събития

C.V.

преса

контакт

паладиум

книга

поезия

принт

амбианс

връзки


заниМания с изкУство
 
 
 

живопис

графика

скулптура

рисунки

акварел

снимки

други


паладиум

Ванеса и Ву и Писма от Пекин
07.08.2012

Ванеса и Ву

 

            Ву е мой състудент в курса по китайски, а Ванеса е неговото момиче. И двамата са мургави, с много черни очи и много черни коси. Ванеса е леко закръглена и има чудесна усмивка, а Ву си е направо кльощав, обаче също свети целият като се смее. Той беше първият човек, който ме заприказва в университета. Долетя на един велосипед малко преди часа, представи се и ме попита коя съм и как се чувствам с такъв неподправен интерес и деликатна любезност, че аз се разприказвах с удоволствие. Някак неусетно се сближих с него, в началото си споделяхме мъките покрай ученето на китайски, после лека-полека започнахме да приказваме за какво ли не. Оказа се, че той е веган—малко екстремна форма на вегетарианството, което е моят хранителен режим. Опитах се да прокарам идеята, че след като не се убива живо същество, за да се направи сирене или кисело мляко, млечните продукти би следвало да се консумират, но Ву ми разказа такива ужаси за експлоатацията на кравите в големите кравеферми, че оттогава с мъка пия любимия си айрян.

            Ванеса и Ву ме поканиха да си готвим заедно на моят първи американски Ден на благодарността. Поканиха и едно гръцко момиче на име Ирина, което също е за пръв път в Америка и се чувства много самотно. С Ву започваме да готвим в два следобед, всъщност аз го моля да ми подава някакви неща, а той ми разказва как ще завърши право и социални науки и ще помaга на хората. Семейството му емигрирало от Виетнам, когато Ву е бил на осем години и първият американски град, в който заживели, бил Филаделфия. Ву се изхитрил да се изгуби още първата седмица и докато майка му обезумяло го търсела, той се разхождал между небостъргачите и се чудел как да каже вкъщи, че е точно между небостъргачите. И тогава го намерила една много красива руса жена, обадила се някак си у тях, погалила го по грозно подстриганата коса, отказала да приеме четвърт долар за телефонните разноски и с мила усмивка изчезнала от живота му завинаги. В този момент Ву решил и той да помага така безкористно на всички и не само на тези, които среща загубени между небостъргачите, но и на тези, които сам ще издири като стане социален работник. Разказвам му, че и аз завърших право навремето, защото гледах филма «Да убиеш присмехулник», но после някак неусетно желанието да спасявам човечеството се оказа замененето с усилието да не полудея докато се разправям с човечеството. Ву не приема шегата и помрачнява, очевидно не търпи несериозно отношение към бъдещата си професия. Аз се хващам пак за китайския и го моля да ми помогне да кажем отново стихотворението, което се състои от десет различни значения на думичката «шъ», произнесени с различен тон. Ву чува тоновете много по-добре от мене и ми помага да кажа стихотворението без да се запъвам. Шъ-каме известно време и ми идва наум, че тая поезия звучи все едно мачкаш вестници. Съобщавам на Ву своето откритие и двамата се превиваме от смях в кухнята, която Ванеса нахлува да помага. Тя ни гледа известно време и казва, че ако това е готвене, то тя е много добра готвачка.

            Те двамата захващат основното ядене—пуйка от тофу. Благодарение на високите технологии нашата вегетарианско-веганска вечеря се състои от пуйка от тофу, сладолед без млечни продукти и яйца, шампанско без алкохол и прочее възхитителни симулакри. Масата, която си нареждаме обаче, изглежда съвсем истинска и много красива—Ву едва се удържа да не подскочи от радост—все пак голям мъж и бъдещ социален работник. Той наистина взима социалните проблеми присърце и ми разказва как в Америка 2% от населението владее 80% от богатствата, как 39% от децата растат в бедност и близо 50 милиона души не могат да си позволят лекарска помощ. Опитвам се да му кажа, че при социализма социалните проблеми бяха практически разрешени, но затова път имаше достатъчно други, които докараха хората до пълна апатия и изобщо се мъча да му предам убеждението си, че най-важните човешки проблеми не са социалните, въпреки че и те са много важни. Думите обаче работят най-добре между хора, които споделят един и същи жизнен опит, а нас двамата с Ву ни делят освен 10 000 километра и 20 години, така че е изключено да го убедя в моя социален песимизъм и вяра само във вътрешната революция.

            Посред вътрешните революции и заплетени социални проблеми се появява красивото гъркинче Ирина и саркастично отбелязва, че на тая отрупана маса най и отива разговор за мъките на бедните. Тя е пристигнала в Щатите по същото време, по което и аз, и двете затъваме в типичен за новодошлите разговор—колко е трудно началото, как не може да се живее без кола, къде са евтините магазини и пр. Ирина толкова се е стреснала от разминаването на очакванията и реалностите в първите няколко месеца, че е стигнала до психиатър. Чукам на дърво и си мисля, че възрастта все пак си има предимства, или по-скоро си няма очаквания.

