събития

C.V.

преса

контакт

паладиум

книга

поезия

принт

амбианс

връзки


заниМания с изкУство
 
 
 

живопис

графика

скулптура

рисунки

акварел

снимки

други


паладиум

митът и формите
15.02.2014

Само неразделността поддържа жива тясната връзка между двама души; щом тя изчезне, изчезва и самото минало, защото всичко, което човек може да знае за другиго, е само едно очакване, само възможност, само желание или страх, само блян, който може да получи плът и кръв единствено чрез някое по-късно събитие, ала и то само тутакси се разпада на възможности. Всеки разрив обаче, когато той не е съзнателно приключване на отношения, никога! не е раздяла, която откъсва от живия живот всички нишки, водещи към миналото, и ги съединява, за да им придаде  вътрешно завършена и окончателна, но вече застинала като творба на изкуството форма; всеки подобен разрив не само че навеки откъсва човека от бъдещето, но и унищожава цялото минало.

 Двама души, двама добри приятели разговарят по между си за първи път след като са били разделени цяла година. „Те обаче говореха за неща, които почти никак не се отнасяха до самите тях, и знаеха, че едва по-късно някоя случайна дума или пък нощният мрак по обезлюдените улици ще им отвърже езиците, за да си кажат и по-други неща. Ала нямаше вече никакво „по-късно". Вече не се стига до никакво друго общо прекарване, защото през нощта единият от тях се е поминал и неочакваната брутална катастрофа ненадейно и < ослепителна яснота е разкрила на другия какво е бил и каквое могъл да бъде за него този негов приятел, когото той винаги и е обичал и чувствувал близък и за когото той винаги е смятал, че го разбира, и е мислил, че сам винаги е бил paзбиран от него.

Въпросите се трупат един след друг, наслагват се съмнение след съмнение и освободените възможности се  вият лудешки в магьоснически танци. Всичко се върти; всичко е възможно и нищо не е сигурно; всичко прелива едно в друго: сън и живот желания и действителност, страх и истина, нежелание да се  видят страданията и храбро устояване пред тъгата и скръбта.Какво остава след всичко това? Какво е сигурно в този живот? Къде е мястото, пък било то голо и пусто и далече от всяка  красота и богатство, където човек би могъл да се почувсва на сигурно? Къде има нещо такова, което да не изтича каю пясък между пръстите, когато човек поиска да го извади от безформената маса на живота и да го задържи, та дори само  за миг? Къде се разделят сънят и действителността, Азът и светът, дълбокото съдържание и мимолетното впечатление?

Душевните вълнения са проектирани навън с живота с чиято жестокост спрямо другите  не е вече никаква жестокост и чиято доброта към тях вече не е никаква доброта, и чиято любов към тях вече не е никаква любов, защото другият е така далечен, той дотолкова е само материал на неговия единствен действителен живот — на душевност­та, на живота на бляновете, че изобщо не може да бъде несправедлив и лош към него. Защото каквото и да му стори и  каквото и другият да би могъл да му направи, неговите бляно­ве ще го видоизменят и ще го преиначат, така че напълно да се скрие настроението, свързано с всеки негов миг. Там всяко събитие — което така или иначе е само случайно осъществя­ване на хиляди възможни причини, измежду които човек никога не може да установи сигурната — всяко си е на своето място, и то така, че да бъде именно прекрасно и хармонично... "той във всичко търсеше само себе си и намираше само себе си във всичко". Единствено неговата съдба действително се осъществя­ваше и каквото и друго да се случваше, то ставаше далече от него — като на сцена, като на игра; всичко, което той раз­казваше за другите, като че ли го разказваше само за себе си; ценно беше за него само онова, което беше в състояние да му даде ужасеност, и покъртеност, и бегла усмивка."

А разчистването на сметките? Вече казах: натрапеннте на живота блянове биват разсеяни с един удар. Възмездието ид­ва, когато съдбата разкъса дантелените хармонии на блянове­те с толкова твърд юмрук, че вече ннкое изкуство не е в състояние пак да изтъче от скъсаните нишки красив пъстро­цветен килим; когато, напълно изтощена от все новите и но­ви, но вечно повтарящи се игри, душата закопнее за истина, за доловима и непроменима истина и започне да възприема като затвор начина на съществуването на своя Аз, който потапя в себе си всичко и се пригажда към всичко; когато от сце­ната на сънищата слезе и най-невъобразимата комедия и лека- полека започне да се забавя и постепенно да заглъхва ритъмът на танците; когато онзи, който е като у дома си навсякъде, но навсякъде остава вечно бездомен, най-сетне пожелае да се ус­танови на едно място; когато разбиращият всичко все пак накрая поиска да се отмори в изключителната ограниченост на едно завладяващо чувство. Разчистването на сметките.

Вопли­те на Хофмансталовия Клаудно3 и смирението, с което някакъв позастаряващ Анатол4 при Шницлер поема пътя към породе­ната от самия него самота. И трагично-ироничното противоборство, при което вечно ироничната усмивка върху изящните уст­ни става горчива, и по-нататъшното продължаване на играта иска само да прикрие — вероятно от самите тях — сподавения мач на разбитите души. В такова противостоене животът си омъщава и отмъщението му е сурово, свирепо и безмилостно —потиснатата мъка и смирението за половин час то наказва сera на презрение към живота.

Върху тази почва е израснала и поезията на Бер-Хофман, по при него всички струни са по-силно опънати, отколкото при някой  друг и въпреки това те звучат по-дълбоко и по-меко там , където другаде биха се скъсали.

