П Л А Т О Н ФЕДОНБогдан Богдановпревод от старогръцки, предговор и бележки 2010 .

ПЪРВА ЧАСТ. За ценността на смъртта. Смъртта е отделяне надушата от тялото. Истинско знание може да има само когатобезсмъртната душа е отделена от тялото с. 12

ВТОРА ЧАСТ. Четири аргумента за безсмъртието на душата с. 20

ТРЕТА ЧАСТ. Изводи от тезата за безсмъртието на душата.Какво става с душите след смъртта и как са устроени земята иподземният свят? с. 55

ЗАКЛЮЧЕНИЕ. Смъртта на Сократ с. 62Бележки / Богдан Богданов с. 65

3ПЛАТОНОВИЯТ ФЕДОН  

Много се е спорило по въпроса кога точно е създаден „Федон“ – най-популярният философски диалог на Платон. Отнасян към най-ранното икъм най-късното Платоново творчество, понеже не съдържаисторически факти, които да сочат по-точно годините на написванетому, „Федон“ може да се датира само приблизително с оглед назасяганата проблематика и на особеностите на стила. От една страна,учението за идеите в този диалог изглежда по-цялостно развито,отколкото е в „Горгий“ и „Менон“, от друга страна, то все още не еподложено на по-строга логическа аргументация. Превес във “Федон”имат митологическите и литературните аргументи, а философскатапроблематика е майсторски вплетена във фабулата и литературнотопредставяне, тъй както е в „Пирът“ и „Федър“. Всичко това е наложиломнението, че с „Федон“ се открива зрелият етап от творчеството наПлатон, който вече е излязъл от методологическия „сократически“период, оформил е за себе си учението за идеите, но го представяпредимно по литературно-митологически начин. Заедно с „Пирът“ и„Федър“ този диалог бележи своеобразен връх в това отношение. Именнона тази основа се смята, че „Федон“ е създаден на границата наосемдесетте и седемдесетте години на четвърти век пр.Хр.Не от ръката на Платон произлиза подзаглавието на диалога „илиза душата“, както и определението „етически диалог“ налице вдостигналия до нас старогръцки оригинал на текста. Те принадлежат наантични коментатори. Платон е нарекъл диалога си „Федон“ по иметона повествователя, който разказва спомените си за последния ден отживота на Сократ. Тъй по името на участници в разговорите той енарекъл повечето свои диалози. Вероятно е имал за образецозаглавяванията на много трагедии от онова време.„Федон“ е може би един от последните диалози, в които Платонизползва обрамчването на същинската беседа с диалог с повествовател,предаващ свои спомени. В случая външният диалог между Ехекрат иприсъствалия на Сократовата смърт Федон става около месец следизпълнението на смъртната присъда в атинския затвор. Разговорът севоди в дома на Ехекрат в град Флиунт. Присъстват и други слушатели,интересуващи се от събитията около смъртта на Сократ.Ехекрат е действително лице, ученик на философите питагорейциФилолай и Еврит. Познавал се е лично с Платон. Федон също едействително лице. Произхожда от знатна фамилия от град Елида (вПелопонес). Продаден в робство и попаднал в Атина, той се запознава съсСократ в последната година от живота му и по негово настояване биваоткупен и освободен. След смъртта на Сократ се завръща в Елида, 4където основава философска школа. Както и в други сократически школина онова време (мегарската например), в нея се следва методът наСократовата критическа диалектика. На Федон се приписватнедостигнали до нас диалози.Мястото, в което се осъществява разказаният от Федон диалог, еатинският затвор, а времето – последният ден от живота на Сократ.Осъден на смърт през 399 г. пр.Хр. поради обстоятелства, предадени вбеседата, той проседява около месец в затвора до изпълнението наприсъдата. Вероятно е истина, че в последния си ден Сократ е заобиколенот най-верните си приятели и почитатели. Тъй както ги изброява Федон,те са все действителни лица. От тях участие в разговора взиматКритон, Симий, Кебет и едно неименовано лице. Критон всъщност неучаства в самата философска беседа, която е между Сократ ипитагорейците Симий и Кебет.За историческата достоверност на Платоновия Сократ във„Федон“ се е спорило много. Вероятно и в литературно предаденитеобстоятелства, и в образа на философа, който посреща смъртта безсмущение и дори с радост, има много истина. Но аргументите на Сократпринадлежат в цялостта си по-скоро на Платон. Също и тиванцитеСимий и Кебет едва ли са водили беседа с такъв ход със самия Сократ. Ватинския затвор Платон пренася по-скоро свои разговори с тях. Ученицина Филолай при неговия престой в Тива, според Диоген Лаерций (II, 124-125), Симий и Кебет са автори на философски диалози. Това изглежда нее съвсем сигурно, като се има предвид, че за един достигнал до нас диалог„Картина“, приписван на Кебет, е доказано, че произлиза от много по-късно време. Колкото до учението за душата-хармония, изложено отСимий във „Федон“ (85d-86d), то се свързва с някои възгледи на Филолай ивероятно е било развито от питагорейците.Като се има предвид, че темата за безсмъртието на душата ецентрална в питагорейската и орфическата антропология,правдоподобно е, че питагорейците Симий и Кебет са опоненти наСократ във „Федон“. На пръв поглед това е философската задача надиалога – да се докаже тезата за безсмъртието на човешката душа. Новсъщност в сложния си тематичен градеж диалогът свързва повечетеми, които преминават една в друга през различни нива и типове нааргументиране. Трудна задача е да се отдели собствено философскатапроблематика във „Федон“, след като тя се решава ту с митологико-литературни, ту с аналитико-логически средства.Особеност на митологико-литературното оркестриране нааргументацията във „Федон“ е вътрешното преливане на всички теми. Восновата стои образът на самия Сократ, въздигнат в пример за идеалначовешка съдба. Неговият живот, страдания и удоволствия се определятизцяло от стремежа към знание. Дългът към знанието поражда и 5останалите теми в диалога – за опозицията „душа-тяло“, за душатакато орган на знанието, за нейното принципно безсмъртие, за това, четя е „идея“ на живота, за „идеите-същности“, организационен принципна всичко съществуващо. Оттук следва и собствено логическатапроблематика за отношението на общо и единично, за телеснатавещественост, в която протича човешкият живот, и за светлата сферана горната земя, символ на света на идеите и същевременно представенаот Платон като действително съществуваща в йерархията наустремената към идеалното вещественост.Не друго, а необходимостта от цялостно знание налага исмесицата от логико-аналитично и митологико-художественоизразяване. За да изрази и построи достатъчно дискурсивно тазицялостност, която го вълнува, Платон черпи средства от многоизточници. Използва елински народни вярвания, питагорейски и орфическивъзгледи, философски построения на миналото и съвременността,религиозни обичаи. В своя „Федон“ той е традиционен в най-точниясмисъл на думата, но същевременно внася и корекции в елинскататрадиция, като по този начин й дава нова насока.Именно в този диалог елинската философия престава да бъдеприродознание или гол метод на тълкуване, както е при софистите.Достатъчно аналитична (по-нататък това качество ще получиразвитие), Платоновата философия във „Федон“ се оприличава наочистителен обред. Тъй тя съчетава в митологико-литературно-аналитическата си форма теория и практическо приложение. Нуждатаот практическа ориентация на теорията вътре в теорията е второтооснование за непосредственото свързване на митологико-литературнотос логико-аналитическо аргументиране.