            Ирина си похапва и със страшна сила се нахвърля срещу американската телевизия, като най-вече беснее срещу шоуто на Джери Спрингър. Споделям нейния ужас, това предаване е заченато от надписите в тоалетните на Софийската ж.п. гара и не знам дали е по-голям срам за софийския кмет или за американските телевизионни зрители. Ванеса и Ву явно се чувстват много неудобно като става дума за шоуто на Спрингър и Ву ме моли да не го гледам никога. Аз обещавам и се опитвам да успокоя Ирина, като и казвам, че телевизията по принцип е опиум за народите, а освен това има много хубави неща в Америка, на които тя може да се радва. Тя допълнително се ядосва от моя напън към равновесие и обективност и се тросва, че в Америка са хубави само заплатите и тук се седи, за да се правят пари, което впрочем правят всички—и американците, и тези, които тепърва се напъват да стават. Примирено се обаждам, че аз вече нищо не разбирам—преди като беше Рейгън още криво-ляво с акъла си и ние бяхме лошите, а те добрите, някак всичко беше ясно, а сега, откак всички сме добри, направо не се трае. Ирина така се развеселява от непоносимостта на всеобщото добро, че признава неоспоримите качества на американските библиотеки, но продължава да рендосва американската демокрация с присъща за годините й страст. Припомням и как изглежда демокрацията по нашите географски ширини и тя се умълчава, явно че носталгията й е примесена с нежелание да се връща и тя е изпаднала в типичното за 90% от новодошлите състояние на непоносимост към тукашното, съчетана с тотално омерзение от миналото. Казвам и, че да си чужденец е не само мъчително, има и предимства—поне си чужденец в чужбина, а не в собствената си страна. Тя започва да говори за «Носталгия» на Тарковски, обаче след като Ванеса и Ву питат кой е Тарковски, се отказва. Ву предлага да ни заведе да гледаме «Господарят на пръстена»—това му бил любимият филм. Ирина го срязва, обаче аз приемам с благодарност—не съм ходила на кино от две години и освен това искам да видя как изглежда американски киносалон.

            След няколко дни Ву ме завежда за пръв път в мол, където се намира и киното. На мене посещението в храма на американския консумаризъм ми действа потискащо—неприязънта ми към материализма, хванала здрав корен в България, в Америка добива направо невротични измерения. Непрекъснатият контакт с хора, които правят неща, които не обичат, за да си купуват неща,  от които нямат нужда, ме настройва депресивно. В мол-а всичко е огромно, пищно, богатско. Залепям се за един много семпъл и красив фонтан от черен камък и му се радвам докато киното почва. Ву гледа филма за трети път с голям мерак, но мене не ме хваща. Докато на екрана всички бият всеки заедно и поотделно, аз си мисля за документалния филм за Джон Неш, който гледах по телевизията. Той е математикът, изминал невероятния път от гениалните математически прозрения през шизофренията до Нобеловата награда. Много ме впечатли отговора му на въпроса, как е възможно такъв остър и логичен ум да твърди, че получава послания от космоса, кодирани на страниците на вестник «Таймс». Той рече, че шизофреничните му мисли идвали от същия източник, откъдето идвали и математическите, така че нямало как да не им вярва.

            До мене Ву явно също с доверие се отнася към всичките черни и бели магьосници, които вилнеят по екрана. Заглеждам се и веднага си падам по Гандолф, който за беля умира. Започвам да се тюхкам и Ву ме успокоява, че той всъщност не е умрял, което ще стане ясно във втората част. Обещаваме си да я гледаме заедно. Навън ни чака друго чудо—завалял е сняг, рядко явление по тукашните ширини. Това ни е подарък от добрия магьосник Гандолф, казвам на Ву. И той си мислел същото. Автобусът закъснява и докато чакаме в побелелия и утихнал град, аз му разказвам за книгата, върху която писах есе, и как в днешен Китай отново се е възродила практиката да се убиват новородените момиченца. Казвам му, че много искам да си осиновя едно китайско момиченце, той споделя, че също иска да осиновява деца, но Ванеса иска да си има собствени. Аз без да мисля, предлагам да осиновят едно и да родят едно, а Ву отвръща: «Не мога да спра да мисля, че моето собствено дете ще заеме мястото на вече родено дете, което е много нещастно някъде.»

