събития

C.V.

преса

контакт

паладиум

книга

поезия

принт

амбианс

връзки


заниМания с изкУство
 
 
 

живопис

графика

скулптура

рисунки

акварел

снимки

други


паладиум

Кой уби Шемси Тебризи? из "Черна книга" на Орхам Памук -носител на нобелова награда на литература 2006
08.03.2013

                                                         Кой уби Шемси Тебризи


превод:Гюлчин Чешмеджиева издателство Еднорог

 

                                                           

                                                                             Колко време ще те търся

                                                                            от къща в къща, от врата на врата?

                                                                            Колко време - от ъгъл на ъгъл ,

                                                                            Колко време от улица на улица?

 

                                                                                                                    Мевляна

 

Галип се събуди сутринта спокоен след дългия сън, ви­сящата от тавана шестдесетгодишна лампа светеше с цве­та на избеляла хартия. Облечен в пижамата на Джелял, за­гаси всички светещи лампи в жилището, измъкна пъхна­тия под вратата „Миллиет", седна на бюрото на Джелял и зачете. Отчете грешката, която забеляза при посещението в редакцията събота след обед (вместо „бъдете верни на себе си" бяха написали „да бъдем верни на себе си"), меха­нично посегна към чекмеджето, намери зелена химикалка и започна да редактира. Свърши с четенето и се сети, че и Джелял сяда всяка сутрин със същата раирана пижама на същото бюро и пуши, докато нанася поправки със същата химикалка.

Имаше усещането, че всичко върви по реда си. Заку­си с оптимистичното чувство на човек, който се е нас­пал и започва с надежда един труден ден; беше изпълнен със себе си и сякаш нямаше нужда да се превръща в ДРУГ.

Приготви си кафето и сложи на бюрото няколко кутии, пълни с есета, писма и вестникарски изрезки, измъкнати от шкафа в коридора. Нямаше съмнение, че ако прочете внимателно и убедено материалите пред себе си, най-после ще намери онова, което търси.

Галип зачете статиите на Джелял за неописуемия жи­вот на бездомните деца, живеещи в понтона на моста Гала­та, за жестоките директори в сиропиталищата, за истори­ята на хомосексуализма и онези, които днес използват то­ва за търговия; докато четеше, откри в себе си необходи­мото търпение и внимание, които статиите изискваха. Га­лип прочете спомените на помощник-механика от Бешнк- таш, който шофирал първия докаран в Истанбул форд Т, разбра причината да бъдат построявани кули с музикални часовници във всеки квартал на Истанбул, схвана истори­ческия смисъл на забранените в Египет сцени от Приказ­ките от хиляда и една нощ, в които жените от харема се срещат с негри-роби, узна защо са се качвали в движение в старите конски трамваи и защо папагалите избягали от Истанбул, а дошли гаргите, та по тази причина започнал да вали сняг.

Четеше и си спомняше дните, когато бе чел тези мате­риали за първи път, от време на време си водеше бележки на едно листче, прочиташе отново някое изречение, абзац или думи, прочетеното слагаше обратно в кутията и с лю­бов измъкваше следващото.

Слънцето огряваше не стаята, а само перваза на про­зорците. Завесите бяха дръпнати. От ледените висулки на отсрещната стряха и от олуците, пълни с мръсотия и сняг, капеше вода. Между триъгълника на керемидено- червен покрив, покрит с мръсен сняг и правоъгълника на комин, бълващ през мръсните си зъби лигнитен дим се виждаше синьо и сияещо небе. Галип насочваше умо­рените си от четене очи към пространството между триъгълника и четириъгълника и виждаше стрелкащи­те се в синевата гарги; после отново вперваше очи пред себе си.