Що се отнася до непосредствената атмосфера и композицията,„Федон“ е подчинен изцяло на духа на класиката. Диалогът е изграденясно, със сурова простота, която се открива и в характера на герояСократ, и в пластиката на страданието на присъстващите, и вописанието на Сократовата смърт, но преди всичко в строгия ход нааргументирането, незамъглено от психология и субективизъм.След описанието на обстоятелствата на беседата (59d-60с) разговорът,който предава Федон, минава през няколко фази на все по-висока мисловнаинтензивност. Най-напред Сократ отговаря на въпроса на Кебет защоедва напоследък се е заел да съчинява поезия (60d-61b). След това сеоткрива първата част на философската беседа, в която се повдигавъпрос за ценността на живота и смъртта (61с-69е). Във връзка ствърдението, че истинските философи трябва да предпочетат смърттапред живота, Сократ доказва на своите събеседници, че като акт наотделяне на душата от тялото смъртта е най-доброто условие душатада познае точната истина за съществуващото, защото в смъртта тя 6няма да е смущавана от телесните възприятия. Тъй че философът небива да роптае пред прага на смъртта.Но този извод с практическа насоченост би могъл да се приеме, акодушата продължава да съществува след смъртта на човека. Този въпрос,повдигнат от Кебет, открива централната, втора част на беседата(99е-107b), съдържаща четири аргумента в подкрепа на тезата забезсмъртието на душата, в които са вплетени много другипсихологически, логически и общофилософски проблеми.Първият аргумент (70с-72а) представлява един виднатурализиране на диалектиката на взаимопрехода напротивоположностите. Мъртвото и живото са противоположности,следователно, разсъждава Сократ, ако мъртвото се поражда отживото, би трябвало и живото да се поражда от мъртвото. На тазиоснова се прави извод, че душите на хората са съществували и предираждането им в тяло. Вторият аргумент (72b-78b) бива подсказан отКебет: ако придобиването на знания е един вид припомняне, следователнодушите са получили тия знания до рождението си, от което следва, че сасъществували по-рано. Във връзка с този аргумент се изяснява, че актътна познание представлява постигане на същността на дадено нещо. Оттова следва, че същността-общо понятие, е необходимо да се знае предипознаването на единичното.В този пункт на „Федон“ съвременният читател разбира, чеименно невъзможността да изрази диалектиката на познавателния актпри нуждата тя да се изрази довежда Платон до екстраполиране насъщността-общо понятие-форма-модел на реалните единични неща.Същевременно това екстраполиране се успоредява с екстраполиранетона субекта на познанието от единичния конкретен негов носител, надушата, която осъществява познанието в чист мислителен акт предирождението си, а по-късно само си припомня за него.Но Симий и Кебет настояват да се докаже, че душата продължавада съществува и след смъртта и това кара Сократ да се обърне къмтретия аргумент (78b-84b), в който се разгръща темата за природатана душата. Ето ходът на аргументирането: това, което не е създадено,е неразрушимо, а същностите-форми не са създадени, те са невидими ибожествени; но душата е невидима, божествена и също неразрушима,сродна на същностите-форми, щом като е в състояние да ги познае. Втази аргументация е вплетена орфико-питагорейската митологема заметемпсихозата. Но Симий и Кебет остават неубедени. Катовъзражение Симий привежда питагорейската идея за душата–хармонияна телесни елементи, а Кебет настоява, че оцеляването на душата следсмъртта все още не означава, че тя макар и след време също не погива.Сократ най-напред доказва несъстоятелността на идеята задушата-хармония (92а-95а), изложена от Симий, а след това, заемайки 7се с опровергаване на тезата на Кебет, развива четвъртия аргумент забезсмъртието на душата (96а-106e), който всъщност представлява единвид задълбочение на третия аргумент. Сократ прави пространнакритика на естественонаучните представи за основаниетосъществуващите неща да бъдат това, което са. Като натурализирананово отношението „общо-единично“, той формулира истинскотооснование за това – причастието на единичното към същността-общаидея-форма. Понеже идеята е неунищожима, по същия начин и душата,която е същност-идея на живота, е безсмъртна и неунищожима.Симий и Кебет признават убедителността на това доказателство,след което се открива третата част на диалога за изводите от тезатаза безсмъртието на душата, за това какво става с душите следсмъртта и как са устроени земята и подземният свят (107b-115а), т.е.за непосредственото изражение като природен факт и човешка ситуацияна тезата за безсмъртието на душата. В тази част е най-ярко проявенасклонността на Платоновото митологическо аргументиране към нагледи натурализиране. След което следва разказът за случилото се иказаното до изпиването на отровата, за изпиването й и смъртта.Сократ умира спокоен и изпълнен с добра надежда за по-доброто, коетопредстои. Но Сократовите приятели са разстроени. Това, както ясно серазбира, показва, че не е лесно да се приеме безболезнено тезата забезсмъртието на душата. Което е и един от силните белези наПлатоновия диалогичен начин на разсъждаване – че в диалога винаги сепоставя под въпрос онова, което се твърди по същество, и така да сеокръгля в цялостта на сложност, по която дебатът никога не може даприключи.Там е и големият въпрос за смисъла на Платоновите диалози – далирамката в тях, която предава външните обстоятелства на същинскатафилософска беседа, е само рамка, или онова, което се обсъжда всъщинската беседа, е свързано с нея и диалозите всъщност представятестествената неравност на всяко философско обсъждане, това, чекаквото и да прави, то не бива да се откъсва от уводните изаключителните пасажи, в които, макар и на друго равнище и с другаинтензивност, също се мисли. Може би действителното послание наПлатоновите диалози е, че философията не може и не бива да се откъсваот живота и че, колкото и интензивно да става в един момент,философското мислене винаги се променя в контекста на живеенето, вкойто всъщност получава действителния смисъл.Съвременният читател на Платоновия “Федон” трябва да знае, чеделенията на текста, които представих по-горе, се правят всъвременността при тълкуването на диалога. Затова и няма единодушиенито по частите, нито по т.нар. четири аргумента за безсмъртието на 8душата. В редица съвременни представяния на “Федон”се говори за триаргумента. Съвсем по античному този трети аргумент е много по-пространен от първите два, които са като увод към него. Духът набеседата в оригиналния старогръцки текст не е линеен, както излиза отнашето деление, а постоянно образува среда на по-голямо задълбочаванеи дискурсивност, ограждана от двете страни от по-незадълбочени и по-недискурсивни пасажи. Именно такава среда е текстът на третия или понашето деление на третия и четвъртия аргумент във “Федон».В заключение обяснявам и делението на глави и подглави на текста– главите с числа, а подглавите с букви. То не идва от евентуалнияоригинал на текста, а е направено при първото издание на диалозите вепохата на Ренесанса. Така се улеснява естествено честото цитиране наПлатоновите диалози, като се сочи името на диалога и съответнотомясто с цифра и буква. 9Ф Е Д О НЕхекрат, ФедонУВОД. Диалогът на Ехекрат и Федон и началото на разказа за разговорав затвора преди смъртта на Сократ

