събития

C.V.

преса

контакт

паладиум

книга

поезия

принт

амбианс

връзки


заниМания с изкУство
 
 
 

живопис

графика

скулптура

рисунки

акварел

снимки

други


паладиум

нещо за смъртта
14.10.2012

Вече не съм млад и може би точно поради това не изпитвам никаква потребност да се залъгвам с най-различни, повече или по-малко съмнителни религиозни утешения. Все по-ясно си давам сметка, че относително скоро и на мен, подобно на всеки друг човек, роден някога на тази земя, ще ми се наложи да премина лично през този най-загадъчен и съдбоносен преход в моето досегашно съществуване. Наистина не зная при какви обстоятелства ще ми се наложи да премина отвъд, дали това ще се случи след доста години, или може би само след броени часове, но съм напълно сигурен, че този момент наближава с всеки изминат ден.

Всъщност това важи не само за мен, но също за всички хора, които са ми близки и скъпи на сърцето, и за всеки един от вас, който чете тези редове. Едва ли някои от хората, които са си легнали да спят непосредствено преди последното голямо земетресение в Италия са предполагали, че вместо новия изгрев на Слънцето, те вероятно ще съзрат зората на отвъдния живот... 

Но съществува ли изобщо подобен отвъден живот?! 

Напълно съм наясно с основателния скептицизъм, който повечето хора изпитват към всеки един опит да се подходи по-сериозно към проблема за евентуалното следсмъртно съществуване на човека и се отнасям към този скептицизъм с пълно разбиране. 

Може би най-ясно и категорично по този повод се е изказал видния руски езотерик Пьотр Демянович Успенски (1878-1947) в отговор на зададения му въпрос: “Има ли част от нас, която преживява телесната смърт?” 

Успенски: Това е много интересен и твърде важен въпрос. 

Вие питате така просто какво се случва след смъртта, сякаш някой е способен да знае нещо за това. Целият опит на човечеството (нямам предвид въображаемия) показва, че ние не можем да знаем какво се случва след смъртта, защото ако ли не щяхме да знаем нещо положително по този въпрос... 

В това състояние на съзнанието ние можем да знаем само определени неща и да имаме отговори само на определени въпроси. Ако искаме да узнаем повече, ще открием, че не можем; практически всеки подход рано или късно ни довежда до непристъпна стена. В случаи като този за живота след смъртта, тази стена изобщо не помръдва  ние знаем за живота отвъд не повече, отколкото човекът в каменната ера.[1] 

Дори съвременните езотерици, които поддържат безусловно тезата, че животът продължава отвъд, имат по този въпрос твърде различни схващания. Някои от тях, като например основателят на международната школа на Златния Розенкройц, [2] Ян ван Райкенборг (1896-1968), смятат, че повечето хора, макар и да водят след физическата си смърт едно остатъчно и половинчато съществуване, в края на краищата умират окончателно. 

Според него, когато даден човек умре, неговата фина енергетична структура също се разпада, но не толкова бързо, колкото примерно тази на едно куче.[3] "Записите" от земния му живот обаче се съхраняват в магнитното поле на неговия микрокосмос и когато този микрокосмос отново се свърже с дадено предстоящо да се роди дете, част от този натрупан в миналото опит влиза в нова употреба.[4]  

Очевидно в случая можем да говорим не за лично безсмъртие, а по-скоро за безлично индивидуално безсмъртие, за безсмъртието на натрупаната от индивидуалния поток на микрокосмическо съществуване информация. 

Тези схващания на Ян ван Райкенборг и на създадената от него школа се основават преди всичко на манихейската, богомилската, катарската и розенкройцерската духовни традиции. Те обаче са силно повлияни от древната будистка и даоска мъдрост на Азия. Една от най-известните му книги (в съавторство с Катароза де Петри) е озаглавена „Китайският гносис” и представлява съвременен розенкройцерски коментар на книгата на Лаодзъ „Даодъдзин”. Това показва, че времето на времето на „чистите” източни и западни езотерични традиции безвъзвратно е отминало. Но също и че съществуващите понастоящем добре обосновани и модерно звучащи интерпретации на познатите ни древни учения за безсмъртието на живота и на човека за съжаление също не подлежат на обективна верификация от съвременния човек. 

Поради това ще се опитам тук да подходя по един много по-директен начин към проблема за смисъла на човешкия живот, който несъмнено е тясно свързан с въпроса за нашето евентуално следсмъртно съществуване. Нямам ни най-малко намерение да пропагандирам каквото и да е учение, школа или религия, а единствено да проясня някои „вечни” общочовешки въпроси, които струва ми се вълнуват и днес далеч не само мен. 

Смятам, че съвременните хора имат нужда преди всичко от осъзнаване на някои основни и прости истини за живота и неговия смисъл. Оставям на малцината, които имат потребност да узнаят нещо повече от това, което излагам тук, сами да открият учението, школата или религията, която смятат, че им е лично необходима на този етап от тяхното съществуване. 

 

 

2

 

                                                                                                                 Не вярвам в смъртта.

                                                                                                   Умирам постоянно,

                                                                                                                  всеки миг,

                                                                                                    за да възкръсна пак

                                                                                                                   за нов  
                                                                                                    и по-добър живот.  

 

Ангелус Силезиус

 

 

 

Ще се опитам да илюстрирам подхода, който предлагам с кратък първоначален анализ на известните на всички ни три безспорни ключови момента в съществуването на всеки един от нас: зачатие, раждане и смърт. 

От тях достъпно за обективно научно изследване очевидно е само раждането. 

Що се касае до зачатието, което по-късно води до появата на нов човек на земята, едни са убедени, че в случая става въпрос за изцяло нововъзникващо същество, докато пък други са на мнение, че със зачатието започва процес на постепенно свързване и синхронизация на едно вече налично духовно съдържание с нововъзникналия биологически зародиш.

Аналогично е положението и със смъртта. 

Едни смятат, че с окончателното прекратяване на функционирането на телесния ни организъм настъпва и безусловният край на нашето лично съществуване, докато други са убедени, че починалият човек продължава да съществува съзнателно в някаква непозната нам форма, която е напълно недостъпна за обективно наблюдение и изучаване. 

