събития

C.V.

преса

контакт

паладиум

книга

поезия

принт

амбианс

връзки


заниМания с изкУство
 
 
 

живопис

графика

скулптура

рисунки

акварел

снимки

други


паладиум

...решаващият въпрос за човека и ...,а и за любовта... из автобиография на К.Г.Юнг)
13.04.2013

...Във връзка с това се сещам, че редом с областта на рефлексиите съществува и едно друго, поне толкова, ако не и още по-обширна област, от което рационалното разбиране и рационалният начин на представяне няма какво да вземат. Това е царството на Ерос. Античният Ерос бива приеман като бог, чиято божественост надх­върля границите на човешкото, и затова нито може да бъде разбрана, нито да бъде описана. Бих могъл както много други преди мен да се опитам да рискувам пред този демон, чието въздействие се простира от безкрайни­те небесни пространства чак до мрачните бездни на ада, но ми липсва куражът да търся езика, който би могъл адекватно да изрази неизброимите парадокси на любов­та. Ерос е kosmogonos, създател и баща-майка на цялата по-висока осъзнатост. Понякога ми се струва, че думите на Павел „Нямам любов" биха били първото условие за познанието и същността на божествеността. Каквото и да е научното обяснение на израза „Бог е любов", негово­то значение потвърждава божествеността: като coniplexio oppositorum.

В моята лекарска практика, както и в собствения ми живот отново и отново съм заставал лице в лице с въпро­са за любовта, но никога не съм съумявал да дам задово­лителен отговор на този въпрос. Също както Йов и аз „какво ще Ти отговарям? Ръката си турям на петата си. Веднъж говорих, - сега няма да отговарям" (Иов, 39:34, 35). Тук става въпрос за най-голямото и най-малкото, най-далечното и близкото, най-високото и дълбокото, никога не може да се каже само едното или само другото. Не съществува такъв език, който да е съизмерим с пара­докса на любовта. Каквото и да каже човек, словото не изразява цялото. Да се разглеждат отделни аспекти, ви­наги е или твърде много, или твърде малко, защото само цялото е от значение. Любовта „всичко извинява", тя също „всичко претърпява" (I Кор. 13:7). В тези думи е казано всичко - нищо не би могло да се добави. В най- дълбокия смисъл, ние сме жертви или оръдия и инстру­менти на космогоничната „любов". Поставям тази дума в кавички, за да подскажа, че тук нямам предвид страст, желание,облагодетелстване, предпочитание идр. подоб­ни, а нещо по-висше от индивида, едно единство и нераз­делимо цяло. Човекът като част не може да обхване цялото - той е зависим от него. Той би могъл да се съгласи с него или да възроптае - но винаги ще е негов пленник и затворен в него. Винаги ще зависи от него, но и ще бъде подкрепян. Любовта е неговата светлина и неговият мрак, чийто край той не може да види. „Любов­та никога не отпада" (I Кор 13:8) - дори да „говори всички езици човешки и дори ангелски" (I Кор 13:1) или да е в състояние да опише с научна прецизност живота на клет­ката до най-малката подробност, човек може да опише любовта с всички слова, които владее, но само ще се оплете в безкрайни себеизмами. Ако обаче притежава малко мъдрост, ще хвърли оръжието, ще я назове ignotum per igndtius (непознато чрез още по-непознато), т. е. ще я назове с Божието име. С това ще признае своето подчи­нение, несъвършенства, зависимост - но същевременно това ще е и доказателство за свободата на неговия избор; между истината и заблудата.

