събития

C.V.

преса

контакт

паладиум

книга

поезия

принт

амбианс

връзки


заниМания с изкУство
 
 
 

живопис

графика

скулптура

рисунки

акварел

снимки

други


паладиум

Е.Чоран мисли...и още от "Упражнения по възхита"
13.06.2015

"По отношение на природата всяко новаторство се оказва пагубно.Живота е консервативен и разцъфтява само благодарение на повторението, на клишето , на помпозността.Пълна противоположност на изкуството" 

Двусмислието на гения 

"Всяко вдъхновение произлиза от способността за преувеличение.Всяко истинско вдъхновение избликва от аномалия на душата, по необятна от всемира...Лъжата,превърната в източник на сълзи -- това е измамата на гения и тайната на изкуството.Раздути до небето дреболии;неправдоподобието като двигател на вселената!

Създателите не могат да бъдат религиозни. За да създаваш, тряб­ва да бъдеш напълно пасивен към света и гневен към онова, което той не е. Когато се ангажираш с творчество, губиш разстояние­то между стойностите на нещата и те могат да те погълнат. Човек, който иска да вярва, не бива да прави нищо. Един активен човек не може да вярВа наистина в Бога. Просто защото няма из­лишно време за това. Между живота и вярата има голяма пропаст. Самоубийството - и най-достойното, и най-жалкото - е потвърж­дение на живота и отрицание на вярата. Религиозните ценности.Религиозните ценности губят своята субстанция в живота.

 

Истината е , че във всеки от нас съжителства един самохвалко и един Бог."

"Любовта е краткотрайна и умира както всичко живо, докато изкуството  ( музиката ) е виш израз на живота и на смъртта."

Ренегатът, изменникът, обладаният от своето отстъпничество не променя страстта си, а само й дава друга насока, друг смисъл. Всеки пламенен апостат, който до изнемога разобличава някогашната си вяра, доказва, че всъщност не е намерил нова. Антикомунистът си остава комунист, в смисъл, че е все така ориентиран към комунизма и пряко волята си го е превърнал в център на живота си. Следователно в същността си старата му страст не се е променила. За да се откаже от нея би трябвало да я забрави.

***

Отдавна си мисля, че способността да се отказваш е единственият критерий за духовно издигане. И все пак! Когато си припомням някои от актовете ми на отказ, установявам, че всеки от тях е бил придружен от голямо, макар и непризнато, задоволство, от чувство на гордост, абсолютно противоположно на вътрешното усъвършенстване.

***

И като си помисля, че само дето не станах светец! Но тези години са отминали и споменът за тях ми е мъчителен. Какво ще е бъдещето? Бунтът на народите, лишени от история. За Европа е ясно – тук ще победят народите, които не са живели.

***

Всички невъзможни неща се свеждат до едно: невъзможността да обичаме, да преодолеем собствената си тъга.

***

 

След една безсънна нощ излязох на улицата. Минувачите приличаха на автомати; не изглеждаха живи, а сякаш задвижвани от тайна пружина; отсечени движения; никаква спонтанност; механични усмивки; призрачни жестове; пълна скованост... Не за пръв път след безсъние изпитвам усещането, че светът се е вкаменил, че животът го е напуснал. Бодърстването пропива кръвта ми, изсмуква я; самият аз се превръщам в призрак – как тогава да доловя у другите признаци за реалност?

***

И.С>Бах постоянно е препрочитал две книги, написани от забравени днес автори.

 Едната се е казвала „Време и вечност", а другата - „За сълзите

на Исус". Тези две заглавия са квинтесенцията на неговата музика.

 ***

 Всичко извън Бог е бездна, а Бог е велика бездна!

* * *

Гениалността е трагедия без критерии, без скрупули...

Всеки спомен е болестен симптом. Животът е чисто състояние, като биологичен феномен е абсолютна реалност. Зареем ли се из мъглата на спомените, значи страдаме. Споменът е вид отрицание, а когато е хипертрофирал - това вече е неизле­чима болест.

 

Романтизмът не е нищо друго освен злоупотреба със спомените. Новалис, Шопен, Шуман бяха прекалено болнави и станаха жертви на Спомена.

Да победиш навреме Времето - това е истинското Изкуство.

 

„Всичко е било някога!" Този шепот ни следва и в добрите, и в лоши­те дни на нашия живот. Тогава всички усещания са като спомени - лавина, която не можем да задържим.

