събития

C.V.

преса

контакт

паладиум

книга

поезия

принт

амбианс

връзки


заниМания с изкУство
 
 
 

живопис

графика

скулптура

рисунки

акварел

снимки

други


паладиум

Дуенде то
19.12.2012

ФЕДЕРИКО ГАРСИЯ ЛОРКА

 

  

    Дами и господа,

    От хиляда деветстотин и осемнадесета година, когато постъпих в Студентската резиденция1 в Мадрид, до хиляда деветстотин двадесет и осма, когато я напуснах, вече завършил учението си по философия и литература, съм слушал близо хиляда беседи в този изискан салон, където старата испанска аристокрация се стичаше, за да изкупи лекомисления си живот по френските плажове.

    Мечтаейки за въздух и за слънце, аз така скучаех, че щом излезех от залата, се усещах посипан с тънък слой пепел, готов всеки миг да се превърне в лют пипер.

    Не, аз не бих искал в залата да влезе ужасната муха на отегчението, която нанизва главите на слушателите на тънката нишка на сънливостта и забожда под клепачите им остриетата на множество карфици.

    По прост начин, в регистъра, в който поетичният ми глас не притежава блясъка на полировката, нито лъкатушното коварство на отровно биле, нито кротостта на благите овчици, които внезапно се превръщат в остриета на иронията, ще се опитам да ви изнеса една кратка беседа за скрития дух на изстрадала Испания.

    Всеки, който е стъпил върху кожата от бик, опната между Хукар2, Гуадалфео3, Сил4 и Писуерга5 (не бих могъл да говоря за пълноводни реки именно тук, където Ла Плата6 вълнува водната си шир с цвят на лъвска грива), доста често чува да се повтаря: „В това има много дуенде7.” Мануел Торес, големият андалуски „кантаор”, казал веднъж на един певец: „Ти имаш глас, познаваш стиловете, но не ще постигнеш никога успех, защото нямаш дуенде.”

    В цяла Андалусия, било при скалите на Хаен, или при раковината на Кадис, хората говорят непрестанно за дуендето и го откриват с безпогрешен усет веднага щом се прояви.

    Превъзходният певец Ел Лебрихано, създател на тъй наречената дебла8, твърдял: „В дните, в които пея с дуенде, никой не може да се мери с мен.” А веднъж старата танцьорка циганката Ла Малена, когато слушала фрагмент от Бах в изпълнение на Брайловски9, възкликнала: „Оле! В това има дуенде!” — но се почувствувала отегчена от Глук, Брамс и Дариус Мило10. А Мануел Торес, човекът с най-богатата култура в кръвта от всички, които познавам, произнесъл следната знаменита фраза, когато чул самия Де Фая да свири своето „Ноктюрно от Хенералифе”: „Всичко, в което има черни звуци, притежава дуенде.”

    Тези черни звуци са тайната, корените, впити в калта - позната на всички и игнорирана от всички, - откъдето до нас идва всичко съществено в изкуството. „Черни звуци” казва в Испания човекът от народа и мнението му съвпада с определението на дуендето, което дава Гьоте, говорейки за Паганини: „Тайнствена сила, която всички чувстват и никой философ не обяснява.”

    Така че дуендето е сила, а не действие; то е борба, а не размишление. Чувал съм един стар китарист да казва: „Дуендето не е в гърлото. Дуендето се изкачва отвътре, от ходилата нагоре.” Тоест не става дума за способност, а за стил, който живее: става дума за кръв, за прастара култура и в същото време за непрекъснато творчество.

    Тази „тайнствена сила, която всички чувстват и никой философ не обяснява”, е в крайна сметка духът на земята. Тя е дуендето, изпепелило сърцето на Ницше11, но той го търси във външните му проявления, в моста Риалто или в музиката на Бизе, без да го открие и без да знае, че дуендето, което иска да намери, е преминало от древногръцките мистерии в танцьорките от Кадис или в сърцераздирателния Дионисиев вик на сигирията на Силверио.

    Така че не бих искал никой да смесва дуендето с теологичния демон на съмнението, когото Лютер, обзет от вакхически гняв, замерил с една мастилница в Нюрнберг12, нито с разрушителния и не много умен католически дявол, който се превръща в кучка, за да проникне в манастирите, нито пък с говорещата маймунка на Сервантесовия Малхеси от „Комедия на ревността и горите на Ардения13”.

    Не. Аз говоря за загадъчното и тръпнещо дуенде, потомък на Сократовия весел демон от мрамор и сол, който възмутен се нахвърлил върху господаря си в часа, когато той погълнал отровата. То е потомък и на дребния като зелен бадем меланхоличен демон на Декарт, който - отегчен от окръжности и линии - тръгвал край каналите, за да слуша песента на снажните моряци в далечината.

    При всеки човек, при всеки артист, бил той Ницше или Сезан, изкачването по кулата на собственото съвършенство е плод на борбата, която той води със своето дуенде, а не със своя ангел, нито със своята муза, както казват някои. За да се определи същината на една творба, необходимо е да се прави тази основна разлика.

    Ангелът насочва и дарява като свети Рафаил14, брани и избавя като свети Михаил15, известява и предупреждава като свети Гавриил16. Ангелът заслепява, но кръжи над главата на хората — той разлива отгоре своята благодат и човек без усилие осъществява своята творба, стремеж или танц. Дали е ангелът от пътя към Дамаск17 или пък другият, който се промъква през процепа на балкончето на Асиз18, или пък онзи, който следва стъпките на Хайнрих Сусо19 - те всички повеляват и творецът е безсилен да се противопостави на светлината им, защото размахват стоманените си криле единствено в полето на предопределения.

