събития

C.V.

преса

контакт

паладиум

книга

поезия

принт

амбианс

връзки


заниМания с изкУство
 
 
 

живопис

графика

скулптура

рисунки

акварел

снимки

други


паладиум

Разбиването на формата в живота Сьорен Киркегор и Регине Олсен из "Хаос и форми" на Дьорд Лукач
21.02.2014

 

Сьорен Киркегор и Регине Олсен

Дьоргд Лукач

Fair youth, beneath the trees, thou canst not leave. The song, nor ever can those trees be bare; Bold lover, never, never canst thou kiss. Though winning near the goal — yet do not grieve; She cannot fade, though thou hast not they bliss, For ever wilt thou love, and she be fair!

Keats: Ode on a Grecian Orn*

* Прекрасен момко, под дърветата не можеш да оставиш свойта песен, нито могат тези дървеса да бъдат голи; смелчага влюбен, ти няма вече никога да я целуваш, макар да бе достигнал до целта: все пак недей скърби; тя няма да увехне, макар че щастието си не получи. Навеки ще обичаш ти и тя ще е красива вечно!

КИЙТС: Ода за гръцката урна1


1

 

Жизнената ценност на един жест. Другояче казано: ценност­та на формата в живота, творящата и възвисяващата живота цен­ност на формите. Жестът е само онова движение, което ясно изразява еднозначното, формата — единственият път на аб­солютното в живота; единствено жестът е завършен в себе си, той е нещо действително и като такъв е повече от една гола възможност. Само жестът изразява живота — ала мо­же ли животът да бъде изразен? Не е ли трагедията на из­куството да се живее в това, че иска от въздуха да построи кристален замък и от ефирните възможности на душата — да изкове действителност: че иска от срещата и раздялата на ду­шите да изгради за хората моста на техните форми? Може ли изобщо да има жестове? Дали от перспективата на живота по­нятието форма изобщо има някакъв смисъл? На едно място Кнркегор заявява, че действителността няма никаква връзка с възможностите, и въпреки това той построи целия свой живот върху един жест. Всяко произведение, всяка борба, всяко приключение при него е по някакъв начин фон на този жест, сякаш тях пи е имало само за да може жестът да из­пъкне с още по-ярка чистота от хаотичното многообразие на живота. Защо той направи това? Как можа да го направи? Тъкмо той, който по-проницателно от всички е виждал хиля­дите лица и хилядократната изменчивост на всеки мотив; той, който толкова ясно е виждал как всяко нещо преминава в друго като в своя противоположност и как, когато действи­телно се взрем, между почти неразличимите един от друг пре­ходи зейват непреходими бездни. Защо той направи това? Може би защото жестът е жизнена потребност с първична си­ла, може би защото човекът, който иска да бъде (да употребя една от най-често срещаните думи у Кнркегор) „честен", тряб­ва да изтръгне от живота еднозначността; той трябва така здраво да сграбчи този вечно менящ лика си Протей, че да не може повече да се преобразява, след като му оповести присъдата си. Жестът е може би — да си послужа с диалек­тиката на Кнркегор — парадоксът, точката, където се разде­лят действителността и възможността, материята и въздухът, крайното и безкрайното, формата и животът. Или казано още по-точно и още по-близко до терминологията на Кнркегор: жестът е скокът, с който душата достига от едното до друго­то, скокът, с който тя напуска вечно относителните факти на действителността, за да постигне вечната сигурност на форг мите. С една дума, жестът е онзи единствен скок, с който в живота абсолютното се превръща във възможно. Жестът е великият парадокс на живота, защото само в неговата засти­нала вечност всеки отлитащ миг от живота намира място и става истинска действителност. А който не само играе с жи­вота, се нуждае от жест, за да стане животът му по-действи­телен от една калейдоскопична игра.

Но дали наистина има жест спрямо живота? Не е ли са­моизмама, .макар и героично красива, да се вярва, че в една постъпка, в една проява на заинтересованост към някого, в едно отдръпване от другиго е дадена същността на жеста: да бъде застинал като от камък и въпреки това с непоклати­ма сила да обзема всичко?

Стана така, че през септември 1840 г. Сьорен Ааби Киркегор, magister artium*, се сгоди за осемнадесетгодишната дъщеря на държавния съветник Олсен — Регине Олсен. Не мина и една година, и той разтрогна годежа си. Отпътува за Бер­лин, а след като отново се завърна в Копенхаген, заживя в града като странен особняк; причудливият му начин на жи­вот го направи герой на много вицове по хумористичните стра­ници на местната преса2, а книгите му — обнародвани под псевдоними, — макар и да намериха някои и други почитате­ли, тъй като бяха дълбокомислени, се превърнаха в обект на омраза заради своето „безнравствено" и „лекомислено" съ­държание. По-късните книги вече му създадоха открити вра­гове главно в лицето на господствуващата протестантска църк­ва; в разгара на трудната борба, която бе повел срещу нея, като отстояваше твърдението, че цялата съвременна религиоз­на общност не била християнска и че тя по-скоро направила така, че вече никой да не може да бъде християнин, почина. Няколко години преди кончината му Регине Олсен вече се бе омъжила за един от нявгашните си обожатели.

