъртане. Христос е казал: “Аз съм Пътят”. Той е призовавал другите да се спасят чрез него. Духът на Джошу е като този на Христос. Арогантният егоцентричен дух е еднакво чужд и на двамата. Простичко, невинно и от все сърце те изразяват един и същи дух на любов.

Някакъв човек попитал Джошу:

- Буда е Просветленият и Учителят на всички нас. Той естествено е напълно освободен от всякакви страсти, нали?

Джошу рекъл:

- Не, той е отдаден на най-голямата страст!

- Как е възможно!?

- Неговата страст е да спаси всички същества, - отвърнал Джошу.

Един от най-великите дзен-учители на Япония описва така живота на дзен-човека на този етап: бодхисатвата ще отхвърли колелото на идентичност на опозициите и протипоставянето - черно и бяло, тъмно и светло, еднаквост и различие, едното и множеството, крайно и безкрайно, любов и омраза, приятел и неприятел и пр. Посред всякакви облаци и прах, бодхисатвата работи с глава, покрита с кал и мръсотия. Там, където страстите неописуемо вилнеят, бодхисатвата живее живота с всичките му превратности, както казва японската поговорка: “седем пъти пада долу, осем пъти се вдига горе”. Той е като лотосовия цвят в пламъка - цветът му става все по-светъл и по-светъл, докато минава през кръщението на огъня.

 

Ето как Риндзай описва своя “човек без титла”:

 

“Той е този, който е в къщата и същевременно не се отделя от пътя, този, който е на пътя и не се отделя от къщата. Обикновен човек ли е той или велик светец? Никой не може да отговори. Даже дяволът не знае къде да го намери. Дори и Буда не успява да го ръководи така, както иска. Като го посочиш, той вече не е тук, той е от другата страна на планината.”

 

В Лотосовата Сутра пише така: “Докато съществува и една единствена неспасена душа, ще се връщам в този свят да й помогна.” В същата сутра Буда казва: “Бодхисатвата никога няма да встъпи в окончателна нирвана. Той ще остане сред всички същества и ще работи за тяхното обучение и просветление. Той ще разбере, че не бива да отбягва и най-ужасното страдание, ако то допринася за общото благо.”

Има една сутра в направлението махаяна на будизма, наречена Юима-кьо (Вималакирти сутра), в която основния събеседник е мирянин, ученик на Буда и велик философ. Веднъж се чуло, че е болен. Буда помолил един от учениците си да го посети и да разпита за здравето му. Никой не искал да приеме, защото Вималакирти бил известен с това, че затруднявал неизмеримо събеседниците си и никой не можел да го победи в спор. Само Манджу (Манджушри) приел да изпълни поръката на Буда. Когато Манджу попитал Юима за болестта му, последният отговорил: “Аз съм болен, защото всички същества са болни. Само ако те се излекуват, ще оздравея и аз. А те са постоянна жертва на Алчността, Гнева и Глупостта.”

Любовта и състраданието, както се вижда от този пример, са същината на състоянието на Буда и състоянието на бодхисатва. Именно тези “страсти” ги карат да останат при всички същества, докато дори едно от тях е все още в състояние на непросветеност. Има една японска пословица: “Осем хиляди пъти те идват и си отиват от този свят на търпението.” Което означава, че Будите и бодхисатвите безброй пъти ще посещават нашия свят, пълен с непоносими страдания, просто защото любовта им не знае граници.

Един от огромните приноси на китайците към будизма е тяхната идея за работата. Първото съзнателно усилие да се установи работата като аспект на будизма е направено от Хякуджо, основателят на системата на дзен-манастирите като отделена от другите будистки институции. Преди Хякуджо будистките монаси били отдадени главно на учене, медитация и спазване на предписанията виная. Но Хякуджо не се задоволил с това; той се стремял да следва примера на Йено, шестия патриарх, който бил обикновен селянин от Южен Китай и преживявал като сечал дърва и продавал дървени въглища. Когато му позволили да се присъедини към монашеското братство, той трябвало да мели ориз, да цепи подпалки и да върши всякаква черна работа в задния двор на манастира.

Когато Хякуджо организирал манастир само за дзен-монаси, едно от правилата му било да се работи; всеки монах, включително самият учител, трябвало да извършва някаква тежка ръчна работа. Дори когато остарял, Хякуджо отказвал да изостави работата си в градината. Притеснени от възрастта на учителя, учениците скрили инструментите му, за да не може да работи така усилено, както бил свикнал. Тогава Хякуджо обявил: “Ако не работя, няма да ям.” По тази причина, за дзен-манастирите и храмовете в Япония, а също и в Китай, е много характерно, че те се поддържат чисти и в добър ред, а монасите са готови да подхванат всякаква ръчна работа, независимо от това колко е тежка и отблъскваща.

Този дух на любов към работата е дълбоко вграден в съзнанието на китайците от най-древни времена и, както отбелязах в първа глава, селянинът, описан от Джуан-дзъ, отказал да използва геранило и не възразявал да работи колкото се налага, просто защото обичал да работи. Такова поведение не се съгласува с идеята за спестяващи усилията изобретения от всякакъв род, принадлежаща на западната, а всъщност вече и на цялата ни съвременност. По този начин като си спестяват много време и го прекарват в удоволствия и други занимания, съвременните хора твърде често се оплакват колко са недоволни от живота или изобретяват оръжия, способни да убият стотици хора с едно натискане на копчето. И чуйте какво казват: “Това е начинът да подготвим мира.” Не е ли смайващо да открием, че докато фундаменталните злини, спотаени в човешката природа не са разрушени и единствено интелектуалността е оставена на воля да действа както си иска, тя напряга себе си, за да открие най-лесния и бърз начин да се самоунищожи и да изчезне от лицето на земята? Дали когато селянинът, описван от Джуан-дзъ е отказвал да подчини съзнанието си на машината, е предвиждал всички злини, които ще се появят 21-22 века след като е живял? Конфуций е казал: “Когато неблагородните хора имат много време на разположение, те със сигурност ще изобретят всякакви лоши неща”.[35]

 

Преди да приключа тази лекция, нека ви разкажа какво се нарича “основни добродетели на бодхисатвата или дзен-човека”. Те са известни като шестте парамити:

 

                       1. Дана (даване)

                       2. Шила (спазване на предписанията)

                       3. Кшанти (смирение или търпение)

                       4. Виря (енергичен дух)

                       5. Дхяна (вглъбение)

                       6. Праджня (трансцендентална мъдрост)

 

 1. Милосърдие (или даване) означава да даваш за благото на всички същества (сарвасатва) всичко, което си способен да дадеш: не само материални блага, но и познание - и мирско, и религиозно или духовно (знание от сферата на дхарма, основната истина). Бодхисатвите са готови да дадат дори живота си, за да спасят другите. (Фантастични истории за бодхисатвите са разказани в приказките джатака.)

