събития

C.V.

преса

контакт

паладиум

книга

поезия

принт

амбианс

връзки


заниМания с изкУство
 
 
 

живопис

графика

скулптура

рисунки

акварел

снимки

други


паладиум

Из "Тибетската книга за живота и смъртта'" Согиал Римпоче
15.01.2015

.

СМЪРТТА В СЪВРЕМЕННИЯ СВЯТ

Когато за първи път дойдох на Запад, бях шокиран от контраста между отношението към смъртта, с което бях закърмен аз, и това, което заварих. Въпреки целия си технологически напредък западното общество не разбира истински смъртта, това, което се случва в смъртта или след нея.

Научих, че на съвременните хора се внушава, че трябва да отричат смъртта, че тя не означава каквото и да било, освен превръщане в нищо и загуба. Това означава, че по-голямата част от света живее или в отрицание на смъртта, или в ужас от нея. Дори самото говорене за смъртта се смята за нещо нездраво, а много хора вярват, че самото й споменаване вече носи риск да я предизвикат върху себе си.

Други гледат на смъртта с една наивна, необмислена веселост, струва им се, че поради някаква неизвестна причина ще я посрещнат без проблеми и че няма за какво да се безпокоят.

Когато мисля за тях, аз често си припомням думите на един тибетски учител: „Хората често допускат греш­ката да се отнасят несериозно към смъртта и си казват: — Е, добре. Всички умират. Не е кой знае какво. Това е нещо напълно естествено. Всичко ще бъде наред.“ — Това е добра теория, докато човек не започне да умира наистина2.

Първият от тези два типа хора гледа на смъртта като нещо, от което трябва да се бяга, а вторият — като на нещо, което само ще се погрижи за себе си. Колко далеч са тези възгледи от истинското значение на смъртта!

Всички велики духовни учения на света, включително и християнството, разбира се, ни казват категорично, че смъртта не е краят. Всички те съдържат в себе си представите за някакво бъдещо съществувание, което придава на земния живот свещен смисъл. Но въпреки тези учения съвременното общество е до голяма степен духовна пустиня, защото повечето хора смятат, че няма нищо друго освен настоящия живот. Без истинска и неподправена вяра в отвъдното съществувание земният живот на повечето хора се оказва лишен от какъвто и да било истински смисъл.

Успях да достигна до извода, че опустошителният ефект на отричането на смъртта се простира далеч отвъд индивида — то касае цялата планета. Вярвайки, че животът, който водят в момента, е единствен, съвремен­ните хора са лишени от чувство за отговорност пред бъдещето и нищо не ги спира, когато решат да ограбват планетата, за да постигнат непосредствените си цели, и да живеят егоистично — нещо, което може да бъде фатално за бъдещето. Още колко предупреждения, по- добно на това, на бразилския министър на околната среда са ни необходими?

Съвременното индустриално общество се е превърнало в някаква фапатична религия. Ние унищожаваме, отравяме, премахваме всички жизнени системи на планетата. Подпис­ваме полици с дългове, които нашите деца няма да могат да изплатят... Държим се така, сякаш сме последното поколе­ние на света. Без радикална промяна в сърцата, душите, в представите ни, Земята ще завърши като Венера — обгоряла и мъртва1.

Страхът от смъртта и невежеството ни по отношение на отвъдното подхранват това унищожаване на околна­та среда, което заплашва живота на всички нас. Нима тогава не е още по-обезпокоително, че никой не учи хората какво е смъртта и как да умират? Или не им дава никаква надежда за това, което е отвъд смъртта и всъщност какво се крие зад живота?

Нима има по-голяма ирония от това, че младите хора се обучават във всякакви дисциплини, освен тази, в която е скрит ключът към целия смисъл на живота и може би към нашето оцеляване?

Винаги ме е интригувал начинът, по който някои от познатите ми будистки учители задават един прост въпрос на тези, които се обръщат към тях за обучение: „Вярвате ли в живота след този, който живеете?“ Те всъщност не се интересуват дали хората вярват в отвъдния живот като философско убеждение, а дали го чувстват

дълбоко в сърцата си. Будистките учители знаят, че ако някой вярва в живота след смъртта, целият му мироглед е различен, тези хора имат ясно изразено чувство за лична отговорност и морал. Учителите подозират, че съществува опасност хората без силна вяра в отвъдния живот да съставят общество, чиято идея-фикс са крат­косрочните резултати, което не мисли за последиците от действията си. Възможно ли е това да е главната причина, поради която сме създали бруталния свят, в който живеем сега, свят с много малко истинско съст­радание?