---------------------------------------------------------------

Преобръщането показва, че според „другата страна" нашето несъзнавано съществувание е истинското, а све­тът на нашето съзнание е илюзия, въображаема, конст­руирана с определена цел действителност, т. е. нещо като сън, който би изглеждал действителен дотогава, докато ние сме в него. Ясно е, че това положение на нещата много напомня за източното мировъзрение, доколкото то вярва в Майа[1]

Затова неосъзнатата цялостност ми изглежда като истинска spiritus rector на всички биологични и психични събития. Тя се стреми към тотално осъществяване, т. е. към тотално превръщане в съзнание, в случая на човека. Постигането на осъзнатост е култура в най-широкия смисъл на думата, а оттам следва, че себеиознанието е същността и ядрото на това явление. Изтокът приписва на цялостната личност безспорно „божествено" значе­ние, а според стария християнски възглед себепознание­то бележи пътя към cognito Dei (познанието на Бога - б. пре­решаващият въпрос за човека е дали той е свързан с безкрайността или не. Това е критерият на неговия жи­вот. Едва когато знам, че безкрайното е същественото, ще съм в състояние да отклоня интереса си от преходни­те и от всички неща, които не са от съществена важност. Но ако не знам това, то бих претендирал, заради едно или друго качество, което смятам за свое лично притежание, че представлявам нещо в света - може би заради „моята" красота или „моето" дарование. Колкото повече човек изтъква фалшиви притежания и колкото по-слабо чувст­ва главното, толкова по-неудовлетворителен е животът му. Той се чувства ограничен, защото си поставя ограни­чени цели, а това поражда завист и ревност. Когато чувства и разбира, че още тук, в този живот се докосва до безкрайното, то неговите желания и нагласа се проме­нят. В края на краищата човек е значим само поради същностното в него, а ако него го няма, животът му е пропилян.

 

В отношенията ни с другия също е важно дали безграничното е изразено в тях или не.               

" Но усещането за безграничност постигам едва тогава, когато съм крайно ограничен. Най-голямото ограниче­ние за човека е онова „себе си", което се проявява в преживяването „Аз съм само това". И единствено съзна­нието за моето най-тясно ограничаване в себе си е свър­зано с неограничеността на несъзнаваното. Чрез осъзна­ването на това аз се възприемам едновременно като ограничен и вечен, т. е. и като едното, и като другото. Когато се възприемам като уникален в моята лична комбинация - т. е. крайно ограничен, тогава имам въз­можност да осъзнавам и безкрайното. Но само тогава!

В една епоха, когато усилията са насочени изключи­телно към разширяване жизненото пространство, както и към умножаване на рационалното познание a tout prix, едно висше изискване е да се осъзнае собствената уни­калност и ограниченост. Уникалност и ограниченост са синоними. Без тях не съществува възприятието за неог­раниченото - а оттам и постигането на осъзнатост, а би съществувало само истинско налудно идентифициране с онова, което се изразява в опиянението от големите числа и неограничената политическа власт.

Нашето време премести ударението изцяло върху „тук" и „сега" и чрез това доведе до демонизиране на човека и неговия свят. Появяването на диктаторите и цялата ми­зерия, която тйк донесоха, се корени във факта, че на човека бе отнета отвъдността поради късогледството на свръхумниците. Той стана жертва на неосъзнатостта, както и те, докато задача на човека би трябвало да е точно обратното: да осъзнае посланията на несъзнаваното, ко­ито напират отвътре, вместо да се идентифицира с тях или да не ги осъзнава. И в двата случая той би изневерил на своето предназначение - да създава все повече и -„ повече съзнание. Докато сме в състояние да осъзнаваме,  то единственият_смисъл на човешкото съществувание е \ да можем да запалим светлина в мрака на чистото"битие "Дори да бихме могли да допуснем, че както несъзнаваното"7 ни въздейства, така и нарастването на нашата осъзна­тост влияе върху несъзнаваното.

 [1] Несигурността по въпроса за локуса на действителността веднъж вече е изиграла своята роля в живота на Юнг, когато като дете той седял върху един камък, погълнат от мисълта, дали камъкът само е казвал, или е бил „Аз". Вж. също и известния „сън с пеперудата" на Джуанг Дзъ. А. Я.

 


Инкстинт- не волево влечение към някои активности. Всички психични процеси , които не са под съзнаван контрол са инстнктивни.С първичната си сила инстинктите могат да направят социалната адаптация почти невъз- можна1.