Просто някой умира и като отнема завинаги възможността за истинно познание неочакваната брутална катастрофа слага край на всички игри, които не са били игри сами за себе си и затова вече са загубили смисъла си. Изпада някаква пружинка от механизма, което  кара марионетките на кукления театър да танцуват и кара всичко все ще да продължава да се движи за известно време, накрая все пак всичко трябва да замре завинаги. И ако  оттогава нататък, невъзпирани вече от нищо, фантазиите продължат безразборно да хвърлят душата от една крайност друга, това трае само няколко мига и в края на краищата се уморяват и отлитат, защото причината да съществуват е само наложените им от действителността ограничения. И така вече с този живот е свършено.

И който се догаждаше за това — праведният, — съумяваше крачи в живота, не съзерцавайки себе си, а отправил взор v далнините . . . Страхът му беше чужд, защото до каквото и да се допреше — и до най-непристъпното място, — оттам като - клокочещ фонтан извираше правда и шуртеше справедливост- като непресъхващ ручей."

Това е новият свят, пътят, който отвежда отвъд естетизма: Дълбокото и цялостно религиозно усещане на всеобщата връзка чувството, че не мога да направя нищо, без да предизвим навсякъде хилядократен резонанс, който до голяма сте­пен  познавам и не мога да позная, както и че никое от моите действия не е възможно — независимо дали аз зная за то­ва или не, без да бъде последица от хиляди и хиляди вълни, то се срещат в мене и след това отново отминават към друго . То е чувството, че наистина всичко става в мене, но пък Вселената е ставащото в мене; чувството, че неведомите сили са тъкмо моите съдбини, но че за мене и кратките мои мигове, както и непознаваемите съдбини, могат да бъдат сили на  непознаваемото.  Това е превръщане на случая в необходимост; случайностите, краткотрайните явления (всичко онова, никога повече няма да се повтори) се въздигат в световен закон с такава сила, че престават вече да бъдат случайности и краткотрайни явления.

 Това е метафизиката на импресионизма. Всичко е случайност от гледна точка на онзи, когото вълните връхлитат: случайно е коя го връхлита и кога и къдего е връхлита; случайно е затова, защото това може да няма  абсоютно нищо общо с неговото дълбоко вътрешно, истински душевноно развитие. Всяка отделна вълна е игра на случая: има някъквака закономерност единствено в това, че целият живот е игра на случайни вълни.

А щом като всичко е случай, то нищо  нe е дело на случая и не съществува никакъв случай, защо случаят има смисъл просто ако съществува едновременно със  закономерностите и ги отрича само в конкретни случаи. И ако това е така, то какво може да значи на този свят един човек в живота на другиго? Безкрайно много и все пак безкрайно-малко неща. Един човек може да бъде за другия ;съдба,може да бъде будител, наставник, съзидател и унищоителн и все пак всичко това да е напразно и той никога да  да достигне истински до него. Тук ние нямаме работа с трагедията на неразбрания, нито с трагедията, породена от най  -елементарното неумение да схванем другия, както нямаме работа и с трагедията на рафинираните егоисти, които искат да  направят от всичко свое подобие. Не, тук самото разбиране е прегазено от колелата на съдбата.Тук реалното разбиране може и да го има , но никога никое разбиране  не е с реална сила.

Всяко литературно произведение отвежда до големи врати , през които не може  да се мине. Всяко литературно произведение отвежда към велики мигове, в които ще се открои изглед към глъбините на тъмни бездни, където все някога ще тябва ва да се сгромолясаме; а желанието да се сринем в тях е скритото съдържание на живота ни. Нашето съзнание ни задолява само — доколкото това е възможно — да ги заобико- лим ,но те неотменно остават на разкрач от нас, както когато се завива свят от неочаквано открилата се пред погледа ни гледка на някакви планински върхари или когато всред вечер- мъгла изведнъж изчезнат розите, които доскоро са ухаели за нас.

Всяко литературно произведение е изградено около някъкви въпроси и ходът му на развитие е такъв, че изведнъж -неочаквано и все пак с неудържима сила може да спре на ръба на някаква бездна. И всяко развитие в него — дори и  преминава през разкошни палмови гори и през ослепително - лилиеви поля — неминуемо отвежда само натам, към ръба към  голямата пропаст; и то не може да бъде спряно по-рано, : но може да бъде прекратено другаде освен на ръба на такава пропаст. И най-дълбокият смисъл на формите е този: да отвеждат към големия миг на едно голямо занемяване и да оргнизират безцелно бликащата пъстрота на живота така,щото  тя извира само заради такива мигове.

А понеже човек по най-различни пътища да достигне до пропастта понеже  въпросите ни се пораждат от винаги различно удивление,затова и литературните произведения са така различни. А тъй като, към върха отвежда един-единствен път, то формите се  природни необходимости. Един въпрос и около него — животътът; едно мълчание и край него, и пред него, и зад него — бучене, шум, музика, песен от всякъде: ето формата.

из Хаос и форми на Д.Лукач превод и съставителство Д. Зашев изд .Наука и изкуство 1989 София



Елате в .: BGtop.net :. Топ класацията на българските сайтове и гласувайте за този сайт!!! 1995-2019 © Анжела Минкова. Всички права запазени.
Съдържанието на този сайт е под защитата на закона за авторското право. Използването му без разрешение на автора е забранено!
Ако желаете да използвате каквото и да е било от тази страница, моля пишете на автора.