            Минават четири месеца преди с Ву да се видим отново като хората. Семестърът приключва, той заминава за Виетнам да преподава английски през лятото, а аз започвам да работя и уча много интензивно през цялата ваканция. През есента сме в различни програми и решаваме, че трябва да обядваме заедно на всяка цена. Купуваме си вегетарианска храна от евтино китайско ресторантче и сядаме в една градина на слънчице. Срещу нас група чернокожи момичета и едно момче, прегърнало дете, шумно се разправя по някакъв повод. Ву ми се оплаква, че е едновременно преуморен и настинал, а аз му казвам, че в Америка разбрах, че може да се плаче от умора. Той неочаквано отвръща, че много му харесва дето жените плачат и си изразяват емоциите открито и ме пита дали смятам, че мъжете са брутални и агресивни. И добавя, че най-големите жестокости са били извършени от мъже. Споменава Хитлер и Сталин. Казвам му, че според мене досега общо взето сме живели в мъжки свят и жените тепърва има да показват какво могат. Хитлер и Сталин са мъже, но Бах и Микеланджело също. И изобщо мене цялата дандания около различните мъжки и женски светове малко ме дразни—разбирам едните да бяха смъртни, а другите безсмъртни, тогава да се бие тъпана. А то всички «сме от същата материя, в която сънищата са облечени, затуй животецът ни в сън завършва», както е казал един мъж. Освен това се страхувам, че агресията е повече човешко, отколкото мъжко качество. Ву кима в съгласие и сякаш за да ме подкрепят, момичетата пред нас започват да се млатят здравата, момчето се опитва да ги разтърве, детето се разревава, изобщо пълна гнусотия. Двамата гледаме с безсилно омерзение и аз внезапно се сещам за един индийски мислител, който твърди, че докато човек все още е в състояние несъзнателно да откъсне клонче или листо и да го смачка, той още не е реализирал човешкия си потенциaл. Чудя се каква ли е пътеката от съзнателното скубане на коси до несъзнателното пазене на клончета. Ву казва, че се е скапал окончателно и моли да се махнем. Разделяме се с обещание да си пишем през лятото и докато гледам от автобуса как усърдно ми маха, усещам как отвращението от побоя се стапя.

            След месец получавам следните две писма от Виетнам:

 

Мила Руми,

Толкова неща имам да ти разкажа. Току-що се върнах от красивия град На Транг. Ако претъпканият, уморителен Сайгон е виетнамският Ню Йорк, то На Транг може да мине за Лос Анжелес на Третия свят. Много си паснах с натрангските жители. Е, не смеех да пикая на публично място като някои от местните непукисти, но може би е въпрос на време. Наистина страхотен град. Хората ставаха сутрин рано и хукваха боси към окена. Като леминги. Понякога срещах красиви момичета да карат колела, а сивите им виетнамски дрехи се издуваха от вятъра. Много бяха секси, въпреки че аз заглеждах и велосипедите доста.

            За плажовете си спомням с просълзяване—бял пясък и кокосови палми. Следобед се появяваха деца с хвърчила и небето се напълваше с дракони, пеперуди, феникси... и Батмани. Океанът беше не знам как да кажа колко красив, онемяващо беше красив.

            Както и да е, сега съм пак в Сайгон и съм си намерил вече квартира. Виетнамските бани са много смешни. Bани има само в най-престижните хотели, обикновените са направени за прав, слаб човек. Вътре има тоалетна и едно място, от което тече вода. Всичко винаги е мокро.

            От работата си съм много доволен. Струва ми се, че направих добро впечатление. Засега уча 40 деца, но скоро ще са повече. Учениците в началото ме гледаха на смях—изглеждам съвсем като виетнамец, а учителите по английски се предполага да са руси и синеоки. След като съобщих обаче, че смятам да ходя на работа с пистолет, всеха да ме гледат с уважение. Купил съм си воден пистолет и смятам да го използвам. Освен това имам и асистенти по учебната част, които са по-възрастни от мене, но правят каквото им кажа. Надявам се властта да не ме опияни. Трябва да хуквам за вечеря, ще пиша пак. С обич, Ву.

 

Мила Руми,

Включих водния пистолет в педагогическия процес. Този образователен метод все още не е използван във Виетнам, а, смея да се похваля, и другаде по света. Виетнамските деца са склонни да произнасят «с» на края на думите като «д»--например, вместо «Крис», «Крид», което ме пощурява. В такива случаи използвам пистолета. Вчера учениците ми го свиха, нападнаха ме от засада, а после се заключиха в клозета. Мисля че наистина ме харесват. Тази сутрин за пръв път преподавах на т.нар. «малки единици», т.е. деца по на 5-6 години. Те са като торнадо на твърд наркотик. Преподавах им азбуката, цифрите до десет и думите ядосан, тъжен и щастлив. Имат по два часа с малка почивка, което им е много наистина. Помагам им като пеем песничка за азбуката с ядосани, тъжни и щастливи гласове. Следобед ще имам два часа с предпуберитетни тинейджъри, които най-много ме уморяват, и два с най-възрастните ми студенти. На края на деня, ако не съм умрял, ще съм напълно изтощен. Важното е, че свикнах с банята. Открил съм начин едновременно да си мия зъбите, да се къпя и да се пера. Теоретически, мога да седя на тоалетната, да си сапунисам косата, да си мия зъбите и да вземам душ, докато се пера. Няма пералня и си сменям дрехите на три дни. Ризите ми хващат тен заедно с мене. Спя на пода върху бамбуков матрак—съвсем същия като американските, само дето е тънък, твърд и кански неудобен. Жалко, че те няма—щях да те почерпя едно свинско шкембе. Не се шашкай—то е направено от житен глутен. Тук хората ядат главно такива фалшиви меса. Храната е много вкусна, но може да те задържи за дълго в тоалетната. Пиша ти от едно интернет кафене, близо до моята квартира. Компютрите са толкова бавни, че имам чувството, че съм се върнал назад във времето. Има обаче климатик, който превръща кафето в благословен оазис. Сайгон има 7 милиона жители и във всеки един момент от времето 2 милиона от тях карат мотор в пространството. Повечето хора ходят с маски, включително и аз. Сутрин ме събуждат гонговете на един будистки храм, но като си сложа маската, имам чуството, че ще обирам банка вместо да преподавам. Най-обичам да преподавам на големите. «Малките единици» са страхотно завеяни. Оставил съм ги да си избират английски имена и имам Ромео и Жулиета, Супермен и даже Ариел—последният се е кръстил на праха за пране, много рекламиран по телевизията. Има огромни черни очаци и е вечно нацупен, малко прилича на Извънземното. Тук наричат «футбол» това, което в Америка е известно като «сокър» и гледат като луди. На мене май не ми е интересно—изглежда съм повече американец, отколкото виетнамец. Ще си лягам, че съм капнал. Много искам да се видим за повече наесен и да ти покажа снимки. С обич, Ву.