 Инстинктът не е нещо изолирано и на практи­ка не може да бъде изолиран. Той винаги води след себе си архетипови съдържания с духо­вен характер, които са едновременно негова основа и ограничение. С други думи, инстин­ктът винаги е съчетан с нещо като философия на живота, колкото и архаична, неясна и мъ­глява да е тя. Инстинктът стимулира мислене­то и ако човек не мисли по своя собствена воля. се получава натрапливо мислене, защото два­та полюса на психиката, физиологичния и ду­шевния, са неотделимо свързани2.

Психични процеси, които обикновено са сьч навано контролирани, може да станат инстин ктивни, когато се заредят с несъзнавана енер­гия. Това може да стане, когато интензивността на съзнанието е ниска поради умора, инток сикация, депресия и пр. И обратно, инстинктите може да се модифицират съобразно степента  на цивилизованост и съзнаван контрол, процеса който Юнг нарича психизация.

Инстинкт, който е претърпял твърде много психизация, може да си отмъсти, като приеме формата на автономен комплскс. Това е една от основните причини за неврозата3.

Юнг различава пет основни инстинктивни фактора: творчество, рефлексия, активност, сек­суалност и глад.

Гладът е първичният инстинкт за самосъхра­нение, може би най-фундаменталният от всички нагони. Сексуалността е на второ място и е осо­бено склонна към психизация, което прави въз­можно да отклони своята чисто биологична енер­гия по други канали. Влечението към активност се проявява в пътуване, любов към промяната, подвижност и игра. В рефлексията Юнг включва (религиозната потребност и търсенето на смисъл.

За Юнг творчеството е самостоятелен клас. В описанието му се подчертава специфичният импулс за създаване на изкуство.

Въпреки че не можем да го класифицираме много точно, творческият инстинкт е нещо, което заслужава специално внимание. Не знам дали „инстинкт" е точната дума. Ние използ­ваме понятието „творчески инстинкт", защо­то този фактор се държи, поне динамично, като инстинкт. Той е компулсивен, но невина- ги, и не е една фиксирана и неизменно унасле- дявана организация. Затова предпочитам да разглеждам творческия импулс като психичен фактор, подобен по природа на инстинкта, тъй като има много близка връзка с него, но без да е идентичен с нито един от инстинктите.

Връзката му със сексуалността е много диску­тиран проблем, а има много общо и със наго­на за активност и инстинкта към рефлексия. Но той може и да ги потиска и да ги накара да му служат до саморазрушаване на индивида. Творчеството е и рушене, и съграждане1.

Юнг вярва, че аналитичният процес може да засили истинското творчество.

Творческата сила е по-мощна от твореца. Ако не е така, тя е нещо слабо и при благоприятни условия ще подхранва симпатичния талант, но не повече. А при невроза е достатъчна само една дума или поглед към илюзията, за да се изпари тя... Болестта никога не стимулира творческата работа; напротив, тя е най- ужасната пречка за творчество. Но никакви потискания не могат да разстроят истинското творчество, също както никоя анализа не може да изчерпи несъзнаваното2.

Инстинктът и архетипът са двойка противо­положности, които са неотделимо свързани и твърде трудно могат да бъдат разделени.

Изглежда, че психичните процеси са баланс на енергия, протичаща между дух и инстинкт, но въпросът, дали този процес да се описва като 

духовен или като инстинктивен, все още няма отговор. Такава оценка или интерпретация за­виси изцяло от позицията на съзнаващия ум[1].

Когато съзнанието се свръходухотвори и се отклони от своята инстинктивна основа, в пси­хиката се извършват активни саморегулиращи процеси в опит да се възстанови балансът.

[1] lie Sacrifice", CW 5, par. 615.

' „Psychological Factors in Human Behaviour", CW 8, par. 245. " „Analytical Psychology and Education", CW 17, par. 206.