Все пак в случая със смъртта ситуацията е доста по-различна от тази при зачатието ни. 

Имам предвид така наречените типови "преживявания на умиращия мозък", които бяха описани и класифицирани от различни изследователи благодарение на връщането към живот на хора, изпаднали в клинична смърт с помощта на новите реанимационни технологии.

Нека сега обаче да се съсредоточим на единствения ни достъпен преход – раждането. 

Преди време попаднах на една впечатляваща остроумна история за въображаем разговор между две близначета в утробата на майка им. Тъй като смятам, че тя описва много достъпно и образно най-съществените особености на този преход, предлагам за начало да започнем с нея. 

 

Има ли живот... след раждането? 

В утробата на една бременна жена растели и се развивали два зародиша. Първия ще наречем Мъничето-Вярващ, а другия Мъничето-Скептик.

Веднъж Мъничето-Скептик запитал братчето си:

 Слушай, искам да те попитам, ти вярваш ли, че има живот след раждането?

Мъничето-Вярващ отговорило:

 Разбира се, че вярвам! За мен е съвсем ясно, че животът продължава и след раждането. Ние сме тук само за да пораснем и се подготвим за съществуването ни след раждането, да укрепнем за това, което ни очаква.

Мъничето-Скептик възразило:

 Така ли? А пък аз мисля, че всичко това е глупост! Според мен никакъв живот след раждането не съществува! Ти изобщо в състояние ли си да си представиш как би могъл да изглежда този наш живот след раждането?

 Не знам точно, но смятам, че там ще има много повече светлина, отколкото тук. Възможно е да ядем с устата си и може би ще тичаме, и ...

 Това са пълни глупости! Да тичаме е въобще невъзможно, а да ядем с уста е дори смешно да се помисли. Ние имаме пъпна връв, която ни храни. Без нея дори не мога да си представя нашия живот след раждането. Пъпната връв - това е източникът на нашето съществуване! Впрочем ти забеляза ли, че тя става все по-къса и по-къса?

 А аз пък мисля, че всичко това е възможно. Просто светът около нас ще бъде съвсем друг – не като този тук, към който сме привикнали.

 Никой и никога след раждането не се е върнал обратно в утробата! Всички знаят, че животът свършва с раждането! И изобщо животът е само едно кратко и безсмислено страдание в мрака!

 Наистина, не знам, как ще изглежда животът след раждането. Но аз вярвам, че ние във всички случаи ще видим нашата майка, и тя непременно ще се погрижи за нас. Уверен съм в това!

 Нашата майка?! Ти вярваш в някаква си майка? Ха-ха! И къде е тя според теб?

 Тя е навсякъде около нас. Ние се намираме и живеем в Нея. Без Нея не бихме могли да съществуваме нито за миг.

 Всичко това са пълни глупости. Аз досега и парченце не съм видял от тази наша, така наречена „майка”. Според мен, тя по принцип и не би могла да съществува.

 Понякога, когато сме притихнали и спокойни, можем да чуем, как Тя пее или да почувстваме, как Тя поглажда нашия свят.

 

 

3 

 

                                                                                                                     Каква полза за човека,

                                                                                                 ако придобие целия свят,

                                                                                                 а навреди на душата си?

 

Евангелие от Марк, 8:36

 

 

В тази мъдра история ясно е очертана стратегията на природата. Във всяка една фаза на съществуването, тя подготвя живота за преминаването му в неговата следваща фаза. 

Ако погледнем „за проба” на сегашното ни съществуване като на подготвителна фаза за една евентуална негова следваща фаза, ще констатираме следните любопитни паралели. 

Както зачеването не е гаранция за успешно раждане, така и раждането не е гаранция за успешен преход в отвъдното съществуване. Преди всичко е необходимо определено „технологично” време за оформяне на бъдещия духовен организъм на човека. Ако той умре прекалено „млад и зелен”, най-вероятно неговият преход в следващата фаза ще се окаже несполучлив. Трябва да имаме също предвид, че в този случай самият човек се явява „родилката”, а това, което евентуално ще го надживее е неговата „душа”.

На нас ни е известно, че след раждането си човек забравя напълно за своите преживявания в утробата на майка си. Изследванията на мозъчните вълни на нероденото още бебе доказват, че през последните месеци преди раждането си то води един крайно интензивен психичен живот. В това няма нищо учудващо, защото неговата нервна система е все още неразделно свързана с тази на майка му. 

Така или иначе раждането като основен преход в живота ни е последвано от пълна амнезия за този период от нашето съществуване. Възниква въпросът дали амнезията не е основна характеристика на всички подобни преходи в съществуването. 

Така например древните гърци са вярвали, че когато човек умре, не след дълго му се налага да пресече реката на забравата Лета и да пие от нейните води. А който пие от тези води, той напълно забравя за предишния си живот тук на земята...

Също и на душите, на които предстои да се въплътят на земята, се налага да пресекат тази река на забравата и да пият от нейните води. И съответно да забравят напълно за своя живот преди раждането си в нашия свят.

Този древен мит се основава на предпоставката, че личната памет е нещо съвсем различно от самото съществуване на индивида и поради това понякога, дори и в този живот, може да изчезне почти изцяло. Съвременната психопатология нарича именно това състояние на частична или пълна загуба на паметта амнезия.

Най-известна е така наречената ретроградна амнезия, при която човекът губи паметта си за събития, които са се случили преди определен инцидент, дезорганизирал работата на главния мозък  например удар по главата. Въпреки че подобни амнезии най-често са само временни, те могат да бъдат изключително широкообхватни. Загубата на паметта може да се простира назад с часове, седмици и дори месеци преди момента на нараняването.

Днес със сигурност знаем, че паметта и мисленето като психични функции са неотделими от дейността на главния мозък, който пък от своя страна окончателно престава да функционира с настъпването на физическата смърт. Поради това предположението на древните гърци, че след приключването на процеса на умиране човек изпада в пълна амнезия, изглежда напълно основателно. Остава обаче непонятно защо древните гърци са смятали, че лишените от тяло, памет и мислене починали хора все пак съществуват.