 

3

Какво се е случило? Безчетен е броят на обясненията и всяка новоизлязла книга, всяко писмо, всяка страница от дневника на Киркегор3 улесняваше обясненията и в същото време пра­веше още по-трудно да се разбере и почувствува случилото се и неговото значение в живота на Сьорен Киркегор и Регине Олсен.

Каснер, като изказва незабравими и превъзходни думи за Киркегор, отхвърля всяко обяснение. „Киркегор, пише той, опоетизира своето отношение към Регине Олсен, а когато един Киркегор опоетизира своя живот, той прави това не за да скрие истината, а за да може изобщо да я каже"4.

Обяснение няма, защото има нещо повече от обяснение — има един жест. Киркегор бил казал: аз съм меланхоличен; той казал: бях цяла вечност стар за нея; той казал: моят грях е в това, че я повлякох със себе си в голямото течение; той казал: ако животът ми не беше едно велико покаяние, ако той не беше за мене vita ante acta**, то ... И напуснал Регине Олсен, като заявил, че не я обича, че в действителност никога не я бил обичал, че бил човек с игрив дух, за който всеки миг трябвало да донася нови хора и нови връзки. Голя­ма част от книгите му възвестяват енергично тези думи и на­чинът, по който говорел, и начинът, по който живеел — всич­ко било само и само да се откроят единствено тези думи и да се укрепи вярата на Регине в тях.

... А Регине се омъжва за един от нявгашните си обожа­тели5 и Сьорен Киркегор записва следното в своя дневник: „Днес видях едно красиво момиче, което вече не ме интере­сува. Никой съпруг не би могъл да бъде така верен на съп­ругата си, както аз съм й верен."

4

Жестът: да направиш недвусмислено необяснимото, извърше­но по различни мотиви и водещо до крайно различни после­дици. Да се отдръпнеш така, че от това да произлезе само болка, нищо друго освен трагедия, нищо освен може би кру­шение, но не и колебание, не и разводняване на действител­ността във възможността. След като за Регине Олсен тряб­ваше да пропадне онова, което и се струваше, че е животът, с него трябваше да изчезне от живота й и всичко значимо: след като този, когото Регине Олсен обичаше, трябваше да я изостави, то изоставяйки я, той не можеше да не бъде мо­шеник или прелъстител и за нея всеки път към живота би бил открит. И тъй като Киркегор трябваше да напусне живота в покаяние, неговото покаяние не можеше да не се усили още повече от рицарски надянатата маска на грешник, която при­крива същинския му грях.

На Сьорен Киркегор му е нужен бракът на Регине Олсен. „Тя добре разбра най-важното, пише той, че трябва да се омъ­жи." Нужен му е, за да не остане нищо несигурно и нищо ко­лебливо в тяхната връзка, за да няма повече никаква друга възможност освен: прелъстителят и изоставеното момиче. Ала момичето се утешава и се връща към живота. Там, под маска­та на прелъстителя, стои аскет, който доброволно е застинал в този си жест на аскет.

Извършилата се с момичето промяна е пряко продълже­ние на началото и. Зад застиналата в усмивка маска на пре­лъстителя се крие, също така застинал, действителният лик на аскета. Жестът е чист и изразява всичко. „Киркегор опоетизира своя живот."

5

Единствената съществена разлика между живот и живот е дали той е абсолютен, или е само относителен и дали взаим­но изключващите се противоположности са отделени една от друга с резки контури и за вечни времена. Разликата е в то­ва, дали жизнените проблеми са поставени във формата „или — или" и дали формата „както . . . така и" е действителен израз за тях, когато пътищата сякаш започват да се разединяват. Киркегор винаги казва: аз искам да съм честен, а тази че­стност не би могла да означава нищо друго освен дълга — в най-чистия смисъл на думата — да изживее живота си съг­ласно поетическите принципи; дълга на решението и дълга да се извървява докрай всеки път и да не се спира пред ни­какъв кръстопът.