Много по-късно, когато слънцето започна да огрява тъмните прозорци със спуснати завеси на отсрещната ко­операция, оптимизмът на Галип започна да се топи. Ве­щите, думите, смисълът, всичко беше все още може би на мястото си, но Галип с горчивина усети, че колкото пове­че чете, толкова по-бързо изчезва онази по-дълбока исти­на, която ги свързва. Четеше писанията на Джелял, свър­зани с Мехди, с лъжливите пророци, фалшивите султани, взаимоотношенията между Мевляна и Шемси Тебризи; четеше написаното за златаря Селяхаддин, с когото голе­мият поет се бе сближил след Шемси Тебризи, а след смъртта на Селяхаддин мястото му бе заел Челеби Хюса- метдин. Опита се да се освободи от неприятното чувство, като прочете написаното в рубриката „Ако искаш вярвай, ако не - недей" - историята на поета Фигани, написал двустишие за главния везир на султан Ибрахим и за нака­зание привързан към магаре и разкарван из целия Истан­бул, както и историята на Шейх Ефляки, който се женил поред за всичките си сестри и така предизвикал смъртта на всяка една от тях, но не можа да се успокои. Започна да чете писмата от втората кутия и с учудване, също като в детството, установи колко много и различни хора бяха свързани с Джелял. В писмата си едни молеха за пари, други се обвиняваха взаимно, трети твърдяха, че съпруги­те на опонентите на Джелял са уличници, съобщаваха за комплоти на тайни секти, рушвети, получавани от район­ните изкупвателни центрове на монополни стоки, едни се обясняваха в любов, а други изразяваха своето отвраще­ние, но тези писма не можеха да му послужат за нищо ос­вен да подхранват насъбралото се в душата на Галип чувство на несигурност.

Знаеше, че всичко бе свързано с постепенната промя­на на въображаемия Джелял, на оня образ, който си представяше, когато започна да чете. Сутринта предме­тите и мебелите бяха част от един понятен свят, и Дже­лял беше такъв, какъвто го възприемаше години наред, четеше писанията му, а „неизвестните му страни" възприемаше с разбиране. След обед асансьорът зарабо­ти непрекъснато - качваше бременни и болни в гинеко­логичния кабинет на долния етаж, а Галип изведнъж разбра, че в съзнанието му образът на Джелял по странен начин придоби „недостатъчен" вид и долови как се про­мени и масата, и предметите наоколо, и цялата стая. Ве­щите вече бяха опасни знаци и никак не изглеждаха при­ятелски.

Галип разбра, че промяната има пряко отношение към написаното от Джелял за Мевляна и храбро реши да се за­еме с темата. На бърза ръка измъкна всичко написано от Джелял за Мевляна и веднага започна да чете.

Онова, което привличаше Джелял в най-влиятелния до наши дни поет и учен-мистик не бяха нито написаните през 13 в. в Коня на персийски стихове, нито пък изтър­каните вече подбрани стихчета, давани като пример за добродетел в часовете по етика в прогимназията. Инте­ресът му не бе привлечен както от „избраните" бисери, украсяващи първите страници в книгите на един куп пи­сатели, така и от религиозните церемонии на сектата „мевлеви" с техните поли и боси крака, от които туристи­те и издателите на пощенски картички не можеха да се от­кажат. Мевляна, за когото в продължение на седемстотин години бяха написани десетки хиляди томове тълкувания и неговата секта, добила популярност след смъртта му, бя­ха заинтригували Джелял единствено като водещ колонка, който трябва да се възползува и използва подобен извор на интрига. Най-привлекателното за него в случая бе, че в някои периоди от живота си поетът бе изградил „полова и мистична" близост с някои мъже и отразената в историите им тайна и последици.

Мевляна, който бил шейх в Коня - приел поста от баща си, бил обект на възхищение и обич не само сред послуш­ниците си, но и в целия град; на 45-годишна възраст бе по­паднал под влиянието на скитащ от град на град дервиш на име Шемси Тебризи; нито знанията им, нито способности­те, нито възгледите им за живота съвпадали. Според Дже- лял това бе едно съвсем необяснимо поведение. Доказате­лство за това бяха и тълкуванията, писани от коментато­рите; в продължение на седемстотин години те се бяха мъ­чили да придадат на тази връзка някаква „понятна" фор­ма. След изчезването или пък убийството на Шемси Мев­ляна си назначил за писар един съвсем неук, безличен зла­тар, независимо от възмущението на послушниците си. Според Джелял, този избор бе още едно доказателство за душевното и полово състояние на Мевляна, а не за това, че Шемси от Тебриз притежавал „необикновена, мистична притегателна сила", както се мъчеха да докажат всички. Впрочем, след смъртта на втория писар, третият, когото Мевляна си избрал за съратник бил дотолкова безличен и сив, че просто затъмнил предишния.