 

Откажем ли се от настоящето заради миналото, нашият живот заприличва на безполезен сън. На сбор от сенки, залези и призраци...

 

Християнството е много по-дълбоко, отколкото можем да си предс­тавим. Неговите столетия са твърде много. Отдавна се е превърна­ло в държавна религия. Това, че човек не го е „разложил" и унищожил, доказва по безспорен начин неговата метафизична природа. Човек не може да понесе насилието, което пораждат проблемите на християнството. Тази религия узакони безпокойството в наши­те души; държи ни „под натиск" повече от две хилядолетия. Християнството - една лавина от метафизична несдържаност - въ­веде смъртта, страданието, Исус и Бог в ежедневието на хората, в политиката, сделките, печалбите и загубите. От това възникна­ха кризи - една след друга по-тежки и по-продължителни. Много тревоги донесе християнството на човешкия род - трудно е сега да се изброят. Демонът на християнството беляза с кръст сърцето ни. Не можем да се освободим от него, освен ако не решим да се обесим, да се принесем в жертва заради него... Но в края на краищата трябва да останем човеци. Християнството направи огромна пропаганда за един истински Бог. Когато започнем решителна битка с неговите легиони от ангели и светци, ще настъпи най-страшното клане в историята. Ще поте­кат реки от кръв дори от очите ни...

И ние ще отключим всички наши тайни... * * *

От Ренесанса насам нито един от нас не е познал истински примире­нието. Това придава трагичен ореол на модерния човек. Древните са се примирявали пред Съдбата. А ние не искаме. Древните не са правили трагедии заради своите страдания. А ние сме склонни да драматизираме и най-дребния и незначителен

факт. * * *

Ангелите виждат всичко, но не знаят нищо. Те са аналфабети на перфектността. Не са проявили и най-малкото любопитство - да чуят как змията изкушава Адам и Ева. Колко добре би било за тях да бъ­дат близо до човека! Онези от тях, които паднаха, бяха обявени за предатели. Техният род остана чужд на изкушенията... Когато бях­ме заедно с тях в Бога, и ние не разбирахме нищо. Сега приемаме и разбираме ангелите чрез спомена и надеждата за едно завръщане. Те ще ни разберат чрез своите предчувствия. Но дали ще ги имат?

Бах е Всичко! А какво е тоВа „Всичко"? Самият Бог. У Бах всичко е божествено... Пантеизъм без музика е „нонсенс", както биха казали англичаните.

Давам си сметка, че всичко което правя, има някаква смес от журналистика и метафизика. Да живееш, значи да се нагаждаш. Всеки човек, който не умира от глад, е подозрителен.

***

Всички тези щастливи, преситени народи, французи, англичани... О, аз не съм оттук, аз имам зад гърба си векове от непрекъснато злочестие. Роден съм в нация, лишена от шансове. Щастието свършва във Виена; отвъд Виена започва Проклятието!

***

Политиците от древността охотно са се заобикаляли с философи; днешните политици предпочитат да общуват с журналисти.

***

Днес възторгът от техниката вече не е възможен. Поддават му се само наивните и лудите. Всеки изминал ден добавя нещо към опасностите, на които е подложено човечеството. То ще заплати прескъпо непрестанния си „прогрес”. Средствата за опазване на живота са смешни в сравнение със средствата за унищожението му. И каквото и да прави, човек никога няма да се пребори с това неравновесие. Онова, на което са необходими месеци или години, за да покълне, съсипваме за миг. Ако разрушението е толкова безнравствено, то е, защото е лесно. Като се изключи самоубийството, всяко унищожение е такова. Ама че поучителни мисли....

***

Можем да се бунтуваме срещу несправедливостта, но не и срещу уморения и изхабен свят.

***

„Светият Дух не е скептичен.” (Лутер) Ето една от онези неизчерпаеми фрази, на които човек може да посвети цялото свободно време на безсънните си нощи.

***

Една фраза от Талмуда, която Кафка е харесвал: „Ние, евреите, сме като маслините – даваме най-доброто от себе си, когато ни смажат”.

***

От значение е само онова, което е родено от преодоляното страдание. Няма духовно изкупление за човека, който му се е предал.