В историята на японския будизъм има един забележителен случай на саможертва от страна на дзен­-учител. Случило се е по време на политическия период, известен като Ерата на войните през шестнайсети век, когато Япония била разделена на независими владения, контролирани от воюващи един с друг господари. Най-силен се оказал Ода Нобунага. Когато той победил съседите си от фамилията Такеда, един от тях потърсил убежище в дзен-манастир. Воините на Ода поискали той да бъде предаден в ръцете им, но настоятелят отказал, заявявайки: “Той сега е под моя защита и аз като последовател на Буда не мога да го предам.” Генералът, обсадил манастира, заплашил да го изгори заедно с обитателите му. Тъй като настоятелят все още не се подчинявал, една от сградите била подпалена. Настоятелят, заедно с няколко монаси, които искали да го придружат, се качили на вторият етаж на кулата, където седнали с кръстосани крака. Той казал на последователите си да се приготвят за смъртта и да изкажат това, което ги вълнува в този момент.  Всеки изложил гледната си точка. Дошъл неговият ред и докато горял жив заедно с останалите монаси, настоятелят спокойно изрекъл следните стихове:

            За да потънеш спокойно в дхяна (вглъбение),

не е необходимо да се оттегляш в планината.

            Очисти съзнанието си от страстите

            и тогава даже пламъците са прохладни и освежаващи.

2. Шила е спазване на дадените от Буда предписания, които допринасят за нравствен живот. В случая с монашеството, предписанията са насочени към създаване на ред в братството (сангха). Сангхата е модел на обществото, чиито идеал е мирен, хармоничен живот.

3. Кшанти обикновено се тълкува като “търпение”, но всъщност означава търпеливо или по-скоро невъзмутимо изпълнение на унизителна работа. Или както е казал Конфуций: “У благородния човек няма да остане лошо чувство дори когато делата и достойнството му не са признати от околните.” Няма последовател на будизма, който да се чувства унизен, ако не е оценен или дори е несправедливо пренебрегнат. Той търпеливо би понесъл всякакви неблагоприятни обстоятелства.

4. Виря етимологично означава мъжество. Изразява се в готовност и енергия да извършиш всичко, което е в съгласие с дхармата.

5. Дхяна е поддържане на спокойното състояние на съзнанието, независимо от обстоятелствата - благоприятни или неблагоприятни - и липса на безпокойство и отчаяние дори когато враждебните ситуации възникват една след друга. Тя изисква огромна работа и обучение.

6. Праджня. Няма съответстваща английска дума, всъщност няма европейска дума, защото европейците нямат опит, еквивалентен на праджня. Праджня е преживяването на човек, който усеща безграничната тоталност на нещата в най-дълбокия й смисъл; с други думи, изразено от психологическа гледна точка, това е, когато ограниченият Аз строши твърдата си кора и се причисли към безкрайното, обгръщащо всичко ограничено, крайно и следователно преходно. Можем да приемем преживяването като нещо близко до интуицията за тоталното или нещо, което трансцендира всичките ни обособени, отделни преживявания.

                                               3.

Сега стигаме и до последната стъпка - кен чу то. Разликата между нея и четвъртата е в употребата на то вместо шъ. Шъ и то всъщност означават едно и също действие - “да пристигнеш”, “да постигнеш”. Но съгласно традиционното тълкуване, шъ се отнася към недовършеното действие на придвижване, когато пътуващият е още по пътя към целта, а то показва завършено действие. Дзен-човекът е постигнал целта си, той е пристигнал на мястото, към което се е стремил. Той остава в света, сред хората, и работи все така упорито, както и преди. Ежедневните му занимания не се променят, това, което се променя, е неговата субективност. Хакуин, основателят на съвременния Риндзай-дзен в Япония, е написал следното за него:

                       Вземайки на работа

                                   този светец-идиот, нека заедно със него

                       да напълним кладенец със сняг.

В края на краищата няма какво толкова да се каже за живота на дзен-човека - неговото поведение не означава много, той е изцяло отдаден на вътрешния си живот. Може да е облечен в дрипи и да се труди на съвсем незабележимо място. Във феодална Япония често се случвало дзен-човекът да бъде открит сред просяците. Поне един такъв случай е широко известен. След смъртта на този човек се оказало, че върху купичката му за ориз, с която просел храна, е гравиран надпис на класически китайски език, който изразявал отношението му към живота и разбирането му за дзен. Всъщност и Банкей, великият дзен-учител, е живял в компанията на просяци, преди да го открият и да го помолят да обучава един от господстващите тогава феодали.

Преди да приключа, бих искал да цитирам още едно-две мондо, характерни за дзен, с надеждата, че те ще хвърлят светлина върху предишните разкази за живота на дзен-човека. Може би една от най-характерните черти в този живот е, че идеята за любовта, така както я разбира будизмът, е лишена от демонстративно еротичните черти, които виждаме ярко проявени у някои християнски светци. Тяхната любов е насочена по много характерен начин към Христос, докато будистите нямат почти нищо общо с Буда, а със съществата около тях - одушевени и неодушевени. Както вече видяхме, любовта на будистите се изразява в щедра и самопожертвователна работа за другите.  

Имало една старица, която държала чайна в подножието на планината Тайшан - там се намирал прочут в цял Китай дзен-манастир. Когато пътуващите монаси я питали къде е пътят за Тайшан, тя отвръщала: “Давай право напред.” Монахът тръгвал в указаната посока, а тя казвала: “Още един тръгна по тоя път.” Дзен-монасите не знаели какво да отвърнат на тази забележка. За тази работа чул Джошу и рекъл: “Ще ида аз да видя каква е тази жена.” Стигнал до чайната и попитал старицата за пътя към Тайшан. Тя, разбира се, му казала да върви право напред и Джошу тръгнал точно като другите монаси, а тя пак рекла: “Добрият монах и той като другите хвана пак тоя път.” Когато Джошу се прибрал при братята монаси, той докладвал: “Днес я разобличих от край до край.”

Можем да се запитаме: “Какво толкова е открил старият учител в старицата, след като не е направил нищо по-различно от другите монаси?” Този въпрос всеки от нас следва да разреши по свой собствен начин.

Да обобщим: това, което дзен ни предлага, е да търсим просветление за себе си и да помагаме на останалите да го постигнат. В дзен съществува това, което може да се нарече “молитви”, въпреки че са твърде различни от християнските. Четири от тях са много прочути, като последните две са един вид разширение на първите две.

1. Колкото и безбройни да са съществата, моля се всички да бъдат спасени.

2. Колкото и неунищожими да са страстите, моля се всички да бъдат унищожени.

3. Колкото и неизмеримо многообразна да е дхармата, моля се цялата да бъде изучена.

4. Колкото и непостижимо възвишен да е пътят на Буда, моля се да бъде постигнат изцяло.

Възможно е понякога дзен  да изглежда твърде енигматичен, съкровен и пълен с противоречия, но в края на краищата той е проста дисциплина и учение:

Да правиш добро, да избягваш злото,

да пречистваш сърцето си - това е пътят на Буда.

            Нима това не е приложимо към всички човешки ситуации, съвременни и древни, западни и източни?


[1] надзуна - яп., овчарска торбичка. - Бел. прев.

[2] Християните възприемат църквата като медиум на спасението, защото църквата символизира Христос, който е Спасителят. Християните са свързани с Бога не индивидуално, а чрез Христос, но Христос е църквата и мястото, където се събират да славят Бога и да се молят за спасение чрез Христос. В този смисъл християните са обърнати към групата, докато социално възприемат индивидуализма. - Бел. авт.