Според Джелял, всичко измислено от стотици години насам с цел да се „обяснят" тези три на пръв поглед нео­бясними връзки, приписването на несъществуващи добро­детели на тримата писари и особено, както правят някои, съставянето на фалшиво родословно дърво като доказате­лство, че произхождат от рода на пророците Мохамед и Али, означаваше да се пренебрегне една много важна осо­беност, свързана с Мевляна. Джелял твърдеше, че тази особеност е отразена и в творчеството му, беше разказал за нея в една неделна колонка, посветена на организирано­то всяка година в Коня възпоменателно тържество. Галип четеше есето отново след двадесет и две години - в детството си го намираше за скучно, като всички писания, свързани с религията и си го спомняше, само защото през онази година бе издадена серия пощенски марки за Мевля- на (розовите струваха петнайсет гроша, сините - трийсет, а рядко срещаните зелени - шейсет гроша), отново доби усещането, че всичко около него се променя.

Според Джелял Мевляна наистина се впечатлил и пов­лиял от пътуващия дервиш Шемси Тебризи още щом го зърнал в Коня, както хиляди пъти бяха разказвали и под­чертавали в книгите си коментаторите. Но не, както си мислят някои, защото Шемси Тебризи задал въпроса, с който започва оня известен диалог и Мевляна веднага разбрал, че този човек е учен с голяма ерудиция. Разго­ворът между тях е обикновен пример за скромност, какви­то примери можеха да се срещнат с хиляди дори в най- блудкавите мистични книги. Ако Мевляна е толкова учен човек, за какъвто го смятат, не би трябвало да бъде впе­чатлен от толкова обикновена алегория или най-многото да се престори, че е впечатлен.

Така беше и постъпил, беше се отнесъл подобаващо, ся­каш се е срещнал с впечатляваща душевност и задълбоче­на личност, защото, според Джелял, в този дъждовен ден 45-годишният Мевляна наистина е имал нужда да срещне такава „душевност", някой, в чието лице да види себе си. И така, още щом видял Шемси, успял да убеди себе си, че това е човекът, когото търси и естествено, никак не било трудно да убеди и Шемси във величието на собствената му личност. Веднага след срещата на 23 октомври 1244 г. те се затворили в една килия на медресето* и шест месеца въоб­ще не излизали оттам. Джелял много внимателно, за да не ядоса още повече набожните си читатели, засягаше въпроса какво би могло да се прави шест месеца в килия на мерседе ,за какво са си приказвали-светски въпрос ,който мевлевиите почти не засягаха и след това минаваше към съшността на темата.

--------------------------------------------------------------

■ Медресе (араб.) - мюсюлманско духовно училище. - (Бел. прев.)

---------------------------------------------------------------------------------

 Мевляна през целия си живот бе търсил някой „друг", който да го раздвижи, да го възпламенява, едно огледало, което да отразява собствения му образ и дух. Затова неща­та, които са вършили и говорили в килията, както и про­изведенията на Мевляна, бяха дела, думи и гласове на един единствен човек, приел образа на повече хора или пък по­вече хора, приели образа на един единствен. За да издър­жи на възхищението на глупавите си (но необходими) пос­лушници и душната атмосфера на анадолския град от 13 век, поетът изпитвал нужда да има около себе си други личности и при случай да се превъплъщава в тях така, както винаги криел в долапа си неща, с които променял външността си. Тази силна необходимост Джелял бе под­чертал с един знак, взет назаем от други свои есета: „Също както един падишах на глупава страна не издържал да уп­равлява сред лицемери, подтисници и бедняци и затова в долапа си криел селски дрехи, които обличал вечер, оби­калял улиците и така си отдъхвал".

Както и очакваше Галип, месец след публикуването на есето, посрещнато със заплахи за убийство от страна на вярващите читатели и с поздравления от светските привърженици на републиката, Джелял отново засегна та­зи тема, въпреки молбата на шефа си да не го прави.

В новия си материал Джелял споменаваше основни съ­бития, известни на всички мевлевии. След като Мевляна проявил изключително внимание към нищо и никакъв, неизвестен дервиш, останалите послушници изревнували Шемс и от завист го заплашили със смърт. В резултат един снежен зимен ден, на 15 февруари 1246 г.