***

Намирам за странно, че хората не завиждат на тези, които умеят да се молят, а умират от завист към богатите и преуспелите. Примиряват се със спасението на другия, но не и с благоденствието му.

***

Да вярваш, че си свободен: няма нищо по-прекрасно – и по-повърхностно.

***

У германците, дори у най-добрите, гордостта е непоносима – тя е агресивна, без всякакъв нюанс. Колко жалко, че тази нация е недостъпна за скептицизма! (Тя може да бъде нихилистична, но не и скептична.) Философията развива гордостта, а и я предполага – как да изградиш система, как дори да ти хрумне да я изградиш, ако не се мислиш за бог? Понасям гордостта само у отвергнатите, у онеправданите, у недъгавите.

***

Едни от последните думи на Сократ: „Би трябвало все пак да знаеш, Критон, че неправилното изразяване наранява душата.” Да агонизираш и да мислиш за езика – не е ли прекрасно.

***

Написах статия срещу християнството. В края й не можах да се въздържа да не изразя съжаление, че съм го сторил, и цялата постройка на текста рухна. Почти винаги възприемам идеите, които отначало съм отхвърлял. В случая възнамерявах да възхваля политеизма, свързвайки го с търпимостта, тоест заемайки почти политическа позиция. Но после, заради проблемите със здравето, старите ми страхове отново се появиха и християнството ми помогна да ги понеса по-лесно. Езичеството е твърде външно, то не предлага нищо, което да ни облекчи, когато сме най-безутешни.

***

Един мой приятел от детинство, Б. Т., ми пише, че му е мъчно, задето не се е „реализирал”. Подобно чувство е неоправдано. Всеки се реализира по свой начин. И който мисли, че не е проявил всичките си способности, се лъже. Достатъчно е да погледне онези, които са достигнали целта си, които са дали всичко от себе си, и било заслужено, било от чист късмет са станали известни – превърнали са се в отломки, в дрипи, в неудачници. Изпитвам ужас от хората, които са се реализирали и са получили признанието на света. Нямам какво да науча от тях, скучни са ми. Докато другите – как обогатен се чувствам в компанията им! Стойте далеч от осъществилите делото си!

***

Скромният човек никога не е много нещастен. Необходима е известна доза претенция и гордост, за да страдаш и да се оплакваш от онова, което ти се случва. За един час истинска смиреност бих дал всички „таланти”, които си мисля, че имам.

 

***

Децата се обръщат срещу родителите си и родителите заслужават съдбата си. Всичко се обръща срещу всичко, всеки зачева собствения си враг. Такъв е законът.

***

Французинът и духът на Утопията. Лекотата, с която французинът изгражда социална система, страстта, която влага в това начинание, без да държи сметка за конкретните, непоклатими обстоятелства, са чисто и просто изумителни. Французинът е лишен от метафизично въображение (големите системи от германски тип са му напълно чужди); затова пък проявява изобретателност, когато реши да преосмисли обществото – тук вече нищо не може да го спре, никакво съображение от никакъв порядък, никакъв призив да се придържа към „реалността”; тук той се развихря, изпада в делириум, стига до край в бълнуването си, без да го е грижа за опита. Французинът притежава „здрав разум” в метафизиката, тоест не е метафизик; но почти не притежава такъв в „социалните” си прозрения; затова лесно създава впечатление за новатор – и за безотговорен човек, тъй като е способен да застане зад каквото и да е „благородно” безумие. Обсебен е от равенството, затова е толкова изкушен от утопията; защото какво е утопията, ако не идеално построение на базата на или с оглед на наложеното равенство. Основната идея в утопичните системи не е свободата, а равенството. Ако беше свободата, изграждането на системата щеше да е трудно, дори невъзможно. Всъщност всяка утопия представлява съвкупност от постулати, в които вярва само създателят й (и наивниците, които успее да заблуди).

***

Учениците на тринайсет, четиринайсет години четат Фройд. Повдига ми се от тази наукоподобна порнография, в която толкова го е бивало. Тя запленява младежите, безделниците, мнимите доктори, неуравновесените, както и онези, които искат да държат ключа – а истината е, че няма такъв – към най-различни явления. И все пак ние всички сме психоаналитици просто защото на пръв поглед сложните и задълбочени обяснения, предлагани от тази така наречена наука, са всъщност лесни и напълно произволни. Прибягваме до тях почти по необходимост. Теологичните обяснения бяха по-интересни, но те вече не се котират. Като приключим с психоанализата, ще сме направили стъпка към интелектуалната свобода. Избавете ни от психоанализата, ние сами ще се избавим от страданията, за които се говори в нея.