    Музата диктува, а в някои случаи нашепва. Възможностите и са сравнително малки, защото вече е далеч и е толкова уморена (виждал съм я два пъти), че е било необходимо да й сложат сърце наполовина от мрамор. Осенените поети чуват гласове, без да знаят откъде идват, а това са гласовете на музата, която ги вдъхновява и понякога погубва. Такъв е случаят с големия поет Аполинер, сразен от страховитата муза, с която го е нарисувал божественият и ангелски Русо20. Музата събужда разума, навява картини с колони и фалшиво ухание на лаври, но често разумът е враг на поезията, защото прекалено я ограничава, защото въздига поета върху трон от тънки осили и го кара да забрави, че може скоро да се превърне в храна на мравките или върху главата му да се стовари голям отровен рак, срещу който музите, населяващи моноклите или студените лакирани салонни рози, са безсилни.

    Ангел и муза идват отвън. Ангелът дава светлина, а музата - форма. (Хезиод се е учил от нея.) В лавровата си горичка поетът среща и златен хляб, и туника на дипли. Но за разлика от тях дуендето трябва да бъде разбудено в най-тайните убежища на кръвта. Необходимо е ангелът да бъде отблъснат, а музата - отритната. Трябва да изчезне страхът от теменуженото ухание на поезията от осемнадесети век, от големия телескоп, върху чиито стъкла заспива музата, омаломощена от ограниченията.

    Истинската борба е с дуендето.

    Познати са пътищата за търсене на бога - от жестокия начин на отшелника до изтънчения маниер на мистика. Посредством някаква „кула” както света Тереса21 или по три различни пътища както свети Хуан де ла Крус22. И макар че трябва да крещим с пълен глас като Исай: „Наистина ти си, о съкровени Боже”23, в края на краищата Бог изпраща първите си огнени стрели на онзи, който го търси.

    Няма карта, нито опит за търсене на дуендето. Известно е само, че то изгаря кръвта като силен цяр, изтощава и отхвърля цялата заучена и изящна геометрия, разчупва стилове и се опира на неутешимата човешка мъка. То е причината Гоя, майстор на сивото, сребристото и розовото както в най-добрата английска живопис, да започне да рисува с колене и юмруци в ужасно катраненочерно. То разсъблича Мосен Синто Вердагер24 сред студа на Пиренеите или отвежда Хорхе Манрике25 в пущинака на Оканя, за да дочака там смъртта. То надява зеления палячовски костюм на нежното тяло на Рембо26 или призори на булеварда поставя мъртви рибешки очи върху лицето на граф Дьо Лотреамон27.

    Големите артисти на Южна Испания, цигани или изпълнители на фламенко - певци, танцьори и свирачи, знаят, че без появата на дуендето не се постига никаква емоция. Те могат да мамят хората и да пресъздават усещане за дуенде, без то да се е появило, тъй както ви мамят всекидневно лишените от дуенде писатели, художници или представители на литературни моди. Достатъчно е обаче човек да се вгледа и да не се оставя да го повлече равнодушието, за да открие клопката и да ги пропъди ведно с недодяланото им изкуство.

    Веднъж андалуската певица Пастора Павон, наричана Момичето с гребените - мрачен испански темперамент, равен по сила на фантазията на Гоя или на бикобореца Рафаел ел Гальо28, пееше в една кръчмица в Кадис. Играеше с дълбокия си глас - глас от разтопен калай, глас, покрит с мъх. Заплиташе го в буйните си коси, потапяше го във виното или го запращаше в далечни и мрачни предели. Но не се получи нищо. Всичко бе напразно. Слушателите стояха безучастни.

    Там беше Игнасио Еспелета, красив като римска костенурка29, когото веднъж запитали: „Как така не работиш?” - а той отвърнал с усмивка, достойна за Аргантонио30: „Че как ще работя, щом съм от Кадис?”

    Там беше и пламенната Елвира, аристократична проститутка от Севиля, пряка потомка на Соледад Варгас31; в хиляда деветстотин и тридесета година тя не пожела да се омъжи за един Ротшилд, защото не й бил равен по кръв. Там бяха и Флоридас - хората ги смятат за касапи, но всъщност те от хиляди години са потомствени жреци, които и до днес принасят бикове в жертва на Герион32. А в един ъгъл, с лице на критска маска, седеше внушителният скотовъдец дон Пабло Мурубе. Пастора Павон свърши песента сред мълчание. Само едно дребно човече, от онези малки танцуващи човечета, които сякаш изведнъж изскачат иззад бутилката ракия, произнесе много тихо: „Да живее Париж!” - като че ли искаше да каже: „Нас не ни вълнуват способностите, техниката или майсторството. Нас друго нещо ни вълнува!”

    Тогава Момичето с гребените подскочи като лудо. Приведе се досущ като средновековна оплаквачка, обърна наведнъж една голяма чаша огнена касаля33, седна и запя без глас, без дъх, без нюанси, с обгорено гърло, но … с дуенде. Беше успяла да разруши цялото скеле на песента, за да даде път на едно яростно и властно дуенде, другар на натежалите от пясък ветрове; дуенде, което караше слушателите да разкъсват дрехите си, тъй както ги разкъсват антилските негри при ритуала лукуми, скупчени пред лика на света Варвара.