 Шемс беше изчезнал от Коня. Мевляна, който не  могъл да понесе изчезването на любимия - втората му същност, в която можел да се превъплъти, разбрал от ед­но писмо, че Шемс е в Дамаск и успял да върне обратно "любовта" си (тази дума Джелял употребяваше само в ка- ички, за да възбуди още повече подозренията на читате - ите си); веднага го оженил за една от осиновените си дъ­щери. Но след всичко това обръчът на завистта около Шемс започва отново да се стяга и не след дълго, на 5 де­кември 1247 г., в четвъртък, тълпа, в която се намира и синът на Мевляна Аляаддин, обсажда Шемс и го убива с ножове; същата вечер, под студения и неприятен дъжд, трупът му ще бъде хвърлен в кладенеца до самата къща на Мевляна.

В следващите редове на статията се разказваше за кла­денеца, в който бе захвърлен трупът на Шемс; Галип отк­ри неща, които никак не му бяха чужди. Написаното от Джелял за кладенеца, за захвърления там мъртвец, за са­мотата и тъгата на трупа, се стори на Галип не само страш­но и странно, но го обхвана чувството за нещо познато, ся­каш лично, със собствените си очи бе видял седемстотин- годишния кладенец с мъртвеца в него, сякаш лично бе избрал камъните и хоросана за него. Прочете материала няколко пъти, прегледа бегло други, подбрани интуитивно и откри, че в написания по същото време материал за пространството между две кооперации описанието на яма­та бе направено в същия стил и някои изречения бяха из­ползвани буквално и в двата материала.

Ако бе забелязал тази малка игра по-късно, след мате­риалите, писани за хуруфийството, Галип въобще нямаше да й обърне внимание, но сега четеше отрупаните изрезки, като имаше предвид и тази страна на въпроса.Тъкмо тогава разбра, че написаното от Джелял, нещата около него се промениха , защото изчезна добронамерената атмосфера, онзи дълбок смисъл , свързващ всички маси, завеси, лампи,пепелници , столове, ножицата върху радиатора и всички джунджурии помежду им.

 

Джелял говореше за Мевляна така, сякаш говораеше за себе си, използваше незабележимата на пръв магия  - разместваше изреченията и слагаше себе си на мястото на Мевляна. Галип се убеди, че е прав, защото в някои от есетата, в които говореше за себе си и в „историческите за Мевляна Джелял използваше едни и същи изречения и  пасажи, нещо повече, същия стил, изтъкан от тъга. Онова, което плашеше в тази странна игра бе, че тя намираше потвърждение в съдържанието на бележниците на -- Джелялял, в черновите на непубликуваните материали, в историческите беседи, в написаното за шейх Галип, в тълкунията на сънищата, в спомените му за Истанбул и в много други материали от колонката му.

В рубриката „Ако искаш вярвай, ако не - недей!" Джелял  стотици пъти бе разказвал за крале, които се възприемат като някакви други, за китайски императори, подпал ваши дворците си, за да се превърнат в някой друг, за сул­тани, чието желание да се смесят с тълпата се превръща в болест; те се преобличали и с дни оставали далеч от двор­ците и държавните работи. В един бележник с недописани разказчета, подобни на спомени, Галип прочете, че за един обикновен летен ден Джелял е възприемал себе си ту като Лайбниц, ту като известния богаташ Джевдет бей, ту като Мохамед или вестникарски бос, или Анатол Франс, про­чут готвач, прославен имам-проповедник, Робинзон Кру- зо, Балзак и още шестима души, задраскани явно от неудо­бство. Разгледа карикатури на снимките на Мевляна на марките и афишите; попадна на неумела рисунка на надг­робна плоча с надпис „Мевляна Джелял". А едно непубли­кувано есе започваше със следното изречение: 

Тъй нареченото най-велико произведение на Мевляна - „Месневи" плгиатство от началото до края". След това изречение следваха преувеличени паралели, посочвани от академичните- критици в стил, който се лута между страха от неуважението- и истинската грижа. Еди коя си история в „Месне- (взаимствана от „Келиле и Димне", еди кой си разказ е овен от „Мантък-ют Таир" на Аттар, друг си е анекдот, взет от „Лейля и Меджнун", онази история отмъкната от „Биографии на светиите".

В дългия списък от копирани източници Галил срещна и „Кратки биографии на пророците", „Приказки от хиляда и една а Ибн Зерхани. В края на списъка Джелял бе добавил- рзазсъжденията на Мевляна относно вдъхновяването от други автори. Свечеряваше се, Галип изпитваше подтиснатост и прочете тези мисли не толкова като  вьзгледи на Мевляна, колкото като мисли на Джелял, се поставяше на мястото на поета.