***

С изключение на Бодлер, френските поети са лишени от чувство за нещастие и от пророчески дух.

***

Ако в началото на философията Талес е казал, че „всичко е изпълнено с богове”, то в края на философията можем да кажем, и то не само за симетрия, а и от уважение към истината, че „всичко е изпразнено от богове”.

Из "Тетрадки 1957–1972", изд. "Факел експрес", София, 2004

Превод от френски Росица Ташев

"ХРИСТИЯНСТВОТО СГРЕШИ КАТО ОТРЕЧЕ САМОУБИЙСТВОТО..."

 

 

Последното интервю на Емил Мишел Чоран

 

Подбор и превод: Огнян Стамболиев

 

 

         Стана случайно, защото големият философ не обичаше да говори за себе си. Но репортер на канал 5 на Френската телевизия все пак успя да го склони...
         - От кой момент решихте, че не искате да имате съдба?
         ЕМИЛ ЧОРАН: Откакто пристигнах тук, във Франция. През 1950 се записах в Сорбоната. Но след месец - два ме извикаха в ректората и казаха:"Вие сте на четиридесет и повече не можете да ползвате мензата и т.н. / живеех на квартира с един студент/. За мен това бе ужасен, материален удар.
         - През 1937, когато пристигнахте във Франция, опитахте ли се да се срещнете с лица, с които искахте да общувате?
         Е.Ч.: Не. Срещнах се с някои писатели в Париж чак през 1949, когато публикувах първата си книга "Трактат по разложение". Не мислех да се срещам с никого.
         - И все пак, вашата книга мина през тази светска бариера?
         Е.Ч.: Да. Няколко години водих не толкова светски живот, колкото ходих по коктейли.
         От 1950 до 1953-1954 опознавах света. Всъщност, аз винаги съм живял в периферията на обществото, което отговаря на моите виждания за нещата.
         - Защо през 1949 решихте да напишете книга? Това не беше ли все пак влизане в обществото?
         Е.Ч.: Не. През лятото на 1947 бях в Диеп. Бях решил да преведа на румънски поезията на Стефан Маларме. Но в един момент си казах, че това е абсурдна идея. За кого щях да направя този превод? Нали нямаше да се връщам в Румъния, а и преводът на поезия е дяволски трудна работа. Върнах се в Париж и се залових да пиша. Така се роди "Трактатът по разтление", публикуван две години по-късно, но не за да "вляза" в обществото, а за да го взривя! Трудно ми е сега да ви обясня, но всичко, което съм написал, съм го написал в моменти на голяма депресия.
         - На въпроса: "Защо пишете?", Пол Валери отговаряше: "От слабост". Така ли е при вас?
         Е.Ч.: Не, не е от слабост, а от мизерия. От мизерия на духа. Повече от мизерия на духа, отколкото от слабост. Но появата на една книга при мен, винаги е била като произшествие, като злополука...
         - Сигурно, защото сте се срещали с хора?
         Е.Ч.: Не, всъщност аз пиша за самия себе си... Искам да кажа, че актът на писането за мен е вид диалог - но не със самия себе си! , а с Бог и е нещо повече от самото писане.
         Това е изучаване на Абсолютното. Виждате ли, актът на писането,който теоретично, по принцип, презирам, в личен план - уважавам.
         - А не сте ли нихилист? И какво е за вас нихилизмът?
         Е.Ч.: Трудно е да се каже. Мисля, че винаги съм правил подстъпи към нихилизма. Може ли да се каже за Буда, че е нихилист? В определен план аз съм негативист, но негативизмът за мен не е абстракция или празно упражнение на духа. Но не мисля, че нихилизмът има голямо значение.
         - Защо Чоран е в състояние на бунт?
         Е.Ч.: Никога не съм бил в подобно състояние. Бунтът цели да постигне нещо. Той е войнстващ. А аз просто не съм такъв тип.
         - Като вървите напред не се ли отчайвате?
         Е.Ч.: Да, и това има достатъчно негативни усложнения. Явно е че съм в състояние на отчаяние и това не води до никъде. Винаги съм искал да бъде безполезен, непотребен, но по един странен начин, досега това не ми е попречило да живея, защото съм приемал тази ситуация. Не мисля, че трябва да търся някакъв изход. Просто наблюдавам нещата.
         - Човек, строг като Вас, може ли да се възхищава от нещо? Например, от приятелството?
         Е.Ч.: Без съмнение. Но не и от литературния свят. Например, човекът, от когото съм се възхищавал най-много през младостта си, не беше литератор. Мисля, че хората трябва да се оценяват не според онова,което вършат, а според това, което са всъщност. В метафизичен план един разговор с някой, който има известни страхове или притеснения, например с един портиер или техник, за мен е много по-интересен, отколкото разговора с някой философ... Много неща аз научих пряко от живота. Не съм посещавал т.н. интелектуални кръгове. В младостта си общувах с хора, доста по-издигнати от мен, които познаваха добре живота и аз бях щастлив да ги посещавам. Повечето от тях не оставиха нищо след себе си, не написаха нито ред, но това няма никакво значение.
