ИЗГНАНИЕТО НА ВЪОБРАЖАЕМОТО

"ТЕКСТЪТ- УДОВОЛСТВИЕ Е ТЕКСТЪТ,КОЙТО НИ ИЗПЪЛВА БЕЗ ОСТАТЪК".

От 1977 г. Фрагментите на любовния дискурс продължава да бъде най-четената книга на известния френски семиолог, критик, философ РОЛАН БАРТ (1915-1980). Навярно защото в тази книга-портрет, чиито епизоди изпълват чистото Да! на най-неотменното жизнено чувство - любовта, читателят вижда и чува себе си, вижда и чува влюбения.

Решавайки да се откаже от състояние­то на влюбен, субектът с тъга се вижда изгонен от сво­ето Въображаемо.

Взимам Вертер в онзи фиктивен момент (в са­мата фикция), в който той би се отказал да се самоубива. Тогава не му остава нищо друго освен изгнанието: не да се отдалечи от Шарлоте (ве­че го е правил веднъж, безрезултатно), а да се про­гони от образа си, или още по-лошо: да пресуши възторгващата енергия, наречена Въображаемо. Тогава започва „един вид дълго безсъние". Такава е цената, която трябва да се плати: смъртта  на образа срещу моя собствен живот.

(Любовната страст е делириум; но делириумът не е странен; всички говорят за него, значи отсега нататък е опитомен. Загадъчното в случая е загу­бата на делириума: човек се връща - към какво?)

2. При действителния траур „изпитанието на реал­ността" ми показва, че обичаният обект е пре­станал да съществува. В любовния траур обектът не е нито умрял, нито отдалечен. Аз съм този, който решава, че образът му трябва да умре (и дори мога да стигна дотам, че да скрия от него тази смърт). Значи през цялото време, докато трае странният траур, ще трябва да изтърпя две противоположни нещастия: да страдам от това, че другият е тук (продължавайки въпреки, че  ме  е наранявал), и да скърбя за това, че е умрял (най-малкото такъв, какъвто съм го обичл. Така изпадам в безпокойство (стар навик) заради обаждане, което не идва, но от време на време трябва да си казвам, че това мълчание, при всеки случай, е непоследователно, понеже съм реши да се разделя завинаги с подобна грижа: грижата принадлежи само на любовния образ в задължението да ми се обади; след като образът е  изчезнал, дали звъни, или не, телефонът подема  съществуването си е без значение. (Не е ли най-чувствителната точка от този  траур, че трябва да загубя един език - езика на любовта? Край на всички „обичам те".)

 ЮГО: „Изгнанието е един вид дълго безсъние" (Pierres, 62). ФРОЙД: „Траурът подтиква аза да се откаже от обекта, зая­вявайки, че последният е мъртъв, и дава на аза превъзходство­то, че е останал жив" (Metapsychologie, 219).

 3. Въпреки това не успявам да се примиря със загубата на образа и това ме разстройва; но доколкото все пак успявам, се натъжавам. Ако изгнаието от Въображаемото е пътят, необходим за лекуването ми , трябва да се признае, че тук всеки напредък е тъжен. Тази тъга не е меланхолична или най-малкото е непълна меланхолия (съвсем не клинична), защото не се обвинявам в нищо и не  съм угнетен. Тъгата ми принадлежи на тази размита ивица от меланхолията, където загуба- га на обичаното същество остава абстрактна. Липсата е удвоена: не мога дори да разполагам с нещастието си, както по времето, когато страдах, че съм влюбен. По онова време желаех, меч­таех, борех се; пред мен имаше благо, което прос­то  беше задържано, осуетявано от всякакви не-надейности. Сега нищо повече не отеква; всичко с спокойно и това е по-зле. Макар и оправдан от никаква икономия - образът умира, за да живея  АЗ- любовният траур винаги има остатък: една (ума се връща непрестанно): „Колко жалко!"

ФРОЙД: „При известни обстоятелства трябва да се признае че загубата е с не толкова конкретна природа. Обекта например не е наистина мъртъв, а само загубен като обект любовта..." (Metapsychologie, 194).

 4 Доказателство за любовта: жертвам ти своето Въображаемо, както някога се е дарявала къд­рица от косата. Така може би (най-малкото така­ се говори) ще достигна „истинската любов". Ако има някакво сходство между любовната криза  и аналитичното лечение, тогава аз се прими­рявам със загубата на онзи, когото обичам, както пациентът се примирява със загубата на пси­хоаналитика си: ликвидирам своя пренос и така, и иглежда, лечението и кризата престават. При  все това, отбелязва се, тази теория забравя факта,че психоаналитикът трябва също да се раздели окончателно с пациента си (в противен слу­чай анализата рискува да бъде нескончаема);

по същия начин обичаното същество - ако му жерт­вам моето Въображаемо, което впрочем го е засмолявало, обичаното същество трябва да влезе меланхолията на собственото си изпадане.И трябва, конкурирайки моята собствена загуба да предвиди и възприеме меланхолията на

Другия.От това страдам аз , защото още го обичам.