Според  Джелял, подобно на всички хора, които не могат  да бъдат верни на себе си и намират спокойствие като се превъплъщават в друг, така и Мевляна  съумява да  разказва само разказаното от друг. Всъщност да разказваш истории за хора, изгарящи от желание да се превърнат  в други беше хитрост, измислена, за да се освободиш от собственото тяло и дух .

 Искаше да разкаже история за възможността да се разкаже история. Също ка­то „Приказки от 1001 нощ", „Месневи" беше една „компо­зиция", в която преди да завърши една история, започва втора, преди да завърши втората, се минава на трета, исто­риите не свършват, също както и човешките личности не могат да бъдат изчерпани, но за късо време омръзват и се изоставят. Галип запрелиства томовете на „Месневи" и видя, че непристойните разкази са подчертани отстрани, някои страници са изпъстрени с въпросителни, междуметия ,зачерквания и поправки, направени гневно със зелена химикалка. Бързо изчете разказаните в тези изпоцапани с мастило страници истории и разбра, че много от ориги­налните есета на Джелял, които бе чел като дете и младеж, бяха взети от „Месневи" и приспособени към съвремен­ния Истанбул.

Галип си спомни за нощите, когато Джелял с часове го­вореше и твърдеше, че единственото истинско изкуство е изкуството да твориш подобия. Рюя си хапваше купените по пътя сладкиши, а Джелял обясняваше, че много от есе­тата си, дори може би всичките бе написал с помощта на други, важното е не да създадеш нещо ново, а променяйки нещичко, някое късче от шедьоврите, създадени от хиля­ди умове в течение на хилядолетия, да кажеш нещо съвсем ново; той изтъкваше, че всички свои есета е взел от други. Причината Галип да се разстрои и съвсем да загуби опти­мистичната си вяра в реалността на всичко наоколо в ста­ята, на купчината листове върху масата не беше фактът, че историите, които години наред бе смятал за написани от Джелял се оказаха чужди, а това, че този факт будеше дру­ги подозрения.

Помисли си, че е много възможно някъде в друго кът­че на Истанбул да има друга къща и стая, обзаведени като тук и имитиращи същата обстановка отпреди двайсет и пет години. Ако край същата маса в онази стая липсваше разказвачът Джелял и слушащата го с вълнение Рюя, то със сигурност седеше някой нещастник, подобен на Галип и четеше колекцията от стари есета с надежда да открие следите на изчезналата си жена. Хрумна му, че както не­щата, снимките, символите по найлоновите торби са знаци за нещо друго и всяко писание на Джелял при всяко след­ващо четене придобива друг смисъл, така и собственият му живот при всяко следващо хрумване придобива нов смисъл: така като нищо би могъл да се загуби сред безми­лостно следващите се като вагони на влак значения. Навън се беше стъмнило, в стаята се бе стаил оня полумрак, кой­то може да се пипне с ръка, който напомня миризмата на плесен и смърт по тъмните мазета, потънали в паяжини. Галип разбра, че няма друг начин да се измъкне от кошма­ра на този призрачен отвъден свят, в който бе въвлечен без да иска, освен да продължи да чете с уморени очи, и за­пали лампата на масата.

Така се върна там, където бе прекъснал, към потънала­та в паяжини яма, в която бе хвърлен мъртвият Шемс. В продължението на разказа поетът беше просто съсипан от загубата на „приятеля, любимия". Не можеше да повярва, че Шемс е убит и хвърлен в кладенеца, нещо повече, ядос­ваше се на ония, които искаха да му покажат намиращия се под носа му кладенец и си измисляше причини да търси любимия си на други места. Дали не бе отишъл в Дамаск, както беше направил при първото си изчезване?