         - Вие писахте по съвест или...
         Е.Ч.: Дължа много на тези хора. Те бяха светли личности, с ясна мисъл. Това е нещо много по-важно, защото малцина от нас имат ясна мисъл. Хората, които имат ясна мисъл, убеден съм в това, са задълбочени. Интересно е, че в религиозен план съм срещал доста интересни хора, които не са били особено образовани.
         - Какво мислите за поета Анри Мишо?
         Е.Ч.: Възхищавам се от него. Той е чудесен човек и с него може да се разговаря за всичко.
         - Какво общо има между Чоран и Мишо?
         Е.Ч.: Беше ми много приятно да го наблюдавам, да разговарям с него. Той беше пълната противоположност на един Валери. Мишо бе готов да изчерпи всеки сюжет.
         В този смисъл беше човекът, който не можеше да остане незабелязан. А литературата, знаем, е и начин да се скриеш. Той излизаше извън литературата...
         - С възрастта не ставате ли по-циничен?
         Е.Ч.: Не, защото с годините, всичко се замъглява. Относно онова, което съм написал, мисля, че нямам основания да се откажа сега от него. Но вярвам все по-малко в нещата, които съм казал. Защото писането е в известна степен и профанация. Нещата, в които си вярвал, в момента, в който ги казваш/пишеш/ губят част от смисъла си. Например аз писах за самоубийството. След като го отпечатах вече мисля по-малко за него. Така, след като написах за някои неща, аз вече ги "убих"! Хората, които не пишат, са по-чисти от мен. Те не са се "изплюли" върху вътрешния си живот...
         - А защо не се самоубихте?
         Е.Ч.: Защото ме спаси самата идея за самоубийството. Тя ми позволи да продължа да живея. За мен, идеята за самоубийство е свързана със свободата. Бих могъл да понеса всичко, защото всичко зависи от мен. Мисля, че идеята за самоубийството е нещо положително, стимулиращо. Християнството допусна огромна грешка като отрече самоубийството.Всички трудности в моя живот съм преодолявал с помощта на тази спасителна идея. А Християнството я дискредитира. В древността е съществувал доста интересен начин на самоубийство сред философите - да се убиват чрез самозадушаване. Важен е бил не самият акт на самоубийството, а идеята! И тази идея трябва да се използва. Нямаше да стигна до тази възраст без нея. Затова я намирам за дълбоко положителна.
         - Чувствате ли се близо до Достоевски?
         Е.Ч.: Винаги съм го чел и мисля, че много го обичам. Преди всичко мотивът за саморазрушението у неговите герои. Харесвам "отрицателния герой" у Достоевски. Саморазрушението не води непременно към Вярата. Достоевски стигна до предела. Да живееш, означава да се разрушаваш, не поради липса на нещо, а поради... изобилие на нещо! Героите на Достоевски не са някакви слаби личности, а хора, отиващи до крайности. И в това разрушение, което само по себе си е авантюра, няма нищо страшно.
         - Знам, че обичате много музиката, но не знам точно защо?
         Е.Ч.: Музиката играеше огромна роля в годините на моята младост.Сега не толкова. Най-голямата ми страст е Бах. Не мога да си обясня тази страст към него, но Бах винаги е бил за мен нещо като религия...
         - Имате ли чувство за отговорност пред другите?
         Е.Ч.: Никакво. Нито когато пиша, нито когато говоря. Пиша, за да се вълнувам. Иначе няма смисъл.Трябва да имаме смелостта да бъдем и жестоки...
         - Смисълът на живота е в пътя към смъртта, нали?
         Е.Ч.: Да, животът е път към смъртта. Драмата е не че ще умреш, а че ще се родиш. Най- важното нещо е раждането. В този смисъл будизмът ми изглежда по-дълбок като религия от християнството.
         - Само едно чудовище може да си позволи лукса да погледне нещата такива каквито са всъщност. Вие чудовище ли сте?
         Е.Ч.: Да! За да видиш нещата каквито са, трябва да си водил труден и жесток живот. Аз винаги съм бил извън живота...
         - Писахте: "Всички сме от един ад, в който всеки миг е едно чудо!"
         Е.Ч.: Да живееш на този свят не е нещо чак толкова изключително, както мислят някои. Трябва да се бориш против очевидното. Тогава всеки момент ще ти се стори героичен...