Истинският акт на погребването не е стра­данието от загубата на обичаното същество; ся­каш един ден върху кожата на връзката се от­крива малко петно, появило се там като симптом на сигурната смърт: за пръв път причинявам зло на този, когото обичам, без, разбира се, да искам, но и без да се ужасявам.

5. Опитвам се да се изтръгна от любовното Въоб­ражаемо: но Въображаемото пари отдолу като не­догоряла жарава; то отново се възпламенява; от­хвърленото изскача отново; от недобре затворе­ния гроб изведнъж отеква продължителен вик.

 (Ревности, тревоги, изстъпления, разговори, стремления, знаци, отново любовното желание изгаряше отвсякъде. Беше, сякаш исках да пре­гърна за последен път лудешки някого, който ще­ше да умре - за когото щях да умра: извършвах своето отрицание на раздялата.)

АНТОАН КОМПАНЬОН, Сиротният анализ (L'analyse orpheline).

ФРОЙД: „Този бунт понякога е толкова силен, че субектът може да се отвърне от реалността и да се вкопчи в изгубения обект благодарение на халюцинационната психоза на жела­нието" (Metapsychologie, 193).

Фройд, УМНИКЪТ: „Точно преди да се почувства загубата, при дете­то може да се различи - в изключителната употреба на пре­носния обект - отрицанието на страха, че обектът губи значе­нието си" (Jen et Realite, 26 и сл.).

 FADING*

  Fading[1][1] Fading (от ант. fade - отслабвам, изчезвам, избледнявам). Тер­мин от радиоразпръскването, с който се означава загубване­то на даден звук сред  Мъчително изпитание, което прави да изглеж­да, че обичаното същество се отдръпва от всякакъв кон­такт, без дори това загадъчно безразличие да е насоче­но срещу влюбения субект или изразено в полза на как­вото и да е друго, свят или съперник.

.В текста фадингът на гласовете е нещо добро; гласовете на разказа отиват, идват, изчезват, ре­дуват се; не се знае кой говори; това говори - и това е всичко: няма повече образ, нищо освен език. Другият обаче не е текст, той е образ, един и сраснал; ако гласът се загуби, разпада се цели­ят образ (любовта е монологична, маниакална; текстът е хетерологичен, перверзен). Когато ста­ва, фадингът на другия ме дразни, защото изглеж­да без причина и край. Такъв е тъжният мираж, другият се отдалечава, понася се към безкрайно­то и аз се изтощавам да го стигна. (От времето, когато джинсите бяха на върха на модата, една американска фирма превъзнасяше тяхното измито синьо така: it fades, fades and fades. Така обичаното същество не престава да изчез­ва, да избледнява: чувство на лудост, много по- чисто, отколкото ако тази лудост беше буйна.) (Разкъсващ фадинг: малко преди да умре, бабата на разказвача на моменти нито вижда, нито чува; не разпознава вече детето и го гледа с „учу­ден, подозрителен, негодуващ вид".) 

 

 

2. Той е от кошмарите, когато Майката се появява с лице, носещо отпечатъка на строгост и студе­нина. фадингът на обичания обект е ужасяващо­то завръщане на Лошата Майка, необяснимото отдръпване на любовта, добре познатата на Мис­тиците изоставеност: Бог съществува, Майката е тук, но те вече не ни обичат. Не съм разрушен, но съм оставен там като отпадък.

3. Ревността носи по-малко страдание, защото в нея другият остава жив. Във фадинга изглежда, че другият губи всякакво желание, настигнат е от

 Нощта. Аз съм изоставен от другия, но това изоставяне се удвоява от изоставянето, обхванало са­мия него; по този начин образът му е измит, из­чистен; не мога повече с нищо да се поддържам, дори с желанието другият да се пренесе другаде: аз скърбя за обект, самият той в скръб от загуба­та (оттук се разбира до каква степен имаме нуж­да от желанието на другия, дори ако това жела­ние не се отнася до нас).

4. Когато другият е уловен във фадинга, когато се оттегля, без да печели нищо освен тревогата.

В "Одисея" то може да изрази само с нещастните думи: „не се чувствам добре", изглежда, че се движи някъ­де далеч в мъглата; не напълно мъртъв, но смътно жив с царството на сенките,но жив в царството на сенките; Одисей ги посе­щава, като ги извиква (Nekuia[2])\ сред тях е сян­ката на майка му; така и аз извиквам другия, Майката, но идващият е само сянка.