Ето така Мевляна беше отишъл в Дамаск и бе започ­нал да търси Шемс из градските улици. Беше влязъл във всяка къща на всяка улица, във всяка кръчма, всяко кът­че, беше погледнал под всеки камък, беше посетил стари­те приятели на любимия си, общите им познати, любими­те му места, джамии, текета, навсякъде беше ходил; така след известно време търсенето се бе превърнало в по-важно нещо от намирането. В този пункт от есето читателят се оказваше сред опиумната мъгла, розовата вода и приле­пите на един мистичен, пантеистки свят, в който търсени­ят и търсещият разменяха местата си, не любимият, а лю­бовта, която бе причина, излизаше на преден план. С ня­колко думи бе показано как различните приключения на поета по улиците на големия град съответстват на степе­ните, необходими за преодоляване и постигане на съвър­шенство, за достигане на целта по пътя към Бога. Ако сце­ната на обърканост при новината за бягството на любимия и решението да тръгне след него съответствува на степен- та „неф-и исбат" („доказателства"), тогава сцените с претърсването на всички кътчета, където е стъпвал кракът на приятелите и враговете на любимия, изгарящи­те спомени съответстваха на различните степени на изпи­тания и изкушения при дервишите. Сцената в публичния дом, писанията, подобни на шифровани писма, гъмжащи от прякори, литературни капани и игрословици, както от­белязва и Аттар, означаваха да се загубиш в лабиринтите на тайното. Ако разказвачите в кръчмата, всеки от които разказва посред нощ по една любовна история, са от Ат­тар, тогава фактът, че поетът върви опиянен по улиците на града, пълни с тайни и разбира, че онова, което търси в планината Каф е самият той, е пример за „фена-и мутлак" (абсолютно зло), взето пак от същия Аттар и т. н., и т. н.

Дългото есе на Джелял бе илюстрирано с изящни стихове от други мистици за единството на търсещия и търсения, а накрая Джелял, който ненавиждаше стихотворния превод, бе прибавил буквалния превод на всеизвестния стих на Мевляна, написан след продължилото месеци търсене в Дамаск. „Щом аз съм „той" - казал поетът в един от дните, когато се лутал в тайните на града, - тогава защо все още тър­ся?" Кулминацията в есето на Джелял завършваше със следната литературна истина, повтаряна с гор­дост от всички мевлевии: всички свои стихове, напи­сани след тази степен, Мевляна бе събрал в книга не под свое име, а като „Диванъ Шемси Тебризи".

Както и в детството, онова, което заинтересува Галип в есето бе полицейската страна на търсенията. Тук Джелял стигаше до извод, с който отново ядосваше набожните чи­татели, увлечени от мистичните разкази и доставяше удо­волствие на светските републиканци: „Разбира се, че чо­векът, който е накарал да убият Шемс и е поискал да го хвърлят в кладенеца, е самият Мевляна!" Мисълта си Джелял бе доказал по метода на турската полиция и про­куратура, която добре познаваше през петдесетте години, когато бе репортер в съда и Бейоглу. Със стила на свикнал да обвинява провинциален прокурор той напомняше, че от убийството на любимия е спечелил главно самият Мевля- на, защото благодарение на това от обикновен ходжа се е превърнал в най-великия поет-мистик и след това доказва­ше, че по онова време това престъпление е било най-силно желано единствено от него. Тясното юридическо мостче между желанието и действието, присъщо на християнски­те романи преминаваше през странности като побъркване от мъка, невярване в смъртта, липсата на сили да гледа мъртвия в кладенеца - все белези на чувството за вина и известни номера на неопитните убийци. Веднага след това засягаше друга тема, хвърлила Галип в безнадеждно отча­яние: тогава за какво беше знак фактът, че след престъп­лението виновният с месеци обикаля улиците на Дамаск и търси, търси ли търси?

По някои записки в бележниците и от картата на Да­маск, сложена в кутия със стари билети за мач (Турция- Унгария 3:1) и за кино („Жената на прозореца", „Завръ­щане у дома") Галип разбра, че Джелял е отделил на този проблем повече време, отколкото личеше по есето. На картата пътят на Мевляна в Дамаск бе отбелязан със зеле­на химикалка. Имайки предвид, че не е търсел Шемс, тъй като много добре е знаел, че е убит, Мевляна сигурно е вършел нещо друго в града, но какво именно? Всяко кът­че, където се бе отбивал поетът, бе обозначено, на гърба на картата бе написано името на всяка махала, хан, керванса- рай, кръчма, където бе стъпвал кракът му. От буквите, сричките на подредените едно под друго имена в дългия списък Джелял се бе опитал да извади някакво заключе­ние, да открие скрит смисъл, беше търсил тайна симет­рия. Навън беше съвсем тъмно, когато в една кутия за раз­лични дреболии от времето, когато Джелял бе публикувал материал, свързан с криминалните разкази в Приказките от 1001 нощ („Умният крадец", „Чевръстият Али" и др.) Галип откри карта на Кайро и градски пътеводител на Ис­танбулската община от 1934 г. Както и очакваше, приказ­ките бяха отбелязани на каирската карта със стрелки, на­чертани със зелена химикалка. Картите по страниците на пътеводителя също бяха надраскани със стрелки - не със същата химикалка, но със същия зелен цвят. Галип следе­ше приключенията на зелените стрелки сред хаоса от кар­ти, когато изведнъж доби усещането, че гледа картата на собствените си едноседмични обиколки из града. За да убеди себе си, че е оптическа измама, обърна внимание, че зелените стрелки сочат ханове, джамии, места, където кракът му не бе стъпвал, но все пак беше ходил в съседни сгради, близки джамии, беше се изкачвал по склонове към същите хълмове. Значи, целият Истанбул, както и да изг­лежда на картата, гъмжи от хора, тръгнали по същия път!