Р.Р. Разбрах защо футболът, който светът обича и гледа, не е популярен в Америка. Американците задържат вниманието си върху нещо само за изключително кратко време. Дължината на нашата концентрация върху нещо е... чакай, че забравих за какво говоря! Вчера гледах 90 минути мач и нямаше промяна в резултата до края. Американците мислят само за резултати, Руми, играта не е важна сама по себе си. Пак с обич, Ву.

                                                                             Писма от Пекин

ПИСМА ОТ ПЕКИН

 

 

 

                                                           В памет на Лечо

                                                

 

N, Обещавам, че вече ще пиша по-редовно и надълго, но няма да вземам насериозно молбите ти да разказвам само за Китай - ще си пиша за каквото ми се пише, нали знаеш, че писмата са единствената ми трибуна. Дала съм си пълна почивка от борбата с китайски текстове тая неделя и ще се опитам да ти опиша моето китайско училище, иначе известно като „университет”.

Ще почна с общежитието, от което с радост избягах - четиринадесететажна сграда, която миришеше на кухня, не, ами на кухни - студентите бяха от цял свят, най-вече от Азия и въпреки строгата забрана да се готви по стаите, готвеха всички. Още нa третия ден ни раздадоха обяви от управата, че е строго забранено ползването на електрически уреди в стаите и освен това винаги трябва да ги изключваме, когато излизаме. Миризмата от множеството национални кухнички се смесваше с миризмата от тоалетните, които се мокреха обилно с големи парцали по няколко пъти на ден, но това мокрене не допринасяше твърде за хигиената. По-чувствителните към вонята, които не бяха успели да се спасят в чистите, но скъпи общежития, бяха увековеличи мъката си в надписи по стените - на английски, руски и други, непонятни за мен, езици. Всяка сутрин, като отворех вратата, ме посрещаше надпис с големи жълти букви: „FUCK OFF”, а после по пътя към банята прочитах още няколко: „Никога не подценявай силата на глупаците, особено когато са много на едно място.”; „Или ще те чукам, или ще те тупам. Яко! Не питай защо...”; и горестното: „Все надоело!”. За банята и тоалетната не ми се говори. Една колежка от Испания беше дошла в Китай с голям мерак - чела много книжки преди това и си представяла, че Китай е страната на поезията, че като стигне веднъж в Пекин и ще си каже: „Ето тук съм искала да бъда цял живот!”. Пушeхме често на терасата и тя ми рече, че всеки път, като влизала в банята, си викала: „Божичко, какво търся тук!”. Аз се опитвах да я успокоявам в началото, но лека-полека тя посвикна, а аз се изнервях все повече в усилията си да не се дразня от навиците на моята съквартирантка, деветнайсетгодишно дете от съседна мюсюлманска страна.

То беше мило и красиво момиче, дошло от патриархална идилия, в която всичко е ясно. Носеше си килимче за молитви и намираше спасение от носталгията в непрекъснато готвене и гледане на телевизия. Още се обличаше в традиционната за нейната страна носия - разбира се, много по-красива от всякакви съвременни дрехи - и често я сварвах или живописно полегнала на кревата да се радва на Джеки Чан, в когото се влюби от пръв филм, или да седи на пода, увита в красива роба и шалове и да кълца рибешки глави с голям кървав нож. Няколко пъти се опитах да разбера как е възможно едно невинно същество, което с ужас ми разказва колко корумпирани са мъжете в нейната държава, защото пият и пушат, да гледа с такъв мерак жестоките китайски кримки, но тя ми отговоряше с аргументите на друго младо китайско момиче, което ми каза, че не обичало холивудски филми, защото били пълни с насилие. Аз се съгласих с тая антипатия, но не се удържах да попитам не мисли ли, че китайските са още по-жестоки. Тя с изненада ми отвърна: „Ама в нашите филми ги бият и ги убиват само лошите!”. Моята бивша съквартирантка споделяше същата светла вяра в юмрука на Джеки Чан. Лошото беше, че това дете се хранеше по начин, който направи съжителството ни доста трудничко. Нейното разбиране за правилно хранене влючваше дълго пържене на кървави меса с много чесън и нещо, което миришеше като ситно накълцани мръсни чорапи.