/57/ Ехекрат: Ти, Федоне, беше ли при Сократ в затвора оня ден, когатоизпи отровата, или си чул за това от друг?Федон: Лично присъствах, Ехекрате.Ехекрат: Е, и какво каза той преди смъртта си и как се помина? Судоволствие бих те изслушал. Защото напоследък никой от моитесъграждани от Флиунт1 не е ходил в Атина, а и дълго време не е идвалоттам приятел, /b/ който да може да ни разкаже по-подробно за тиясъбития, като се изключи, разбира се, това, че умрял като изпил отрова. Заостаналото никой нищо не можеше да каже./58/ Федон: Значи не знаете и процеса как протече?Ехекрат: Не, за него един човек ни каза. Но ни беше чудно, че се е състоялдоста време преди изпълнението на присъдата. Защо е станало тъй,Федоне?Федон: Така се стекоха обстоятелствата, Ехекрате. Случи се, че в деняпреди процеса беше увенчана тържествено кърмата на кораба, койтоатиняните изпращат в Делос2.Ехекрат: Това пък какво е?Федон: Това е корабът, на който, както твърдят атиняните, едно времеТезей3 отплувал за Крит, отвеждайки седемте девойки и седминатамладежи. /b/ И ги спасил, и сам се завърнал жив и здрав. Та обещали наАполон тогава, ако се завърнат живи, така се разправя, всяка година даотправят тържествена процесия в Делос. И оттогава постоянно до денднешен уреждат ежегодно процесия за бога. И тръгне ли тя, има закон презтова време градът да се пази чист и да не се изпълняват смъртни присъди,додето корабът не стигне в Делос и не се върне обратно. Понякога товатрае доста време, когато се случи да ги задържат ветрове. /c/ За начало напразника считат момента, когато жрецът на Аполон увенчае кърмата накораба. Както казах, това стана един ден преди процеса. Затова Сократпрекара толкова време в затвора между процеса и смъртта си.Ехекрат: А преди смъртта, Федоне, какво говори и как се държа, и кои отдругарите му бяха при него? Или архонтите4 не допуснаха никого и голишиха от близки в сетния му час?/d/ Федон: Съвсем не. Имаше, и то не малко. 10Ехекрат: Е, хайде тогава, ако си свободен и нямаш работа, постарай се дани разкажеш всичко колкото се може по-точно.Федон: А, свободен съм и ще се опитам да ви разкажа. Още повече, че даси спомням за Сократ за мене винаги е най-приятното заниманиенезависимо дали говорещият съм аз или слушам другиго.Ехекрат: Е, и с такива готови да те слушат разполагаш, Федоне. Затова сепостарай да ни разкажеш всичко колкото се може по-точно./e/ Федон: Колкото до мен, тогава бях в странно състояние. Дори неизпитвах жал, както е редно, когато човек присъства на кончината наблизък. Щастливец ми изглеждаше той, Ехекрате, и в държането, и вприказките си. Толкова благородно и без трепет си отиде, че реших, че неотива при Хадес без божие участие и че и като отиде там, ще бъде същощастлив, ако това там е възможно. /59/ Та затова нито жал ме обзе, както ередно при подобно скръбно събитие, нито удоволствието, коетоизпитвахме по време на нашите философски беседи. Защото приказките нив оня ден бяха именно такива. Странно чувство ме обхвана, необичайнакомбинация едновременно от удоволствие и мъка при мисълта, че мупредстои да умре тутакси. А и всички там бяхме в същото състояние горе-долу – ту се смеехме, ту плачехме, особено един от нас, Аполодор. /b/Познаваш и човека, и нрава му.Ехекрат: Как да не го познавам?Федон: Та особено той беше в това състояние. Но и аз бях напълнообъркан, и всички останали.Ехекрат: Кои бяха там, Федоне?Федон: От тамошните граждани този Аполодор. После Критобул и бащаму. Още Хермоген, Епиген, Есхин и Антистен. Присъстваше и Ктезип отдема Пеяния, Менексен5 и още някои техни съграждани. Платон, мисля,беше болен./c/ Ехекрат: А имаше ли неатиняни?Федон: Да. Тиванците Симий, Кебет и Федонд, а и Евклид и Терпсион отМегара.6Ехекрат: Аристип и Клеомброт7 бяха ли?Федон: Те не. Говореше се, че били в Егина.Ехекрат: Кой друг беше?Федон: Мисля, че тези горе-долу бяха присъстващите.Ехекрат: Добре, тогава кажи за какво разговаряхте?Федон: Ще се опитам да ти разкажа всичко отначало. /d/ И предните днипостоянно ходехме при Сократ и аз, и другите. Събирахме се рано сутрин всъдилището, дето се състоя процесът. Беше близо до затвора. Та всеки път,додето отворят, чакахме известно време, разговаряйки помежду си. Неотваряха много рано. Отвореха ли, влизахме при Сократ и прекарвахме снего в повечето случаи целия ден. А тогава специално дойдохме още по-рано, тъй като предния ден вечерта на излизане от затвора научихме, /e/ че 11корабът от Делос бил пристигнал. Затова се уговорихме да се съберем наобичайното място колкото се може по-рано. Пристигнахме в затвора.Пазачът, който обикновено ни отваряше, излезе и рече да почакаме и да невлизаме, докато не ни повика. Каза ни: „Единадесетте8 свалят оковите наСократ и му известяват, че днес трябва да умре.“ Не след много времедойде и ни покани да влезем.Влизаме и заварваме Сократ с току-що свалени окови, /60/ а Ксантипа9(знаеш я), с детенцето му седнала до него. Щом ни видя, нададе глас иизрече неща, дето ги казват обикновено жените: „Сократе, ето приятелитети идват да се простят с теб и да си кажете сбогом!“ А Сократ погледнакъм Критон и рече: „Критоне, нека някой я отведе у дома.“ И хора отприслугата на Критон я поведоха, а тя викаше и си удряше гърдите./b/ Сократ седна на леглото, прегъна крак, заразтрива го с ръка и докато горазтриваше, каза: „Колко странно нещо, приятели, е това, което хоратанаричат удоволствие. И в колко чудно отношение се намира спрямо онова,което се смята за негова противоположност – мъката. Човек не може да гиизпита двете заедно. Ако се стреми към едното и го постигне, почти винагие заставен да изпита и другото, като че ли са две тела, свързани в еднаглава. /c/ И аз мисля, рече Сократ, че ако Езоп10 се беше сетил за това,щеше да съчини басня как те враждували и как бог решил да ги помири, и,понеже не можал, им събрал главите в една. Та затова, когато някойизпитва едното, след това изпитва и другото. Тъй, изглежда, става и с менсамия. Понеже усещах болка в крака от оковите, сега очевидно ще усетя иудоволствието, което я следва.“А Кебет се обади и каза: „За бога, Сократе! Добре стори, че ми напомни затвоите стихотворения, /d/ за това, дето обърна в стихове басните на Езоп иначалото на химна към Аполон. Вече ме питаха и други, запита ме оня дени Евен11 защо, след като отдавна си се канел, си се заел с тях едва като сидошъл тук и защо по-рано никога не си съчинявал стихове. Ако искаш дами помогнеш да мога да отговоря на Евен, когато ме запита отново – асигурен съм, че ще ме запита, – кажи ми какво да му отговоря. – Ами кажиму, Кебете, истината, рече Сократ, че не съм сторил това с намерение даставам съперник нито на него, нито на поемите му. Знаех, че не би билолесно. /e/ Просто исках да разбера смисъла на едни свои сънища иблагочестиво да се подчиня на това, което постоянно ми се нареждаше – дасе заема с музика. Ето за какви сънища става дума. През целия ми миналживот често ми се присънваше един сън, явяваше ми се в един или другвид, но винаги ми казваше същото: „Сократе, заеми се и се занимавай смузика!“ По-рано си мислех, че сънят ме кара и подканва да правя именнотова, което правех. /61/ И както тия, които дават кураж на бегачите, тъй исънят ме подтиква да се занимавам с музика, подтиква ме към това, което ивършех, защото философията е най-висшата музика, а аз това и правех. Нослед като стана процесът и божият празник отложи смъртта ми, реших, че, 12щом като сънят толкова често ми нарежда да се занимавам с музика12 в обикновения смисъл на думата, трябва да се подчиня и да го направя.Защото е по-сигурно да не си тръгвам, преди да го послушам и да зачетаблагочестиво неговата заръка да напиша стихове. /b/