Сега ще се опитам да отговоря на този напълно основателен и изключително важен въпрос.

 

 

 

                                                                                Когато си в лодката, движи се брегът.

                                                                                Когато си на брега, движи се лодката.

 

Древен афоризъм

 

 

Както древните гърци, така и древните римляни са правили рязка разлика между индивидуалността и личността (персоната) на човека. На латински ‘individuus’ означава ‘неделим’, а ‘persona’ – ‘маска’ или „роля”. В античния театър всички роли се играели от актьори-мъже. Те говорели чрез маски, изобразяващи техните герои и героини като всеки от тях изпълнявал по няколко роли едновременно. 

Погледнато по този начин всеки от нас също променя редица маски в живота си една след друга: бебе, малко дете, юноша/девойка, млад мъж/млада жена, зрял мъж/зряла жена, старец/старица и т.н. Освен това ние едновременно играем различни социални роли: на съпруг/съпруга, син/дъщеря, баща/майка, брат/сестра и т.н. Нашата личност, нашите маски, нашите социални роли непрекъснато се променят, но зад всички тези маски, ние винаги си оставаме все ние. 

За да разберем как са гледали на живота древните мъдреци е изключително важно да осъзнаем тази наша фундаментална двойственост. И особено да се запитаме дали всеки от нас не представлява уникален индивидуален (т.е. неделим) непрекъснат поток на съзнание, който стои зад всички свои маски и роли и се изявява чрез тях? 

Ние сякаш съществуваме едновременно на две нива  на нивото на времето и на нивото на вечността. Ние сме във времето и времето е в нас. Същевременно обаче ние сме във вечността и вечността е в нас. 

Или както е казал Платон още преди много векове: има само два вида реалности – първата винаги е и никога не се променя, а втората непрекъснато се променя, но никога не е.

 

 

5

 

                                                                              Съвет

                                                                              Вземи живота си, какъвто e!

                                                                              Недей мисли: “Друг би могъл да бъде.”

                                                                              От свойте дни ти никой не кълни,

                                                                              а трябва ли да носиш  понеси!

                                                                              И всичко в своя път ти благославяй,

                                                                               благословен така ще си и ти!

 

Bô Yin Râ [5]

 

Да обобщим казаното дотук. Установихме, че животът се състои от крайно различни, но причинно свързани помежду си фази на съществуване. Всяка една от тях се подготвя от предидущата, след което най-вероятно и тя на свой ред играе подготвителна роля за възникването на следващата фаза на нашето съществуване. По всичко изглежда, че преходите между самите фази се съпровождат от пълна или почти пълна амнезия. 

Относно знаменитата „теория на прераждането” бих казал, че такава просто не съществува. Съществуват обаче най-различни нейни версии – както древни, така и съвременни, които се намират в много сериозно противоречие една с друга. Поради това бих предложил да приемем единствено нейния основен принцип, според който животът преминава през различни фази, които са причинно свързани помежду си. 

Има дори автори, които смятат традиционното „прераждане” за възможно само в три изключителни случая: при смърт в ранно детство, при самоубийство и при водене на изключително примитивен в духовно отношение живот. В последния случай е възможно човек да се „прероди” и многократно. 

Във връзка с това ще добавя, че досега са известни поне няколко добре документирани случаи, в които малки деца са си спомняли предишния дом и живот в него. Направената проверка от родителите им е доказвала, че спомените им са напълно достоверни. Тибетските будисти смятат, че някои специално подготвени хора са в състояние да се преродят по своя воля в определено място и време и съответно като малки деца да имат неясни остатъчни спомени от миналия си живот. Именно по този критерий са издирвани различните висши прерожденци (тулку) и по-конкретно Далай-ламите.

Във всички случаи бих предупредил младите кандидат-убийци и самоубийци, броят на които напоследък все по-тревожно и стремително нараства, да имат предвид, че с безразсъдното си посегателство на чуждия и своя живот, най-вероятно си гарантират изключително мрачна и тежка съдба.

Какъв начин на живот бихме могли да препоръчаме на всеки, който би искал да се подготви по най-добрия възможен начин за евентуалното си преминаване в следващата фаза на своето съществуване? 

Преди всичко е крайно желателно човек да усвои своевременно това, което древните са нарекли Ars moriendi или „изкуството да умреш”. Ето какво пише по този въпрос езотеричен наставник от първата половина на 20 век:

„Същественото при въпросното изкуство се състои в това, да стеготови по всяко време – насред планове за бъдещето и най-оживена дейност, в разцвета на здравето и силите си – с ведро чувство и непоклатимо упование да стъпите завинаги на „другия бряг“, – без каквато и да е възможност за връщане назад.”[6]

По-нататък той добавя:

Един живот, изпълнен с отговорно чувство за дълг, с любов към всичко живо, със стремеж към сърдечна доброта и правдивост, към редвъв волевите ти изяви и към облагородяване на твоите радости, – живот, изпълнен с радостната вяра в крайното сбъдване на най-високите ти и най-чисти въжделения, – ще бъде винаги най-добрият начин на живот за тебе тук, на земята, особено ако се стараеш същевременно да усвоиш това, което нарекох в тази глава „изкуството да се умре“.[7]

Струва ми се, че тези две практически препоръки на въпросния езотеричен наставник изчерпват почти всичко, което може да се каже и днес на тази тема.

Все пак заслужава да отбележим и казаното по този повод от легендарния основател на американската фирма „Епъл” Стив Джобс в неговото нашумяло приветствено слово към випускниците на Станфордски университет през 2005 г. 

Когато бях на седемнайсет прочетох цитат, който звучеше така: “Ако живееш всеки ден, сякаш ти е последният, един ден ти със сигурност ще се окажеш прав”. 

Това ме впечатли и от тогава вече тридесет и три години всяка сутрин се гледам в огледалото и се питам: “Ако днес е последният ден в живота ми, бих ли направил това, което възнамерявам да направя днес?” И когато отговорът е “не” много дни наред, аз знам, че трябва да променя нещо. 