 

[3] “Всички са весели и засмени,

сякаш са на обредно тържество,

сякаш от висока тераса

пролетта посрещат.

Само аз стоя встрани безмълвен и безучастен

като новородено, което още не знае да се смее.

Влача крака насам-натам,

подобно бездомник.

Всички хора имат в излишък,

само аз съм последен несретник.

Моето сърце е като на глупец -

смътно и невежо.

Простите хорица сияят лъчезарни,

само аз съм мрачен и непроницаем.

Простите хорица са умни и ловки,

само аз съм загубен невежа.

На вси страни разлят – като морето,

и люшкан – като нестихващ вихър.

Всички други имат цел,

само аз се мая – нескопосник.

Само моите стремления са по-различни -

храня се направо от майката”.

Дао Дъ дзин, ХХ глава, превод Крум Ацев - Бел. прев.

[4] Сравни със следния цитат от Арнолд Тойнби “Животът след смъртта”, сп. Философски форум, 2-3, 1998, с. 66: “ Докато бе писана настоящата част от книгата, интелектуалният климат на западната част на света и частта, която е под нейно влияние бе променен осезаемо в отговор на неотдавнашните открития в сферата на физическите и психическите изследвания. Отличителни черти на настоящата промяна на възгледите бяха намаляването на интелектуалната увереност, последвалото смекчаване на догматизма и придружаващото разширение на интелектуалния спектър. Интелектуалната увереност, която сега спада, се основаваше в миналото на едно от двете вярвания: вяра в непогрешимостта на твърдения или писания, които бяха смятани за слово на Бога и вяра в непогрешимостта на логиката на човешкия разум на съзнателното ниво от човешката психика. На Запад доверието в разума се засили за сметка на доверието в откровението от последните десетилетия на ХVII век след Христа досега. Това нарастване на доверието в разума е ограничило гамата от възможности, които могат да бъдат предвидени от умове, приели логиката за техен единствен и върховен критерий на истината.

Логиката не може да допусне, че две положения, две вярвания или даже две преживявания могат еднакво да бъдат истина, ако те са противоречиви, несъвместими, непоследователни или несъгласувани едно с друго. Логикът, когато се сблъсква с несъвместими алтернативи трябва да направи избор между тях. “Той ще поддържа едната и ще  отхвърли другата”. По времето, през което бе писана тази книга, започна да се подозира, че сферата на логиката, също както и сферата на Нютоновата физика, не се покрива с цялата Вселена, а е само една ограничена сфера на възможния опит. Появяват се други зони, в които две преживявания, които са били несъвместими едно с друго, могат все пак  еднакво да бъдат признати като равностойни проблясъци на истината”. (бележка и курсив мои - прев.)

 

[5] дхарма – санскрит – понятие с много значения: вселенски закон; основата на човешкия морал и етика; базата на всяка религия; обобщаващо за “това, което представлява нашата истинска същност”. - бел. прев.

[6] Сравни с Кришнамурти, “Медитатация и осъзнаване”, сс. 190-191: “Умът, който е сътворил такива поразии в света, основно се страхува от самия себе си. Той осъзнава материалистичния изглед на науката, нейните постижения, нарастващото й доминиране над ума, поради което започва да създава една нова философия; философиите от вчера отстъпват на нови теории, но основните проблеми на човека остават неразрешени.

            Сред цялата бъркотия на войната, сред препирните и крайната себичност стои основният въпрос за смъртта. Религиите, от най-древните до най-съвременните, са обучили човека в известни догми, надежди и вярвания, които дават готов отговор на този въпрос; но на смъртта не може да се отговори от мисълта, от интелекта; тя е един факт, който не може да бъде заобиколен.

            Ти трябва да умреш, за да разбереш какво е смъртта, а това човек очевидно не може да направи, защото той се страхува да умре за всичко, което познава, за най-интимното за него, за дълбоко вкоренените надежди и мечти.

            “Утре” действително няма, но между сегашното на живота и бъдещето на смъртта лежат много утрешни дни. Човек живее в тази разделяща пролука със страх и безпокойство, но винаги хвърля едно око към неизбежното. Той дори не иска да говори за това и украсява гроба с всички неща, които познава.

            Да умреш за всичко, което знаеш - не за някакви конкретни форми на знание, а за цялото знание - е смърт. Да призовеш бъдещето, смъртта да обхване цялото настояще, това е тотална смърт, тогава не съществува пролука между живота и смъртта. Тогава смъртта е живеене и живеенето е смърт.

            Очевидно никой човек не е склонен да направи това. И все пак човек винаги търси новото; винаги държи в една ръка старото и опипва с другата в непознатото за новото. Така възниква неизбежният конфликт на двойствеността - Аз-ът и не-Аз-ът, наблюдателят и наблюдаваното, фактът и това, което би трябвало да бъде.

            Това объркване изчезва напълно, когато дойде краят на познатото. Този край е смърт. Смъртта не е някаква идея, някакъв символ, но една ужасна реалност и е невъзможно да избягаш от нея като се държиш за нещата от днес, които са от вчера, нито като боготвориш символа на надеждата.

            Човек трябва да умре за смъртта; само тогава се ражда невинността, само тогава се ражда извънвремевото ново. Любовта е винаги нова, а спомнянето на любовта е смъртта на любовта.” - бел. прев.

[7] сатори – яп. – дзен-термин за опита на просветлението в резултат на интуитивно самопознание, мигновено осъзнаване на празнотата, което дава възможност да се схване истината-същност на всички неща. При изпитваната тук “празнота” става дума не за  празнотата на нищото, а за Невъзприемаемото, Немислимото, Безкрайното отвъд битие и небитие. –  бел. прев.

Вж. по-долу, а също и Essays in Zen Buddhism, first series, 227. - бел. авт.

[8] праджня - санскр., трансцендентална мъдрост. - бел. прев.

[9] Сакки буквално означава “атмосфера на убийство”. Майсторите на меча често говорят за такъв тип случаи. То е нещо неописуемо, само вътрешно се усеща като излъчвано от личност или друг обект. Хората често казват, че някои мечове са пропити с “атмосфера на убийство”, докато други изпълват човек с чувство на благоговение, почитание и дори доброжелателство. Това основно се приписва на майстора, изковал меча, защото произведенията на изкуството са отражения на духа на майстора, в Япония мечът е не само смъртоносно оръжие, а и произведение на изкуството. Сакки се излъчва от човек, който таи враждебност или показва намерение за убийство. Казва се, че такава “атмосфера” се усеща около войнишка част, която се готви за атака. - Бел. авт.

[10] Сравни със следния цитат от Карл Ясперс, “Въведение във философията”, с. 24 : “От хилядолетия философи от Китай, Индия и Европа са изричали нещо, което е еднакво навсякъде и във всички времена, макар и да е многообразно в начина на изразяване: Човекът е в състояние да отиде отвъд субект-обектното разделение към пълно отъждествяване на субект и обект, при положение, че изчезне всяка предметност и се заличи Аз-а. Тогава се открива истинското битие и при пробуждане оставя след себе си съзнание за най-дълбок, неизчерпаем смисъл. Но за онзи, който го е постигнал, това осъществяване е същинското пробуждане, а обратното, пробуждането на съзнанието в субект-обектното разделение е сън. Така например Плотин, най-големият от философите-мистици в Европа, пише: “Често, когато се пробуждам за себе си от дрямката на тялото, съзирам чудна красота: тогава вярвам най-твърдо в моята принадлежност към един по-добър и по-висш свят, мощно задвижвам в себе си най-прекрасен живот и ставам едно с божеството.” - бел. прев.