.


[1] lie Eros Theory", CW 7, par. 32.

 Психологията на неврозите, която вижда само отри­цателното, изхвърля ценното заедно с боклуците." (GW X, 192) „Вие сте напълно прави: основният интерес в моята работа е не само лечението на неврозите, но и промяна­та на нуминозното. Случва се обаче така, че достъпът до нуминозното е същинската терапия, и ако човек стиг­не до нуминозните преживявания, ще се избави от проклятието на болестта. Самата болест придобива нуминозен характер." (Писмо от 28.08.1945 г.) „Измежду всички мои пациенти, преми­нали средата на живота, няма нито един, чийто проблем в края на краища­та да не е бил този за религиозната нагласа; и всъщност никой не бива наистина излекуван, ако не приеме отново религиозната си нагласа, което, разбира се, няма нищо общо с изповядва­нето или принадлежността към някоя църква."  Като лекар и психотерапевт човек „не може да не обърне повишено внимание на  какъв език да заговори пациента си, 3а да го измъкне от изолацията, в която го е поставило собственото му неразбиране. По тази причина психиатърът не може да избег­не конфронтацията с историята на съвремието."  „Тоест този, който иска да опознае човешката душа, може да бъде посъвет­ван да каже сбогом на кабинета си и да попътува по света с човешко сърце, да мине през ужаса на затворите, лудници­те и диспансерите, през мрачните кръчми в предградията, бордеите и игралните зали, през салоните на еле­гантното общество, борсите, социали­стическите митинги, църквите, прежи­вяванията и екстазите на сектите, да изпита върху себе си любовта и омраза­та, страстта във всяка от формите й. Тогава той би се върнал изпълнен с по- богато знание, отколкото биха му дали дебелите като тухли учебници, и ще може да бъде 3а пациентите си лекар, истински познавач на човешката душа."

из Автобиография "Видения"

Присъствах на свадбата на Тифарет и Малхут. Или бях рави Симон бен Йохаи, чието бракосъчетание се празнуваше. Това бе мистична сватба, както се представя в кабалис^тичната традиция. Не мога да ви опиша колко прекрасно бе всичко това! Можех само отново и отново да си мисля: „Това сега е градината с наровете! Това е сватбата на Малхут с Тифарет!" Не зная със сигурност каква роля играех аз там, по същество това бях самият аз: бях сватбата. А блаженството ми бе това на самото бракосъчетание.

Постепенно преживяването в градината с наровете отзвуча и се промени. Последва Бракосъчетанието на Агнеца в празнично украсения Йерусалим. Не мога да опиша всичко в подробности. Редуваха се едно след друго състояния на блаженство. Имаше ангели, светлина. Са­мият за бях „Бракосъчетанието на Агнеца".

Изчезна и това, появи се нова картина, последното видение. Вървях през една обширна долина, която завър­шваше с верига от хълмове. В края й се образуваше античен амфитеатър, прекрасен на фона на зеленината. Там, в този амфитеатър, се празнуваше hierosgamos. Тан­цьори и танцьорки се появиха на сцената, а върху украсе­ното с цветя ложе, както се описва в Илиада, всемогъщи­ят Зевс, Бащата на боговете, и Хера извършваха мистич­ното бракосъчетание.Всички тези преживявания бяха прекрасни, нощ след нощ се потапях в състоянието на най-чисто блаженство, „заобиколен от образите на цялото творение". Постепен­но мотивите се смесваха, избледняваха. Виденията най- често не продължаваха повече от около час, след което заспивах. С настъпването на утрото вече чувствах: ето, отново идва сивото утро! Сивият свят със своите килий- ки! Какъв абсурд, каква ужасна безсмислица! Този свят изглеждаше направо смешен в сравнение с тези мои така фантастични вътрешни преживявания! Моите видения и състояния престанаха след близо три седмици, с посте­пенното ми възвръщане към живота.