    Момичето с гребените трябваше да раздере гласа си, защото знаеше, че я слушат отбрани люде, които търсят не формата, а същността, чистата музика с кратък и плътен звук, който може да се задържи във въздуха. Видя се принудена да пожертвува и дарба, и сигурност, тоест да пропъди своята муза и да остане беззащитна, за да може дуендето да се яви и поведе безпощадна борба. И как само пя! Тя вече не играеше с гласа си. Той беше като струя кръв, достоен - заради болката и откровението - да се разтвори като десетопръста длан към окованите, по изпълнени с буря нозе на Христос, дело на Хуан де Хуни34.

    Появата на дуендето предполага винаги коренна промяна във всички форми, издава усещането за съвършено непозната свежест, с качествата на нещо току-що създадено, на някакво чудо, което предизвиква почти религиозен екстаз.

    В арабската музика - в танца, песента или елегията - появата на дуендето се посреща с енергичен възглас: „Аллах, аллах!”, „Господи, господи!”, толкова близък, а, кой знае, може би и същият като нашето „оле” при боя с бикове. Така във всички песни в Южна Испания появата на дуендето е последвана от сърдечния вик: „Да живее Бог” - дълбок, човешки, нежен вик на общение с Бога посредством петте ни сетива, постигнато благодарение на дуендето, което одухотворява гласа и тялото на танцьорката. Едно истинско и поетично освобождение от този свят, чисто както в седемте градини на Педро Сото де Рохас, несравнимия поет от седемнадесети век, или както в трепетната стълбица на плача на Йоан Климах35.

    Втората част от беседата четете през декември

 

    Бележки

    Тази беседа, една от най-значимите на Лорка, е изнесена за първи път на 20 октомври 1933 г. в Буенос Айрес пред обществото „Приятели на изкуството” и е повторена на 14 ноември същата година в театър „Авенида”, след което е била четена и в други аржентински градове, а през 1934 г. и в Монтевидео, Уругвай.

    1. Студентска резиденция - под това наименование бил известен създаденият през 1910 г. в Мадрид Център за исторически изследвания - научноизследователско и учебно заведение с характер на свободен университет. В него са учили редица изтъкнати испански интелектуалци.

    2, 3, 4, 5. Хукар, Гуадалфео, Сал и Писуерга - реки в източната, южната, северозападната и западната част на Испания.

    6. Ла Плата - пълноводна река в Южна Америка. Очевидно Лорка прави сравнението, тъй като чете беседата си в Буенос Айрес.

    7. Дуенде - буквално означава домашен дух, таласъм. Лорка никога не дава една определена, аналитична дефиниция на дуендето, но за поета то е преди всичко състояние на духа, което спомага за раждането на всичко истинско в изкуството.

    8. Дебла - андалуски напев.

    9. Александър Брайловски (1896 - 1976) - известен френски пианист от руски произход. Той е единственият пианист в света, който има в репертоара си всички произведения на Шопен.

    10. Дариус Мило (1892 - 1974) - френски композитор.

    11. Фридрих Ницше (1844 - 1900) - немски философ. В своя трактат „Раждането на трагедията от духа на музиката” (1872) той говори за Дионисиевото начало, реализирано най-пълно в живота и изкуството от древните гърци. Според Ницше в съвременния свят то е стеснено от неговия смъртен враг - Аполоновото начало, от духа на съзнанието и познанието, от науката и морала. Надежда за освобождението на Дионисиевото начало в изкуството той вижда в немската философия и немската музика, особено в творчеството на своя съвременник Вагнер. Но през 80-те години на миналия век, разочарован от изкуството на големия музикант, Ницше започва да търси това начало в музиката на Бизе.

    12. Тук Лорка греши - не е било в Нюрнберг, а в замъка „Вартбург” в Айзенах.

    13. Авторът има предвид втората част на „Дон Кихот” (глава 25). Маймунката, която предсказва бъдещето, говори според Дон Кихот за връзките на стопанина й с дявола.

    14., 15, 16. Свети Рафаил... свети Михаил... свети Гавриил - Лорка е много точен в характеристиката, която дава на архангелите Рафаил, Михаил и Гавриил - свети Рафаил е един от седемте ангели, които възнасят молитвите на светците до господа. В „Книга на Товита” от Стария завет той се явява като наставник на юношите - на сина на Товит, изцерител на болните. Свети Михаил в Новия завет е предводител на небесното войнство в битката със Сатаната. Свети Гавриил е един от четиримата ангели - стражи на четирите страни на света, който възвестява и изпълнява на земята Божията воля.

    17. Според библейското предание езичникът Савел се отправил към Дамаск, за да изкорени там християнството, но на пътя бил спрян от „небесна светлина” - сред лъчисто сияние му се явил Исус Христос. Оттогава езичникът се превръща в ревностен проповедник на християнството, известен под името апостол Павел..

    18. Балкончето на Асиз... - Свети Франциск Асизки (1182 - 1226) - основател на Ордена на францисканците, съгласно легендата в резултат на внезапно просветление изоставил живота си на богат, известен и образован младеж и заживял като дълбоко религиозен аскет.

    19. Хайнрих Сусо (ок. 1300 - 1366) - швейцарски мистик, теолог и поет. Неговата възвишена поезия оказва голямо влияние върху испанските поети мистици.

    20. Анри Русо (1844 - 1910) - френски художник. Тук става дума за нарисувания от него портрет на Гийом Аполинер и Мари Лорансен „Музата, вдъхновителка на поета”, където любимата на френския поет е изобразена като могъща жена.

    21. Света Тереса (1515 - 1582) - изтъкната испанска религиозна поетеса от епохата на Късното възраждане. В нейната книга „Замък на душата” душата се сравнява с кула, където чрез самовглъбяване и молитви човек може да се издигне от етаж на етаж.