 

[11] атман  - санскрит – според индуисткото разбиране, това е действителното, безсмъртно човешко Аз, което Западът обозначава като “душа”. Поради идентичността му с Брахман (чистата трансцендентност) неговите особени признаци (ахамкара) са също идентични с него: той е вечно, абсолютно битие, абсолютно съзнание и абсолютно блаженство. – бел. прев.

[12] махаяна – санскрит – букв. “Голяма колесница”: едно от двете големи направления в будизма; другото е хинаяна (“Малката колесница”). Докато хинаяна се стреми към собственото освобождение на отделния индивид, привърженикът на махаяна желая да постигне просветлението, за да може да работи за благото на всички същества. – бел. прев.

[13] Сравни с Олдъс Хъксли, “Дверите на възприятието”, изд. ЛИК, София, 1999, с. 26. -  “... само че Платон направил огромната, гротескна грешка да раздели битието от случващото се и да го приравни с математическата абстракция на Идеята. Нещастникът никога не бил виждал букетче цветя, които да светят с вътрешна светлина, едва ли не да трептят под бремето на онази значимост, с която са заредени; никога не разбрал, че розата, ирисът и карамфилът не означават нищо повече и нищо по-малко от онова, което са - една преходност, която е вечен живот, и вечно умиране, което е едновременно с това и чисто Битие, скупчено в минута, уникални частици, в които по някакъв неизразим и все пак очевиден парадокс се виждаше божественият източник на цялото съществувание.

            Продължих да гледам цветята и в тяхната жива светлина сякаш откривах качествения еквивалент на дишането - но дишане без завръщане в началната точка, без приливи и отливи, а само постоянен поток от красота към още по-висока красота, от дълбоко към по-дълбоко значение.  Думи като Благодат и Преобразяване ми идваха на ум, но те всъщност означаваха тъкмо това. Погледът ми се движеше от розата към карамфила и от перестия пламък на карамфила към гладките свитъци крехък аметист на ириса. Прекрасното видение, Сат Чит Ананда, Битие-Осъзнаване-Блаженство - за пръв път разбрах не на вербално равнище, не с намеци или далечни недомлъвки, а точно и изчерпателно това, за което се отнасяха тези думи. И тогава си спомних един пасаж от есе на Судзуки. “Какво е Дхарма-тялото на Буда?” (Дхарма-тялото на Буда е друго име за Съзнание, Идентичност, Празнота и Божественост.) Въпросът е зададен в дзен-манастир от усърден и объркан новак. И с незабавната неадекватност на един от братята Маркс Учителят отговаря: “Живият плет в дъното на градината”. Новакът колебливо пита: “А какво е човекът, който осъзнава тази истина?” Граучо Маркс го тупва по рамото с жезъла си  и отговаря: “Лъв със златна козина”. - бел. прев.

[14] Буквално “пръчка със засъхнала мръсотия”, каншикецу- яп., кан-шъ-чуе - кит. В Китай вместо хартия за тоалетни цели се използвали специални пръчици. - бел. авт.

[15] муйе (яп.) и у-и (кит.) означават “независим”, а също и “без дрехи”. Йе (у) е в първият случай “зависим”, а във вторият “дрехи”. - бел. авт.

 

[16] Преводът е направен от труда на Риндзай “Събрано”, известен като Риндзи Року. - бел. авт.

[17]  “Аз” навсякъде в тази беседа се използва за “Човек” (жен) или “абсолютна субективност”, ако използвам моята терминология. - Бел. авт.

[18]  бодхисатва – санскрит – в будизма Махаяна бодхисатва се нарича това същество, което посредством систематично упражняване съвършенствата на добродетелта се стреми към постигане на Буда-състоянието, но се отказва да встъпи в пълна нирвана, докато не бъдат спасени всички същества. Качеството, което определя неговите действия, е състраданието (каруна), породено от висшето прозрение и мъдрост (праджня). Бодхисатвата активно помага и е готов да поеме върху себе си страданието на всички същества и да даде своите кармически заслуги на другите. – бел. прев.

[19] “То” е вмъкнато в текста поради това, че в китайския оригинал, както е обичайно, липсва подлог. “То” се използва за Реалността, или Човека, или Личността, или Аз-а. - бел. авт.

 

[20] “Вие” - тук и навсякъде се използва в смисъл на “Съзнанието”, което изразява себе си в “Човека”. “Вие” и “Човека” са взаимозаменими. - бел. авт.

[21] Авидя - санскр. - бел. авт.

[22] Неподвижност, чистота, ведрост, спокойствие - всички те се отнасят към състояние на съзнанието, при което всякакви вълни на мисълта завинаги утихват.  Това състояние се нарича също тъмната бездна на Невежеството или на Несъзнаваното, и човекът на дзен е призоваван да го избягва с всички средства и в никакъв случай да не вярва, че това е крайната цел на дзен-дисциплината. - бел. авт.

23 Най-общо казано, се смята, че има три класи ученици, съгласно вродените им качества или вътрешни способности за разбиране на будистката истина - ниска, средна и висока. - бел. авт.

24 Китайският знак, с който Риндзай означава себе си е шан-сън (шан-зо на японски), означаващо “планински монах”. Тази скромна титла означава не само Риндзай като индивидуалност, принадлежаща към този относителен във всяко едно отношение свят, но и като просветлен човек, живеещ в трансценденталната сфера на абсолютната субективност или празнота. Човекът или личността, обитаващи тази сфера, действат и се държат не като частттично индивидуализирано същество, като психологически определен Аз, или абстрактна идея, а се движи с цялото си същество или личност. Този проблем ще се изясни още по-нататък. - бел. авт.

 

[25] “То” е добавено от преводача и се отнася за Дхармата или Реалността, или Личността, или Човека, или Дао (Пътят). - бел. авт.

[26]  “Торбата с паничката” е торба, съдържаща паничка за просия, която се носи от пътуващия монах. “Тяло, пълно с мръсотии” е презрително название на монах, чиито очи не са отворени за дхармата и чието съзнание е изпълнено с излишни имена и безполезни мисли - те се сравняват с екскременти, които не трябва да се задържат в тялото.  Монах, който се стреми да трупа идеи, несвързани с реализацията, бива наричан още “торба за ориз” и “воняща торба от кожа”. - бел. авт.

 

[27] Става дума за дървена, а понякога и бамбукова пръчка, дълга около шест фута, която монасите използват, за да носят товар на рамо. Ако товарът е много тежък, пръчката се изкривява. Риндзай саркастично сравнява затворените уста на монасите с така изкривен прът. - бел. авт.

[28] Вж. по-горе, а също и моята книга Living by Zen, Лондон, Rider, 1950, с. 24. - бел. авт.

 

[29] Вж. моите Studies in Zen, London, Rider, 1955, стр. 80 и сл. – бел. авт.

[30] Виж моя Manual of Zen Buddhism, London, Rider, 1950, p. 11, с. 129, където идеалният дзен-човек се появява на пазара, или, с други думи, идва в света, за да спаси всички същества. - бел. авт.