Човек трудно може да си представи красотата и интен­зивността на чувствата по време на тези видения. Те са най-необикновеното нещо, което някога съм преживя­вал! И какъв контраст с деня! Беше истинско мъчение и нервите ми бяха напълно съсипани. Всичко ме дразнеше - всичко бе така материално, толкова грубо, недодялано, ограничено както пространствено, така и духовно. Неиз­вестно защо всичко бе изкуствено вкарано в определени рамки и все пак притежаваше някаква хипнотична сила, която те кара да вярваш, че всичко това е самата дейст­вителност, въпреки че ясно си проумял нейната пустота. Всъщност, въпреки възвърнатата ми вяра в света, отто­гава никога не можах да се отърва от впечатлението, че този живот е само отрязък от съществуванието, който се разиграва в една триизмерна световна система, създаде на специално за тази цел.                                   

Ясно си спомням нещо друго: в началото на видението за градината с наровете помолих сестрата да ме извини, ако съм я оскърбил. Стаята бе изпълнена с такава святост! Това беше опасно и можеше да й навреди! Естест­вено, тя не ме разбра. Но за мен присъствието на светост­та бе и магическа атмосфера, която (както се опасявах) би могло да бъде непоносима за другиго. Затова се изви­них - не бях виновен за това. Тогава разбрах защо се говори за изпълващия пространството „аромат" на Све­тия Дух. Това бе така - в помещението имаше някаква рпеита, неизразима святост, чието проявление бе mysterium coniunctionis (тайнството на свързването). ^__________________________________________________________

Никога не бих и помислил, че човек може да изживее подобно нещо, че е възможно състояние на постоянно блаженство. Виденията и преживяванията бяха напълно реални, в тях нищо не бе плод на субективизъм, те бяха абсолютно обективни.

----------------------------------------------------------------------------

....Изразът „вечност" ни плаши, но аз мога да опиша преживяното единствено като едно извънвремево състо­яние на блаженство, където настоящето, миналото и бъдещето се сливаха в едно. Всичко, което се случваше във времето, там бе едно обективно цяло. Нищо не беше разположено във времето, нито пък можеше да се измер­ва с понятията за време. Преживяното би могло да се опише по-скоро като състояние на чувствата, което не може да бъде произведено от въображението. Та как бих могъл да си представя, че съществувам едновременно и онзи ден, и днес, и утре? Тогава едно нещо още нямаше да е започнало, друго би било чисто настояще, а трето щеше да е вече приключило - и все пак всичко би било едно. Единственото, което чувството би могло да обхване, беше една съвкупност, една цялост с преливащи отблясъ­ци, в която се съдържаше очакването за започващото,изненада от случващото и задоволството или разочарова­нието от резултата от отминалото. Едно неописуемо цяло, в което човек е втъкан и все пак го възприема напълно обективно.
 Преживях тази обективност още веднъж по-късно. Беше след смъртта на жена ми. Видях я в един сън, който приличаше на видение. Стоеше на разстояние и ме гледа­ше право в лицето. Беше в разцвета на годините си, около тридесетгодишна, облечена в рокля, която преди много години й беше ушила братовчедка ми, която беше меди­ум. Може би беше най-красивата рокля, която бе носила. Изразът на лицето й не беше нито весел, нито тъжен, а обективно мъдър и разбиращ, без и най-слабата емоцио­нална реакция, като че ли отвъд мъглата на афектите. Знаех, че това не е тя, а специално създаден или поръчан от нея за мен портрет. Той съдържаше всичко - началото на нашата връзка, преживяното през петдесет и трите години на нашия брак, както и края на живота й. Човек остава безмълвен пред лицето на такава цялостност, защото едва ли би могъл да я проумее.