    22. Свети Хуан де ла Крус (1542 - 1592) - испански поет и прозаик от Късното възраждане, сподвижник на света Тереса. В коментарите си към поемата „Духовна песен” той говори за трите пътя (или състояния на духа), по които душата се доближава до Бога чак до мистичното сливане с него.

    23. „Наистина ти си, о съкровени Боже” - Книга на пророк Исай, гл. 45, 15.

    24. Мосен Синто Вердагер (1845 - 1902) - каталонски поет и писател, автор на пътеписи, една от централните фигури на каталонското Възраждане. Бил е голям пътешественик. През лятото на 1884 г. пресича Пиренеите.

    25. Хорхе Манрике (1440 - 1479) - испански поет, автор на „Елегия за смъртта на бащата”. Бил е смъртно ранен при обсадата на една крепост близо до Толедо. Съгласно преданието той не умира веднага, а се добира до манастира „Уклес” в платото Оканя.

    26. Артюр Рембо (1854 - 1891) - френски поет символист, който през бурния си живот на авантюрист е бил дори цирков артист.

    27. Граф Дьо Лотреамон (истинско име Изидор Дюкас, 1846 - 1870) - френски писател, автор на поемата в проза „Песните на Малдорор”, в чийто свят лирическият герой е представен като океан, а хората - като риби. Смятан за предшественик на сюрреализма.

    28. Рафаел ел Гальо - знаменит матадор от цигански произход.

    29. ... Красив като римска костенурка... - Лорка не говори с насмешка. В неговия поетически свят черупките са винаги красиви.

    30. Аргантонио - легендарен крал от VI в. пр. н. е. на страната Тарсесос (Таршиш в Стария завет), намираща се на територията на днешна Андалусия. Притежавал приказни богатства.

    31. Соледад Варгас - легендарна андалуска красавица, произхождаща от известно семейство на певци и танцьори.

    32. Герион - триглаво чудовище, убито от Херакъл. Според митологията Герион бил владетелят на кравите и ги хранел с човешко месо.

    33. Касаля - силна анасонова ракия, която носи името на град, близо до Севиля.

    34. Хуан де Хуни (1507 - 1577) - испански скулптор, художник и архитект, създател на великолепни олтари в катедралите на много испански градове.

    35. Йоан Климах (VI - VII в.) - византийски религиозен писател, аскет. Автор е на трактата „Стълба към небето”.


втора част

    ФЕДЕРИКО ГАРСИЯ ЛОРКА

Продължение от ноември

    Дами господа,

    Разбира се, ако това освобождение е сполучливо, всички усещат въздействието му: посветеният - със съзнанието, че духът се налага над бедната материя, а непосветеният - с усещането за някакво непонятно, но истинско вълнение. Преди години на танцовия фестивал в Херес де ла Фронтера36 една осемдесетгодишна старица спечели наградата сред множество красиви жени и младежи с талии, кръшни като водна струя, само защото бе вдигнала ръце, изправила глава и тропнала с крак по подиума. В срещата, която музи и ангели си бяха дали там - красота от форми и усмивки, - трябваше да победи и победи умиращото дуенде, което влачеше по земята крилете си - ръждясали ножове.

    Дуенде може да има във всички изкуства, но то, разбира се, намира най-широко поле в музиката, танца и словесната народна традиция, защото те се нуждаят от живото тяло на изпълнителя, защото те са форми, които се раждат и умират непрестанно и издигат очертанията си върху основите на едно конкретно настояще. Често дуендето на композитора преминава в дуендето на изпълнителя, а друг път, когато композиторът или поетът всъщност не са сполучили, дуендето на изпълнителя - и това е особено интересно - създава ново чудо, което само по външен вид прилича на първоначалния образец. Такъв е случаят с Елеонора Дузе37: в плен на своето дуенде, тя търсела неуспели творби, за да ги представи с успех благодарение на собствената си инвенция. Или обясненият от Гьоте случай с Паганини, който съумявал да открие значимото в наистина посредствени творби. Или случаят с онази прелестна девойка от Пуерто де Санта Мария, която видях да танцува и да пее ужасната италианска песничка „О, Мари” с такъв ритъм, с такива нюанси, с такъв порив, че блудкавият неаполитански шлагер се бе превърнал в истинска змия от твърдо и блестящо злато.

    Работата е там, че тези хора наистина намират нещо ново, напълно различно от предишното, че успяват да влеят жива кръв и знание в бездиханни тела.

    Дуенде, ангел и муза може да има във всяко изкуство, във всяка страна. И така както Германия има, с някои изключения, муза, а Италия постоянно разчита на своя ангел, Испания е била подвластна във всички времена на дуендето, защото е страна на хилядолетна музика и танци, в която дуендето изстисква лимони в ранната сутрин, страна с врати, открити за смъртта.

    Във всички страни смъртта е един завършек. Идва и завесата се спуска. А в Испания не е така. В Испания завесата се вдига. Много хора тук живеят между четири стени до деня, в който умрат и ги изкарат вън на слънце. В Испания мъртвецът е по-жив, отколкото където и да било другаде по света: профилът му реже като острието на бръснач. Шегата за смъртта и за мълчаливото й съзерцание е близка на испанците. От „Съновидение за мъртвешките глави”38 на Кеведо до „Тленните Останки на епископа” на Валдес Леал39 и от онзи романс от седемнадесети век за Марбеля, умряла при раждане насред пътя, където тя мълви:

    Кръвта от утробата моя

    по коня полека струи;

    с копитата конят ти рони

    от пътя катранен искри, -

    до по-скорошния, за момъка от Саламанка, който, прободен от бика, изплаква:

    Другари, вече аз умирам;

    другари, много ми е лошо.