Така съчиних най-напред стиховете за бога, чийто празник беше наскоро. А след богасъобразих, че един поет, ако иска да е поет, трябва да съчинява фабули, ане да пише разсъждения и понеже не съм съчинител на фабули, затова сеобърнах към басните на Езоп. Тe ми бяха под ръка, знаех ги наизуст, затоваи тях обърнах в стих. Това кажи, Кебете, на Евен. Освен това го поздрави иму предай, ако е разумен, да ме последва колкото може по-бързо. /c/

Кактосе вижда, аз днес си отивам. Приканват ме атиняните.“

ПЪРВА ЧАСТ. За ценността на смъртта. Смъртта е отделяне надушата от тялото. Истинско знание може да има само когато безсмъртната душа е отделена от тялото.Тогава Симий рече: „Виж какво пожелаваш на Евен, Сократе! Азвече много пъти съм бил заедно с него и по това, което съм усетил, съмпочти сигурен, че той няма да те послуша с охота. – А защо?, каза Сократ.Евен не е ли философ? – Мисля, че е философ, рече Симий. – Тогава ще мепослуша и Евен, и всеки, който достойно се занимава с философия.Разбира се, без да върши насилие над себе си. Защото казват, че енередно.“13 Ведно с тия думи отпусна крака си надолу /d/ и тъй седналразговаряше по-нататък.Тогава Кебет го запита: „Какво имаш предвид, Сократе, като казваш,че не е редно човек да върши насилие над себе си, но че един философ бипроявил желание да последва човек, който умира? – Ама, Кебете, ти иСимий не сте ли слушали Филолай14 по тоя въпрос, когато сте беседвали снего? – Всъщност нищо определено, Сократе. – Но и аз казвам по тозивъпрос, каквото съм чул. А да ви кажа чутото, за това няма пречка. Освентова може би на човек, който заминава за там, /е/ доста подобава даразглежда и да разправя фабули за това пътуване какво е и какво мислимза него. А и какво друго бихме правили до залез слънце? – Да, но каквовпрочем е основанието, Сократе, да се казва, че е нередно човек да сесамоубива? Това, за което току-що ме попита и от Филолай съм го чувал,когато ни беше на гости, а също и от някои други, че не трябвало да сеправи. Но от никого нищо определено не съм чул по този въпрос.”/62/ “Тогава трябва да се постараем, рече Сократ, и ти може би щечуеш. Навярно ще ти се стори чудно, че измежду всички останали неща, 13които изглеждат ту тъй, ту иначе, единствено просто и безспорно е това, чеза някои хора е по-добре да са умрели, отколкото да живеят. А след като епо-добре да са умрели, вероятно ще ти се стори чудно, че е нечестиво самида си направят това добро, ами трябва да чакат друг някой благодетел!“А Кебет леко се усмихна и каза на родното си наречие: „Бог знае! –/b/ Възможно е това да изглежда безсмислено, продължи Сократ, нонавярно има някакъв смисъл. Това, дето се казва по този въпрос в тайнотоучение15, че ние, хората, сме в някакъв затвор и че човек не бива сам да сеосвобождава и да бяга от него, това твърдение на мен ми се струва важно ине лесно за разбиране. А ето и това, Кебете, ми изглежда добре казано, чебоговете били тия, които полагали грижа за нас, и че ние, хората, сме частот тяхното имущество. Ти не смяташ ли, че е така? – Така смятам,отговори Кебет. – Следователно, продължи Сократ, /c/ ако някой от робитети се самоубие, без да му кажеш, че искаш да умре, ти би му се разсърдили ако можеше да го накажеш, би го наказал, нали? – Разбира се, отвърнаКебет. – Тогава от това вероятно следва, че не е нелогично човек да не сесамоубива, преди да го накара божеството, както сега и мен ме кара.”“Това очевидно е така, рече Кебет. Но онова, което говореше предималко, че философите лесно би трябвало да искат да умрат, то изглеждаабсурдно, Сократе, ако е правилно току-що казаното, /d/ че божеството сегрижи за нас и че ние сме негови притежания. Не е логично да не санедоволни най-разумните люде, напускайки тая служба, в която са ималинай-добрите началници – боговете. Защото един разумен човек не може дасмята, че като стане свободен, сам ще се грижи по-добре за себе си.Навярно неразумният ще мисли тъй и ще чувства необходимо да избяга отгосподаря си. Той не би могъл да прецени, че не е редно да бяга от добриягосподар и /e/ че трябва да остане при него колкото се може по-дълго.Неговото бягство би било неразумно. А този, който има разсъдък, така илииначе, би трябвало да иска винаги да бъде при човека, който е по-добър отнего. Така че, Сократе, естествено е противоположното на това, коетотоку-що беше казано – редно е разумните да се сърдят, когато умират, аглупавите да се радват.“Сократ изслуша Кебет и ми се стори, че се зарадва от усърдието наКебет. Погледна към нас и каза: /63/ „Кебет постоянно търси разниаргументи и не желае да приеме направо това, което някой казва.“ АСимий рече: „Но в случая, Сократе, на мен все пак ми се струва, че Кебетима право. Защото какво по-добро могат да искат действително умни хора,които бягат и толкова лесно напускат господари, по-добри от тях? Споредмен думите на Кебет са насочени към теб за това, че така леко оставяш инас, и добрите управители – боговете, което и ти сам казваш. – /b/ Имате 14право, отговори Сократ. Предполагам, искате да кажете, че по това е реднода се защитя също като в съд? – Разбира се, рече Симий. – Хайде тогава,каза той, да опитам да се защитя пред вас по-убедително, отколкото предсъдиите. Защото щях да сторя неправда, Кебете и Симий, каза Сократ, дане роптая против смъртта, ако не смятах, че отивам най-напред при добрии мъдри богове, после и при люде, вече покойници, по-добри от тукашнитехора. /c/ И добре знайте в тоя момент – надявам се, че отивам придобродетелни хора. Е, на това много не бих държал. Но че отивам прибогове съвършени господари, добре знайте, че от всичко най-много на товадържа. Затова именно не роптая като другите, а напротив, съм изпълнен сдобра надежда, че и след смъртта за умрелите остава нещо, и че, както сеговори от „време оно“, то е по-добро за добрите, отколкото за лошите –Така ли, Сократе, каза Симий, смяташ да си тръгнеш и да отнесеш със себеси тази мисъл? /d/ Няма ли да я споделиш с нас? Аз мисля, че и общовсички ще имаме полза, а и за теб ще бъде като защита, ако ни убедиш втова, което кажеш.“„Добре, ще се опитам, рече Сократ. Но да видим по-напред какво етова, което от доста време, струва ми се, иска да каже нашият Критон? –Не друго, това само искам да кажа, рече Критон, което отдавна ми повтарячовекът, който ще ти даде отровата – трябвало да ти кажа да разговаряшколкото се може по-малко, защото в разговор човек се затоплял, а товапречело на действието на отровата; /е/ в противен случай понякога сеналагало, който не спазвал това, да пие и два, и три пъти.“ А Сократ рече:„Много здраве му кажи на тоя човек. Той нека да си приготви там своето,та да ми даде и два пъти, а ако е нужно, и три пъти. – Аз почти знаех каквоще отговориш, каза Критон, но той от много време настоява.» “Не му обръщай внимание, каза Сократ. Сега вече искам да изложапред вас като пред съдии защо смятам, че човек, който цял животдействително се е занимавал с философия, е естествено да посрещнеспокойно смъртта и /64/ да бъде изпълнен с добрата надежда, че когатоумре, ще се сдобие там с най-значителните блага. Ще се опитам да виобясня защо това би трябвало да бъде така, Симий и Кебете. Защото захората, изглежда, остава неизвестно, че тия, които са свързани истински сфилософията, не се занимават с нищо друго, а само с това – с умиране исъс смърт. Та ако това е вярно, естествено би било абсурдно през целияживот грижата им да е била такава, а когато смъртта дойде, да роптаятименно срещу онова, което толкова дълго им е било и грижа, изанимание.