Но когато човек се огледа около себе си, той не вижда пъ­тища и кръстопътища, той никъде не намира рязко отделени една от друга противоположности; всичко тече и всичко се превръща в нещо друго. Стига само за миг да отклоним пог­лед от нещо и по-късно пак да го погледнем, тогава то вече е станало друго; а може би не само тогава. И все пак най- дълбокият смисъл на философията на Киркегор е този, че установява постоянни точки всред безспирно колебаещите се жизнени преходи и абсолютни качествени различия в хаотич­ната смесица на нюансите, че тя представя крайно различно възприемани неща за така еднозначно и дълбоко различни, че онова, което ги е разделяло, да не може повече да бъде зали­чено от никаква възможност за преход. Така че честността на Киркегор означава следният парадокс: всичко, което все още не е израснало до ново единство, окончателно снемащо няко­гашните различия, си остава навеки отделено.) От различните неща човек трябва да избере едно; човек не бива да намира „средни пътища", нито пък „по-висши единства", които биха могли да разрешат „само привидни" противоположности. Си­стема няма никъде, затова защото с една система не може да се живее, защото системата винаги е просторен замък, ала творецът й може да намери покой само в един скромен ъгъл. Животът никога няма място в една логическа мисловна си­стема; така погледнато, нейната отправна точка е винаги про­изволна и това, което тя изгражда, само по себе си е един затворен свят; от перспективата на живота то е само относи­телно, само възможност. За живота няма система. Само еди­ничното съществува в живота, само конкретното.

Съществуването намира „средни пътища", нито пък „по-висши единства", които биха могли да разрешат „само привидни" противоположности. Си­стема няма никъде, затова защото с една система не може да се живее, защото системата винаги е просторен замък, ала творецът й може да намери покой само в един скромен ъгъл. Животът никога няма място в една логическа мисловна си­стема; така погледнато, нейната отправна точка е винаги про­изволна и това, което тя изгражда, само по себе си е един затворен свят; от перспективата на живота то е само относи­телно, само възможност. За живота няма система. Само еди­ничното съществува в живота, само конкретното. Съществуването означава различеност, нито повече, нито по-малко. А абсолютното, нямащото преходи, еднозначното е само кон­кретното, единичното явление. Истината е само субективна — може би, но съвсем сигурно е, че субективността е истината; единичната вещ е единствено бнващото, единичният човек е действителният човек.

Така че в живота има няколко големи кръга от типични възможности или, казано на езика на Киркегор, няколко ста­дия: естетическият, етическият, религиозният. И всеки от тях е отделен от другия толкова рязко, че няма преходи и връзката между тях е чудото, скокът, внезапното преобразяваме на ця­лото същество на човека.

6.

В това следователно се състои честността на Киркегор: да виж­да всичко рязко отделено, системата — от живота, единия човек — от другия, единия стадий — от другия. Да вижда в живота абсолютното — и никакви плоски компромиси.

Но не е ли компромис да се гледа на живота безкомпро­мисно? Не е ли едно такова обвързване с абсолютността по- скоро изплъзване от принудата да се вижда всичко? Не е ли стадият също така едно „по-висше единство", не е ли и от­ричането на една система на живот също така система и не е ли скокът само един внезапен преход? Но нима не се крие строго разграничение зад всяко съгласие и нима няма компро­мис и при най-яростното му отричане?|(Може ли човек да бъ­де честен но отношение на живота и да стилизира жизнените събития като поетични?

7

Вътрешната честност на този жест на раздяла би могла да бъде единствено в това, че всичко се извърши в угода на Регине Олсен. И писмата, и дневниците изобилствуват с увере­ния, че Регине щяла да се съсипе, ако останели заедно. Мрач­ното мълчание на неговото ужасно униние нямало да може да бъде нарушено от волния смях на Регине; този смях щял да замлъкне и натежала от умора, нейната лекокрила волност щяла да се прекърши в земната твърд. Никой нямал да има полза от една такава жертва. Така че негов дълг било (как­вото и да би му струвало това — откъм човешко щастие и от­към човешко съществуване) да спаси живота на Регине Олсен.