    Три кърпички затъкнах в раната,

    четвъртата сега ще сложа, -

    се вие едно перило от селитренобели цветове, а над него се надвесват лицата на един народ от съзерцатели на смъртта, вдъхновяван в суровостта си от стиховете на Йеремия40 и в лиризма си - от благоуханни кипариси, защото в тази страна всичко най-съществено притежава в крайна сметка металическата стойност на смъртта.

    В епитрахила и в колелото на каруцата, в камата и в острите бради на пастирите, в голата луна и в мушиците, във влажните скринове и отломките, в покритите с дантели светии, във варта и режещата линия на стрехите и наблюдателниците в Испания откриваме кълнове на смъртта, алюзии и гласове, доловими единствено за будния дух, и те изпълват нашата памет с мразовития полъх на собствената ни преходност. Не е случайност, че цялото испанско изкуство е свързано със земята ни, осеяна с тръни и камънак; не са изолиран пример жалбите на Плеберио41 или духовният танц на големия творец Жозеф Мария Валдивиелсо42, не е случаен фактът, че сред европейските балади се отличава особено една - за испанската любима:

Ако ти си милата ми дружка,

то защо не ме поглеждаш ти?

Аз очите, със които гледах,

на тъмата ги дарих.

Ако ти си милата ми дружка,

то защо не ме целуваш ти?

Устните, с които те целувах,

на земята ги дарих.

Ако тя си милата ми дружка,

то защо не ме прегръщаш ти?

Аз ръцете, със които те прегръщах,

с червеи покрих;

нито е чудно, че в зората на нашата лирика звучи следната песен:

Всред градината

ще умра.

В розовия храст

ще ме убият.

Аз отивах, майко,

рози да бера,

щях смъртта да найда

всред градината.

Аз отивах, майко,

рози да откъсна,

щях смъртта да найда

всред градината.

Всред градината

ще умра,

в розовия храст

ще ме убият.

    Вледенените от лунната светлина глави, които рисува Сурбаран, масленожълтото и яркожълтото на Ел Греко, разказът на отец Сигуенса43, цялото творчество на Гоя, абсидата на църквата в Ескориал, многоцветните скулптури, криптата в дома на херцозите Осуна, смъртта с китарата от параклиса на фамилията Бенавенте в Медина де Риосеко са равностойни в културно отношение иа поклонението пред отшелническата килия на свети Андрес де Тейшидо, където мъртъвците имат свое място в процесията. Равностойни са на песнопенията за умрелите, които пеят астурийските жени със запалени в ноемврийската нощ факли; равностойни са на песента и танците на Пророчицата44 в катедралите на Майорка и Толедо, на зловещото In Record45 от Тортоса, както и на неизброимите ритуали на разпети петък, които ведно с изтънчения бой с бикове съставляват всеобщото тържество на смъртта в Испания. От цял свят единствено Мексико е сравнимо в това отношение с моята страна.

    Щом види пристигащата смърт, музата затваря вратата, издига постамент или изважда урна и пише с восъчна ръка надгробен надпис, но веднага се връща, за да разкъса лавровия си венец в трептящото между два полъха на вятъра мълчание. Печална под прекършената арка на одата, тя събира съвършените цветя на италианските художници от петнадесетото столетие и призовава верния петел на Лукреций46, за да пропъжда неканени сенки.

    Щом види, че идва смъртта, ангелът започва бавно да кръжи и да тъче с ледени сълзи и нарциси елегията, която всички сме виждали да трепти в ръцете на Кийтс и Вилясандино47, на Ерера, Бекер48 и Хуан Рамон Хименес. А как се ужасява ангелът, ако почувства, че паяк, колкото и малък да е той, лази по нежното му розово краче!

    Обратно, дуендето не идва, ако не предусеща смърт, ако не е сигурно, че ще може да обиколи дома й, ако не е убедено, че ще успее да разлюлее клоните, които всички ние носим в себе си и за които няма и не ще има покой.

    Дуендето обича откритата борба с твореца: с идея, със звук или с жест, то я повежда на ръба на бездната. Ангелът и музата - с цигулка или с танц - се скриват, а дуендето нанася рана и именно в лечението на тази рана, която никога не се затваря, се намира необикновеното, новооткритото в човешката творба.

    Магическата сила на поемата се състои в това да бъде написана винаги с дуенде, за да покръсти с черна вода всеки, който я чете и слуша, защото с дуенде е по-лесно да обичаш и да разбираш и е сигурно, че ще бъдеш обичан и разбран. Тази борба за изказа и за неговото внушение придобива понякога в поезията смъртоносни отсенки.

    Спомнете си случая с типично андалуското начало у обладаната от дуенде света Тереса; типично андалуско не защото с три великолепни стъпки успява да укроти разярен бик, не защото иска да изглежда красива пред отец Хуан де ла Мисерия49, нито пък защото удря плесница на папския нунций, а защото е едно от малкото създания, чието дуенде (не ангелът - той никога не напада) в желанието си да я умъртви я пронизва със стрела, тъй като тя отнема последната му тайна, крехкия мост, който свързва петте сетива с онова чувство от жива плът, от живо море на освободената от Времето Любов.

    Храбра покорителка на дуендето за разлика от Филип Австрийски50, който копнеел да открие музата и ангела в теологията и астрономията, но попаднал в плен на дуендето сред студената жарава на Ескориал51 - творение, където геометрията граничи с блян. Там дуендето си е наложило маската на муза за вечно наказание на великия крал.