“А Симий се засмя и рече: „За бога, Сократе! Никак не ми беше досмях, а ти ме разсмя. /b/ Според мен, ако хората чуят това, ще решат, че е 15насочено именно срещу тия, които философстват. А у нас16 повечето хораи иначе са съгласни, че философстващите действително мечтаят да умрат идобре знаят, че те заслужават това да им се случи. – И право е, ако говоряттака, Симий, като се изключи, разбира се, че го знаят добре. Защото незнаят как умират истинските философи, защо заслужават смъртта и какваименно смърт. Но нека да кажем „много здраве“ на хората, каза Сократ, и/c/ ние на нас си да отговорим на тия въпроси.” “Смятаме ли, че смъртта е нещо? – Разбира се, отвърна Симий. –Да не би да е нещо друго, а не отделяне на душата от тялото и това лизначи да си умрял – тялото да се е отделило от душата и да е само по себеси, а душата да се е отделила от тялото и също да е сама по себе си? Нимасмъртта е нещо друго, а не това? – Да, това е, потвърди Симий. - Тогава,приятелю, /d/ виж дали ще приемеш като мен и следното, тъй като споредмен именно от него зависи да достигнем до знание на въпросите, коиторазглеждаме. Смяташ ли, че подобава на един философ да се стреми къмтака наречените удоволствия, към яденето и пиенето например? – Ни най-малко, Сократе, рече Симий. – Ами към любовните удоволствия? – Вникакъв случай. – Ами към останалите грижи за тялото? Смяташ ли, че евъзможно един такъв човек да ги цени? Като придобиването на различнидрехи и обувки, и на всякакви други украшения за тялото, как смяташ,трябва ли да се цени всичко това или, напротив, да се пренебрегва,доколкото не е крайно необходимо човек да ползва тия неща? – /е/ Споредмен трябва да се пренебрегва, рече Симий, разбира се, от истинскияфилософ. – Следователно ти изобщо смяташ, каза Сократ, че заниманиятана един такъв човек не са в областта на тялото, ами доколкото е възможноотделено от него, те са насочени към душата? – Да, смятам. – Значи най-напред по това се разбира, че за разлика от останалите хора /65/ философътсе стреми да освободи своята душа от общността с тялото, така ли? –Очевидно. – И, изглежда, Симий, според повечето хора, комуто тияудоволствия не носят радост и който не ги вкусва, той не заслужава даживее. Който не мисли за удоволствията, доставяни от тялото, той единвид вече се е отправил към смъртта. – Съвсем право е това, дето казваш.“„А какво ще кажем относно придобиването на разум? Дали тялото сеявява пречка, ако човек го вземе за другар по време на своето търсене, илине се явява? Ето какво имам предвид. /b/ Дават ли някаква истина зрениетои слухът на хората, или е така, както повтарят постоянно поетите17, че ниточуваме, нито виждаме нещо точно? А щом са неточни и неясни тиятелесни възприятия, едва ли останалите са по-точни. Защото от зрението ислуха те са по-слаби. Или не мислиш така? – Точно така е, отговориСимий. – Тогава кога душата влиза в допир с истината?, попита Сократ.Защото направи ли опит да види нещо заедно с тялото, в тоя случай 16очевидно тя бива измамвана от него. – Истина е това, дето казваш. – /c/Тогава дали по време на мисленето най-вече не й се изяснява едно илидруго от съществуващите неща? – Да. – А тя все пак мисли най-добре,когато не я безпокои никакво телесно усещане – нито слухово, нитозрително, нито болка, нито някакво удоволствие, когато каже „многоздраве“ на тялото и остане във възможно най-висока степен сама за себеси, когато се стреми към съществуващото18, без да е приобщена и свързанас тялото. – Така е. – Следователно най-вече в този случай душата нафилософа пренебрегва тялото, бяга от него и /d/ се стреми да остане самаза себе си? – Очевидно“.„А какво ще кажем, Симий, за това? Справедливото съществува ликато нещо самостоятелно, или не съществува? – За бога, разбира се, чесъществува. – Ами красивото и доброто? – И те, разбира се. – Ами тиуспял ли си да видиш с очите си някой път нещо подобно? – Разбира се, чене, отговори той. – Ами с някое друго телесно възприятие дали си седокосвал до тия неща? Говоря общо за всичко от този вид: за големината,здравето и силата и, с една дума, всички останали неща, за това, коетовсяко едно от тях представлява в същността си. /е/ Дали най-точнатаистина за тях се възприема чрез тялото или е така: който от нас в най-висша степен и най-щателно подготви себе си да размишлява за това, коетое предмет на неговото разглеждане, той ще успее да се доближи най-близодо знание за този предмет. – Разбира се. – А най-чисто не би ли направилтова този, който към всяко нещо се отправя колкото се може повече съссамия си ум, без да използва по време на своя размисъл като помощник вмисленето си нито някое друго телесно възприятие, /66/ а служейки си сясния и останал сам по себе си ум, се стреми да улавя всяко едносъществуващо ясно и само по себе си, отделяйки се колкото е възможноповече от ушите и очите и, направо казано, от цялото тяло поради това, чето обърква душата и в общението си с нея не й позволява да придобиеистина и разум? Нали, повече от всеки друг, този човек, Симий, щедостигне до съществуващото? – Това е напълно вярно, Сократе,“ речеСимий./b/ „Следователно, каза Сократ, от всичко това следва, че истинскитефилософи по необходимост ще достигнат до следния възглед и ще сикажат горе-долу следното: „Като по някаква пътека, изглежда, логическоторазсъждение ни довежда до извода, че никога не ще придобием вдостатъчна степен желаното, докато имаме тяло и душата ни е примесена вподобно зло. А ние желаем да постигнем истинното. Защото тялото нивъвлича в безброй грижи, които ни запълват свободното време порадинеизбежната прехрана. /c/ Освен това, ако ни налегнат болести, и те пречатна ловитбата на съществуващото. Изпълва ни с любовни страсти, с 17желания и страхове, с какви ли не миражи и с толкова брътвеж, тъй ченаистина e вярно това, което се казва, че от него никога действително неможем да разберем нищо. И войните, и бунтовете, и битките ги създаваименно тялото и неговите страсти. Защото всички войни възникват порадистремежа да се придобиват средства, а да придобиваме средства ни заставятялото, /d/ защото му робуваме и служим. А като резултат, заети с всичкотова, не разполагаме със свободно време за философия. Крайнотоследствие е, че дори да се поосвободим от тялото и да се заемем даразгледаме нещо, по време на търсенето то пак ни се изпречва на всякакрачка, причинява шум и смут, изумява ни, така че в края на краищата дане можем да съзрем истината. И действително това е очевидно: желаем лида разберем нещо в чист вид, нужно е да се отделим от тялото и данаблюдаваме със самата си душа самите неща. /е/ Тогава, както изглежда,ще придобием това, към което се стремим и в което твърдим, че смевлюбени, разум - когато умрем, а не ако сме живи. Това показва нашеторазсъждение. Защото, ако не е възможно нищо да се разбере чисто всъдружие с тялото, остават две възможности: знанието е или абсолютнонепостижимо, или е постижимо само за умрелите. Тогава именно, а не по-рано, душата ще остане сама по себе си извън тялото. /67/ А додето смеживи, изглежда, ще бъдем толкова по-близо до знанието, колкото в по-слабо общение и съдружие сме с тялото, (доколкото не го налага крайнатанеобходимост) и ако не се изпълваме с неговата природа и оставаме чистиот него, докато бог сам не ни освободи. Чисти и отделени по този начин отнеразумността на тялото, вероятно ще се свържем с подобни на нас и чрезсамите себе си ще достигнем до знание за всичко чисто. /b/ А това е можеби истината. Защото се боя, че да се допира чистото с нечисто енепозволено.“19 Предполагам такива неща е необходимо да си говорят иобсъждат помежду си тия, които истински обичат знанието. Или не смяташтака? – Така е, съвсем сигурно, Сократе.“