[31] Виж The Lankavatara Sutra, London, Routhledge, 1931, сс. 38, 40, 49, а също и моите Essays in Zen Buddhism, London, Rider, 1951, T. 3, с. 314. – бел. авт.

[32] Виж Essays in Zen Buddhism, London, Rider, 1951, Т. 1, с. 253. – бел. авт.

[33] Словата на Риндзай (Риндзай Року), събрани от неговите ученици, съдържат около 13 380 йероглифа и се считат за едно от най-добрите произведения, касаещи дзен и известно под името Гороку. Изданието на текста в епохата Сун е направено през 1120 г. и се е смятало за второ, основано на по-ранна версия, която обаче е изгубена. Виж Studies in Zen, с. 25 и сл.

            За Банкей виж Living by Zen, с. 11 и сл. Той бил решителен противник на системата коан, преобладаваща по негово време. Бил съвременник на Хакуин, малко по-възрастен от него, но доколкото ни е известно, Хакуин не го е познавал. - бел. авт.

[34] 1. Защо се получава така, че в дзен-литературата се отделя съвсем малко внимание на културната обусловеност, организацията на обществото и благосъстоянието на човека? Свързан с тези въпроси е и въпросът за употребата на дзен в ситуации, свързани с причиняване на смърт - борбата с меч и пр.

 При такова отношение към Аз-а, няма ли опасност от загуба на чувството за ценността на всяко човешко същество? Въвлечени ли са дзен-учителите и учениците в социалните проблеми на деня?

 2. Какво е отношението на дзен към етиката? Към икономическото и политическото обезправяване? Към положението и отговорностите на индивида в обществото?

 3. Каква е разликата между сатори и християнското обръщане към вярата? В една от вашите книги пишете, че ги смятате за различни. Има ли някакви други разлики, освен в начина на излагане, обусловен от културните различия?

 4. Християнският мистицизъм е изпълнен с еротична символика - има ли следи от нея в сатори? Или пък в състоянията, които го предхождат?

 5. Има ли изграден критерий в дзен за различаване на автентичното мистично преживяване от халюцинациите?

 6. Какъв интерес проявява дзен към личната история на човека, влиянието на семейството, образованието и социалните институции в развитието на отчуждението на индивида от самия себе си? Някои от нас са се занимавали с тази тема във връзка с превенцията  на отчуждението у новото поколение чрез подобряване на индивидуалното възпитание, а също и обществените институции. Ако знаем какво определя лошото здравословно състояние, може би ще направим нещо преди на настъпи кризата на възрастния човека в по-напреднала възраст.

 7. Счита ли дзен, че има преживявания в детството, които могат да се развият, за да допринесат за постигане на Просветление в зряла възраст?

 8. Изглежда, че учителят в дзен започва работа с ученика без да обръща внимание на усещането си за него, или поне без да показва открито и пряко такива реакции. Все пак е допустимо, човека да започне да изучава дзен от суета, или нужда да намери нов Бог - нещо, което той може и да не осъзнава. Ще му помогне ли да намери пътя осъзнаването на факта, че посоката, в която е тръгнал е разрушителна?

            Дали дзен-учителят предава на ученика чувството си индивидуалността на ученика и за пречките и опасностите по пътя? Ако това не се прави, може ли да се смята, че ако се направи, ще бъде по-лесно да се достигне целта?

 9. Мислите ли, че психоанализата, така, както я разбирате, дава на своите пациенти възможност за постигане на Просветление?

 10. Какво е отношението на дзен към образите, които могат да се появят в процеса на медитация?

 11. Занимава ли се дзен с проблема за емоционалната зрелост и самоосъществяването на човека в социалното му съществуване, т. е. “междуличностните отношения”? - бел. авт.

[35] Сравни с Кришнамурти, “Медитация и осъзнаване”, сс. 211-212, “Има толкова много анархия в човека - и такива научни възможности. Този дисбаланс причинява опустошения в света. Непреодолимата пропаст между напредналата технология и жестокостта на човека създава голям хаос и мизерия. Това е очевидно. Затова интелектуалците, които са си играли с различни теории - веданта, дзен, комунистически идеи и т.н., - като не са намерили изход от затрудненото положение на човека, се обръщат сега към златния наркотик, който ще донесе динамично трезвост и хармония. Откриването на този златен наркотик - съвършеният отговор на всичко - се очаква от учените и те вероятно ще го създадат. И писателите, и интелектуалците ще го препоръчат като средство за спиране на всички войни, така както вчера са препоръчвали комунизма или фашизма.

            Но умът със своите изключителни способности за научни открития и тяхното приложение е все още дребнав, тесногръд и фанатизиран и със сигурност ще продължи със своята дребнавост, нали така? Може да имаш страхотни и експлозивни преживявания с някой от тези наркотици, но ще изчезнат ли дълбоко вкоренените в човека агресия, бруталност и тъга? Ако тези наркотици могат да решат заплетените и сложни проблеми на човешките взаимоотношения, тогава нищо повече не може да се каже, защото това значи, че взаимоотношенията, търсенето на истината, краят на тъгата са все крайно повърхностни проблеми, които могат да се решат чрез взимане на една щипка от този нов златен наркотик.

            Това със сигурност е фалшив подход, нали? Казва се, че тези наркотици дават преживяване близко до реалността, значи те дават надежда и окуражаване. Но сянката не е реалността; символът не е фактът. Из цял свят, се боготвори символът, а не истината. Затова не е ли фалшиво твърдение да се каже, че резултатът от тези наркотици е близък до истината?

            Никое динамично златно хапче няма никога да реши човешките проблеми. Те могат да се решат само чрез предизвикване на радикална революция в ума и сърцето на човека. Това изисква упорита, постоянна работа, да виждаш и да слушаш, и по такъв начин да станеш високо чувствителен.

            Най-висшата форма на чувствителност е най-висшата интелигентност и никой изобретен от човека наркотик не може да ти даде тази интелигентност. Без тази интелигентност няма любов; а любовта са човешките взаимоотношения. Без тази любов няма динамично равновесие в човека. Тази любов не може да се даде - било от свещениците, било от техните богове, било от философите или от златния наркотик.” - бел. прев.

превод: Румяна Чолакова

----------------------------

[1] Християните възприемат църквата като медиум на спасението, защото църквата символизира Христос, който е Спасителят. Християните са свързани с Бога не индивидуално, а чрез Христос, но Христос е църквата и мястото, където се събират да славят Бога и да се молят за спасение чрез Христос. В този смисъл християните са обърнати към групата, докато социално възприемат индивидуализма. - Бел. авт.

 

[1] “Всички са весели и засмени,

сякаш са на обредно тържество,

сякаш от висока тераса

пролетта посрещат.

Само аз стоя встрани безмълвен и безучастен

като новородено, което още не знае да се смее.

Влача крака насам-натам,

подобно бездомник.

Всички хора имат в излишък,

само аз съм последен несретник.

Моето сърце е като на глупец -

смътно и невежо.

Простите хорица сияят лъчезарни,

само аз съм мрачен и непроницаем.

Простите хорица са умни и ловки,

само аз съм загубен невежа.

На вси страни разлят – като морето,

и люшкан – като нестихващ вихър.