    Казахме, че дуендето обича да се движи по ръба на бездната, обича да ранява и се доближава до местата, където формите се сливат в един по-висш от видимите им изображения копнеж.

    В Испания (както и у източните народи, където танцът е религиозен изказ) дуендето разполага с неограничено поле на действие върху телата на танцьорките от Кадис, възхвалявани от Марциал52, върху гърдите на певиците, възхвалявани от Ювенал53, и в боя с бикове, това свещенодействие, тази истинска религиозна драма, където - както и при литургията - има един Бог, който се почита и принася в жертва.

    Сякаш дуендето на целия класически свят влива силата си в този съвършен празник, който изразява културата и голямата чувствителност на един народ, открил човека най-красивия му гняв, най-красивата; жлъч и най-красивото ридание. В Испания нито танцът, нито боят с бикове служат някому за развлечение. То, дуендето, се нагърбва със задачата да накара хората да страдат чрез драмата от живи форми и подготвя стълбата за избавление от заобикалящата ги действителност.

    Дуендето въздейства върху тялото на танцьорката от Кадис, както вятърът върху пясъка. С магическа сила превръща под светлината на луната красивата девойка в паралитична старица или дарява с юношеска руменина просещия по кръчмите окъсан старец; изпълва женските коси с нощни ухания на пристанище и във всеки миг придава на ръцете пластични движения, от които се раждат танците на всички времена. Но то никога не се повтаря и това трябва да се подчертае. Дуендето не се повтаря, тъй както никога не се повтарят формите на бурното море.

    Най-внушителни черти то придобива в боя с бикове, тъй като трябва да надвие най-напред смъртта, която може да го погуби, и после геометрията, мярката - основа на този празник.

    Бикът има своя орбита, тореадорът, друга, а между двете орбити е смъртта - върхът на опасната игра.

    Музата може да помогне при мулетата54, ангелът — при бандерилята55, и дотук тореадорът ще се прояви добре, но щом дойде ред на плаща, когато бикът все още не е наранен, а вече трябва да бъде убит, нужно е дуендето да се притече на помощ, за да превърне удара в истинско изкуство.

    Тореадорът, който плаши зрителите с безразсъдната си дързост на арената, всъщност не се бори с бика, а изпада в онова нелепо положение, в което всеки може да изпадне: залага живота си на карта. Обратно, дамгосаният от дуендето тореадор дава урок по питагорова музика56 и кара публиката да забрави, че всеки миг той хвърля сърцето си върху рогата на бика.

    От сумрака на арената Лагартихо57 с римското си дуенде, Хоселито58 с еврейското, Белмонте59 с бароковото и Каганчо60 с циганското дуенде очертават пред поети, художници и музиканти четири широки друми в испанската традиция.

    Испания е единствената страна, в която смъртта е всенародно представление, страна, в която смъртта надува мощни фанфари в чест на идващата пролет. Испанското изкуство винаги е било подвластно на едно изобретателно дуенде, което му е придавало своята особеност и способност за творчество.

    Дуендето, което за първи път в скулптурата изпълва с кръв лицата на светиите на маестро Матео де Компостела61, е същото, което изтръгва стоновете от свети Хуан де ла Крус или изгаря голи нимфи в религиозните сонети на Лопе.

    Дуендето, което издига кулата в Саагун62 или приготвя горещи тухли в Калатаюд63 и Теруел64, е същото, което раздира облаците на Ел Греко и яростно запраща във въздуха управниците на Кеведо65 и чудовищата на Гоя.

    Когато вали дъжд, то измъква подвластния нему Веласкес от сивите монархически тонове; когато вали сняг, изкарва Ерера навън разсъблечен; за да докаже, че студът не убива66. А щом пламне огън, то хвърля в него Беругете67, за да сътвори ново пространство в скулптурата.

    Музата на Гонгора и ангелът на Гарсиласо трябва да сведат лавровия си венец пред дуендето на свети Хуан де ла Крус, когато:

    Раненият елен

    зад хълма се подава.

    Музата на Гонсало де Берсео68 и ангелът на Арси-престе де Ита69 трябва да сторят път на Хорхе Ман-рике, когато той се довлича смъртно ранен до вратите на замъка Белмонте. Музата на Грегорио Ернандей70 и ангелът на Хосе де Мора71 трябва да се отдръпнат пред дуендето, което плаче с кървавите сълзи на Педро де Мена72 и пред дуендето с глава на асирийски бик на Мартинес Монтанес73. Така и меланхоличната муза на Каталония, и мокрият ангел на Галисия трябва да гледат с любов и изумление дуендето на Кастилия - тъй далечно от топлия хляб и кротките крави, - когато то минава и носи чертите на ясно небе и суха земя.

    Дуенде на Кеведо и дуенде на Сервантес - едното с фосфорнозелени анемонии, а другото с гипсови цветя от Руидера74. Как увенчават те олтара на испанското дуенде!

    Всяко изкуство, и това е естествено, има свое дуенде с различни форми и черти, но корените им се събират в една определена точка, откъдето бликат черните звуци на Мануел Торес, последна материя, обща, необуздана и тръпна основа от дърво, звук, плат и слово.

    Черни звуци, зад които вече са се свързали в нежна интимност вулканите, мравките, зефирът и необятната нощ, пристегнала кръста си с Млечния път.

    Дами и господа, аз издигнах тук три арки и с непохватна ръка поставих в тях музата, ангела и дуендето.