Пита се обаче дали той спаси живота само на Регине Олсен? Пита се дали това, което според него е наложило раздя­лата, не е представлявало и необходим момент от неговия собствен живот? Не се ли отказа той от една може би успеш­на борба със своята голяма меланхолия само защото обича­ше тази меланхолия, защото я обичаше повече от всичко дру­го на света и не би могъл да живее без нея? „Моята печал — is my castle"[*], бе писал той на едно място, а на друго (като пример за много други): „в своята голяма меланхолия аз все пак обичах живота, защото обичах своята меланхолия". А за Регине и себе си: „Тя щеше да се погуби и щеше може би на свой ред да съсипе и мене, защото постоянно щях да се тер­зая по нея. Аз бях прекалено труден за нея, тя — твърде ле- ковата за мене, ала двамата щяхме наистина да се съсипем." Има хора, на които вечно трябва да бъде забранявано всич­ко, което напомня щастие и слънчева светлина, за да могат те да станат велики. Каролине6 писа за Фридрих Шлегел: „Някои процъфтяват в потисничество; Фридрих е от тях — ако той някой ден се наслади на пълната слава на победата, това само ще разруши неговата прекрасна самобитност." А Робърт Браунинг описа трагедията на Фридрих Шлегел в пе­чалната история на Кнапино — как бил силен и благороден, фин и дълбоко чувствителен, докато оставал в сянка и целият му живот бил една зла участ и безплоден копнеж. Ала зло­щастната му съдба го издигнала по-високо, отколкото сам някога е мечтал, когато глупаво се оплаквал, че е отхвър­лен от всички. Но това го опустошило; и циничните му думи трудно ще прикрият болката от осъзнаването на собствената опустошеност, породена от идването на „щастието" (Браунинг нарече това крушение трагедия на една душа).

Киркегор може би е знаел това; той може би го е чувствувал. И може би неговият неуморен творчески инстинкт, пробуден от болките по раздялата, поначало е искал за себе си това единствено възможно решение. Може би нещо в него е знаело, че стане ли веднъж достижимо, щастието навеки ще го лиши от сили и плодотворност. Той може би се е опасявал да не би щастието да не е недостижимо и да не би все пак лековатостта на Регине да го избави от неговата голяма ме­ланхолия и те да станат щастливи. Но какво би станало от него, ако животът му отнемеше меланхолията?

8

Киркегор е сантименталният Сократ. „Единственото, от което разбирам, е да обичам", казваше той; Сократ искаше само да познае, да разбере обичащите се и затова за него основ­ният проблем в живота на Киркегор не беше никакъв проб­лем. „Единственото, от което разбирам, е да обичам", казва­ше той; „Дайте ми само предмет на любовта, един предмет. Ала сега стоя тук като стрелец с изопната тетива, от когото искат да улучи цел, отстояща на пет крачки от него. Така няма да мога, казва стрелецът, отдалечете я поне на двеста- триста крачки и тогава ще видите."

Подобно звучи и молитвата на Кийтс към природата:

A theme! a theme! great natur, give a theme; Let me begin my dream[*].

Да обичам! Кого мога да обичам така, че предметът на моята любов да не бъде пречка на любовта? Кой е достатъчно силен, кой може така да обгърне всичко в себе си, че любов­та му да стане абсолютна и по-силна от всичко? Кой стои така високо над всички, че който и да го обича, никога да не предявява претенции към него и никога да не излиза прав, а любовта, с която е обичан, да бъде абсолютна?

Да обичам: да се стремя никога да не излизам прав. Така Киркегор описва любовта. Защото вечната относителност на всички човешки отношения, тяхната колебливост и съответ­но — тяхната дребнавост е в това, че ту един има право, ту друг, веднъж един е по-добър, по-красив, по-благороден, друг път — друг. Постоянство и еднозначност има само когато обичащите се качествено се различават един от друг, когато единият стои толкова високо над другия, че въпросът кой е прав и кой не (разбиран тук в най-широкия смисъл на дума­та) да не може дори да възникне като въпрос.

Това е любовният идеал на рицарския средновековен аске­тизъм; но тук той е по-романтичен от когато и да било. За­щото психологически проникновеният поглед на Киркегор му е отнел твърде наивната — за човек като Киркегор — вяра, че любимата жена, от която трубадурите са се отрекли, за да могат посвоему да я обичат, или пък съответно никъде не съ­ществуващият лелеян образ на една такава жена така силно биха могли да се различават от действителността, че това да превърне любовта им в абсолютна. Вярвам, че тук се крие \ коренът на Кнркегоровата религнозност. Бог и само Бог може да бъде обичан така. На едно място Киркегор пише, че Сюг бил изискването, за което сме се залавяли в бягството си от бедите, за да можем да понесем живота. Да, но богът на Киркегор е въздигнат така високо над всичко човешко, него и) дели такава абсолютна пропаст от всичко човешко — как той би могъл да помогне на човек да понесе живота? Мисля, че тъкмо поради тази причина Киркегор се нуждаеше от абсолюта на живота, нуждаеше се от неговата устойчивост, нетърпяща никакъв спор; неговата любов се нуждаеше от възможност да се излее върху всичко без двоумение. Тряб­ваше му любов, зад която не се таят проблеми и никой, би­ло единият, било другият, не стои по-високо и не е по-пра­вият.