Постоянното помнене, че скоро ще умра, бе най-важното нещо, на което се натъкнах и с чиято помощ вземах най-ключовите решения в живота си. Защото почти всичко – всички външни очаквания, цялото високомерие, страхът от затруднения или провал – всички тези неща отпадат пред лицето на смъртта, оставяйки само наистина същественото. Да помниш, че ти предстои да умреш е най-добрият начин, който ми е известен, за да избегнеш капана на мисленето, че имаш нещо за губене. 

Вече си гол. И няма причина да не последваш сърцето си.[8]

 

 

6 

 

                                                                             Душата с две очи е: едно за света,

                                                                              а с другото по-късно съзира вечността.  

 

Ангелус Силезиус

 

Опитът да проникнем в бъдещето по самото си естество е хипотетичен. Ние не само не можем да сме 100% сигурни, че ще съществуваме след смъртта си, но дори и в това, че като заспим вечерта, ще се събудим на другия ден. Достатъчно е само още веднъж да си спомним за жертвите на внезапните мощни нощни земетресения, за да се убедим, че това наистина е така. 

Ето защо древните мъдреци са разработили още преди много хилядолетия един напълно различен подход към проблема за безсмъртието. Вместо да градим почти непроверими хипотези за нашия бъдещ живот в отвъдния свят, те ни предлагат да се посветим на пълното осъзнаване на това, което е, т.е. на онова, което винаги е било налично в съзнанието ни, но на което досега просто не сме обръщали достатъчно внимание. 

Както споменах по-горе ние сякаш съществуваме едновременно на две нива  на нивото на времето и на нивото на вечността. 

Всеки от нас съзнава, че съществува в една огромна частично видима и частично невидима за нас Вселена. Освен това всеки от нас заема съвсем конкретно място в нея. 

Например ние всички живеем на планетата Земя в Слънчевата система. Не е изключено обаче и други същества  все едно на каква степен на съзнателност и разумност се намират – да живеят едновременно с нас някъде другаде в тази Вселена: на друга планета, в друга звезда система или дори в друга галактика.

Всяко едно същество схваща себе си като пространствен център на Вселената.

За нас, ние винаги сме ТУК, а те, другите същества  някъде ТАМ. Те ще смятат, че са ТУК, а пък ние някъде ТАМ. Но самата реалност няма нищо общо с нашите представи за "тук" и "там", за "голямо" и "малко”. Поради това самата реалност е неописуема в рационални категории. За нея можем само да кажем, че тя Е. Но тя Е в особен смисъл. Всеки познат нам обект може днес да е, да съществува, а утре вече да не е, да не съществува. Реалността обаче не може ту да е, ту да не е. Тя винаги Е.

От най-древни времена хората са се опитвали да нарекат по най-различен начин тази безусловна и неописуема реалност, за да е ясно, че имат предвид самата нея, а не поредната конкретна и условна представа, породена от размисъла на тема „Що е реалност?”. 

В Древна Гърция философът Парменид е написал по този повод съчинението си "За природата". Там той я е нарекъл просто "битие"

Според Парменид битието не може да не съществува. То няма свое отрицание (небитие) и поради това е немислимо. Поради това всичко, което условно наричаме „битие” в противоположност на „небитието”, има само относителна реалност спрямо изначалното „битие”. Тъй като никъде във Вселената няма място, където изначалното битие отсъства, на условното „битие” можем да припишем само привидна реалност. 

Битието е реално, вечно, то не може да възникне от нищото или да се превърне в нищо, то е безначално и безкрайно. Битието е завършено и според Парменид, то би могло да бъде оприличено на сфера, която обхваща всичко в себе си. Хората, смята Парменид, са далеч от това разбиране на битието, те могат да имат само мнения, които засягат отделни, изолирани случаи на проявата на битието. 

Казано другояче между истинската реалност и субективната психологическа реалност на всяко едно същество има коренна разлика.

Първоначално в древна Индия за описание на абсолютната реалност са използвали два взаимосвързани термина: Атман и Брахман. Те обаче били прекалено многозначни и двусмислени и всяка древна религиозно-философска школа ги тълкувала по свой начин. Едва в началото на 9 век големият реформатор на индуизма Шанкарачария (или Шанкара) основава най-авторитетната и до днес религиозно-философска система на Индия, известна като Адвайта Веданта[9] която провъзгласява Брахманd за единствената абсолютна реалност, която е отвъд всички описания и определения. Все пак на вечния Брахман се приписва способността да твори временни илюзорни светове. Всъщност Атманът, като извечна изява на субективния аспект на Брахмана е тъждествен със самия Брахман. И тъй като всеки от нас като субект е уникална проява на този универсаленАтман, самопознанието на самия Атман в нас води към преодоляване на космическата илюзия (Мая), благодарение на която ние се отъждествяваме изцяло със своя илюзорен субективен свят.

Или както отбелязва самият Шанкара в своята „Атмабодха”: 

Светът, сякаш видение, родено от блясъка на скъпоценна перла, изглежда реален само докато не е постигнат Брахмана като недвойнствена всеобща основа.

Преценявайки, че понятието "атман" е натоварено с прекалено много психофизическо съдържание, основателят на будизма принц Сидхарта Гаутама, известен още като Буда (Пробуден) да формулира за яснота своето схващане за реалността като "анатман” (не-атман) или на пали "анатта”

Според будистката традиция принц Сидхарта Гаутама се „Пробужда” за непреходната и „не-смъртна” праоснова на съществуването на 35 годишна възраст и посвещава останалите 45 години от живота си в указване на пътя, който води от мъчителното съществуване в самсара (буквално „блуждаене”) към свободното от помраченост и илюзии блажено съществуване в нирвана.

По-късно будистите са предложили още три термина за описание на реалността: "недвойнственото", "шуня" (пустота) и "татхата" (такъвост). Последният термин има за задача да подчертае, че ние можем единствено да посочим реалността, но не и да кажем каквото и да е за нея. 

В Древен Китай Лаодзъ е въвел за същата цел термина "Дао”. Неговият знаменит трактат „Даодъдзин” започва така:

 

Дао, което може да се назове,

 не е неизменното Дао.

Име, което може да се изрече,

 не е неизменното име.