 

         в "Румъния Либера"
         по TV 5, Париж

 

         ЕМИЛ МИШЕЛ ЧОРАН /8 април 1911, Рашинари, окръг Сибиу, Румъния -17 юни 1995 Париж, Франция /или Сьоран, както го наричаха французите, беше един от блестящите представители на голямата румънска диаспора в Париж /Бранкузи, Йонеско, Цара ,Елиаде, Ана дьо Ноай, Енеску / .От 1921 до 1924 година учи в елитния лицей "Георге Лазар" в Сибиу, където се преселва семейството му.От 1928 до 1932 следва литература и философия в Букурещ .От 1932 почва да пише за големите румънски литературни и философски списания /"Календар", "Време", "Мисъл", "Днес" и др./.През 1934, вече известен литератор в Букурещ, издава първата си книга - сборника със статии и есета "От върховете на отчаянието " - разсъждения върху лудостта и смъртта, абсурдността на съществуването и агонията на съзнанието .От тъмните глъбини на своите страхове младият Чоран се заклева да продължи да живее, съзирайки абсурдния комизъм и несъстоятелност на това свое решение Тогава е само на двадесет и четири и първата му книга го представя изцяло, напълно .В нея има една утешителна съкровеност и известна доза цинизъм: налице е религиозната му страст, бореща се със самата себе си, както и неговите екстравагантни представи за достойнство и чест, неговата скрита чувственост и лиризъм ...
         През 1937 Чоран заминава за Париж с идеята да защити докторат по философия, но остава завинаги там - до смъртта си през 1995 / покосен от страшната и нелечима болест на Алцхаймер / .
         Във Франция започва да пише на френски - езика, който по всеобщо признание, владееше до съвършенство ; обявиха го за един от малцината големи стилисти на ХХ век .Французите го приеха дори в своята непристъпна академия . Но Чоран бе преди всичко философ - един от големите моралисти и хуманисти на века .
         Краят на нашата епоха е времето на Емил Чоран и неговата философия. Ние се нуждаем, преди да е станало прекалено късно, да достигнем до парадоксите на неговата горчивина и ожесточеност към света и самия себе си, за да открием и част от себе си .

Опасностите на мъдростта

----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Е.Чоран

Ako  вземем под внимание какво значение за обикновеното съзнание имат привидностите, трудно можем да се съгласим с тезиса от Веданта, според който „неразличаването е естествено състояние на душата". В случая под естествено състояние се разбира състояниетона бодърстване, а тъкмо то не се явява естествено. Живи­ят съзира съществуването; с пробуждането той престава да бъде част от природата, започва да различава мнимото в привидното, привидното в реалното и в крайна сметка пос­тавя под съмнение самата идея за реално. Ако не е налице различаване, няма да има нито напрежение, нито драма. Ако се гледа отвисоко, различията и многообразието престават да съществуват. На определено равнище на познание своето значение съхранява единствено небитието.