Но сигурна и несъмнена е моята любов само когато нико­га нямам право, а това успокоение може да ми даде един­ствено бог. „Обичаш един човек, пише Киркегор, и искаш ни­кога да не си прав пред него, но той, уви, не ти е верен и колкото и да те боли, все пак ти см бил прав, когато си бил против него, и неправ, когато така дълбоко си го обичал." Към бога се обръща душата, защото без любов тя не може да съществува и той дава на обичащия всичко, което желае сърцето му. „Никога измъчващите ме съмнения не трябва да ме отклонят от Него, никога не трябва да ме плаши мисълта, че бих могъл да имам право пред Него; пред Бог никога ня­мам право."

9

Киркегор беше трубадур и платоник; той беше и романтичен, и сантиментален. Дълбоко в душата му горят жертвените огньове пред идеала за една жена, но те са и огньове от ней­ната клада. Когато мъжът за първи път се оказал лице в лице със света, всичко наоколо му принадлежало, но всяка вещ се изгубвала от погледа му и всяка стъпка била разминаване с нея. Той щял трагикомично да загине от глад при цялото бо­гатство на света, ако не била жената; още от самото начало тя знаела да борави с нещата, познавала тяхната полза и не­посредственото им значение. Така жената — според притчата на Киркегор — спасила мъжа за живота, ала само за да го задържи в живота, да го привърже към неговата крайност. Истинската жена — майката — е най-дълбоката протпвоположност на всеки копнеж за безкрайност. Сократ се оженил н бил щастлив с Ксантипа само защото възприел брака като спънка по пътя към идеалите, а преодоляването на трудности­те му доставяло радост. Както и у Сузо7, бог казва: „Ти ви­наги намираше във всички вещи нещо, що се противеше; и то бе знак за избраните от Мене, че аз при себе си ги искам." Киркегор не прие борбата, той може би се оттегли от нея, може би вече не се нуждаеше от нея. Кой знае? Нали светът на човешката общност, етическият свят, чиято типична форма е бракът, се намира между два така дълбоко близки на душата на Киркегор свята: света на чистата поезия и све­та на чистата вяра. И ако основата на етическия живот, „дъл­гът", изглежда здрава и сигурна в сравнение с „възможно­стите" на поетическия живот, то вечните й ценности са все пак вечни колебания пред абсолютните религиозни чувства. Ала материята на тези чувства е също така ефирна, каквато е и материята на поетическата възможност — къде в такъв слу­чай е границата между тях?

Но не, може би тъкмо затова сега не става въпрос. Грехът му пред нея само задълбочи връзката му с Бога; това, че той я обичаше търпеливо и я накара да страда, му помогна да окрили своите екстази и още по-твърдо да определи единстве­ната цел на своя път. И всичко, което се изпречваше между тях, доколкото те действително си принадлежаха един на друг, даваше на този полет криле. „Благодаря ти, че никога не ме разбра, пише той в едно от писмата си до нея, които не изпраща, защото аз се учех от всичко. Благодаря ти, че беше така страстно несправедлива към мене; това предреши моя живот."

Само едно стъпало можеше да бъде за Киркегор изоста­вената Регине — дори тя, недостижимият идеал на неговите мечти, — но това стъпало най-сигурно допринесе за неговото извисяване. Както в поезията на провансалскнте трубадури, написана във възхвала на жената, голямата невярност бе ос­новата на голямата вярност: жената трябваше да принадле­жи на друг, за да бъде тя идеал, за да бъде обичана с истин­ска любов. Ала верността на Киркегор беше още по-дълбока от верността на трубадурите и затова — още по-невярна: до­ри най-дълбоко обичаната жена бе за него само едно сред­ство, само път към голямата любов, към единствено абсолют­ната любов — любовта към Бога.

Както и да постъпваше Киркегор, поради каквито и моти­ви — все пак всичко бе само за да спаси Регине Олсен за жи­вота. За самия него жестът на отблъскването на Регине може да е означавал много неща, но външно, за пред нея, той е трябвало да бъде еднозначен. Киркегор е чувствувал това: за Регине съществува само една опасност — несигурността. От обичта на Регине към него за нея не можеше да се роди живот; затова той с всички сили (жертвувайки доброто си име) искаше да направи така, че тя да не изпитва към него нищо друго освен омраза. Той искаше Регине да го сметне за подлец, а семейството й да го намрази като жалък прелъсти­тел, защото намразеше ли го, Регине би била спасена.