 

Безименно е началото на Небето и Земята.

Притежаващото име е майка на всички неща.

Който няма страсти вижда безпределното.

Който има страсти вижда пределното.

 

По-късно философът Кант ще нарече реалността  "нещото само по себе си” и ще обясни подробно защо тя е принципно недостижима за теоретичното познание, за „чистия разум”. А след него определящият сам себе си като „духовен материалист” Лудвиг Фойербах ще заяви следното: 

Съзнанието в строгия или същински смисъл и съзнанието за безкрайното са идентични. 

Ограниченото съзнание не е съзнание; съзнанието в основата си има безкрайна природа. Съзнанието за безкрайното не е нищо друго освен съзнание за безкрайността на съзнанието.

Или: в съзнанието за безкрайното предмет на съзнанието е само безкрайността на собственото ни същество.[10]  

Според Фойербах самият факт, че човек изпитва копнеж по безкрайното, може да се обясни само с това, че самата природа на съзнанието, на разума, на волята, на чувствата е безкрайна и вечна.  

 Да, разбира се, ние всички сме смъртни, но нашата истинска природа, нашия първичен потенциал е безкраен и вечен. И именно него всеки от нас усеща като свое истинско"аз", а не своята малка, бързопреходна смъртна личност. 

А религиите според Фойербах са само първоначални и незрели опити на човечеството да обективира и визуализира своята безкрайна същност в отчуждена от самото него форма. 

 

 

7 

 

Няма загадка по-голяма от тази: ние, които сме проява на самата Реалност, търсим Реалността. Мислим си, че има нещо, което я скрива от нас и че докато не го разрушим, не ще можем да постигнем Истината. Това обаче очевидно е нелепо. 

Ще настъпи ден, в който ще се смеем на предишните си усилия. Това, което ще постигнем в този ден е налице още сега тук.
 

Шри Рамана Махарши

 

 

Но да се върнем към самия проблем.

Реалността Е. И всеки от нас е само една уникална изява на тази реалност.

Нашите представи за Вселената и за самите нас са субективни и ограничени. Те са само ментални модели или специфични "карти" на действителността.

Обаче картата никога не е територията!

По тази причина, ако ние се отъждествим със своите представи за самите себе си, ние сме ограничени, преходни, смъртни същества.

Ако обаче погледнем на себе си "от гледна точка на Вечността", тъй като реалността е неделима, цялостна, всеобхватна, вечна, то и ние като нейна проява сме такива в същността си – една уникална проява на вечната реалност в преходна, ограничена и конкретна форма.

Това няма общо с никакви "добродетели" или "духовни постижения", просто защото е очевиден факт, който винаги е наличен. 

Всъщност в основата си ние сме безсмъртни в един много по-дълбок и фундаментален смисъл, отколкото ни описват и най-смелите религиозни фантасти! 

Същността на истинската мъдрост на всички времена и народи е прозрачно ясна и напълно достъпна за всеки.

 

Това, което се ражда, рано или късно умира.

А това в нас, което никога не се е раждало,

никога не може и да умре.

 

Най-голямата илюзия се състои в това, че ние съществуваме отделно от реалността и можем да достигнем до нея само със свръхчовешки усилия. В основата на тази илюзия лежи представата, че сътворената някога от Бога безсмъртна душа трябва да обърне гръб на света и да се устреми изцяло към Него, за да се слее накрая окончателно със своя Творец.

 Но както безсмъртната душа е теоретична фикция, подобно на безкрайната права в геометрията, така и Бог като безсмъртно "върховно същество" е подобна теоретична фикция. Изобщо няма нищо по-абсурдно от тезата, че хората имали безсмъртни души, сътворени от всемогъщия Бог. Та нали, ако душите ни наистина са безсмъртни, то тогава дори и самият всемогъщ Бог, който ги е създал, не би могъл да ги унищожи!

Което е очевиден и логически, и смислов абсурд. 

По този въпрос схващанията на будистите, които винаги категорично са отхвърляли дори самата възможност за съществуване на безсмъртна душа (та дори тя да е само една и върховна във Вселената), напълно съвпадат с прозренията на някои от най-дълбоките ислямски мистици. 

“Битието – пише Ибн Араби (1165–1240) – е единствената реалност: ако погледнем на него от една гледна точка, ние ще го схванем като битието на материалния свят, ако обаче погледнем от друга – това е битието на самия Бог”. 

Щом има само един истински Бог, очевидно неговото битие е единствената реалност. 

Допускането, че може да има “вечни” души е многобожие и илюзия. 

Според Ибн Араби, когато съзнанието на суфия се слива с изначалното Абсолютно съзнание, душата му не престава да съществува, просто защото тя, като отделно битие, никога не е съществувала.[11] 

Следователно не е нужно да правим абсолютно нищо, за да се „слеем с Бога”, защото ние изначално сме неразделно слети с него. Нужно е единствено ясно да осъзнаем това. 

Или както още преди много векове Шанкара е писал в своята"Атмабодха"

Действието (карма) не може да отстрани незнанието (аджняна), защото то не му противоречи  единствено знанието (джняна) отстранява незнанието (аджняна), подобно на светлина, която разсейва мрака. 

Поради това не е нужно да ходим при разни духовни наставници, които да задоволят душевната ни жажда, защото веднага щом осъзнаем, че между нас и реалността няма никаква преграда, ние повече никога не ще изпитваме подобна жажда. 

Ако досега сме правили усилия във всички посоки, сега вече имаме чувството, че сме седнали в пълен покой във влака на времето и наблюдаваме през прозорците му как светът продължава да се движи покрай нас с огромна скорост. 

Вътрешното лутане завинаги е приключило и за нас истинското пътешествие едва сега започва. 

Ето как един от най-уважаваните в наше време източни мъдреци като Джиду Кришнамурти (1895-1986) описва от личен опит процеса на постепенното вътрешно просветляване на човека. 

Въпрос: Как дойдохте до това състояние на единство с всичко? 

Кришнамурти: И преди са ме питали за това и аз винаги съм чувствал, че хората очакват да чуят драматичен разказ за някакво чудо, благодарение на което съм станал едно с вселената. 