 „Но ако това е истина, продължи Сократ, значи, друже, човек можебез колебание да се надява, че там именно, където се отправям, щепридобие това, с което се занимавах упорито през целия си минал живот.Така че отпътуването, /c/ което ми се налага сега, е съпроводено от добранадежда и тъй би трябвало да бъде за всеки, който смята, че си е очистилмисълта и се е подготвил. – Разбира се, каза Симий. – Дали очистването несе изразява в това, за което отдавна се говори в преданието,20 въввъзможно най-пълно отделяне на душата от тялото, в привикването й да сесъбира от всички части на тялото, да се съсредоточава и свързва сама всебе си и да живее по възможност както в настоящия живот, тъй и впослешния сама за себе си, освобождавайки се от тялото като от окови? –/d/ Разбира се, рече Симий. — Следователно това именно се нарича смърт,освобождаването и отделянето на душата от тялото, нали? – Да, разбира се, 18каза той. – А както твърдим, единствени и най-много старание полагат занейното освобождение тия, които философстват правилно. И точно в товасе изразяват заниманията на философите, в освобождаване и отделяне надушата от тялото, нали? – Очевидно.”
 “Значи, както казах, и в началото, би било смешно човек приживе цялживот да се е упражнявал да бъде колкото се може по-близо до смъртта, апосле да роптае, /e/ когато тя дойде, нали? Не е ли смешно? – Ами да,смешнo е. – Значи, Симий, каза Сократ, тия, които философстватправилно, в действителност се упражняват да умират и в сравнение состаналите хора за тях е най-малко страшно това да са умрели. А ето, вижкакво следва от това. Ако те са напълно скарани с тялото и желаят дапритежават самостоятелна душа, но се страхуват и роптаят, когато стане,не е ли съвсем абсурдно да не се отправят с радост натам, където следпристигането си ще осъществят своята надежда да придобият, в което сабили влюбени приживе /68/ (били са влюбени в разума), и да се освободятот присъствието на онова, с което са били във вражда? Или при загубата налюбимо момче и жена,21 при загубата на син мнозина на драго сърце са серешавали да идат при Хадес, водени от надеждата, че ще видят и ще сесъберат там с тия, които са обичали. А изпитващият истинска обич къмразума и хранещ същата тази надежда, че никъде другаде не ще се събере снего по-съвършено, отколкото при Хадес, /b/ дали ще роптае срещусмъртта си и няма ли да се отправи натам с радост? Трябва да го очакваме,ако действително е философ, друже. Защото той непременно ще сметне, ченикъде другаде не е възможно да се влезе в тъй чисто общение с разума,както там. А ако това е така, няма ли да е крайно абсурдно, както току-щоказах, ако такъв човек се страхува от смъртта? – Крайно абсурдно е, кълнасе в Зевс!,“ рече Симий.„Следователно, ако видиш човек да роптае пред смъртта си,продължи Сократ, в това няма ли да имаш ли сигурно доказателство, четой обича не разума, а тялото? Вероятно такъв човек обича или парите,или собствената чест, /c/ едното или и двете. – Точно така е, както казваш,рече той. – Тогава, Симий, продължи Сократ, дали това качество, наричаномъжество, не подхожда най-много на хората с такава нагласа? –Несъмнено, отговори той. – Следователно и разумността22 – така наричатхората това качество човек да не трепва пред страстите, да оставаравнодушен и благоприличен пред тях – та разумността не подобава лиединствено на тях, на тия, които в най-висша степен пренебрегват тялото иживеят, отдадени на философията? – /d/ Така трябва да е, рече Симий. – Норешиш ли да се замислиш над мъжеството и разумността на останалитехора, каза Сократ, ще откриеш несъобразност. – Защо, Сократе? – Знаеш,продължи той, че всички други поставят смъртта между големите злини, 19нали? – Да, между големите, речи Симий. – Следователно мъжественитехора сред тях, когато посрещат мъжествено смъртта, я посрещат порадистрах от по-голямо зло, нали? – Така е. – Значи, с изключение нафилософите, всички други са мъжествени от страх и боязън. Абсурдно еобаче човек да бъде мъжествен поради боязън и страхливост. – Разбира се.– /е/ Ами умерените хора? Не става ли с тях същото? Не са ли разумнипоради един вид невъздържаност? Ние твърдим, че е невъзможно, но и тестават жертва на подобен недостатък, свойствен на тази наивна разумност.Страхувайки се да не бъдат лишени от едни удоволствия и изпитвайкивлечение към тях, те се въздържат от други. Въздържайки се от едниудоволствия, те всъщност са във властта над други. А именноневъздържаност се назовава това да си подвластен на удоволствия. /69/ Е,все пак под властта на едни удоволствия те успяват да надделеят други. Нотова е горе-долу същото, което току-що говорихме – те са станалиблагоразумни един вид поради невъздържаност. – Изглежда.““Щастливи ми Симий, боя се, че с такава замяна не се стига додобродетел, като се разменя удоволствие за удоволствие, мъка за мъка,страх за страх, по-голямото за по-малко също като монети. Може биединствено за тази монета трябва да се разменя всичко – за разума. /b/ Иможе би на неговата цена и с него в действителност се купуват и продаватмъжеството, разумността, справедливостта, с една дума, истинскатадобродетел, именно с разум, независимо дали в добавка има или нямаудоволствия, страхове и всякакви други неща от този род. Що се отнася занещата, които се разменят едно за друго без връзка с разума, боя сеподобна добродетел да не е някаква измама и всъщност робска добродетелбез нищо здраво и истинско в себе си. А може би истинското всъщност еедин вид очистване от всички подобни неща. Като че ли и разумността, исправедливостта, и мъжеството, /c/ а и самият разум са един видочистителен обред.23 И, изглежда, не са били прости хора тия, които савъвели сред нас посвещаването в мистериите, ами още от древно времетова всъщност е казано в загадката, че който иде при Хадес непосветен иневъведен в мистериите, ще лежи в калта, а който иде там очистен ипосветен, ще живее с боговете. Да, но, по думите на сведущите по темата,„мнозина са носещите тирс, ала малцина изпитващите божиетовдъхновение“.24 Според мене те именно са тия, които са се занимавали сфилософия правилно. /d/ Та и аз, доколкото е възможно, през целия сиживот се старах да не изоставам от тия хора в нищо и на всяка цена да бъдаот тях. А дали правилно съм се старал и дали съм постигнал нещо, ако богпожелае, като идем там, ще разберем точно, съвсем скоро, както виждам.»“Та това ми е защитата, Кебете и Симий, рече Сократ. Тя навярнообяснява защо не се разстройвам и не роптая, оставяйки и вас, и тукашните 20Първи аргумент забезсмъртието на душата -пораждането на всичко отпротивоположнотогосподари – /е/ смятам, че и там ще попадна на добри господари и другари.На това хората не вярват. Добре би било, ако в защитата си пред вас съмпо-убедителен, отколкото бях пред атинските съдии.“
 ВТОРА ЧАСТ. Четири аргумента за безсмъртието на душатаПри тия думи на Сократ Кебет се намеси и рече: „Сократе, всичкодруго, струва ми се, е убедително, /70/ но по въпроса за душата у хората сепоражда голямо съмнение да не би, като се отдели от тялото, да не оставаникъде след това, ами още в същия в ден, в който човек умре, да се разпадаи да погива. Веднага след излизането и отделянето си от тялото тя може бисе разпръсква като дъх или дим,25 литва, загубва се и никъде нищо неостава от нея. Защото, ако съществува някъде самостоятелно събрана ведно и отделена от тия злини, които ти току-що разгледа подробно, човекможе да храни голямата прекрасна надежда, /b/ че е вярно това, коетоказваш. Но навярно немалко уговаряне и уверения са нужни, че душата наумрелия съществува, че разполага със сили и разум. – Прав си, Кебете,рече Сократ. – Но какво да направим? Искаш ли да проведем разговор потози въпрос – дали е вероятно да е така, или не е вероятно? – Що се отнасядо мене, аз с удоволствие бих изслушал какво мислиш по този въпрос, речеКебет. - А Сократ каза „Предлагам, че ако някой сега ме чуе, дори да еавтор на комедии,26 няма да каже, /c/ че говоря за дреболии, а не за неща,за които си струва да се говори. Та щом смяташ тъй, да разгледамеподробно този въпрос.“
„Да го разгледаме приблизително в следната форма: душите наумрелите дали са при Хадес, или не са. Съществува древно предание27 –ставало е дума за него, че душите са отишли там оттук, но и отново идваттук и пак се раждат от мъртвите. А ако е тъй, ако живите се раждат отновоот мъртвите, от това не следва ли, че душите ни са били там?