Когато, по време на Рамадана, пърженето на месата, чесъна и наситнените чорапи започна да се случва нощем, усетих, че Аллах вероятно се опитва да ме избута от религиозна толерантност към войнстващ атеизъм и желание да изхвърля молитвеното килимче барабар с молещата се, тиганите, чесъна и всички красиви шалове. Сетих се обаче, че Маркс е определил атеизма като „същия фанатизъм, обърнат наопаки” и се опитах да обсъдя с момичето крайностите на религиозните ритуали, но на всичките ми напъни тя отвръщаше с лек, весел смях. Азиатците се смеят често, когато са смутени и не знаят какво да правят. Това така може да вбеси вече поядосания от неразбирателството чужденец, че взех да се чудя дали наистина тия уклончиви усмивки са по-добри от обичайната българска троснатост. Дадох си сметка, че борбата с навиците на това момиче ще ми вземе голяма част от енергията, която ми трябваше да си свърша работата в Пекин, и се оттеглих в новото общежитие, което функционира като хотел със съответните цени.

 Очевидно университетът иска максимално да спечели от интереса към китайския език и култура и усилено ремонтира и строи. Желанието да се привлекат и задържат студенти от цял свят е създало - защо ли? - няколко ресторанта и бар на територията на университета, спортен комплекс и най-разнообразни магазини. Нищо по-лесно от това да си купиш цигари и алкохол, а се носят слухове, че някои от африканските студенти могат да намерят всякаква дрога за по-малко от два часа. Струва ми се, че печалбите от интереса към китайския език и култура стават все по-значителни в сферата на образованието, но няколко пъти гледам интервюта по телевизията с висши чиновници, които разпалено отричат - и освен това изглеждат искрено убедени - че образованието може да носи печалби в Китай. Според мен образователният бизнес цъфти и когато казвам на една китайка, че всички тия средства може би ще се използват, за да се оправят общежитията на китайските студенти - те живеят по четирима или осмина в стая, а банята е извън общежитията - тя се разсмива и с неприсъща за възрастта й горчивина отвръща, че това никога няма да стане. Убедеността на всички китайци, с които говоря, че няма по-корумпирана държава от тяхната, изненадва препатилия българин, който обикновено попържа собственото си правителство като най-крадливото в света. Сградата, в която учим, е чудесна и даже тоалетните са чисти. Наоколо се строи непрекъснато, пътищата са добре поддържани, и за човек, който е бил свидетел на поголовната разсипия в България след 1989 г., слуховете за ужасната корупция в Китай изглеждат силно преувеличени. Искам да кажа, че китайските управници, дори и да са корумпирани, доста строят. Сякаш следвайки стар български обичай обаче неколцината китайци, с които съм говорила за политика, настояват, че няма по-калпава държава от тяхната. “Това е единствената държава в света, която има недостатъците и на социалистическата, и на капиталистическата система!” - отсече с мъка едно умно и чувствително момче. Тия проклятия към собствената страна ми напомнят за моите младежки страдания по българската участ, когато ми се чинеше, че от България по-лошо място няма. Както се оказа в последствие, тая ми убеденост е идвала предимно от непознаване на други държави. Далеч съм от мисълта да ти пея патриотични песни - аз се мотам по света най-вече от страх, че ако се върна, ще ме замете нашенският нихилизъм, но сега вече слуховете за уникалната българска лошотия ми се виждат силно преувеличени.

N, малко длъжко се получи това писъмце, ама ми бръмчи главата от впечатления и искам да споделям. Нали съм се хванала тук да чета китайски пътеписи за Америка и се давя в думи, защото ми се вижда голямо предизвикателство да се разказва за Друго Място. За капак ми се развали фотоапарата – отначало ми стана криво, но после се замислих, че оттук бих пращала снимки само ако мога да включа и миризмите. Та ако чакаш снимки, ще почакаш докато технологията стигне моите мечти Другостта да се описва  с думи, образи и аромати. Сега мисля да полегна. Божичко, колко са корави матраците в тоя Китай! Даже и в императорския дворец леглата изглеждат направени да припомнят на човека, че неговата орисия прилича на спане на твърд креват. Илюзията за удобство иде само от смяната на позата, но новата поза не може да се задържи дълго, защото дюшекът като че ли е направен от стомана. Оставям те на тая светла нота!