Нищо подобно не ми се е случвало. 

Моето вътрешно осъзнаване винаги е било в мен, въпреки че ми трябваше време, за да го почувствам все по и по-ясно, а също се нуждаех от време, за да намеря подходящите думи да го опиша. 

Това не беше внезапен проблясък, а бавно, но постоянно проясняване на нещо, което винаги е присъствало. То не нараства, както хората често си мислят. Нищо, което има духовно значение не може да нараства в нас. То е налично в цялата си пълнота и единственото, което се случва е, че ние ставаме все повече и повече съзнателни за него. Единствено нашата интелектуална реакция и нищо друго има нужда от време, за да стане по-членоразделна, по-определена.[12]

Често се казва, че ние съществуваме в свят, в който привидно има множество видими и невидими свободни деятели. По-късно някои хора достигат до прозрението, че съществува някаква извечна и всеобгръщаща висша творческа сила, която обикновено наричат Бог. Всички останали крайни и преходни свободни деятели могат да действат или в съгласие с Божията воля, такава, каквато тя е изразена например в Библията или Корана, или против нея. Това е основната матрица на религиозното съзнание. 

Едва на едно по-високо ниво на разбиране човек схваща, че в света има само един единствен свободен деятел и това е самата извечна и абсолютна реалност, която е истинската същност на всеки един от нас. 

Един от най-великите и самобитни съвременни духовни учители на Индия, Шри Рамана Махарши (1879-1950) например заявява, че най-точното определение на вечната реалност се намира не в древноиндийските свещени текстове, а в древноеврейската Тора (или книга „Битие” на Библията), където Бог определя себе си като „Аз съм, който СЪМ.” Или на иврит: йод, хе, вау, хе. Оттук и името на Бога  Яхве (или Йехова). Това свещеното четирибуквено име (на гръцки "Тетраграматон") означа приблизително "онзи, който е", т.е. онзи, който не може да не съществува (не може да не е) и затова косвено името означава "Вечно Съществуващият", Този, Който няма начало и няма край.

 

 

8

           

                 Благодаря Ти, че стана и за мен Ден непомръкващ и Слънце незалязващо 

                 Ти, Който няма где да се скриеш. Та Ти никога от никого не си се крил,

                  никога от никого не си се гнусил, но когато не желаем да дойдем при Теб,

                  ние сами се скриваме от Тебе".

 

Св. Симеон Нови Богослов

 

Както вече отбелязахме реалността няма име, но има някои основни характеристики, повечето от които отрицателни. Може би единствена несъмнена положителна характеристика на реалността е тази, че тя Е.

Всичко, което съществува във Вселената, дори и самата Вселена като цяло съществува условно, т.е. възниква, съществува, изчезва. Напълно е възможно например и самата наша Вселена с всички нейни галактики в даден момент да престане да съществува.

Безусловното съществуване на реалността обаче няма алтернатива. То няма отношение към времето. От тази гледна точка бих оприличил Реалността на уникално живо енергийно поле, което вечно Е.

В това, което казвам няма нищо ново. Основният символ на невеществената реалност в древността е била светлината, а и досега по-добър символ от нея не е открит, поради което може да се каже, че Реалността е уникално поле от чиста извечна и жива светлина. 

С други думи, имаме достатъчно основания да разглеждаме двуединството между поле и вещество във физическия свят само като проекция на много по-фундаменталното двуединство на дух и материя.

Разбира се всички тези характеристики на реалността са условни и имат металогически характер. Реалността не е енергийно поле, а подобна на енергийно поле. Нейната "материя" не е жива светлина, а е само подобна на жива светлина. Защото реалността е нещо уникално и безусловно, което не може да бъде точно описано с никакви термини взети от нашия свят на конкретно съществуващи типове условни реалности.

Казано по друг начин, в своята най-динамична и чиста проява Реалността е Дух. 

А Духът няма съществуване в покой. Той е жива, съзнаваща себе си чиста субстанциална Светлина.

Духът винаги се е схващал като нещо извечно, живо, съзнателно и сияйно по природа. Може би най-точното и изчерпателно определение на Духа като жива реалност принадлежи на един забележителен немски духовен наставник от миналия век:

Духът е субстанциална, сама по себе си съществуваща, жива Светлина!

Всички безкрайни простори са изпълнени от този Дух и всичко има живот от него, но земният човек не може да го намери никъде другаде освен:  в самия себе си.

Във вас самите съществува и живее той, съзнаващ себе си, както и в безкрайния Всемир, съзнаващ себе си, оживотворява Всемира.[13] 

По-горе се опитах да покажа, че всеки субективен свят е пространствено центриран. Всеки от нас осъзнава Вселената и себе си от определена конкретна пространствена точка и по един специфичен за неговите сетива и психика начин.

Самата реалност обаче обхваща в себе си всичко (включително и всички субекти и техните безбройни представни светове) и поради това тя няма субективен характер.

Всички ние сме просто отделни уникални прояви на реалността. И поради това по своята същност сме вечни. Както по същество и всичко останало край нас.

Да, всичко е преходно като проява, но под модифицирана форма рано или късно се появява отново.

А науката? Научната картина на света?

Тя просто е една съвестно направена карта на моментното състояние на повърхността на един бездънен океан.

Нито повече, нито по-малко!

Едва ли има нужда да напомням, че по традиция първичната Реалност, в която всичко съществуващо, подобно на малка капка, е вплетено и взаимосвързано с всичко останало, се сравнява най-често с безбрежен океан.

Поради това ми се струва, че не е много смислено да си блъскаме излишно главата върху загадките на битието, които са плод единствено на нашия опитващ се да си обясни всичко ум.

Реалността просто Е. Тя съществува. И ще съществува, независимо от това, какво нашият ум си мисли за нея и нейната структура.

Подобно на всичко останало около нас, в нас, извън нас, под нас, над нас, ние също сме вплетени в този огромен поток на съществуването, който древните китайци са нарекли условно Дао или път.

