ПИСАНЕ. Примамки, спорове и безизходици,на които отстъпва
желанието да се „изрази" любовното чувство в някакво „творение" .
Два могъщи мита са ни накарали да вярваме, - любовта може, трябва да се сублимира в естетическо творение: единият е сократическият -
Пирът (любовта служи да се „породят множество красиви и великолепни речи"), а другият - романтичният (ще създам безсмъртно произведение, описвайки страстта си). Въпреки това Вертер, който някога е рисувал много, и то добре, не може да нарисува портрета на Шарлоте (едва скицира с молив силуета й,тъкмо онова, което най-напред го е пленило у нея). „Загубих онова, което бе едничката радост на живота ми - светата животворна сила, с която творях светове край себе си."
„Под пълната есенна луна нощта от край до край избродих
езерото в кръг."
Няма по-въздействен начин косвено да се изрази тъгата от това „нощта от край до край". Дали и аз да не опитам?.
„Под пълната есенна луна нощта от край до край избродих езерото в кръг."
Хайкуто е на Башо
Няма по-въздействен начин косвено да се изрази тъгата от
това „нощта от край до край". Дали и аз да не опитам?
Tази ранна лятна утрин, красиво легнала
върху залива,излязох да откъсна късна една глициния."
Останах неподвижен да мисля за онзи, който не е тук."
Oт една на страна, с това не се казва нищо, от друга се казва прекалено много: невъзможно е да се нагласи точно. Моите желания за изразяване се колебаят между твърде сгъстеното хайку, обхващащо една необятна ситуация, и голям баласт от баналности. Аз съм едновременно много голям а много слаб за писането: аз съм съвсем до него - винаги притиснато, напиращо, безразлично към м сто детско аз, което иска това писане настоятелно. Наистина, с някаква своя част любовта е - свързана с езика ми (и тази част го поддържа), той не може да се настани в писането ми.
Аз не мога да пиша себе си. Какво е това аз, кое- би се писало? Колкото повече то би навлиза- в писането, толкова писането би го направило да се смали, да остане празно; би се извършила една прогресираща деградация, в която образът на другия също би бил малко по малко въвлечен (писането върху нещо означава то да се отхвърля в миналото), отдръпване, чието заключение може да е само: струва ли си? Любовното писане е блокирано от илюзията за експресивност: бидейки писател или мислейки се за такъв, аз продължавам да се мамя относно действията на езика: не знам, че думата „страдание" не изразява никакво страдание и че ако следователно я употребя, не само няма да съобщя нищо, но и много бързо ще подразня (без да говоря за присмеха). Би трябвало някой да ме научи, че никой не може да пише, без да погребе„искреността си" (винаги митът за Орфей: не трябва да се обръщаш назад). Това, което писането иска и което никой влюбен не може да му отдаде, без да се разкъса, е да пожертва малко от своето Въображаемо и така посредством езика да осигури възнесението на частица от реалното. Всичко, което в най-добрия случай бих могъл да създам, е писането на Въображаемото; а за тази цел трябва да се откажа от Въображаемото на писането - да се оставя да работя чрез езика, да търпя несправедливостите (обидите), които езикът няма да пропусне да нанесе на двойния Образ на влюбения и неговия друг.
Езикът на Въображаемото не би бил нищо друго освен утопията на езика; един съвсем първичен, Якоб райски език, езикът на Адам, език „естествен, без Бьоме изкривяване или илюзия, бистро огледало на на-
фРАНСОА ВАЛ: „Никой не се издига до „своя"
език, без да пожертва малко от своето въображаемо,
и тъкмо затова за което и да е нещо се приема, че
действа в езика, започвайки от реалното" (Chute, 7).