 

                                        *    *    *

 

N, Днес четох за учителя на Хяо Тонг, китайски благородник, съставител на една от най-прочутите антологии на класическа литература в Китай - „Вън Сюен”. Хяо Тонг имал учител, наречен Сю Миен, който раздавал голяма част от заплатата си на бедни роднини. Когато веднъж го запитали защо прави така, той рекъл: „Другите завещават на децата си имане, аз ще им оставя почтеност.” Да има начин да се научат китайците да произвеждат хора като този учител и да ги изнасят в големи количества, ще избегнем глобалната криза. Тегавото усещане за неизбежна катастрофа, което напоследък ме преследва навсякъде, се изостри днес като гледах интервю със създателите на нова документална серия - „Планетата Земя”. Продуцентът каза, че направили серията, за да покажат на децата какво чудо е Земята, защото процесът на унищожение на планетата e в пълен ход и скоро Земята няма да е същата. Говориха за уникалните снимки, които са успели да направят, и показаха една от най-силните сцени. Снимали едно стадо слонове през нощта. Благодарение на техниката работели в пълна тъмнина и животните не подозирали, че около тях има хора. Слоновете спели прави и винаги в група, но тази нощ един от тях се отделил и се изгубил. Стадо лъвове усетило, че слонът е самичък и го погнали. За пръв път екипът заснел как лъвовете нападат, убиват и изяждат слон. Операторът каза, че след снимане на уникална сцена, всички обикновено са празнично настроени, но в тоя случай се прибрали в хотела потиснати.

Тая история не ме оставя, откак я гледах. Често ми минава пред очите как слонът пада  с накачулените по него лъвове и си спомням какво каза операторът. Чак днес се сетих, че тая сцена е толкова тревожна не само поради жестокостта си, ами и защото е заснета. Операторите е трябвало да светнат прожекторите и да стрелят докато изгонят лъвовете. Една велик филмов епизод по-малко и един слон повече! Знам какво ще ми кажеш: не можем да се месим така в природните неща, лъвовете могат да нападнат операторите, слоновете също могат да побеснеят и пр. Защо им е било тогава чоглаво, като са се прибрали в хотела? Защото има нещо дълбоко нечовешко в това да снимаш такова убийство, за да го покажеш после на децата. Къде по-хубаво щеше да е да им покажат как спасяват слона...

Сещам се и за друго предаване. В Америка един от „духовните учители” продаваше духовност в неделя по телевизията и гражданството с наслада консумираше мъдрите слова. Всичко си вървеше по обичайния ред: „Христос-като-е-казал-че-богатите-не-могат-да-влязат-в-царството-небесно-е-имал-предвид-че-могат”, но просветленото телевизионно величие внезапно прочете изрезка от вестник за някакво съзтезание за деца с недъзи. Деца със забавено интелектуално развитие се съзтезавали на сто метра и веднага след старта едното от тях паднало. Детето, което тичало до него, спряло, върнало се и му помогнало да стане. Другото до тях също спряло и им хванало ръцете. Накрая всички съзтезатели пресекли финала заедно, наловени за ръце. Хората на стадиона ръкопляскали и плачели. И как да не плаче човек, че вече само дебилите се държат като нормални хора?

Има нещо ужасяващо жестоко и тъпо в тая съзтезателност, с която е просмукан днешният живот. Изобщо не говоря за химикалите и хормоните, с които осакатяват атлетите. Ще му се на някой да вдига железа, докато се посере - да си ги вдига, нали му плащат и го дават по телевизията. Все пак никой не го кара насила да безумства така. Не знам дали си чувал за един алпинист, оцелял по чудо в зоната на смъртта на Еверест, където прекарал цяла нощ сам. На другия ден го намерили трима други планинари, които се качвали към върха. Човекът халюцинирал и ръцете и краката му били  наранени от студа, но това че изобщо бил жив, е  било чудо и никой не намирал обяснение защо е оцелял. Тримата алпинисти, които са го спасили, се колебали известно време дали все пак да не си покорят върха, но накрая решили да не го оставят и го свалили към болницата. Други двама обаче, които отивали нагоре, се направили че не говорят английски и отказали да помогнат. Напоследък ми се струва, че чета и гледам само истории, които подлагат на изпитание каквото е оцеляло от етичния човек у мене. Това навярно е така защото в Китай нравственият провал на човечеството е някак по-очевиден. Китайската култура е етично ориентирана, хилядолетия  наред говорят само за морал, проповядват все едни и същи мъдрости и вършат все едни и същи глупости. Много мисля за това и съответно привличам истории, които ми напомнят, че проблемът не е само китайски. За съжаление. Напълно е възможно също мисълта за полягане в стоманения ми креват да ме докарва до желанието да оплаквам съдбата на човека. Днес докато опитвах най-разнообразни китайски ястия в хубав пекински ресторант нямаше и помен от тия славянски настроения. Мда! Лека нощ ти пожелавам и отивам да се гърча на съоръжението за спане.