Понякога си мисля, че най-богатите и силни държави от развития свят наподобяват сферата на боговете, описана в будисткото учение. Предполага се, че тези богове живеят в невероятен разкош, че се отдават на всички възможни удоволствия, без да се замислят за духовното измерение на живота. Всичко изглежда на­ред, докато не наближи смъртта, докато не се появят неочакваните признаци на разложението. Тогава съпру­гите и любовниците на боговете не смеят повече да се доближат до тях, а им хвърлят цветя от разстояние и се молят те да се преродят отново като богове. Сега никакви спомени за щастие и доволство не могат да ги защитят от страданията, които ги очакват — те само ги правят по-жестоки. И умиращите богове биват оставени да умрат в страдания.

Съдбата на тези богове ми напомня за начина, по който сега се отнасят към старите, болните и умиращите. Наше­то общество е вманиачено на тема младост, секс и власт, а старостта и разложението всячески се отбягват. Не е ли ужасно, че захвърляме старите хора, след като вече не са в състояние да работят и не могат да бъдат полезни? Не е ли смущаващо, че ги изоставяме в старчески домове, където те умират самотни и никому ненужни?

Не е ли крайно време да се вгледаме в начина, по който се отнасяме към болните от неизлечими болести като рак и СПИН? Познавах няколко души, умрели от СПИН, и съм виждал колко често дори и приятелите им се отнасят към тях като към низвергнати и как клеймото на болестта им ги е довело до отчаяние и ги е накарало да смятат живота си за отвратителен, докато в очите на околните той вече е свършил.

Дори когато умира познат или обичан човек, близ­ките му много често откриват, че нямат никаква предс­тава как да му помогнат. Когато той умре, никой не ни насърчава да мислим за бъдещето му, за това как той или тя ще продължат нататък или как бихме могли да продължим да им помагаме. Истината е, че всеки опит да се мисли за тези кеща се смята за ненужен и нелеп.

Всичко това показва с болезнена яснота, че сега повече от всякога имаме нужда от фундаментална промяна на отношението си към смъртта и умирането.

За щастие нещата започват да се променят. В прию­тите за неизлечимо болни например оказват прекрасна практическа и емоционална помощ. Само че практичес­ката и емоционалната помощ са крайно недостатъчни — умиращите наистина имат нужда от любов и грижи, но освен това имат нужда и от нещо по-дълбоко. Те трябва да открият истинското значение на смъртта и на живота. Без това как можем да им дадем истинска утеха? Следователно помощта за умиращите би трябва­ло да включва в себе си и духовната грижа, защото само чрез духовното познание можем истински да посрещнем смъртта и да я разберем.

В последно време съм обнадежден от факта, че някои пионери като Елизабет Кюблър-Рос и Реймънд Муди повдигат въпроса за смъртта и умирането. Вглеждайки се дълбоко в начина, по който ние се грижим за умиращите, Елизабет Кюблър-Рос ни показва/че чрез безусловната любов и чрез едно по-просветено отношение смъртта би могла да се приеме спокойно, просто като един преход. Научните изследвания върху многото различни аспекти на близките до смъртта състояния, последвали смелата работа на Реймънд Муди, дават на човечеството основа­ния да се надява, че животът не завършва със смъртта и че наистина има „живот след живота“.

За жалост не всички разбират напълно истинското значение на тези открития за смъртта и умирането. Поня­кога се стига до друга крайност — да се величае смъртта. Чувал съм за множество трагични случаи, когато млади хора посягат на живота си, защото са повярвали, че смъртта е красива и че чрез нея ще избегнат проблемите на живота си. Но дали се страхуваме от смъртта и отказваме да я приемем или й придаваме романтичен блясък е все едно — и в двата случая я превръщаме в нещо тривиално. Както отчаянието, така и еуфорията от смърт­та са погрешни. Смъртта не е нито потискаща, нито вълнуваща — тя е просто факт от живота.

Колко е тъжно, че повечето от нас започват да оценяват живота си едва когато наближи смъртта! Чес­то си спомням думите на големия будистки учител Падмасамбхава: „Тези, които вярват, че разполагат с много време, се подготвят едва когато наближи смърт­та. Тогава ги разкъсва съжаление, но нима не е твърде късно?“ А нима може да има по-смразяваща кръвта констатация за съвременния свят от тази, че повечето хора умират, без да са готови за смъртта, така, както са живели, без да са готови за живота?