Всички други имат цел,

само аз се мая – нескопосник.

Само моите стремления са по-различни -

храня се направо от майката”.

Дао Дъ дзин, ХХ глава, превод Крум Ацев - Бел. прев.

[1] Християните възприемат църквата като медиум на спасението, защото църквата символизира Христос, който е Спасителят. Християните са свързани с Бога не индивидуално, а чрез Христос, но Христос е църквата и мястото, където се събират да славят Бога и да се молят за спасение чрез Христос. В този смисъл християните са обърнати към групата, докато социално възприемат индивидуализма. - Бел. авт.

 

[1] “Всички са весели и засмени,

сякаш са на обредно тържество,

сякаш от висока тераса

пролетта посрещат.

Само аз стоя встрани безмълвен и безучастен

като новородено, което още не знае да се смее.

Влача крака насам-натам,

подобно бездомник.

Всички хора имат в излишък,

само аз съм последен несретник.

Моето сърце е като на глупец -

смътно и невежо.

Простите хорица сияят лъчезарни,

само аз съм мрачен и непроницаем.

Простите хорица са умни и ловки,

само аз съм загубен невежа.

На вси страни разлят – като морето,

и люшкан – като нестихващ вихър.

Всички други имат цел,

само аз се мая – нескопосник.

Само моите стремления са по-различни -

храня се направо от майката”.

Дао Дъ дзин, ХХ глава, превод Крум Ацев - Бел. прев.

 

[1] Сравни със следния цитат от Арнолд Тойнби “Животът след смъртта”, сп. Философски форум, 2-3, 1998, с. 66: “ Докато бе писана настоящата част от книгата, интелектуалният климат на западната част на света и частта, която е под нейно влияние бе променен осезаемо в отговор на неотдавнашните открития в сферата на физическите и психическите изследвания. Отличителни черти на настоящата промяна на възгледите бяха намаляването на интелектуалната увереност, последвалото смекчаване на догматизма и придружаващото разширение на интелектуалния спектър. Интелектуалната увереност, която сега спада, се основаваше в миналото на едно от двете вярвания: вяра в непогрешимостта на твърдения или писания, които бяха смятани за слово на Бога и вяра в непогрешимостта на логиката на човешкия разум на съзнателното ниво от човешката психика. На Запад доверието в разума се засили за сметка на доверието в откровението от последните десетилетия на ХVII век след Христа досега. Това нарастване на доверието в разума е ограничило гамата от възможности, които могат да бъдат предвидени от умове, приели логиката за техен единствен и върховен критерий на истината.

Логиката не може да допусне, че две положения, две вярвания или даже две преживявания могат еднакво да бъдат истина, ако те са противоречиви, несъвместими, непоследователни или несъгласувани едно с друго. Логикът, когато се сблъсква с несъвместими алтернативи трябва да направи избор между тях. “Той ще поддържа едната и ще  отхвърли другата”. По времето, през което бе писана тази книга, започна да се подозира, че сферата на логиката, също както и сферата на Нютоновата физика, не се покрива с цялата Вселена, а е само една ограничена сфера на възможния опит. Появяват се други зони, в които две преживявания, които са били несъвместими едно с друго, могат все пак  еднакво да бъдат признати като равностойни проблясъци на истината”. (бележка и курсив мои - прев.)

 

[1] дхарма – санскрит – понятие с много значения: вселенски закон; основата на човешкия морал и етика; базата на всяка религия; обобщаващо за “това, което представлява нашата истинска същност”. - бел. прев.

[1] Сравни с Кришнамурти, “Медитатация и осъзнаване”, сс. 190-191: “Умът, който е сътворил такива поразии в света, основно се страхува от самия себе си. Той осъзнава материалистичния изглед на науката, нейните постижения, нарастващото й доминиране над ума, поради което започва да създава една нова философия; философиите от вчера отстъпват на нови теории, но основните проблеми на човека остават неразрешени.

            Сред цялата бъркотия на войната, сред препирните и крайната себичност стои основният въпрос за смъртта. Религиите, от най-древните до най-съвременните, са обучили човека в известни догми, надежди и вярвания, които дават готов отговор на този въпрос; но на смъртта не

може да се отговори от мисълта, от интелекта; тя е един факт, който не може да бъде заобиколен.

            Ти трябва да умреш, за да разбереш какво е смъртта, а това човек очевидно не може да направи, защото той се страхува да умре за всичко, което познава, за най-интимното за него, за дълбоко вкоренените надежди и мечти.

            “Утре” действително няма, но между сегашното на живота и бъдещето на смъртта лежат много утрешни дни. Човек живее в тази разделяща пролука със страх и безпокойство, но винаги хвърля едно око към неизбежното. Той дори не иска да говори за това и украсява гроба с всички неща, които познава.

            Да умреш за всичко, което знаеш - не за някакви конкретни форми на знание, а за цялото знание - е смърт. Да призовеш бъдещето, смъртта да обхване цялото настояще, това е тотална смърт, тогава не съществува пролука между живота и смъртта. Тогава смъртта е живеене и живеенето е смърт.

            Очевидно никой човек не е склонен да направи това. И все пак човек винаги търси новото; винаги държи в една ръка старото и опипва с другата в непознатото за новото. Така възниква неизбежният конфликт на двойствеността - Аз-ът и не-Аз-ът, наблюдателят и наблюдаваното, фактът и това, което би трябвало да бъде.

            Това объркване изчезва напълно, когато дойде краят на познатото. Този край е смърт. Смъртта не е някаква идея, някакъв символ, но една ужасна реалност и е невъзможно да избягаш от нея като се държиш за нещата от днес, които са от вчера, нито като боготвориш символа на надеждата.

            Човек трябва да умре за смъртта; само тогава се ражда невинността, само тогава се ражда извънвремевото ново. Любовта е винаги нова, а спомнянето на любовта е смъртта на любовта.” - бел. прев.

[1] сатори – яп. – дзен-термин за опита на просветлението в резултат на интуитивно самопознание, мигновено осъзнаване на празнотата, което дава възможност да се схване истината-същност на всички неща. При изпитваната тук “празнота” става дума не за  празнотата на нищото, а за Невъзприемаемото, Немислимото, Безкрайното отвъд битие и небитие. –  бел. прев.

Вж. по-долу, а също и Essays in Zen Buddhism, first series, 227. - бел. авт.

[1] праджня - санскр., трансцендентална мъдрост. - бел. прев.

[1] Сакки буквално означава “атмосфера на убийство”. Майсторите на меча често говорят за такъв тип случаи. То е нещо неописуемо, само вътрешно се усеща като излъчвано от личност или друг обект. Хората често казват, че някои мечове са пропити с “атмосфера на убийство”, докато други изпълват човек с чувство на благоговение, почитание и дори доброжелателство. Това основно се приписва на майстора, изковал меча, защото произведенията на изкуството са отражения на духа на майстора, в Япония мечът е не само смъртоносно оръжие, а и произведение на изкуството. Сакки се излъчва от човек, който таи враждебност или показва намерение за убийство. Казва се, че такава “атмосфера” се усеща около войнишка част, която се готви за атака. - Бел. авт.