Тази обективност, която преживях в съня си и във виденията, е част от една завършена индивидуация. Тя означава скъсване с даването на оценки и с всичко, което означаваме като емоционална обвързаност. На тази об­вързаност, общо взето, човекът залага твърде много. Но тя съдържа още и проекции, а те трябва да бъдат оттег­лени, за да стигне човек до себе си и до обективността. Емоционалните отношения са отношения на въжделени­ето, обременени от принудата и несвободата: от другия се очаква нещо, като по такъв начин и той, и ние самите ставаме несвободни. Обективното познание лежи скрито зад емоционалната съотнесеност; изглежда, че това е главната тайна - едва чрез нея е възможно истинското coniunctio.

След болестта за мен настъпи плодотворен период за работа. Много от моите основни творби са създадени едва тогава. Прозрението или възгледът за края на всич­ки неща ми вдъхна смелостта за нови формулировки. Вече не се опитвах да затвърждавам собствените си мнения, а се доверявах на потока на мисълта си. Така към мене един след друг прииждаха проблеми и придобиваха форма.

/ Още нещо последва болестта ми. Бих могъл да го формулирам като „да" за съществуванието - едно „безус­ловно" „да" за това, което е, без субективни възражения, приемане на условията на съществуване такива, каквито са - каквито ги виждам, както ги разбирам. Приемане на моята собствена същност такава, каквато е. В началото на болестта имах чувството, че съм допуснал грешка в поведението си, че до известна степен сам съм си вино­вен и нося отговорност за неуспеха. Но когато човек поеме пътя на индивидуацията, когато живее своя собс­твен живот, той трябва да приеме и заблудите, иначе животът не би бил пълноценен. Не съществува никаква гаранция - нито за миг, - че няма да изпаднем в някаква заблуда или дори в смъртна опасност. Човек си мисли, че може би съществува някакъв сигурен път, но това би бил пътят на мъртвите. Тогава нищо вече не се случва или поне в никакъв случай не и правилните неща. Този, който поема сигурния път, е като мъртъв. .

Едва след болестта разбрах колко важно е да приемеш собствената си съдба. Защото по такъв начин присъства един Аз, който не би се огънал дори когато се случи нещо неразбираемо. Един Аз, който издържа, понася истината; Аз, който се справя със света и съдбата. Тогава дори и някакво поражение е победа.|Нищо не се разрушава нито отвън, нито вътре, защото собственият континуитет е издържал на потока на живота и времето. Но всичко това може да се случи само тогава, когато човек не се намесва грубо в действието на съдбата.

Осъзнах също, че човек трябва да приема като нещо реално съществуващо пораждащата се в самия него ми­съл - отвъд всякаква преценка. Категориите за лъжа и истина винаги съществуват, но с второстепенно значе­ние, защото наличието на мисли е по-важно, отколкото тяхната субективна преценка. От друга страна - и нашите мнения не трябва да бъдат потискани, тъй като в качес­твото на съществуващи мисли те представляват част от нашата цялостност.

 ...............................из поглед назад

Говори се, че съм бил осведомен или дори „мъдър", но аз не мога да го приема. Имало едно време един човек, който загребал с шапката си вода от потока. Какво ли може да значи това? Не съм този поток. Аз съм до потока, но не предприемам нищо. Има и други до потока, но повечето от тях смятат, че трябва те да направят нещо с него. Не правя нищо. Не мисля, че съм този, който би трябвало да се грижи черешите да имат дръжки. Стоя и съзерцавам удивен онова, което Природата може да нап­рави.

Има хубава стара легенда за един равин и неговия ученик, който го попитал: „Едно време имало хора, които са виждали лицето на Бога - защо сега не можем да го видим?" Тогава равинът отговорил: „Защото днес вече никой не може да се поклони така ниско." Човек трябва да се наведе, за да може да гребне от потока.

Разликата между мен и повечето хора е в това, че за мен „разделящите стени" са прозрачни - това е моя особеност. У някои те са така плътни, че отвъд тях не се вижда нищо, и те мислят, че там наистина няма нищо. Но аз възприемам явленията, които протичат в основата на нещата, и това ми дава вътрешна сигурност. Който ме вижда нищо, не може да има такава сигурност и не може да прави изводи или просто не се доверява на собствените си заключения.