ПЪТУВАНЕТО ПРЕЗ ЖИВОТА И СМЪРТТА

Според мъдростта на Буда ние наистина можем да използваме живота си, за да се подготвим за смъртта. Не е нужно да чакаме болезнената смърт на някой наш близък или сами да преживеем шока на неизлечимата болест, за да се вгледаме в живота си. Нито пък сме прокълнати да тръгнем към смъртта с празни ръце, за да се сблъскаме с неизвестното. Можем да започнем, тук и сега, да търсим смисъла на нашия живот. Можем да използваме всеки миг, за да се променяме и подгот­вяме за смъртта и вечността — с цялото си сърце, прецизно и в душевен покой.

Будизмът гледа на живота и смъртта като на едно цяло, при което смъртта е начало на нова „глава“ от живота. Смъртта е огледалото, в което се отразява целият смисъл на живота ни.

Този възглед е централен за ученията на най-древната школа на тибетския будизъм. Много от вас вероятно са чували за „Тибетска книга на мъртвите“. Тук се опитвам да разширя и да обясня изложеното в нея така, че да покрия и темата за живота и да опиша с подробности цялото учение, от което „Тибетска книга на мъртвите“ се явява само част. В това чудесно учение животът и смъртта се представят заедно като поредица непрекъс­нато променящи се, преходни реалности, наречени „бардо“. Думата „бардо“ се използва, за да обозначи междинното състояние между смъртта и прераждането, но всъщност бардо настъпват непрекъснато както в живота, така и в смъртта. Това са онези моменти, в които възможността да се освободим и да достигнем просветление се увеличава многократно.

Както показват ученията, тези моменти са много по-силни от останалите и са заредени с огромен потен­циал, така че всичко, което правим в тях, има решаващи и значими последствия. Бих сравнил бардо с момента, в който правим крачка към ръба на пропаст. Такъв силен момент например е моментът, когато един учител разкрива пред ученика си основнатг изначалната и най-съкровена природа на неговия ум. Но най-велик и най-зареден с потенциал е моментът на смъртта.

И така, от гледна точка на тибетския будизъм ние можем да разделим цялото си съществуване на четири взаимосвързани реалности: 1 живот, 2 умиране и смърт, 3 след смъртта и 4 прераждане. Те са известни като четирите бардо: 1 естественото бардо на този живот, 2 болезненото бардо на умирането, 3 сияйното бардо на дхармата и 4 кармическото бардо на възникването.

Поради обема и всеобхватността на учението за бардо, структурата на тази книга е обмислена много внимателно. Стъпка по стъпка вие ще бъдете преведени

през разширяващата се представа за пътуването през живота и смъртта. И нашето изследване по необходи­мост ще започне с непосредствени размисли за това какво означава смъртта и за многото страни на истината за непостоянството — тези размисли ще ни дадат въз­можност да използваме пълноценно живота си, докато все още не е станало късно, и ще ни вдъхнат увереност, че ще умрем, без да изпитваме угризения, че сме го похабили. Както казва известният тибетски светец и поет Миларепа: „Моята религия е да живея и да умра без съжаление.“

Дълбокият размисъл над тайното послание на непос­тоянството — какво всъщност се крие зад непостоянст­вото и смъртта — ни води направо към сърцевината на древните и могъщи тибетски учения — към въвеждането в „природата на ума“. Осъзнаването на „природата на ума“ както би могла да бъде наречена нашата най-сък- ровена същност — истината, която всички ние търсим, — е ключът към разбирането на живота и смъртта. Защото в момента на смъртта умира обикновеният ум заедно със своите заблуди и илюзии и в така възникна­лата пустота се разкрива неговата безгранична, подобна на небето същинска природа. Тази съкровена природа на нашия ум е в основата както на живота, така и на смъртта, подобно на небето, което обхваща в прегръд­ката си цялата Вселена.

Ученията съвсем ясно показват, че ако познаваме само тази страна на ума, която изчезва със смъртта, ние няма да имаме представа за това, което следва, няма да познаваме новите измерения на по-дълбоката реалност на природата на ума. Така че за всички нас е жизнено­важно да се запознаем с природата на ума, докато все още сме живи. Само в такъв случай ние ще сме готови за момента, когато тя се разкрие пред нас спонтанно и величествено при смъртта, ще можем да я разпознаем „също така естествено — казват ученията, — както детето тича към скута на майка си“, и оставайки в това състояние, ще можем в крайна сметка да се освободим.