Ала разривът настъпи твърде внезапно, макар за подготвя­нето му да допринесоха продължителни и бурни сцени; внезап­но Регине трябваше да види в Киркегор друг човек, да пре­цени поновому всяка дума и всяко премълчаване на всяка съвместно преживяна минута, за да почувствува новото във връзката му със старото, да усети Киркегор като единен, ка­то цялостен, като човек. Отсега нататък тя трябваше да ви­ди в такава нова светлина нещо, което топ впоследствие ви­наги ще прави. И Киркегор правеше всичко, за да я улесни в това, да насочи потока от възникващите нови образи в една посока. В желаната от него посока, която той почувствува ка­то единствено шодходяща за Регине: по посока към омразата срещу него. Ето фона и почерпаната от живота бляскавост на Киркегоровите еротични произведения, но най-вече на „Дневник на прелъстителя"8. Безплътната сетивност и неуме­лата програмна безсъвестност в него са преобладаващите чув­ства. Еротичният живот — красив, превърнат в настроение за наслада — като светоглед и само като светоглед. Като нещо, което Киркегор беше почувствувал в себе си само като въз­можност и на което не можеха да дадат плът всички негови изящни разсъждения и анализи. Прелъстителят, тъй да се ка­же, в абстрактна форма, прелъстителят, който се нуждаеше само от възможността за прелъстяване, само от ситуацията, която е създал и на която се е насладил, в действителност ни­то веднъж не е използувал жените като обект на наслада. Платоновата идея за прелъстителя, който така дълбоко в се­бе си е прелъстител, че в действителност нито веднъж не е такъв, който стои така далече от всички хора и е така въз­дигнат по дух над тях, че вече почти няма отношение към тях,а когато нма някакво отношение, то нахълтва в живота мм като непонятно и най-обикновено събитие. Абсолютният пре­лъстител, чиято поява събужда у всяка жена натрапчивото чувство за нещо вечно чуждо, но който същевременно — и тази страна Кнркегор вече не можеше да види — именно по­ради безкрайността на своята отдалеченост стои на граница­та на комичното в очите на всяка жена, която не пропада от това, че той се е появил на хоризонта на нейния живот.

Вече казахме: прелъстителят бе жестът на Киркегор спря­мо Регине Олсен. Но възможността за прелъстителя бе зало­жена също така и в Киркегор и жестът оказва обратно въздей­ствие върху душата, която го е ръководела. В живота няма празна комедия: може би това е най-печалната многозначност на човешките отношения. Може да се играе само това, което го има, и не може да се играе нещо, което по един или друг начин не се е вкоренило в живота, който се страхува от иг­рата и зорко стои настрана от нея.

Регине, разбира се, може да види само жеста; под негово влияние — поне Киркегор искаше така и залагаше всичко на това — тя трябваше да преоцени целия свой живот в про­тивоположна светлина. Но преживяното в телесния свят мо­же да бъде отровено от съзнанието, че е само една комедия; реалните явления никога не могат да бъдат цялостно и не­съмнено преоценени — така могат да бъдат преоценявани са­мо възгледите за тях, само ценностите. А това, което Регине изживя с Киркегор, беше животът, живата действителност и тази действителност не можеше да не бъде разтърсена от на­ложената преоценка на мотивите и не можеше да не загуби всякаква надеждна сигурност в спомена. Та нали след като настоящето я заставяше по-другояче да види Киркегор, това й виждане беше сетивна действителност само в настоящето; по-иначе говореше действителността от миналото и тя не до­пускаше да бъде заглушена от бледите слова на новото познание.

Скоро след самия разрив Киркегор ще напише на своя единствен довереник Бьосен, че ако Регине знаела с каква тревожна загриженост той е устроил и довел докрай всичко, след като почувствувал, че трябва да се разделят, тя щяла да разпознае по тази загриженост неговата любов. Ние знаем малко за живота на Регине и все пак едно знаем със сигур­ност: тя е разбрала за тази негова любов: прочитайки след смъртта му някои негови неиздадени ръкописи, тя пише до един родственик на Киркегор — лекаря Лунд: „Тези ръкописи  разкриват нашата връзка в нова светлина, такава, каква­то понякога и аз съм я виждала, ала моята скромност не ми v позволявала да приема това за вярно. Но моята непоколе­бима вяра в него винаги ми го е казвала."

А и Киркегор е чувствувал нещо от тази несигурност. Той е чувствувал, че в очите на Регине неговият жест си остава само една възможност, така както жестът на Регине в него­вите очи, и че не може и дума да става_за някаква бариера между тях. Защото, ако изобщо е имало някакъв път да се узнае действителната истина, това е било само пътят към Регине, но още първите предпазливи стъпки по него неминуе­мо унищожили постигнатото до този момент. Той трябвало да застине във вътрешно несигурна, чисто външна неподвиж­ност може би защото извън него всичко вече се е било стаби­лизирало и един жест на сближение би засегнал живия жи­вот. Може би — защото десет години след разтрогването на годежа той все още не смеел да се срещне с нея; тъй като бракът на Регине също е можел да бъде само една маска в нейния живот и тя все така е можела да го обича, както пре­ди, а една среща помежду им само би потъпкала всичко.