 

Това чссто се появява в сънищата със символи на животни, особено змии.

Змията е представител на света на инстинкта, особено на онези жизнени процеси, които са най-малко достъпни психологически. Сънища­та със змии винаги сочат противоречие между нагласата на съзнаващия ум и инстинкта, а змията е персонификация на застрашителния аспект на този конфликт[1].


и нещо за любовта

Във връзка с това се сещам, че редом с областта на рефлексиите съществува и едно друго, поне толкова, ако не и още по-обширна област, от което рационалното разбиране и рационалният начин на представяне няма какво да вземат. Това е царството на Ерос. Античният Ерос бива приеман като бог, чиято божественост надх­върля границите на човешкото, и затова нито може да бъде разбрана, нито да бъде описана. Бих могъл както много други преди мен да се опитам да рискувам пред този демон, чието въздействие се простира от безкрайни­те небесни пространства чак до мрачните бездни на ада, но ми липсва куражът да търся езика, който би могъл адекватно да изрази неизброимите парадокси на любов­та. Ерос е kosmogonos, създател и баща-майка на цялата по-висока осъзнатост. Понякога ми се струва, че думите на Павел „Нямам любов" биха били първото условие за познанието и същността на божествеността. Каквото и да е научното обяснение на израза „Бог е любов", негово­то значение потвърждава божествеността като complexio oppositorum.

В моята лекарска практика, както и в собствения ми живот отново и отново съм заставал лице в лице с въпро­са за любовта, но никога не съм съумявал да дам задово­лителен отговор на този въпрос. Също както Йов и аз „какво ще Ти отговарям? Ръката си турям на устата си. Веднъж говорих, - сега няма да отговарям" (Йов, 39:34, 35). Тук става въпрос за най-голямото и най-малкото, най-далечното и близкото, най-високото и дълбокото, никога не може да се каже само едното или само другото. Не съществува такъв език, който да е съизмерим с пара­докса на любовта. Каквото и да каже човек, словото не изразява цялото. Да се разглеждат отделни аспекти, ви­наги е или твърде много, или твърде малко, защото само цялото е от значение. Любовта „всичко също „всичко претърпява" (I Кор. 13:7). В тези думи е казано всичко - нищо не би могло да се добави. В най- дълбокия смисъл, ние сме жертви или оръдия и инстру­менти на космогоничната „любов". Поставям тази дума в кавички, за да подскажа, че тук нямам предвид страст, желание, облагодетелстване, предпочитание и др. подоб­ни, а нещо по-висше от индивида, едно единство и нераз­делимо цяло. Човекът като част не може да обхване цялото - той е зависим от него. Той би могъл да се съгласи с него или да възроптае - но винаги ще е негов пленник и затворен в него. Винаги ще зависи от него, но и ще бъде подкрепян. Любовта е неговата светлина и неговият мрак, чийто край той не може да види. „Любов­та никога не отпада" (I Кор 13:8) - дори да „говори всички езици човешки и дори ангелски" (I Кор 13:1) или да е в състояние да опише с научна прецизност живота на клет­ката до най-малката подробност, човек може да опише любовта с всички слова, които владее, но само ще се оплете в безкрайни себеизмами. Ако обаче притежава малко мъдрост, ще хвърли оръжието, ще я назове ignotum per ignotius (непознато чрез още по-непознато), т. е. ще я назове с Божието име. С това ще признае своето подчи­нение, несъвършенства, зависимост - но същевременно това ще е и доказателство за свободата на неговия избор;между истината и заблудата.



Елате в .: BGtop.net :. Топ класацията на българските сайтове и гласувайте за този сайт!!! 1995-2019 © Анжела Минкова. Всички права запазени.
Съдържанието на този сайт е под защитата на закона за авторското право. Използването му без разрешение на автора е забранено!
Ако желаете да използвате каквото и да е било от тази страница, моля пишете на автора.