Описанието на природата на ума води по естествен път до обучаване в медитация, защото медитацията е единственият начин, по който можем да разкрием, пос­тепенно да осъзнаем и да стабилизираме тази природа. След това ще бъде дадено обяснение на човешката еволюция, на прераждането и на кармата, което ще ви даде възможно най-пълна представа за значението и контекста на нашия път през живота и смъртта.

Тогава вече вие ще сте напълно подготвени да нав­лезете с увереност в същността на тази книга — подро­бен разказ за четирите бардо и различните фази на смъртта и умирането, почерпан от множество различни източници. Тук ще срещнем подробни напътствия,

Учениците ми често ме питат: „Откъде знаем какво представляват тези бардо и откъде идва изумителната прецизност на учението за тях, това ясно познание за всяка фаза на умирането, на смъртта и прераждането?“ За много читатели в началото може би ще е трудно да разберат отговора, защото в западния свят понятието „ум“ е много ограничено. Въпреки значителните пости­жения в последните години, особено в хуманитарните науки и трансперсоналната психология, огромното мнозинство от учените продължават да свеждат ума единствено до физически процеси в мозъка, което влиза в противоречие с хилядолетния опит на медитаторите и мистиците на всички религии.

Кое тогава дава правото да се напише книга като тази? „Вътрешната наука“ на будизма се базира, както се изра­зява един американски учен, „на дълбокото и цялостно познаване на реалността, на вече установеното дълбоко разбиране на личността и околната среда, тоест, върху пълното просветление на Буда“4. Източник на науката за бардо е просветленият ум, напълно събуденият буда-ум — така, както той е преживян, обяснен и предаден от много поколения будистки учители, достигащи назад чак до изначалния Буда. Внимателните, педантичните, може да се каже научни изследвания и формулировки на техните открития за ума в течение на много векове, ни дават възможно най-пълната представа както за живота, така и за смъртта. Именно тази пълна представа, вдъхновена от Джамянг Кхиентсе и всичките ми други учители, ще се опитам да предам на Запада за първи път.

След много години на размишления, преподаване, практика и изясняване на множество въпроси с учите­лите си аз написах „Тибетската книга за живота и смъртта“ като квинтесенция на духовните съвети на всичките ми учители, с желанието тя да стане една нова Тибетска книга на мъртвите, но едновременно с това и Тибетска книга за живите. Ще ми се тя да е наръчник, справочник и източник на свещено вдъхновение. Струва ми се, че само след многократното й прочитане могат да бъдат разкрити всичките пластове на нейния смисъл. Ще се убедите, че колкото повече я използвате, толкова по-дълбоко ще почувствате нейното значение и все повече ще осъзнавате дълбочината на мъдростта, която ви се предава чрез ученията.

Учението за бардо ни показва съвсем точно какво би се случило, ако се готвим за смъртта, и какво би се случило, ако не го сторим. Изборът, който трябва да направим, не би могъл да бъде по-ясен. Ако откажем да приемем смъртта сега, докато още живеем, ще зап­латим скъпо, докато умираме, в момента на смъртта и след нея. Резултатът от този отказ ще опустоши сегаш­ния и бъдещия ни живот. Не бихме могли да изживеем дните си си пълноценно, защото ще останем оковани в тази част от себе си, която трябва да умре. Този отказ ще ни лиши от основата на пътуването към просветлението и ще ни вкара в капана на илюзиите, в неконтролираната последователност от раждане и смърт, в океана от стра­дание, който ние будистите наричаме самсара.

Фундаменталното послание на будисткото учение е, че ако се подготвим, съществува огромна надежда както за живота, така и за смъртта. Това учение разкрива пред нас възможността да постигнем изумителна и безгра­нична свобода, за която трябва да работим сега, докато сме живи — свободата, която ще ни даде възможност да изберем смъртта си, а по този начин и прераждането си. Защото за този, който се е подготвил и е обучен, смъртта идва не като поражение, а като триумф — най-висшия и величествен момент от живота.



Елате в .: BGtop.net :. Топ класацията на българските сайтове и гласувайте за този сайт!!! 1995-2019 © Анжела Минкова. Всички права запазени.
Съдържанието на този сайт е под защитата на закона за авторското право. Използването му без разрешение на автора е забранено!
Ако желаете да използвате каквото и да е било от тази страница, моля пишете на автора.