Галип постави картите на Дамаск, Кайро и Истанбул една до друга така, както бе предвидил Джелял преди го­дини в една статия, вдъхновена от Едгар Алан По. За да го стори, трябваше да изреже подвързаните страници на градския общински пътеводител с ножче за бръснене, взе­то от банята, по което имаше косъмчета от брадата на Джелял. Отначало не съобрази за какво му бяха подреде­ните една до друга карти. След това, както някога с Рюя решаваха да прерисуват нещо от списание, притисна кар­тите една върху друга на стъклото на холната врата, лам­пата ги осветяваше от обратната страна. Взря се в тях. После простря картите на масата, както едно време майка­та на Джелял разполагаше на същата маса кройките и се опита да ги види като части от една гатанка. Единствено­то, което едва успя да различи на залепените една върху друга карти, бе сбръчканото лице на старец в доста нап­реднала възраст. Съвпадаше и на трите карти.

Дълго гледа лицето и накрая бе обхванат от чувството, че отдавна го познава. Чувството за познанство и нощната тишина успокоиха Галип. Това спокойствие беше сякаш предварително изживяно, планирано, предвидено и за друг, и вдъхващо сигурност. Галип съвсем откровено мис­леше, че Джелял го е планирал. Имаше куп статии за оно­ва, което изразяват лицата, но Галип се сещаше за някои негови изказвания; той твърдеше, че когато гледа лицата на чуждестранните актриси, изпитва някакво „вътрешно спокойствие". Така стигна до решението да извади от ку­тията статиите за киното, писани от Джелял на младини.

В едновремешните си статии за киното Джелял говоре­ше за лицата на някои американски кинозвезди с болка и копнеж, сякаш говореше за мраморни и прозрачни статуи, за повърхността на нежната, невидима страна на някоя планета, говореше като за чудесните като сън приказки от далечни страни. Галип четеше тези редове и разбираше, че общата им слабост е не толкова Рюя, колкото общият коп­неж, подобно на хармонията в едва доловима приятна му­зика. Обичаше всичко, което откриваше заедно с Джелял в картите, в лицата, в думите и все пак се страхуваше. Ис­каше да навлезе по-дълбоко в статиите за филми, за да открие музиката, но се въздържа и спря. За лицата на турските артисти Джелял говореше със съвсем друг тон. Лицата на турските артисти му напомняха военните телег­рафи преди половин век, забравени и заедно с шифъра за­губили и смисъла си.

Вече знаеше много добре защо изчезна оптимизмът, който го бе обзел, докато закусваше и сядаше на бюрото та­зи сутрин. В края на осемчасовото четене знакът Джелял в главата му бе изцяло променен и така сякаш самият той се промени. Сутринта вярваше в света, търпеливо се трудеше, наивно допускаше, че ще успее да разгадае основната тайна, която светът крие от него, не усещаше копнеж да се превър­не в друг. Но сега тайната на света бе все така далече, а ве­щите и материалите в стаята, които му се струваха познати, се превръщаха в непонятни неща от непознат свят; лицата, чиято същност не откриваше се превръщаха в карти, Галип искаше да се махне от този безнадеждно отчаян субект, кой­то гледаше на света през черни очила и да се превърне в ня­кой друг. Зачете материалите, в които Джелял разказваше спомени, защото искаше да проследи последната нишка, разкриваща връзката на Джелял с Мевляна и мевлевий- ството, а в града бе настъпило време за вечеря; булевард Тешвикие отразяваше синята светлина на телевизорите.