    Музата стои спокойна. Може да бъде облечена в туника на ситни дипли или да има очите на крава, загледана в Помпей; може да бъде четирилика и с огромен нос, както я е нарисувал нейният голям приятел Пикасо. Ангелът може да има коси като у Антонело да Месина75, туника като у Липи75 и цигулка като при Масолино77 или при Русо.

Дуендето... Къде е дуендето? През пустата арка преминава един неосезаем полъх, който напира над главите на мъртвите, търсейки нови простори и непознати акценти. Полъх с дъх на бебешка слюнка, на стъпкана трева и с воал на медуза, възвестяващ непрестанното кръщение на току-що сътворените неща.

Бележки:

35. Йоан Климах (VI - VII в.) - византийски религиозен писател, аскет. Автор е на трактата „Стълба към небето”.

36. Херес де ла Фронтера - град в Андалусия при устието на река Гуадалкивир, център на андалуското канте хондо.

37. Елеонора Дузе (1858 - 1924) - италианска трагедийна актриса.

38. „Съновидение за мъртвешките глави” - сатира на Кеведо от сборника „Съновидения” - първото крупно произведение, което му донася широка известност.

39. Хуан де Валдес Леал (1622 - 1690) - испански художник, андалусец. Вероятно Лорка има предвид картината му „Краят на мировата слава”.

40. Има се предвид стилът на книгата „Плачът на Иеремия” от Стария завет.

41. Плеберио - герой от трагикомедията на Фернандо Рохас (? - 1541) „Селестина”, оплакващ смъртта на дъщеря си.

42. Жозеф Мария Валдивиелсо (1560 - 1638) - испански автор на комедии и едноактни пиеси с религиозни сюжети.

43. Хосе де Сигуенса (ок. 1544 - 1606) - испански монах и историк, автор на „История на ордена на свети Иероним”. Лорка вероятно има предвид три глави от този труд, в които се разказва за агонията, смъртта и погребението на Филип II.

44. Песен-танц, при който в духа на езическите пророчества се възвестява пришествието на Месия. Изпълнява се от жени на входа на църквата в нощта на Рождество Христово.

45. In Record - напев, който се пее по време на процесията на Цветница в каталонския град Тортоса.

46. ... верния петел на Лукреций... - очевидно авторът има предвид някои строфи от произведението „За природата на нещата” на римския поет и философ Тит Лукреций Кар (I в. пр. н. е.).

47. Алфонсо Алварес Вилясандипо - испански трубадур от XIV в.

48. Густаво Адолфо Бекер (1836 - 1870) - испански поет романтик.

49. Хуан де ла Мисерия (1526 - 1569) - посредствен испански художник, известен с нарисувания от натура портрет на шестдесетгодишната света Тереса.

50. Филип Австрийски (1527 - 1598) - става дума за Филип II, крал на Испания и Португалия.

51. Ескориал - монументален комплекс в околностите на гр. Сан Лорснсо, близо до Мадрид, издигнат по заповед на Филип II. Строежът, започнат през 1563 г., продължил 22 години. Включва манастир, кралска резиденция, пантеон на испанските крале. Планът на архитектурния ансамбъл и неговото осъществяване са били предмет на постоянна грижа от страна на краля.

52. Марк Аврелий Марциал (40 - 102) - римски поет, роден в Испания, автор на епиграми.

53. Децим Юний Ювенал (ок. 60 - ок. 140) - римски поет-сатирик. Според свидетелствата на Марциал и Ювенал танцьорките от Кадис са се ползували с голяма слава още в Рим в I в. от н. е. Римлянките се стараели да подражават на чувствените им танци, изпълнявани под акомпанимент на кастанети.

54. Мулета (исп.) - пръчка, на която се окачва червен плат. С нея тореадорът омаломощава бика, преди да го убие.

55. Бандериля (исп.) - малко украсено копие, което тореадорът забива във врата на бика.

56. Питагорова музика - тоест музика на сферите. Питагор и последователите му проповядвали учението за хармонията на небесните сфери.

57,58, 59, 60 Лагартихо, Хоселито, Белмонте и Каганчо - знаменити испански тореадори.

61. Матео де Компостела - испански архитект и скулптор от XII в. Участвува в строителството на катедралите в Сантяго де Компостела.

62. Саагун - неголям град в провинция Леон, основан от римляните. Представляват огромен исторически интерес много бройните паметници от различни епохи. На герба на града е изобразена кула и рицар-монах.

63, 64 Калатаюд, Теруел - стари центрове с характерна архитектура, смесица от елементи на християнското и арабското изкуство (XI - XII в.)

65. Тук се има предвид сатирата на Кеведо „Обладаният от демон съдебен пристав” от сборника „Съновидения”.

66. Става дума за Хуан де Ерера (1530 - 1597) – испански архитект, построил манастира в Ескориал. Вече бе спомената „студената жарава”, с която Лорка характеризира този изключителен архитектурен паметник.

67. Алонсо Беругете (1490 - 1561) - испански скулптор, създател на динамични и експресивни олтарни скулптури.

68. Гонсало де Берсео (ок. 1195 - 1264) - испански поет, автор на религиозни поеми, проникнати от народен дух.

69. Арсипресте де Ита (Хуан Руис, ок. 1283 - 1350) – автор на поемата „Книга за добрата любов”, смятана за шедьовър на испанската средновековна поезия.

70. Грегорио Ернандес (1576 - 1636) - испански скулптор.

71. Хосе де Мора (1642 - 1724) - гранадски скулптор.

72. Педро де Мена (1628 - 1688) - гранадски скулптор.

73. Хуан Мартинес Монтанес (1580 - 1649) - испански скулптор, роден в Гранада.