Животът продължава само благодарение на недостига на знание. Веднъж придобил знание, човек не е в състояние да се съчетае с каквото и да било. Докато тънем в невежес­тво,привидностите процъфтяват и съхраняват известна представа за ненакърнимост, което ни позволява да ги оби­чаме или мразим, да влизаме в противоборство с тях. Ала как бихме могли да мерим сили с фантазми? Именно в такива се превръщат те, когато, прозрели истината, ние вече не  сме способни да ги издигаме до ранг на същности. Знанието, или по-скоро пробуждането създава между тях и нас разрив- който за нещастие не представлява конфликт; ако ставай, въпрос за конфликт, всичко щеше да бъде наред; напротв-  този разрив означава отстраняване на всякакви конфликт гибелно унищожаване на трагичното. За разлика от онова което твърди Веданта, душата е естествено склонна вижда многообразие и различия: тя преуспява само сред илюзии и вехне, ако ги разобличи и се отрече от тях. С пробуждането   тя се лишава от своите способности и не е в състояние нито да предприеме,нито да продължи и най-незначитен- процес на съзидание. Доколкото избавлението е npomuвопложно на вдъхновението, за писателя то означава отказ от творчество и едва ли не самоубийство. Ако иска да твори той трябва да следва своите добри и лоши наклоности особено лошите; скъса ли с тях, скъсва със самия себе си с надежда за успех са неговите злочестини. Най-сигурния начин да пропилее дарбата си е да се издигне над своите сполуки и поражения ,над своите болки , над живота и смъртта.

 Стремежът към освобождение един ден  го направи чужд на света и на себе си, способен единствено- да гради планове, но да се ужасява от мисълта за тяхно­то осъществяване. Това правило е общовалидно и се отнася само за писателите: всеки, който се стреми към действеност, трябва да направи пълно разграничение между живота и смъртта, да умножава двойките противоположности, да се обляга на антиномията, с една дума - да се придържа към повърхността на нещата. Да създаваш, „да твориш", озна­чава отказ от прозорливост, означава да имаш смелостта и\и щастието да не забелязваш измамния характер на разли­чията, мнимото многообразие. Една творба е осъществима единствено ако останем слепи за привидностите; престанем ли да им придаваме метафизично измерение, губим всички наши способности.

Нищо не действа така насърчаващо, както преувеличава­нето на дреболии, поддържането на мними опозиции и откри­ването на конфликти там, където такива няма. Отказът от тях би означавал всеобщо творческо безсилие. Само илюзия­та е плодотворна, само тя може да бъде начало. Само благода­рение на нея нещо се ражда, нещо се зачева (във всички значе­ния на думата) и е възможно отъждествяването с мечтата за многообразие. Макар пропастта, която ни отделя от аб­солютното да е иреална, нашето съществуване е същата тази иреалност, а въпросната пропаст изобщо не изглежда измамна за горещите привърженици на действието. Колкото по-здраво се закрепяме за привидностите, толкова по-плодо- свити ставаме: създаването на творба означава приемане на всички онези несъвместимости, на всички онези фиктивни опозиции, които така неудържимо привличат неспокойните умове. Писателят би трябвало да знае по-добре от всеки друг какво дължи на тези привидности, на тези измами

 

(следва)

 

.

 ДА ИЗПАДНЕШ 
ОТ ВРЕМЕТО

Издателство „Факел експрес”  отново ни среща с поетическата философия на най-парадоксалния мислител на ХХ век (след Тетрадки1957-1972 (2004); Наръчник по разложение. Признания и проклятия,(2006).


Този път в едно книжно тяло откриваме „Пропадане във времето” и „За неудобството да си роден” (превод Красимир Петров, оформление Яна Левиева). Предлагаме фрагменти от двете.
Емил-Мишел Чоран (1911–1995) е роден в Трансилвания, от 1937 живее във Франция, пише на френски, един от тримата румънци с огромно присъствие във френската култура наред с Йожен Йонеско и Мирча Елиаде.

Чоран отказва определенията, които му прикачат, не иска да го смятат нито за румънец, нито за французин. Дали защото „човек трябва на всяка цена да се откъсне от корените си”, или може би защото никога не го напуска чувството на отчужденост, на безполезна игра, в която участва, защото  нито за миг не усеща привързаност и винаги би искал да е другаде, без сам да знае „къде е това другаде”.
Ако е вярно това, което Чоран заявява: че книги „би трябвало да се пишат само за да се изрази в тях онова, което не смеем да споделим с никого”, на читателите им предстои неповторимо преживяване със сентенциите на мислителя.

 

Емил-Мишел Чоран, „Пропадане във времето. За неудобството да си роден”, изд. „Факел експрес”, 2012, първо издание, превод от френски Красимир Петров, 18 лв.