След като усетим дори само за един единствен миг в какъв необятен и неописуем тайнствен свят пълен с безброй чудеса съществуваме, ние завинаги ще изгубим интерес към всички тези теологични и псевдонаучни брътвежи, сътворени от ограничените човешки умове.

Неизчерпаемата наслада от все по-отчетливото усещане, че живеем в подобен безбрежен и бездънен, безначален и безкраен поток на съществуването, надхвърля всяко ограничено удоволствие, което познаваме и обезценява завинаги всички напъни на ума "да си обясни" живота и света.

Защото самият ум не е нищо повече от едно от многото специфични и ограничени творения на природата, чиито функции се ограничават единствено с познаването и моделирането на привидно твърдата и статична част на Вселената.

Интересно, че подобни космически духовни озарения спохождат понякога дори убедени атеисти. Ето как съвременният френски философ Андре Конт-Спонвил описва едно подобно свое преживяване в преведената си наскоро и у нас книга: [14]

Бях на двайсет и пет или двайсет и шест години... През онзи ден след вечеря отидох да се разходя с няколко приятели в гората, която всички харесвахме. Беше тъмно. Вървяхме и постепенно смеховете ни стихнаха. Умълчахме се... Не мислех за нищо. Гледах. Слушах шумолящата тишина на гората – пукане на клон, крясък на птица, глухия шум на стъпките ни... От всичко това тишината се чуваше по-ясно.

И изведнъж... Какво? Нищо – Всичко! Без думи. Без смисъл. Без въпрос. Просто изненада. Просто очевидност. Просто щастие, което изглеждаше безкрайно. Просто покой, който изглеждаше вечен... Нямаше вече думи, нямаше липса, нямаше очакване – само чисто присъствие на настоящето... Никакво време – само настоящето. Никакво небитие – само съществуването... Това продължи може би няколко секунди.

„Усещаме и узнаваме от опита, че сме вечни” – пише Спиноза в „Етика”, не че ще бъдем вечни след смъртта, а че сме вечни тук и сега. Ами да, наистина го бях усетил и узнал от опита и това бе нещо като откровение, но без Бог.[15] Именно този беше най-прекрасният момент, който някога съм изживял, най-радостният, най-спокойният и очевидно най-духовният.[16]  

Преживявания, подобно на описаното по-горе, съвсем не са толкова редки. За първи път подробно описание и анализ на десетки подобни преживявания на най-различни хора от всички времена и народи извършва канадския психиатър Ричард Бък (1837-1902) в своя капитален труд „Космическото съзнание” (1901).[17]

 Разбира се, някои от хората, които обикновено наричат мистици, на основата на своя собствен опит описват много по-дълбоки, интензивни и продължителни преживявания от подобен род:

 Така например ислямският мистик, поетът-суфий Джалал ал-Дин Руми (1207-1273) пише:

                       „Блаженството на дълбокия сън е безплатен образец  
                       на съзнателността, на която се наслаждават Знаещите. 

                       Дори когато извършват своите светски задължения,  
 
                       Бог ги притегля към Себе Си и те не се тревожат за нищо. 

                       Без каквото и да е съзнателно желание от тяхна страна,  
 
                       те откликват на Бога, подобно на ехо.”
 [18] 

 

Сходни са вижданията и на християнския мистик Майстер Екхарт (1260-1328). Според него Бог присъства в най-дълбоката част на душата на всеки човек  там има частица от Божията субстанция, която Екхарт нарича "искра". 

"Божието е е моето съм – нито повече, нито по-малко. Праведните живеят вечно с Бог, наравно с Него – нито по високо, нито по-ниско. Всичката тяхна работа е свършена от Бог, а Божията – от тях."  [19]

"Хората често ми казват "помоли се за мен", а аз си мисля  защо излизате? Защо не останете в самите себе си и не черпите от собственото си съкровище?... По същество във вас самите е заключена цялата Истина." [20]

"Ние трябва с особено усърдие да се стараем да не попречим на нито едно дело, което Великият Майстор пожелае да осъществи в нас." [21]

Той описва своето преживяване по следния начин:

 „Когато човек е готов за истинското вътрешно дело, нека изостави смело всичко външно, пък ако ще това да е нещо, което е поел обещание да свърши. 

Както и да се е обвързал човек, той се оказва напълно свободен от всичко, когато достигне до истинското вътрешно преживяване! 

Докато вътрешното преживяване е действено, независимо дали продължава седмица, месец или година, човек не пропуска никакви срокове. За спазването им отговаря сам Бог." [22]

В наше време пробуденият за това, което лежи отвъд времето, отвъд живота и смъртта индийски мъдрец Шри Рамана Махарши (1879-1950), който години наред е пребивавал почти постоянно в това състояние, което описват Руми и Екхарт, и то пред очите на хиляди хора, е предложил собствена, доста стройна класификация на различните степени на въпросното преживяване:

1.  Осъзнаване на Реалността с усилие (Савикалпа самадхи).

В това състояние осъзнаването на Реалността се поддържа с постоянно усилие. Продължителността на това самадхи зависи изцяло от положените усилия за неговото поддържане. Когато вниманието към Атмана отслабне, това осъзнаване започва да избледнява. 

2. Потапяне в Реалността, съпроводено с изгубването на съзнанието за света (кевала нирвикалпа самадхи).

В това състояние осъзнаването на Реалността, макар и да възниква спонтанно все още има временен характер. Когато човек влезе в това състояние, телесното съзнание изчезва и той не е способен нито да възприема околния свят, нито да функционира в него. Когато обаче телесното съзнание се възвърне, егото (чувството за отделеност) се появява отново. 

3. Пребиваване без усилия в първичното, чисто, естествено състояние на съществуване (сахаджа нирвикалпа самадхи). 

Това е състояние на пълно и необратимо угасване на чувството за отделно „аз”. Сахаджа означава „естествено”, а нирвикалпа – „без различия”. Постигналият това състояние мъдрец функционира естествено в света, подобно на всички други обикновени хора. Знаейки непосредствено, че той е проява на Реалността, мъдрецът не прави разлика между себе си и останалите, между себе си и света. За подобен човек всичко е проява на неделимата Реалност.[23]  

 

9

                             

Бъди винаги там, където и без това ти се налага да бъдеш!