/d/ Защото,ако не са били, сигурно нямаше да се родят отново и това би билодостатъчно доказателство, че е тъй, ако наистина e очевидно, че живите сераждат не отдругаде, а от мъртвите. А ако не е тъй, ще е нужен другаргумент. – Разбира се.“ рече Кебет.„Обаче не само във връзка схората, продължи той, трябва даразгледаш това положение, ако искаш даго проумееш по-лесно, а и за всичкиживотни и растения – накратко казано,за всички същества, които се раждат. 21Нека да видим тъй ли се поражда всичко, не от другаде, апротивоположното от противоположно, ако то има такавапротивоположност.

/е/ Както например красивото има запротивоположност грозното и справедливото несправедливото. И изобщо сбезброй други неща е така. Та нека разгледаме това! Нещата, които иматпротивоположност, по необходимост ли се пораждат не от другаде, а отсвоята противоположност? Примерно, когато нещо става по-голямо, то понеобходимост от това ли, което преди е било по-малко, става впоследствиепо-голямо? - Да. - /71/ Значи и когато става по-малко, то по-късно ще сепороди като по-малко от нещо, което по-рано е било по-голямо? – Така е,рече Кебет. – Но и по-слабото ще се породи от по-силно, и по-бързото отпо-бавно, нали? – Разбира се. – Ами ако нещо става по-лошо, няма ли да сепороди от по-доброто и ако става по-справедливо, от по-несправедливото?– Точно така. – Значи достатъчно примери имаме за положението, чевсички неща се пораждат тъй – противоположното от противоположно. –Разбира се.“„А за това какво ще кажеш? Ето какво още се наблюдава при тях –две пораждания, както между всички противоположности, които са две; отпървото към второто и, /b/ обратно, от второто към първото. Между нещопо-голямо и друго по-малко съществува нарастване и намаляване инаричаме това „нараствам“ и „намалявам“, нали? – Да, рече Кебет. – Значи,дори да не си служим с думи във всеки отделен случай, на дело винагитака трябва да става и с разпадането и съставянето, и с охлаждането истоплянето – те се пораждат помежду си и всяко дава рождение надругото, нали? – Разбира се, рече Кебет. – /c/ Ами живеенето, продължиСократ, има ли някаква противоположност, както това да си буден има запротивоположност спането? – Разбира се, отговори той. – Коя е тя? – Товада си умрял, каза Кебет – Следователно те се пораждат помежду си, ако сапротивоположности и помежду им има две пораждания, щом са две, нали?– Точно така. – Впрочем едната двойка противоположности, за които току-що стана дума, рече Сократ, ще ти я назова аз – и нея, и поражданията внея. А ти ми назови другата. Аз наричам едната противоположност спане,а другата – будно състояние, и това, че будното състояние се поражда отспането, а спането от будното състояние, /d/ а поражданията им са: еднотое заспиване, а другото събуждане. Това достатъчно ли ти е?, каза Сократ. –Съвсем. – Тогава кажи ми и ти, рече, по същия начин за двойката живот исмърт. Нали си съгласен, че да си умрял е противоположност на това даживееш? – Да. – Те помежду си ли се пораждат? – Да. – Значи от животокакво се поражда? – Мъртвото, рече Кебет. – Ами от мъртвото?, попитаСократ. – Необходимо е да се съглася, че живото, рече той. – Тогава,Кебете, живите същества и хора от мъртвите ли се раждат? – Очевидно,отговори той. —- Това не означава ли, каза Сократ, че нашите души 22продължават да съществуват при Хадес? – /е/ Изглежда, е така. А що сеотнася до двете пораждания при тази двойка, едната поне е ясно коя е,нали? Без съмнение ясно е, че това е умирането, или не е така? – Така е,разбира се, рече Кебет. – Какво ще направим тогава, каза Сократ. Няма лида го уравновесим с противоположно пораждане и ще оставим ли куцаприродата в това отношение? Или е необходимо да уравновесимумирането с едно противоположно пораждане? – Съвсем необходимо е,рече Кебет. – Кое ще бъде то? – Оживяването. – Следователно, казаСократ, ако съществува оживяване, то ще представлява пораждане намъртвите в посока към живите, нали? – /72/ Именно. – Значи сесъгласяваме и по това, че живите се раждат от мъртвите не по-малко,отколкото мъртвите стават мъртви от живите. А че е тъй, достатъчнодоказателство според мен е това, че е необходимо душите на мъртвите дабъдат някъде, откъдето именно да се връщат наново в живота. – По това,което приехме, Сократе, каза Кебет, и аз смятам, че следва да е така.“„А ето виж, Кебете, че не сме и сбъркали, продължи Сократ, като сменаправили тия уговорки – така ми се струва. Защото, ако едното не сепораждаше, уравновесявайки другото, и /b/ двете не се гонеха като в кръг,а пораждането ставаше само в права линия от едното къмпротивостоящото, без да се връща обратно към първото и без да правизавой, разбираш, че всичко би приело в края на краищата една и същаформа, би претърпяло една и съща промяна и би престанало дасъществува. – Какво искаш да кажеш?, попита Кебет. – Не е трудно дасхванеш какво имам предвид, каза Сократ. Примерно, ако съществувашезаспиването, а пораждащото се от спането събуждане не гоуравновесяваше, разбираш, че в края на краищата това, което се е случилос Ендимион,28 /c/ би изглеждало празна приказка, нещо абсолютнонезначително, понеже и с всички други неща щеше да се случи същотокато с него и да заспят. А ако всичко би се свързвало, без да се разделя,скоро би се осъществило положението на Анаксагор „Всички неща ведно“29. По същия начин, мили ми Кебете, ако всичко причастно къмживеенето умираше, а след като умреше, оставаше завинаги в тази форма ине оживяваше отново, нямаше ли по необходимост всичко да се окажемъртво в края на краищата и нищо да не остане в живота? /d/ Защото, акоживото се поражда от нещо друго и умира, има ли начин да се попречи натова всичко да се изчерпи в смъртта? – Абсолютно никакъв, Сократе,отговори Кебет. Според мене това, което казваш, е напълно вярно. – Да,Кебете, рече Сократ, мене ми се струва, че е именно така и че не се мамим,като приемаме, че тия неща стоят тъй: действително съществува иоживяването и пораждането на живите от мъртвите, и действителносъществуват душите на мъртвите и /е/ това съществувание е по-добро задобрите души, а за лошите по-лошо.“ 23Втори аргумент забезсмъртието на душата -научаването е припомняне

Кебет се обади и рече: “Всъщност,Сократе, това следва по необходимост иот оня възглед, ако е верен, ти неведнъж си го споделял с нас,30 че нашетоучене не е нищо друго, а припомняне. Таи от него следва, че някъде в по-ранновреме сме научили това, което си припомняме сега. А е невъзможно, акодушата ни не е била някъде, преди да приеме този човешки вид. /73/

Такаче и така излиза, че душата е нещо безсмъртно. – Хубаво, Кебете, обади сеСимий. Но какви бяха доказателствата за това? Припомни ми, защотомного-много не си спомням в момента. – Най-доброто доказателство, речеКебет, е, че когато ги питат, ако ги питат правилно, хората сами отговарятза всичко тъй, както си е. Ако те впрочем не разполагаха с предварителнознание и здрав разум, нямаше да са в състояние да го правят. И ако някойслед това ги изправи пред чертежи и други подобни помощни средства, /b/тогава става съвсем ясно, че е именно така.“А Сократ рече: „Ако това не те убеждава, Симий, виж дали няма дасе съгласиш с мен, ако разгледаме въпроса ето как. Ти сигурно не вярваш,че може да се докаже, че така нареченото научаване е припомняне? –Колкото до вярването, вярвам, каза Симий. Но именно това, за коетоговорим, имам нужда да изпитам, да си припомня. Нещата, дето Кебет сеопита да каже, горе-долу вече ми припомнят и започвам да се убеждавам.Но с удоволствие бих изслушал и начина, по който ти ще ги изложиш. - /c/Ето какво мисля аз, каза Сократ. Несъмнено ние сме съгласни, че ако човекси припомня нещо, трябва да го е знаел някога по-рано, нали? – Разбира се,рече Симий. – Тогава и по това ли сме съгласни, че когато по такъв начинсе постига знание, то е припомняне? Ето за какъв начин става дума. Аконякой види, чуе или възприеме по друг начин едно нещо и получипредстава не само за него, но и за друго, което е предмет не на това знание,а на друго, нали с право ще кажем, че си е спомнил за това второ нещо, закоето е получил представа? –

/d/ Какво искаш да кажеш? – Ето какво,казано с пример. Сигурно човекът и лирата са предмет на различнизнания? – Разбира се. – Нали знаеш, че като видят лира, дреха или някоядруга вещ, с която си служат техните любимци, влюбените изпитватследното – възприемат лирата, но в съзнанието им се явява и образът намомчето, на което е лирата? А това е припомняне. Както примерно честосе случва някой да види Симий, а да си спомни за Кебет. Безчет другиподобни примери могат да се дадат. – Безчет, разбира се, кълна се в Зевс,рече Симий. – Значи, продължи Сократ, това е един случай на припомняне. 24/е/ Човек го изпитва най-вече за неща, които вече е забравил с течение навремето, понеже не са му били в мисълта. – Разбира се, рече Симий. - Амивъзможно ли е, попита Сократ, да видиш нарисуван кон и нарисувана лира,а да си припомниш за човек и да видиш нарисуван Симий, а да си спомнишза Кебет? – Разбира се. – Значи може да си припомниш и за самия Симий,като видиш нарисуван Симий. – /74/ Ами може, отговори Симий. – Това несе ли отнася за всичко, че подобието води до припомняне, но също илипсата на подобие31? – Отнася се“„А когато някой си припомня нещо въз основа на подобие, освен чеси припомня, нужно е да достигне и до заключение дали е пълно или неподобието между това, което си припомня, и това, което предизвикваприпомнянето, нали? – Нужно е, отговори Симий. – Я помисли, казаСократ, дали е така! Струва ми се, ние твърдим, че съществува такованещо еднаквост. Имам предвид не дърво, еднакво с друго, не камък,еднакъв с друг, и не друго подобно нещо, а нещо различно от всички тияпрояви на еднаквост. Самото еднакво имам предвид. Да потвърдим ли, чесъществува, или да отречем? –

/b/ За бога, рече Симий, какво има да сечудим, да потвърдим! – А знаем ли какво представлява? – Разбира се,отвърна той. – Как сме достигнали до знанието по този въпрос? Налипосредством тия случаи на еднаквост, за които стана дума току-що? Катосме видели дървета, камъни и други еднакви предмети, на тази основа смедостигнали до представата, че еднаквото е нещо различно от тия случаи наеднаквост. Нали не смяташ, че е другояче? Вземи предвид и следнотосъображение. Понякога еднакви камъни и едни и същи дървета на едногоизглеждат еднакви, а другиму не, нали? – Разбира се. – Ами самотоеднакво може ли да ти се стори някой път нееднакво, т. е. еднаквосттанееднаквост? –