[1] Сравни със следния цитат от Карл Ясперс, “Въведение във философията”, с. 24 : “От хилядолетия философи от Китай, Индия и Европа са изричали нещо, което е еднакво навсякъде и във всички времена, макар и да е многообразно в начина на изразяване: Човекът е в състояние да отиде отвъд субект-обектното разделение към пълно отъждествяване на субект и обект, при положение, че изчезне всяка предметност и се заличи Аз-а. Тогава се открива истинското битие и при пробуждане оставя след себе си съзнание за най-дълбок, неизчерпаем смисъл. Но за онзи, който го е постигнал, това осъществяване е същинското пробуждане, а обратното, пробуждането на съзнанието в субект-обектното разделение е сън. Така например Плотин, най-големият от философите-мистици в Европа, пише: “Често, когато се пробуждам за себе си от дрямката на 

тялото, съзирам чудна красота: тогава вярвам най-твърдо в моята принадлежност към един по-добър и по-висш свят, мощно задвижвам в себе си най-прекрасен живот и ставам едно с божеството.” - бел. прев.

 

[1] атман  - санскрит – според индуисткото разбиране, това е действителното, безсмъртно човешко Аз, което Западът обозначава като “душа”. Поради идентичността му с Брахман (чистата трансцендентност) неговите особени признаци (ахамкара) са също идентични с него: той е вечно, абсолютно битие, абсолютно съзнание и абсолютно блаженство. – бел. прев.

[1] махаяна – санскрит – букв. “Голяма колесница”: едно от двете големи направления в будизма; другото е хинаяна (“Малката колесница”). Докато хинаяна се стреми към собственото освобождение на отделния индивид, привърженикът на махаяна желая да постигне просветлението, за да може да работи за благото на всички същества. – бел. прев.

[1] Сравни с Олдъс Хъксли, “Дверите на възприятието”, изд. ЛИК, София, 1999, с. 26. -  “... само че Платон направил огромната, гротескна грешка да раздели битието от случващото се и да го приравни с математическата абстракция на Идеята. Нещастникът никога не бил виждал букетче цветя, които да светят с вътрешна светлина, едва ли не да трептят под бремето на онази значимост, с която са заредени; никога не разбрал, че розата, ирисът и карамфилът не означават нищо повече и нищо по-малко от онова, което са - една преходност, която е вечен живот, и вечно умиране, което е едновременно с това и чисто Битие, скупчено в минута, уникални частици, в които по някакъв неизразим и все пак очевиден парадокс се виждаше божественият източник на цялото съществувание.

            Продължих да гледам цветята и в тяхната жива светлина сякаш откривах качествения еквивалент на дишането - но дишане без завръщане в началната точка, без приливи и отливи, а само постоянен поток от красота към още по-висока красота, от дълбоко към по-дълбоко значение.  Думи като Благодат и Преобразяване ми идваха на ум, но те всъщност означаваха тъкмо това. Погледът ми се движеше от розата към карамфила и от перестия пламък на карамфила към гладките свитъци крехък аметист на ириса. Прекрасното видение, Сат Чит Ананда, Битие-Осъзнаване-Блаженство - за пръв път разбрах не на вербално равнище, не с намеци или далечни недомлъвки, а точно и изчерпателно това, за което се отнасяха тези думи. И тогава си спомних един пасаж от есе на Судзуки. “Какво е Дхарма-тялото на Буда?” (Дхарма-тялото на Буда е друго име за Съзнание, Идентичност, Празнота и Божественост.) Въпросът е зададен в дзен-манастир от усърден и объркан новак. И с незабавната неадекватност на един от братята Маркс Учителят отговаря: “Живият плет в дъното на градината”. Новакът колебливо пита: “А какво е човекът, който осъзнава тази истина?” Граучо Маркс го тупва по рамото с жезъла си  и отговаря: “Лъв със златна козина”. - бел. прев.

[1] Буквално “пръчка със засъхнала мръсотия”, каншикецу- яп., кан-шъ-чуе - кит. В Китай вместо хартия за тоалетни цели се използвали специални пръчици. - бел. авт.

[1] муйе (яп.) и у-и (кит.) означават “независим”, а също и “без дрехи”. Йе (у) е в първият случай “зависим”, а във вторият “дрехи”. - бел. авт.

 

[1] Преводът е направен от труда на Риндзай “Събрано”, известен като Риндзи Року. - бел. авт.

[1]  “Аз” навсякъде в тази беседа се използва за “Човек” (жен) или “абсолютна субективност”, ако използвам моята терминология. - Бел. авт.

[1]  бодхисатва – санскрит – в будизма Махаяна бодхисатва се нарича това същество, което посредством систематично упражняване съвършенствата на добродетелта се стреми към постигане на Буда-състоянието, но се отказва да встъпи в пълна нирвана, докато не бъдат спасени всички същества. Качеството, което определя неговите действия, е състраданието (каруна), породено от висшето прозрение и мъдрост (праджня). Бодхисатвата активно помага и е готов да поеме върху себе си страданието на всички същества и да даде своите кармически заслуги на другите. – бел. прев.

[1] “То” е вмъкнато в текста поради това, че в китайския оригинал, както е обичайно, липсва подлог. “То” се използва за Реалността, или Човека, или Личността, или Аз-а. - бел. авт.

 

[1] “Вие” - тук и навсякъде се използва в смисъл на “Съзнанието”, което изразява себе си в “Човека”. “Вие” и “Човека” са взаимозаменими. - бел. авт.

[1] Авидя - санскр. - бел. авт.

[1] Неподвижност, чистота, ведрост, спокойствие - всички те се отнасят към състояние на съзнанието, при което всякакви вълни на мисълта завинаги утихват.  Това състояние се нарича също тъмната бездна на Невежеството или на Несъзнаваното, и човекът на дзен е призоваван да го избягва с всички средства и в никакъв случай да не вярва, че това е крайната цел на дзен-дисциплината. - бел. авт.

23 Най-общо казано, се смята, че има три класи ученици, съгласно вродените им качества или вътрешни способности за разбиране на будистката истина - ниска, средна и висока. - бел. авт.

24 Китайският знак, с който Риндзай означава себе си е шан-сън (шан-зо на японски), означаващо “планински монах”. Тази скромна титла означава не само Риндзай като индивидуалност, принадлежаща към този относителен във всяко едно отношение свят, но и като просветлен

човек, живеещ в трансценденталната сфера на абсолютната субективност или празнота. Човекът или личността, обитаващи тази сфера, действат и се държат не като частттично индивидуализирано същество, като психологически определен Аз, или абстрактна идея, а се движи с цялото си същество или личност. Този проблем ще се изясни още по-нататък. - бел. авт.

 

[1] “То” е добавено от преводача и се отнася за Дхармата или Реалността, или Личността, или Човека, или Дао (Пътят). - бел. авт.

[1]  “Торбата с паничката” е торба, съдържаща паничка за просия, която се носи от пътуващия монах. “Тяло, пълно с мръсотии” е презрително название на монах, чиито очи не са отворени за дхармата и чието съзнание е изпълнено с излишни имена и безполезни мисли - те се сравняват с екскременти, които не трябва да се задържат в тялото.  Монах, който се стреми да трупа идеи, несвързани с реализацията, бива наричан още “торба за ориз” и “воняща торба от кожа”. - бел. авт.