                            

Andysan

  

Накъдето и да погледнем със своите слепи за вечното земни очи, ние виждаме само объркани бивши бебета и бъдещи покойници. 

Не зная защо, но повечето хора наивно вярват, че един ден като умрат, те най-сетне ще получат от личен опит окончателен отговор на всички вълнуващи ги загадки на земното и отвъдно съществуване.

Подобни хора не си дават сметка, че между този свят и отвъдния свят няма съществена разлика, че те са просто двете страни на една и съща монета. Напълно запленени от безспирното шоу на Времето, те понастоящем доброволно са обърнали гръб на Бог или Вечността, поради което дори когато са ултрарелигиозни нямат никакъв шанс да Го открият нито в този живот, нито пък в отвъдния.

Те не искат да приемат, че такава е очевидно съдбата на човека: да се роди непонятно защо на дадено място и в дадено време, да проживее на тази земя от няколко секунди до няколко десетилетия, а след това отново да потъне във Великото Неизвестно, откъдето се е появил.

Поради това за всеки, който действително жадува за „живот вечен” е най-добре да приеме смирено и с пълно доверие земната си съдба, каквато и да е тя, и да не забравя никога, че е дете не само на този преходен свят, но и на Вечността.

 

[1] P.D. Ouspensky. The Fourth Way (1957). ARKANA 1986, p.383.

[2] Виж http://www.lectoriumrosicrucianum.org/

[3] Райкенборг, Ян ван, Елементарна философия на съвременните розенкройцери. (1950; 1992), Rozekruis Pers, Haarlem, Niederlande. 1999 г. , с. 68.

[4]  Пак там, с. 62.

[5] Bô Yin Râ е духовното име на видния немски езотерик и художник Йозеф Антон Шнайдерфранкен (1876-1943). Тъй като и двете изписвания на това име на български: Бо Йин Ра и Бо Юин Ра не съответстват на оригиналното му звучене, то преводачът на книгите му Борис Стоянов, следвайки указанията на самия автор, решава да запази оригиналното изписване на името му. В случая гласните ô и â  са удължени. Що се касае до буквата Y вYin, то тя се произнася като немския звук Ü или френския U. За повече информация:http://bg.boyinra.org/bg/

[6] Bô Yin Râ, Книга за отвъдния свят, ИК „Ирис-95” С., 1997, с. 24.

[7] Пак там, с. 45.

[8] Цялото слово на Стив Джобс може да бъде намерено на много места в Интернет: SteveJobs' 2005 Stanford Commencement Address – http://www.youtube.com/watch?v=UF8uR6Z6KLc

[9] Адвайта означава буквално „недвойнствена”, а Веданта – „завършек на Ведите”. Понастоящем всички най-авторитетни и популярни понастоящем на Запад индийски духовни наставници (Рамана Махарши, Пападжи, Нисаргадатта Махарадж, Рамеш Балсекар) и техните преки западни последователи и ученици (Роберт Адамс, Мадукар, Гангаджи, Рам Дзъ, Дъглас Хардинг, Карл Ренц и др.) принадлежат именно към тази школа.

[10] Лудвиг Фойербах. Същност на християнството. Поместено в сборника „Философия на религията и евангелската теология 1. Лутер, Калвин, Кант, Фихте, Хегел, Шелинг, Фойербах”, ИК ”КХ”, С., 2005, с. 211-212.

[11] Повечето от онези, които се стремят да познаят Бога, поставят условието да се прекъсне тяхното съществуване и да се прекъсне прекъсването, за да се постигне единение с Бога, а това е грешка и очевидно недоглеждане. Познанието за Бога не предполага прекъсване на съществуването, нито прекъсване на това прекъсване. Нещата нямат свое съществуване, а това, което не съществува, не може да прекъсне съществуването си. Прекъсването означава наличие на съществуване, а това вече е многобожие. Следователно, ако познаеш себе си като нямащ собствено [т.е. отделно от Бога] съществуване и не се опитваш да го прекъсваш, тогава си познал Бога, ако ли пък не – не си Го познал.

    Ибн Араби, Трактат върху единението. Цитира се по Сайид Хусайн Наср. Трима мюсюлмански мъдреци (1964), София 2001, стр. 136.

[12] Rom Landau. God is My Adventure, Published by Ivor Nicolson and Watson, 1935, p. 286.

[13] Bô Yin Râ, Книга за живия Бог, ИК „Ирис-95” С., 1998, с. 249.

[14] Андре Конт-Спонвил. Духът на атеизма. Въведение в духовност без Бог, ИК „Колибри”, С., 2008.

[15] Тук авторът има предвид църковната представа за Бога като някакво всемогъщо свръхестествено същество, което е сътворило света и се намесва постоянно в него., а не Бога на Спиноза, който е синоним на вечното битие. За Спиноза Бог е уникална и абсолютна реалност, която действа само по законите на собствената си природа. Всичко останало е само негова ограничена, частична и преходна изява.

[16] Пак там. Едно мистично преживяване, с. 142-144.

[17] Виж Richard Maurice Bucke, M. D. Cosmic Consciousness. The classic Investigation of the development of man’s mystic relation to the infinite, Arkana Books 1991.

[18] „Океанът Руми” – откъси от „Маснави” и „Диван-и Шамз-и Табриз” от Маулана Джалал ал-Дин Руми, „ЗОГРАФ”, Варна, 2006, с. 88.

[19] Милен Русков. Джобна енциклопедия на мистериите, ИК „ Жанет 45” и ИК „Стигмати”, 2008, с. 281,

[20] Пак там, с. 292-293.

[21] Пак там, с. 293

[22] Пак там, с. 294.

[23] Be As You Are. Edited by David Godman, ARKANA, 1985, p. 155-156.

 

 



Елате в .: BGtop.net :. Топ класацията на българските сайтове и гласувайте за този сайт!!! 1995-2019 © Анжела Минкова. Всички права запазени.
Съдържанието на този сайт е под защитата на закона за авторското право. Използването му без разрешение на автора е забранено!
Ако желаете да използвате каквото и да е било от тази страница, моля пишете на автора.