11

По непоколебимата увереност на жеста — стига тя изобщо да е действителна увереност — не може да бъде дори запазена. Или ако щете, една така дълбока меланхолия като Киркего- ровата не може дълго време да бъде прикривана с игри на дребно, нито пък привидността за изневяра би могла завина­ги да прикрие една така буйно пламтяща любов. Наистина жестът оказва обратно въздействие върху душата, но тя на­ново въздействува върху жеста, който иска да я прикрие, тя просветва от него и никой, нито жестът, нито душата, не е в състояние да остане за цял живот при суровата чистота на обособяването от другия. Единственото, което може да постиг­не външно запазената чистота на жеста, е всеки един погреш­но да разбира всяко излизане на другия от тази еднозначност. По такъв начин едни случайни действия, нищо неказващи и несвързани думи придобиват жизненоважно значение; а реак­цията у другия в отговор на жеста на свой ред е достатъчно силна, за да приведе напиращия и в него жест във вид, кой- го той сам е избрал. Когато се разделяли, посред много пла­чове, молби и въпроси Регине Олсен почти по детски запита­ла Киркегор дали понякога и той щял да мисли за нея и този въпрос се е превърнал в лайтмотив на целия му живот0.

А когато се сгодявала, тя го поздравила в очакване на някакъв знак на одобрение от негова страна и с това навяла съвсем други мисли у нищо неподозиращия Киркегор. А когато пък Киркегор не можел повече да понася тежестта на маската и сметнал, че е настъпило време да си изяснят отношенията, Регине с жест на сигурност и не без съгласието на съпруга си върнала писмото на Киркегор неразпечатано, за да стане от­сега нататък навеки несигурно всичко онова, което досега и без друго е било проблематично за нея, и за да почувствува тя, дълбоко опечалена от смъртта на Киркегор, несигурност­та, породена от неизрпчането на онези всеизясняващи думи. И когато се срещат, и когато не се срещат господствува вина­ги една и съща неадекватност: бягство от жеста и връщане при него, както и неправилно разбиране от страна на другия и на двете състояния.

12

Там, където започва психологията, свършва монументалността, а еднозначността е само скромен израз на стремежа към монументалност, нищо повече. Там, където започва психоло­гията, съществуват вече не постъпки, а само мотиви на по­стъпките и е загубило устойчивост и еднозначност всичко, за което са нужни основания и позволява да бъде обосновано. И ако все пак нещо остане изпод развалините, потокът на ос­нованията неудържимо го отмива. Защото на света няма ни­що по-несигурно от основанията и от обоснованото от тях; ако нещо например е произтекло поради едно основание, то по други основания вместо него би могло да се случи и про­тивоположното, а при малко по-други обстоятелства то би могло да произтече и по същите основания. Дори и основа­нията да остават едни и същи — а те никога не остават едни и същи — те не могат да бъдат неизменни: нещо, което е повличало всичко в миг на върховна страст, става незначи­телно и дребно, след като бурята отмине, а нещо друго, кое­то първоначално не е било нищо особено, става значимо бла­годарение на натрупани по-късно познания.

Животът всред мотивите е постоянно странствуване от страната на лилипутнте към страната на великаните, а из­между всички царства царството на душевните основания, царството на психологията най-дълбоко в себе си е без устои, то е най-ефирно разпадащо се. След като веднъж психологията  започне да играе роля в живота, с всяка еднозначна чест­ност н монументалност е свършено. Щом в живота възцари психологията, вече няма жестове, които да обемат живота и ситуациите в него. Защото жестът е еднозначен само докато  го има , докато психологията остава условна.

Тук поезията и животът се разделят с трагически катего­рична рязкост. Психологията на поезията винаги е еднознач­на, защото тя винаги е психология ad hoc[*] и дори когато ви- 1Имо се разклонява на много посоки, многопластовостта й « ьщо така е винаги еднозначна и може само по усложнен на­чин да спомага за равновесието в окончателното единство. В живота не съществува еднозначност, защото в него няма пси­хология ad hoc и играят роля не само мотиви на единството и не отзвучава всичко, което е зазвучало. В живота психоло­гията не може да бъде условна, докато в поезията тя винаги е такава, колкото и фина и усложнена да е нейната услов­ност. В живота само крайно ограничените могат да чувству- ват пълна еднозначност, а в поезията многозначно в този смисъл може да бъде само съвършено неудачното.