Джелял бе изпитал интерес към мевлевийството не са­мо защото читателите ще се гмурнат в темата заради нео­бяснимото чувство на свързаност, но и защото вторият му баща беше от мевлевийската секта. След като майка му бе принудена да се разведе с чичо Мелих, който все не успя­ваше да се върне от Европа и Северна Африка, тя не мо­жеше да изхрани сина си и себе си само с шев и затова се омъжи; Галип разбра, че този човек посещава мевлевийс- ки дом в задните улички на Явуз султан, до един резерво­ар от византийско време от едно гневно и по волтеровски саркастично описание, в което Джелял го наричаше „гър­бав, гъгнещ адвокат, тръгнал на религиозен обред". Галип четеше как в дните, прекарани под един покрив с този вто­ри баща Джелял работил като разпоредител в кино, за да печели пари и често участвал в свади в претъпканите и тъмни киносалони, биел и го биели, продавал газирани на­питки в почивките, убедил баничаря да слага повече сол и пипер в баничките, за да увеличи продажбите; Галип се поставяше на мястото на разпоредителя, на шумните зри­тели, на баничаря и накрая, като добър читател, на място­то на Джелял.

Така, след като напуснал работата в киното на Шехзаде- башъ, Джелял постъпил в книговезница; докато четеше спомените му за дните, прекарани във вмирисания на тут­кал и хартия дюкян, обърна внимание на едно изречение, което му се стори много предвидливо и отдавна обмислено по отношение на собственото му положение. Беше едно от обикновените изречения, които всички писатели използ­ват в спомените си, за да си измислят трудно минало за пример на останалите. „Четях каквото ми попадне" - бе­ше написал Джелял и Галип, който четеше всичко, какво­то му попадне за Джелял, разбра, че той говори не за дни­те си в книговезницата, а за него.

При всяко сещане за това изречение преди да излезе посред нощ на улицата, Галип имаше чувството, че то до­казва само едно - Джелял знае какво върши той в дадения момент. Така той възприе едноседмичните си усилия в съвсем друга светлина — не като стремеж да открие дири­те на Джелял и Рюя, а като част от игра, скроена му от Джелял (а може би и Рюя). Тази мисъл съвпадаше и с же­ланието на Джелял от далече, предпазливо да управлява хората чрез незабележими клопки, неизвестност и писане, затова Галип допусна, че издирванията му в този жив му­зей всъщност не са негови, а по-скоро доказателство за не­зависимостта на Джелял.Мисълта за това просто го задушаваше, боляха го очи­те от четенето, не намери и нищо за ядене в кухнята; иска­ше час по-скоро да излезе навън.Извади тъмносиньото палто на Джелял от шкафа до вратата и го облече - ако портиерът Исмаил и жена му Ка изтръпна. Представи си как човекът от телефона, за кого­то дълго време избягваше да мисли, изведнъж излиза някъде от мрака. Представи си, че в ръцете си този съвсем не чужд, както се досещаше, човек държи не материали, които доказват подготовката на нов военен преврат, а мно­го по-страшно и по-смъртоносно нещо, но на улицата ня­маше жива душа. Вървеше и си мислеше, че гласът от те­лефона го следи. Не, не се слагаше на мястото на никой друг освен на себе си. „Всичко виждам така, както си е" - помисли докато минаваше пред полицейския участък. Де­журните полицаи, с автомати в ръце, го изгледаха сънено и подозрително. Галип крачеше, забил поглед в краката си, за да не гледа афишите по стените, рекламните пана със съскащи неонови лампи, политическите лозунги и да не чете буквите. Всички ресторанти и бюфети в Нишанташъ бяха затворени.

Много по-късно, след като дълго вървя по тротоарите, мокри от топящия се сняг, а водата с тъжен звук изтича­ше от дъждовните олуци, мина под дивите кестени, кипа­риси и чинари, заслушан в шума от собствените си стъп­ки и от махленските кафенета, в една сладкарница на Ка- ракьой се натъпка със супа, кокошка и кадаиф, купи пло­дове от един зарзаватчия и хляб и сирене - от един бюфет, той се върна в кооперация „Шехрикалп".

 

.

 




Елате в .: BGtop.net :. Топ класацията на българските сайтове и гласувайте за този сайт!!! 1995-2019 © Анжела Минкова. Всички права запазени.
Съдържанието на този сайт е под защитата на закона за авторското право. Използването му без разрешение на автора е забранено!
Ако желаете да използвате каквото и да е било от тази страница, моля пишете на автора.