 

                                        *    *    *

 

 N, Помниш ли, че ти дадох да четеш един американски пътепис за Китай и ти се потресе от описание на кенеф, където лайната изпълвали помещението като сталагмити и сталактити. Прекарах няколко дена в четене на модерна китайска, тайванска и хонгонска литература и може да се каже, че съм в метафоричен кенеф от същия вид. Същата обсесия с долницата, която настъпи в България след падането на комунизма - то не са лайна и говна, то не са кървища и инцести, то не е канибализъм и сексуални перверзии - кръв и фекалии с две думи. В Тайван например изтънчени хомосексуалисти оплакват изтънчената си хомосексуалност и се депресират. В Хонконг потиснати жени накълцват на ситно бруталните сексманиаци, за които са женени. Изобщо - чети и пей. Четейки подобни гадости за пръв път усетих нещо като носталгия по изкуството на социалистическия реализъм, когато човек звучеше гордо. Сещам се хубавата шега в едно твое стихотворение - „Човек, това звучи горКо!” Сега обаче имам усещането, че човек, това звучи изключително отвратително, и се надявам скоро да ми мине. Такова виждане на човека е като болест, която поразява желанието за живот. Всъщност това вторачване в лайната и секса е някак дълбоко инфантилно - нещо като попорасналото бебе, което е открило, че има акита и първото, което му идва наум, е да се омаже с тях колкото може. Толкова ли няма една добра дума да се каже за никой и нищо, питам се аз, и се сещам, че днес видях във фризьорския салон пример за това как китайците уважават възрастните хора.  “Салон” е пресилена дума за мъниквичкото помещение, побрало четири стола, пет фризьорки, три големи огледала и печка с тенджери и тигани, на които се готви топла храна два пъти дневно. Храната за китаеца е нещо горещо и, както гордо отбелязва друг от авторите, с които се занимавам, “Ние може да сме яли бебета в гладни времена, но никога не сме ги яли сурови, както англичаните ядат бифтек!”. Затова и фризьорките си сервират редовно топла храна в очукани канчета и сладко я похапват докато газят в косми до глезените. Днес целият хаос и мръсотия като че ли изчезнаха, пометени от нежността и вниманието, с които обслужиха възрастната жена. Така искрено й помагаха да седне по-удобно, да се отпусне, да си каже какво иска, че всичко в салона изглеждаше просто и изящно. Толкова ли е трудно да се напише и за такива неща - няма само кървав секс и насилие на тоя свят. Доброто е тихо, затова не влиза в новините. Няма кой да ти съобщи, че днес милиарди майки и бащи са нахранили децата си, че милиони лекари са излекували пациентите си и че вероятно не само една бабичка е била грижовно подстригана някъде в Китай. Изглежда, че май наистина е по-лесно да ходиш по водата, отколкото кротко да се опитваш да живееш като почтен човек - това го четох преди доста време в една книга с будистки притчи и мисля, че най-после разбирам колко е вярно. Един от най-обичаните китайски поети, Бо Дзюи, посетил прочут будистки учител и го попитал каква е същината на будисткото учение. „Същината е да не вършиш зло и да вършиш добро.”- отвърнал учителят. „Това го знае и едно тригодишно дете!”- рекъл нашият поет. „Да, и тригодишните го знаят - съгласил се учителят - но и за мене, осемдесетгодишният, е трудно да го правя.”

Пиша ти тия неща и веднага ми става неудобно. Не се съмнявам, че щом ги прочетеш, ще ми обещаеш власеница и вериги за под власеницата за рождения ден. Би било интересно някой да изследва корените на въпросното мое неудобство. Защо една простичка история за това, колко е важно да си добър човек, напоследък предизвиква реакции, които варират от иронична усмивка до откровен яд. Аз самата се дразня много, като слушам някой да говори за Доброто и веднага ми иде да му кажа: „Ооо, я стига глупости, огледай се и виж в какъв свят живееш!” Призовавам към реализъм, но както ти често отбелязваш, обичам да премитам вселената преди лягане и да се тръшкам, че човеците се разчовечват. Днес всъщност ти пиша рано – сега те оставям и отивам да гледам модерно китайско изкуство. Открих една галерия, която някога е била ъндърграунд и вече се е комерсиализирала, но тук-таме намирам чудесни неща. Вчера много ми хареса един художник, който почнал да пише с черно мастило върху серия свои фотографски портрети биографията си, и колкото по-наситена става биографията, толкова повече изчезва човекът отдолу. И аз се чувствам така напоследък - трупам опит и изчезвам под него. Малко като Халеевата комета се усещам - мъничка мъничка съм , а влача огромна опашка от преживявания, връзки, спомени, болки, страхове, любов, и въпреки, че кометата би трябвало да съм аз самата, видима ме прави май точно опашката. Виждаш, че и в ранни зори не пропускам да кажа нещо вселенско -гледам да се напомпам по-метафизично преди да ползвам градския транспорт в Пекин, че там само философ може да запази доброто си настроение. Тръгвам, животът е кратък, а изкуството вечно и, освен това, ако закача час пик, ще идат и коня и философията в ряката.  