 5.  фадингът на другия се съдържа в гласа му. Гла­сът поема, дава да се прочете и, така да се каже, изпълнява загубата на обичаното същество, защо­то то принадлежи на умиращия глас. Това, което прави гласът, е това, което в него ме разкъсва чрез задължението да умра, сякаш е непосредствено и не може да бъде нищо друго освен спомен. Това призрачно същество на гласа е промяната на ин­тонацията. Промяната на интонацията, в която се определя всеки глас, е това, което е на път да се премълчи, това е звучното зрънце, което се отделя и изчезва. Аз познавам гласа на обичаното същест­во само като мъртъв, припомнен, възстановен в главата ми, много оттатък слуха; слаб и въпреки това внушителен глас, защото е от нещата, доби­ващи съществуване само след като са изчезнали.

(Глас заспал, глас обезлюден, глас на констати­раното, на далечния факт, на чистата съдбовност.)

Нищо по-разкъсващо от един обичан и уморен глас: изтощен, разреден, безжизнен глас, би мог­ло да се каже, глас от края на света, който ще потъне много далеч в студени води: той всеки миг ще изчезне, както умореното същество всеки миг ще умре: умората е самата безкрайност: онова, което не свършва да свършва. Този отривист, на- късан, почти неблагозвучен заради разреденост- та глас, това почти нищо на обичания и отстоящ глас, в мен става чудовищна запушалка, сякаш хирург ми набутва голям тампон вата в главата.

7. Фройд, изглежда, не е обичал телефона, той, кой­то впрочем е обичал да слуша. Може би е усещал, предвиждал, че телефонът е винаги какофония и че това, което пропуска, е лошият глас, фалши­вото общуване? Несъмнено чрез телефона аз се опитвам да отрека раздялата - както детето, ко­ето се страхува да не загуби майка си, играе, по­дръпвайки непрекъснато някакъв шнур; но кабе­лът на телефона не е добър преносен обект, той не е бездейна връв; той е натоварен със смисъл, кът който не е смисълът на свързването, а на отстоя- нието: обичан, уморен глас, чуван в телефона: то­ва е фадингът в цялата му тревожност. Най-на- пред, когато този глас стига до мен, когато е тук. докато се чува (едва-едва), никога не го разпо­знавам напълно; човек би казал, че излиза изпод I някаква маска (казва се, че по този начин мас­ките на гръцката трагедия имали магическа функ­ция: да придадат на гласа хтоничен произход, да го деформират, да го направят непривичен, ся­каш идва от подземния свят). И после, другият е винаги в състояние, сякаш всеки миг ще си тръг­не; той си тръгва на два пъти, чрез гласа си и чрез мълчанието си: чий ред е да говори? И два- мата замлъкваме едновременно: претоварване на две празноти. Ще те напусна, казва всяка секун­да гласът от телефона.

(Епизод на тревожността, преживян от Прустовия  разказвач, когато се обажда по телефона на баба си: да се притесняваш от телефона: истин­ско удостоверяване на любовта.)

- Ужасявам се от всичко онова, което променя об­раза. Ужасявам се следователно и от умората на другия: тя е най-жестокият от съперниците-обекти. Как да се боря срещу умората? Виждам доб­ре, че единственото, за което мога да се хвана, е другият да изтръгне, обезсилен, част от тази умо­ра, за да ми я даде. Но какво да правя с пакета умора, оставен пред мен? Какво ще рече този дар? Оставете ме? Приберете ме? Никой не отгова­ря, защото даденото е тъкмо това, което не от­говаря.

(В нито един любовен роман не съм прочел на Бланшо, без някой от персонажите да е уморен. Трябваше да до­чакам Бланшо, за да ми говори някой за Умо­рата.)ПРУСТ, Le Cote de Guermantes, 134. БЛАНШО: отдавнашен разговор.ФРОЙД: Мартин Фройд, Фройд, баща ми (Freud, топ реге, 45> УМНИКЪТ: „Обяснявах на майката, че синът й се страхува oт раздялата, която се опитва да отрече чрез играта на връвчица, също както човек отрича раздялата с приятел, прибягвайки до телефона." (Jeu etRealite, 29).6.  ХУАН ДЕ JIA КРУС: „Ние наричаме Нощ загубата на вкус в апетита за всички неща" (цитиран от Baruzi, 408). ОДИСЕЯ, песен XI.[1] Fading (от ант. fade - отслабвам, изчезвам, избледнявам). Тер­мин от радиоразпръскването, с който се означава загубване­то на даден звук сред насложения шум от други звуци. -Б. пр. ПРУСТ, Le Cote de Guermantes, 334.[2] Nekuia (гръд.) - Жертвоприношение за умрелите. Заглавието на XI песен на Одисея. -Б. up.