74. ... Гипсови цветя от Руидера. - Лорка намеква за едно от знаменитите приключения на Дон Кихот - спускането в пещерата на Монсесинос, разположена в района на лагуната Рундера.

75. Антонело да Месина (1430 - 1479) - италиански художник от епохата на Ренесанса.

76. Фра Филипо Липи (1406 - 1469) - италиански художник от епохата на Ренесанса.

77. Масолино да Паникале (истинско име - Томазо ди Кристофоро Фини, ок. 1383 - 1440 или 1447) - италиански художник.

 

Magico

Херес - бъчвата "Дуенде" | Людмил Фотев - личен архив

Дуенде – архиви и концерти. Екстрите на уикенда.

Специални моменти на живо от многочасовите архиви на Дуенде/Джаз+. Малко повече от едночасови концертни записи в допълнение на обработените анимирани авторски предавания излъчени по БНР  в периода 2010-2012 сутрин и вечер всеки уикенд. Повечето от тях са тематично обвързани с големите теми във фламенкото, свързващи го с поети като Лорка, писатели като Гарбиел Гарсия Маркес, художници като Пикасо или архитектурни шедьоври като двореца Алхамбра, Хиралдата на Севия. Ежедневните удоволствия също са на почит – няколко поджанра са им посветени: алегриас и булериас (най-вече около Кадис), но също така и севиянас и до известна степен гранаинас и малагеняс. А както е видно, някои от местата на концертите са избите, където отлежава фино - дух, наричан също Дуенде.

Бразилските предавания акцентират върху благотворителните поредици Ред, Хот+Рио, Карнавала, джаз-версиите на класиките в самбата.

Афро-кубинската тема е също толкова любима, колкото и неизчерпаема, а слушайки записите, със сигурност няма да разберете, че са отпреди години.

Песните на Алмодовар - 1

Алмодовар - Лабиринт от страсти

Cагата ни за музиката на Алмодовар е факт. Отново се наложи да изгледаме най-старите пълнометражни филми на маестрото и да потърсим ясната граница, когато музиката от една от централните сюжетни линии се превръща едва ли не във „филм във филма”. Прийомът е известен от времето на Шекспир и Корней, но не са много филмите, в които музиката не е нито подсилваща, нито илюстративна, нито основна тема, а направо си е малък филм. Затова оставяме настрана ранния Алмодовар, който освен че измисля, снима, режисира и продуцира, се прави и на композитор и певец. Да не забравяме, че това е времето на мовидата –  десетилетието на раздвижването на испанската култура след края на франкизма. Мадрид кипи, през нощта, както и през деня. Границата между ъндърграунд и мейнстрийм е като фронтова линия – мести се при всяка поява на нова банда, превръщаща се моментално в социален феномен и постепенно – в институция. Мечтите на младите тогава твърде малко кореспондират с тези на сегашните им испански връстници, търсещи сигурността на постоянната заетост, по възможност в обществения сектор или още по-добре - в някоя от европейските структури. Алмодовар е в центъра на водовъртежа и естествено музиката, на която залага, съответства на желанието да бъде наваксано закъснението на няколко поколения в рока и производните му.

Става дума за филмите му в периода 1980-1982, „Пепи, Луси, Бом и още куп момичета”  („Pepi, Luci, Bom Y Otras Chicas Del Montón”) и „Лабиринт от страсти” („Laberinto De Pasiones”), където заедно с Фабио МакНамара Алмодовар измисля и пее незапомнящи се простотийки, като Suck It to me и Gran ganga. В интерес на истината, в първия филм песните са било на легендата Мона Бел, една от първите латино-звезди в англо-саксонския свят – 20 години преди Хулио Иглесиас, било на певицата Олвидо Гара в ролята на Бом и член на пънк-бандата „Alaska y los Pegamoides”, които така или иначе бяха част от сюжетната линия. Колкото до втория филм, не е излишно да отбележим, че името му е взаимствано от авторската песен на гостувалата и у нас фламенка Есперанса Фернандес Eres como un laberinto (de pasiones). Песента е от последния албум на Камарон де ла Исла с Пако де Лусия, 10 години след филма и може би не е съвсем случаен последният куплет: „Eres como un laberinto/de pasiones/que juegas con mi cariño/y rompes los corazones./Qué me importa la gente/si hablan de mí,/sí yo vivo mi vía/contento y feliz”. Кой, ако не творец като Алмодовар, би се подписал под такава завръзка от страст, чувства и изкуство?

Е, опитите на маестрото във вокалната сфера рецидивират и в „Закона на желанието” („La ley del deseo”, 1986) и „Ела, завържи ме” („Átame”, 1989), но за тях ще стане дума следващият път, тъй като там присъствието им е засенчено от програмни песни, за които ще говорим обстойно, като “Lo Dudo” на „Los Panchos” и “Resistiré” на Dúo Dinámico

материала е от :

http://www.binar.bg/%D0%9C%D1%83%D0%B7%D0%B8%D0%BA%D0%B0%D0%BB%D0%BD%D0%B8-%D0%BA%D0%B0%D0%BD%D0%B0%D0%BB%D0%B8/%D0%94%D1%83%D0%B5%D0%BD%D0%B4%D0%B5.html




Елате в .: BGtop.net :. Топ класацията на българските сайтове и гласувайте за този сайт!!! 1995-2019 © Анжела Минкова. Всички права запазени.
Съдържанието на този сайт е под защитата на закона за авторското право. Използването му без разрешение на автора е забранено!
Ако желаете да използвате каквото и да е било от тази страница, моля пишете на автора.