 

*  *  *

 

N, Днес се събудих с изречението „Денят е тъжен като остаряла поетеса.”. Криво ми е и чоглаво, зяпам мръсния възух зад прозореца и даже шумът от строежа не ме дразни. Главата ми е като изтръпнал крак. Да знаеш че няма да мога да пиша повече писма, много се обърках. Преди да дойда в Пекин, имах много идеи за това какво е Китай, за китайската история, а даже и прогнози за евентуалното китайско бъдеще. Чувал си ме да приказвам, че след като Япония, Южна Корея, Тайван и Сингапур са почнали да се модернизират толкова късно и са вече в първия свят, можем да очакваме чудеса от Китай. Все пак Средното царство (това е буквалният превод на китайските идеограми за Китай, въпреки че по-точният би бил „Пъпът на света”) е било Рим, Атина и Йерусалим за по-малките източноазиатски държави - дало им е модел и за държавно устройство, и за философия, и за религия. Знаеш как се прехласвам по китайската монохромна живопис и китайския будизъм и колко паралели съм намирала между модернизацията на България и борбата на Китай да влезе в модерния свят. Помниш как съм се радвала на прозренията на първите китайски комунисти, че е необходимо да се включи духовно измерение в комунистическото учение. Макар и да са се възприемали като марксисти, те са проповядвали, че интуицията, чувствата и ирационалното са по-ценни като вдъхновяващи човека импулси, отколкото грижите за материалното, рационалността и интелектуализма. Тоест съзнанието също може да определи битието - идея, която е ерес за материалистите, били те комунисти или консуматори. Изобщо, наслушал си се на изблиците на моя източно-западен ентусиазъм. Обаче сега съм тук и съвсем се шашнах. Не мога да се оттърва от чувството, че ако се махнат йероглифите от стените, ще изчезне и последната разлика между Пекин и Ню Йорк. И тук, и там по телевията текат същите сапунки и безкрайни съзтезания с награди, и въпреки че в началото някои китайски предавания изглеждат малко по-смислени, това е защото партийната линия тук е различна от американската и трябва време да я усетиш. В Китай рекламите са толкова натрапчиви колкото в Америка и масовото побъркване по кино и телевизионни знаменитости е същото. Магистралите, небостъргачите, задръстванията и замърсяванията тук за значително по-лоши от западните, но това е защото народът е много повече. Още има малки мръсни зарзаватчийници тук-там, но те са на изчезване и огромните супермаркети и моловете видимо въртят успешен бизнес. Властта е повече в партийните, отколкото в корпоративните босове, но тия два вида началници са от едно тесто и са с еднакви вкусове - черни костюми, черни мерцедеси, и пр. Двата вида така са се омешали на местна почва, че чух за един хонгконски бизнемен, който щедро черпел, че са го приели в Партията. Единственото, което е по-различно от Америка е, че „караоке” е много популярно. Пълно е с такива заведения - сещаш ли се, барове в които ти пускат музиката на любими парчета и ти пееш с микрофон? Освен това, наскоро Китайската комунистическа партия замрази цените на свинското и други основни хранителни продукти. Аз приветствам това решение, защото каквото и да приказват пророците на свободния пазар, те никога не са били гладни. Обаче не ми се вижда възможно „караокето” и цените на свинското да съставляват основната разлика между Китай и Запада!

Преди ми се струваше, че изучаването на една толкова различна култура като китайската може да доведе до по-дълбоко разбиране на българската. По това време Китай ми се виждаше въплъщение на Другостта. Сега обаче непрекъсното откривам паралели между България и Китай. Като почнеш от това, че от професорицата ми по китайски до шофьора на таксито, в което се возих вчера, всички ми казват, че китайците са много прост и калпав народ - “ниско качество” е буквалният превод на израза, който използват. Същевременно, точно както у нас, всеки изключва себе си от тая нискокачествена маса. И в България, и тук се чудя как можахме толкова много симпатяги да направим такива скапани държави. В Пекин мръсотията е в повече наистина, но пък нашенската любов към банкетите и далаверката се усеща във въздуха. Знаеш колко ми е мъчно, че българите кой знае защо не се идентифицират с Алеко, който е реално съществувал българин, а с неговото литературно творение Бай Ганьо. Разбирам добре, че за мнозинството е по-удобно да не се равнява по Алеко, но не очаквах че наследниците на славните китайски литерати също са се разпознали в един прочут литературен герой, който не отстъпва по простотия на Бай ти Ганя. Най-обичаният модерен китайски писател, Лу Сюн, е написал “Истинската биография на А Кю” - история за един измекярин, който използва всичката си енергия да измисля оправдания за мизерното си съществуване, докато накрая му отрязват главата по същия безсмислен начин, по който е живял. Скоро четох, че мнозина от китайските интелекуалци са се познали в А Кю. Нали бяхме уж европейци, защо тук всичко ми е толкова познато? Искам да осъзная защо не усещам тая „китайскост”, за която толкова се приказва, и тогава пак ще ти пиша.

 

Румяна Чолакова

 



Елате в .: BGtop.net :. Топ класацията на българските сайтове и гласувайте за този сайт!!! 1995-2019 © Анжела Минкова. Всички права запазени.
Съдържанието на този сайт е под защитата на закона за авторското право. Използването му без разрешение на автора е забранено!
Ако желаете да използвате каквото и да е било от тази страница, моля пишете на автора.