/c/ Изключено е, Сократе. – Значи не са едно и също нещоеднаквите неща, рече Сократ, и самото еднакво, каза той. – Очевидносъвсем не, Сократе. – Добре, ама именно по тия еднакви неща, различни отонова еднакво, все пак ти си достигнал до разбиране и до знание за него,така ли? – Точната истина говориш, Сократе, отвърна Симий. – И товастава независимо дали то им е подобно, или не е подобно? – Разбира се. –Подобието в случая е без значение, каза Сократ. Всеки път, когато видишнещо и гледайки го, си представяш друго независимо дали то му е подобноили различно, това е припомняне. – /d/ Разбира се.“„Ами дали - продължи Сократ, не ни се случва ето какво, когатоказваме, че са еднакви предмети от дърво или някакви други предмети – дани се струва, че те са еднакви като самото еднакво? Да не би да им липсванещо, за да бъдат като него, или, напротив, – нищо не им липсва? – Липсваим, рече Симий, и то много – Когато някой види нещо и си каже: „Етотова, дето сега го гледам, се стреми да бъде като еди-какво си измежду 25съществуващите неща, но не му достигат сили и не може да стане катонего, ами остава по-несъвършено“, /е/ нали ще се съгласим, че човек, койтомисли тъй, сигурно познава от по-рано какво представлява това, на коетотвърди, че прилича даденото нещо, и от което то стои по-долу? – Трябва дасе съгласим. – А не се ли случва същото и с нас с еднаквите неща и самотоеднакво, или не се случва? – Случва се. – Значи е необходимо да смепознавали самото еднакво преди времето, /75/ когато за пръв път видимеднакви неща и заключим, че всички те се стремят да станат катоеднаквото, но че все не успяват. – Така е. – Добре, ама ние имаме съгласиеи по това, че до този извод се е достигнало не от другаде, че той може да сеизвади само посредством виждане, допир или някое друго възприятие.Което и възприятие да вземем, все същото ще бъде. – Все същото, Сократе,поне според целта на нашето разсъждение. – Както и да е, но посредствомвъзприятията човек трябва да заключи, че всички установени свъзприемане еднакви неща се стремят към действително еднаквото и /b/ чевсички стоят по-долу от него. Или не е така? – Така е. – Значи сигурно етрябвало, преди да почнем да виждаме, да чуваме и изобщо давъзприемаме, да сме придобили знание какво представлява самотоеднакво, ако отнасяме към него установените с възприемане еднакви нещаи правим заключение, че те всички се стремят да станат като него и че муотстъпват. – Това по необходимост следва от казаното по-рано, Сократе. –Дали виждаме, чуваме и разполагаме и с останалите възприятия веднагаслед като се родим? – Разбира се. – И твърдим, че е трябвало да смепридобили знание за еднаквото преди тия възприятия? – /c/ Да. – Значи,както изглежда, е необходимо да сме го придобили, преди да се родим? –Изглежда.”“Придобили това знание преди рождението си и родени с него, акосме го имали и преди да се родим, и веднага след раждането, да не би несамо за еднаквото, по-голямото и по-малкото да сме имали знание, но и завсичко друго от този вид? Защото нашето разсъждение в момента етолкова за еднаквото, колкото и за самото красиво, самото добро,справедливо и свято, и именно за това, което казвам, /d/ за всички тиянеща, с които бележим като с печат „самото съществуващо“32, и въввъпросите, които задаваме, и в отговорите, които даваме. Тъй ченеобходимо е да сме придобили знание за всички тия неща, преди да смесе родили. – Така е. – Необходимо е освен това, ако сме придобили знаниеи не сме го забравили преди това, винаги да се раждаме знаещи и даоставаме знаещи през целия си живот. Защото знаенето се изразява в това –като го придобие за нещо, човек да разполага с него и да не го е загубил. Инали това наричаме забравяне, Симий, губенето на знание? – Несъмнено,Сократе, отвърна той. – /е/ Ако все пак придобием знание, преди да серодим, а с раждането го загубим, и ако по-късно посредством възприятията 26се върнем към знанията, което сме имали преди време, нали това, коетонаричаме научаване, всъщност ще е възвръщане към собственото знание?И сигурно бихме се изразили правилно, като го наричаме припомняне? –Разбира се. – Защото поне това е очевидно възможно. Когато човеквъзприеме нещо било със зрението, било със слуха, било с някое друговъзприятие, /76/ възможно е по него да се сети за друго, което е забравил икоето се доближава до първото с подобие или различие. Така че товаказвам – има две възможности: или да се раждаме със знание по тиявъпроси и всички през целия си живот да бъдем знаещи, или тия, за коитоказваме, че придобиват знания по-късно, само да си припомнят инаучаването да е всъщност припомняне. – Сигурно е така, Сократе. –Тогава какво избираш, Симий? Дали да сме се родили значещи, или да сиприпомняме по-късно това, за което сме придобили знание по-рано? –

/b/ Вмомента не мога да избера, Сократе.“„Но можеш да ми кажеш мнението си и да направиш избор последното. Когато човек има знание по даден въпрос, би ли могъл да гоизложи, или не би могъл? – Непременно трябва да може, Сократе, отвърнаСимий. – А дали смяташ, че всички могат да направят смислено изложениепо тия въпроси, които обсъждаме в момента? – Бих искал да е така,отвърна Симий. Но по-скоро се боя, че утре по това време няма да имадостоен човек в състояние да го стори. – Значи, Симий, не смяташ, чевсички имат знание по тия въпроси? – Ни най-малко. – /с/ Значи сиприпомнят наученото някога? – Така излиза. – Кога са придобили душитени знание за тия неща? Сигурно не от момента на раждането ни като хора.– Не, разбира се. – Тогава от по-рано ли? – Да. – Значи душите ни, Симий,са съществували и по-рано, преди да приемат човешки вид, съществувалиса без тела и са имали разум. – Така е, Сократе, стига само да непридобиваме тия знания ведно с раждането си. Защото на този откъслек отвреме не сме обърнали внимание. – /d/ Добре, друже. Но по кое друговреме губим знанията си? Защото, както се съгласихме току-що, прираждането си не разполагаме с тях. Да не би да губим своите знания вмомента, в който ги придобиваме? Или имаш предвид друг момент? –Съвсем не, Сократе.

Сега разбирам, че съм го казал просто така.“„Тогава, Симий, да видим дали не сме в следното положение. Акотия неща, за които говорим постоянно – красивото, доброто и всичкиподобни същности33, съществуват и ако към тях отнасяме всички данни,получавани от възприятията, /е/ защото откриваме, че те съществуватмного време, преди да станат наше достояние, и затова оприличаваме натях данните от възприятията, нужно е тъй както съществуват тиясъщности, тъй и душата ни да е съществувала, преди да сме се родили. Аконе е така, няма ли да е напразно всичко казано дотук? Така ли е и в еднаква 27степен ли следва да съществуват и тия същности, и нашите души, преди дасме се родили, или ако те не съществуват, това ще се отнася и за душитени? – Аз, Сократе, съм напълно убеден, че това следствие се налага и заедното, и за другото. Нашето разсъждение получи достойна опора варгумента, /77/ че както душите ни са съществували, преди да се родим,тъй и същностите, за които говориш в момента. Според мен едва ли иманещо по-очевидно от това положение, че тия същности – красивото,доброто и всички други подобни неща, за които повдигна въпрос предималко, съществуват, и то съвсем определено.“Така че лично за мене това доказателство е достатъчно.“ - „Ами заКебет достатъчно ли е, попита Сократ, или трябва ли и него даубеждаваме? – Според мен е достатъчно, каза Симий. Въпреки че едва лиима човек по-упорит от него в поставянето под въпрос на аргументите наедна теза. Но смятам, че вече е съвсем убеден в това,

/b/ че душата ни есъществувала, преди да се родим. Обаче на мен самия, Сократе, ми сеструва недоказано, че тя продължава да съществува и след смъртта ни,рече Симий. И все още не сме отстранили съмнението, което изпитватхората и за което спомена преди малко Кебет – да не би душата на човекада се разпилява в момента на неговото умиране и да не би това да е краятна нейното съществуване. Защото какво пречи тя да се ражда и образуванякъде отдругаде и да съществува, преди да дойде в човешко тяло, а следкато дойде и го напусне, да се разпада и умира? – /с/ Прав си, Симий, речеКебет. Очевидно доказано е половината, така да се каже, от това, което енужно – че душата ни е съществувала, преди да се родим. За да се доведедокрай нашето доказателство, нужно е да се докаже и още нещо – че следсмъртта душата ни съществува също тъй, както и преди да се родим.“