Ето защо от всички начини на живот животът на поета е най-непоетичен; той е в най-висша степен без собствен про­фил и жест (и Кийтс пръв е забелязал това). Поетът знае какво прави живота живот; действителният поет не познава ни­какви ограничения спрямо живота, нито пък храни някакви илюзии относно собствения си живот. Ето защо животът е само суровият материал за поета; само неговите спонтанно насилнически ръце могат да изтръгнат еднозначност от хаоса, символи от безтелесните явления; единствено те могат да при­дадат форма, граници и значение на хилядократно разклоня­ващото и разпадащото се. Ето защо поетът никога не взема под внимание своя собствен живот като подлежащ на форми­ране.

А героизмът на Киркегор бе в това, че той искаше от жи­вота да сътвори форми. Неговата честност: че виждаше как пътищата се кръстосват, ала вървя докрай по избрания от не­го път. Неговата трагедия: че искаше да живее с това, с кое­то човек не може да живее. „Напразно се боря, пише той, гу­бя почва под краката си. От живота ми се получава само ед­но поетично съществуване." Съществуването на поета е ни­щожно и лишено от ценност, защото то никога не е абсолют­но, никога не е само по себе си и за себе си, защото то неотменно се състои просто от отношението към нещо друго, а то­ва отношение нищо не означава и въпреки това напълно го изчерпва. Най-малкото поне за момента, ала животът се съ­стои само от такива моменти.

С тази необходимост животът на никога неограничаващия се Киркегор води по кралски ограничена борба. Би могло да се каже, че животът с хитра пресметливост му бе дал всичко, което можеше да му даде и което той можеше да иска от не­го. Наистина измама бе всеки дар на живота; той никога не можеше да му даде нещо истинско; с всяка илюзия за победа и за завоевание той само го примамваше все по-навътре във всепоглъщащата пустиня, както руските войски — Наполеон. Та нали това бе всичко, което неговият героизъм отвоюва как­то в живота, така и в смъртта. Той умееше така да живее, че всичко, което го е подбуждало към живот, да добие завърше­ност в един величав жест — предприет с непоколебима увере­ност и доведен докрай; и умря така, че смъртта му бе тъкмо навреме — в момента, в който я пожела, а и така, както я по­жела. Но ние видяхме доколко в действителност е бил сигу­рен неговият най-сигурен жест11; дори смъртта да го бе спо­летяла в разгара на най-истинската му и най-упоритата му борба, и то така, както той бе искал: като умиращ за своята борба мъченик, дори тогава той нямаше да може да бъде в действителност мъченик. Та нали неговата смърт въпреки всичко е разкрила някои възможности, та нали всичко в жи­вота разкрива възможности и само действителностите post festum[*] изключват някои от възможностите (не 'всички, с из­ключение единствено на действителността), за да дадат път. на милиони нови.

Той се борел с християнството на своето време и го спо­летяла смъртта — в самия разгар на тази му ожесточена бор­ба; освен нея в живота си вече нямал какво да търси; само тя му оставала, но и не можел повече да я води към побе­ден край. Външни случайности станали причина смъртта му да добие облика на съдба: Киркегор винаги живеел от соб­ствени капиталовложения — подобно на хората от ранното средновековие той също смятал, че всяка лихва е спекула — и ум­рял тъкмо когато парите му били на привършване. И когато се строполил на една улица и го понесли към болницата, про­мълвил, че иска да умре, тъй като делото, което отстоявал, изисквало смъртта му.

И умрял. Но със смъртта му въпросите останали открити: къде би го отвел пътят, прекъснат така внезапно с неговия надгробен камък? Накъде е вървял, когато е трябвало да срещне смъртта? Вътрешната необходимост на смъртта е само една от възможностите за обяснение наред с толкова многото други; но след като смъртта му не е дошла но вътрешен зов, нито по таен знак и краят на жизнения му път не може да бъ­де сметнат за край, някои завои по този път трябва да бъдат потърсени в духа. Но в такъв случай смъртта на Киркегор също така добива хиляди значения и става случайна — една смърт, която не е действително овладяване на съдбата. Но то­гава този най-чист, най-еднозначен жест в живота на Кирке­гор все пак — напразни усилия! — не е никакъв жест.

1909


[*] „Със задна дата", „след случилото се" (лат.). — Б. пр.


[*] Специално за случая" (лат.). — Б. пр.

10 Хаос и форми


[*] „Една едничка само тема! Тема! Природо, тъй велика, дай ми тема. И лозволи съня си да подема" (англ.). —Б. пр.

 


[*] „ .. е моят замък" — (англ.). — Б. пр.

превод Димитър Зашев изд.Наука и изкуство 1989 



Елате в .: BGtop.net :. Топ класацията на българските сайтове и гласувайте за този сайт!!! 1995-2019 © Анжела Минкова. Всички права запазени.
Съдържанието на този сайт е под защитата на закона за авторското право. Използването му без разрешение на автора е забранено!
Ако желаете да използвате каквото и да е било от тази страница, моля пишете на автора.