 

[1] Става дума за дървена, а понякога и бамбукова пръчка, дълга около шест фута, която монасите използват, за да носят товар на рамо. Ако товарът е много тежък, пръчката се изкривява. Риндзай саркастично сравнява затворените уста на монасите с така изкривен прът. - бел. авт.

[1] Вж. по-горе, а също и моята книга Living by Zen, Лондон, Rider, 1950, с. 24. - бел. авт.

 

[1] Вж. моите Studies in Zen, London, Rider, 1955, стр. 80 и сл. – бел. авт.

[1] Виж моя Manual of Zen Buddhism, London, Rider, 1950, p. 11, с. 129, където идеалният дзен-човек се появява на пазара, или, с други думи, идва в света, за да спаси всички същества. - бел. авт.

[1] Виж The Lankavatara Sutra, London, Routhledge, 1931, сс. 38, 40, 49, а също и моите Essays in Zen Buddhism, London, Rider, 1951, T. 3, с. 314. – бел. авт.

[1] Виж Essays in Zen Buddhism, London, Rider, 1951, Т. 1, с. 253. – бел. авт.

[1] Словата на Риндзай (Риндзай Року), събрани от неговите ученици, съдържат около 13 380 йероглифа и се считат за едно от най-добрите произведения, касаещи дзен и известно под името Гороку. Изданието на текста в епохата Сун е направено през 1120 г. и се е смятало за второ, основано на по-ранна версия, която обаче е изгубена. Виж Studies in Zen, с. 25 и сл.

            За Банкей виж Living by Zen, с. 11 и сл. Той бил решителен противник на системата коан, преобладаваща по негово време. Бил съвременник на Хакуин, малко по-възрастен от него, но доколкото ни е известно, Хакуин не го е познавал. - бел. авт.

[1] 1. Защо се получава така, че в дзен-литературата се отделя съвсем малко внимание на културната обусловеност, организацията на обществото и благосъстоянието на човека? Свързан с тези въпроси е и въпросът за употребата на дзен в ситуации, свързани с причиняване на смърт - борбата с меч и пр.

 При такова отношение към Аз-а, няма ли опасност от загуба на чувството за ценността на всяко човешко същество? Въвлечени ли са дзен-учителите и учениците в социалните проблеми на деня?

 2. Какво е отношението на дзен към етиката? Към икономическото и политическото обезправяване? Към положението и отговорностите на индивида в обществото?

 3. Каква е разликата между сатори и християнското обръщане към вярата? В една от вашите книги пишете, че ги смятате за различни. Има ли някакви други разлики, освен в начина на излагане, обусловен от културните различия?

 4. Християнският мистицизъм е изпълнен с еротична символика - има ли следи от нея в сатори? Или пък в състоянията, които го предхождат?

 5. Има ли изграден критерий в дзен за различаване на автентичното мистично преживяване от халюцинациите?

 6. Какъв интерес проявява дзен към личната история на човека, влиянието на семейството, образованието и социалните институции в развитието на отчуждението на индивида от самия себе си? Някои от нас са се занимавали с тази тема във връзка с превенцията  на отчуждението у новото поколение чрез подобряване на индивидуалното възпитание, а също и обществените институции. Ако знаем какво определя лошото здравословно състояние, може би ще направим нещо преди на настъпи кризата на възрастния човека в по-напреднала възраст.

 7. Счита ли дзен, че има преживявания в детството, които могат да се развият, за да допринесат за постигане на Просветление в зряла възраст?

 8. Изглежда, че учителят в дзен започва работа с ученика без да обръща внимание на усещането си за него, или поне без да показва открито и пряко такива реакции. Все пак е допустимо, човека да започне да изучава дзен от суета, или нужда да намери нов Бог - нещо, което той може и да не осъзнава. Ще му помогне ли да намери пътя осъзнаването на факта, че посоката, в която е тръгнал е разрушителна?

            Дали дзен-учителят предава на ученика чувството си индивидуалността на ученика и за пречките и опасностите по пътя? Ако това не се прави, може ли да се смята, че ако се направи, ще бъде по-лесно да се достигне целта?

 9. Мислите ли, че психоанализата, така, както я разбирате, дава на своите пациенти възможност за постигане на Просветление?

 10. Какво е отношението на дзен към образите, които могат да се появят в процеса на медитация?

 11. Занимава ли се дзен с проблема за емоционалната зрелост и самоосъществяването на човека в социалното му съществуване, т. е. “междуличностните отношения”? - бел. авт.

[1] Сравни с Кришнамурти, “Медитация и осъзнаване”, сс. 211-212, “Има толкова много анархия в човека - и такива научни възможности. Този дисбаланс причинява опустошения в света. Непреодолимата пропаст между напредналата технология и жестокостта на човека създава голям хаос и мизерия. Това е очевидно. Затова интелектуалците, които са си играли с различни теории - веданта, дзен, комунистически идеи и т.н., - като не са намерили изход от затрудненото положение на човека, се обръщат сега към златния наркотик, който ще донесе динамично трезвост и хармония. Откриването на този златен наркотик - съвършеният отговор на всичко - се очаква от учените и те вероятно ще го създадат. И писателите, и интелектуалците ще го препоръчат като средство за спиране на всички войни, така както вчера са препоръчвали комунизма или фашизма.

            Но умът със своите изключителни способности за научни открития и тяхното приложение е все още дребнав, тесногръд и фанатизиран и със сигурност ще продължи със своята дребнавост, нали така? Може да имаш страхотни и експлозивни преживявания с някой от тези наркотици, но ще изчезнат ли дълбоко вкоренените в човека агресия, бруталност и тъга? Ако тези наркотици могат да решат заплетените и сложни проблеми на човешките взаимоотношения, тогава нищо повече не може да се каже, защото това значи, че взаимоотношенията, търсенето на истината, краят на тъгата са все крайно повърхностни проблеми, които могат да се решат чрез взимане на една щипка от този нов златен наркотик.

            Това със сигурност е фалшив подход, нали? Казва се, че тези наркотици дават преживяване близко до реалността, значи те дават надежда и окуражаване. Но сянката не е реалността; символът не е фактът. Из цял свят, се боготвори символът, а не истината. Затова не е ли фалшиво твърдение да се каже, че резултатът от тези наркотици е близък до истината?

            Никое динамично златно хапче няма никога да реши човешките проблеми. Те могат да се решат само чрез предизвикване на радикална революция в ума и сърцето на човека. Това изисква упорита, постоянна работа, да виждаш и да слушаш, и по такъв начин да станеш високо чувствителен.

            Най-висшата форма на чувствителност е най-висшата интелигентност и никой изобретен от човека наркотик не може да ти даде тази интелигентност. Без тази интелигентност няма любов; а любовта са човешките взаимоотношения. Без тази любов няма динамично равновесие в човека. Тази любов не може да се даде - било от свещениците, било от техните богове, било от философите или от златния наркотик.” - бел. прев.

превод Румяна Чолакова


Елате в .: BGtop.net :. Топ класацията на българските сайтове и гласувайте за този сайт!!! 1995-2025 © Анжела Минкова. Всички права запазени.
Съдържанието на този сайт е под защитата на закона за авторското право. Използването му без разрешение на автора е забранено!
Ако желаете да използвате каквото и да е било от тази страница, моля пишете на автора.