 

ПРОПАДАНЕ ВЪВ ВРЕМЕТО

 

 

Напразно се вкопчвам в миговете, те ми се изплъзват: всеки от тях е враждебен към мен, отхвърля ме, не иска да има нищо общо с мен. Тези мигове са до един недостъпни за мен и последователно провъзгласяват моята самота и поражение.

Ние можем да действаме само когато усещаме тяхната подкрепа и закрила. Изоставят ли ни, оставаме лишени от подтика, необходим за предприемане на действие, независимо дали то е значимо или не. Обезсилени, без каквато и да било опора, ние се сблъскваме с небивалото нещастие да бъдем лишени от време.

Аз трупам минало, непрекъснато творя минало от сегашното, без да му дам възможност да изчерпи своята продължителност. Да живееш, означава да си във властта на магията на възможното; ала когато във възможното откриеш предстоящо минало, всичко се превръща в потенциално минало, сегашното и бъдещето престават да съществуват. Онова, което различавам във всеки отделен миг, е неговата задъханост и предсмъртен хрип, а не преход към друг миг. Аз създавам мъртво време, тъна в задуха на предстоящото.

Другите изпадат във времето; аз самият изпадам от времето. Вечността, издигаща се над него, бива заместена от друга вечност, която се намира под него, в една безплодна зона, където е налице едно-единствено желание: да се върна обратно във времето, да се издигна до него на всяка цена, да овладея отново поне частица от него, където да се настаня с илюзията, че съм си у дома. Времето обаче е затворено, времето е недосегаемо: именно от невъзможността да се проникне в него е съставена тази отрицателна, тази лошавечност.

Човек не може да смята себе си за свободен, ако постоянно се оказва заедно със себе си, пред себе си, предедно и също. Тази тъждественост, едновременно съдбовна и натрапчива, ни приковава към нашите недъзи, дърпа ни назад и ни запраща встрани от новото, запраща ни извън времето. А извън неговите предели човекът започва да си спомня за бъдещето и престава да бърза към него. Ние сме напълно сигурни, че не сме свободни, но има истини, с които човек трудно се примирява. Как бихме могли да действаме, при положение че всичко е предопределено, как бихме могли да изпитваме желанията на автомат? За щастие в нашите постъпки има определена зона на неопределеност, но само в постъпките: мога да отлагам извършването на едно или друго действие; в замяна на това не мога да бъда друг освен този, който съм. Ако привидно разполагам с известно пространство за маневриране, в дълбочина всичко е решено веднъж завинаги. При свободата реален е единствено миражът; без него животът би бил неосъществим и дори немислим. Онова, което ни кара да смятаме, че сме свободни, е съзнанието за необходимостта като такава и препятствията пред нас в частност; съзнанието предполага дистанция, а всяка дистанция буди у нас чувството за независимост и превъзходство, което безусловно има само субективна стойност. С какво съзнанието за смъртта смекчава мисълта за нея или отлага нейното настъпване? Да знаеш, че си смъртен, в действителност означава да умреш два пъти или по-скоро да умираш всеки път, когато се сетиш, че трябва да умреш. Най-прекрасно в свободата е това, че се привързваме към нея толкова по-силно, колкото по-невъзможна ни се струва тя. Още по-прекрасно е, че можем да я отричаме и това отрицание е опора и основа на не една религия и на не една цивилизация. Непрестанно възхваляваме Античността за вярата през онази епоха, че съдбата на всеки е предопределена от звездите, че не е имало място нито за импровизация, нито за случайност както в щастието, така и в нещастието. След като сме успели да противопоставим на това „благородно” суеверие единствено „законите на наследствеността”, нашата наука веднъж завинаги се е дискредитирала. Всеки от нас е имал своя „звезда”; сега сме роби на една противна химия. А това е пълна деградация на самата идея за съдбата.

Никак не е изключено един ден някоя индивидуална криза да прерасне във всеобща и по този начин да придобие не психологическо, а историческо значение. И това не е просто хипотеза; налице са признаци, които трябва да се научим да разпознаваме. Веднъж проиграл истинската вечност, човекът е изпаднал във времето, където е успял ако не да преуспее, то поне да живее; със сигурност може да се каже, че се е приспособил към положението си. Процесът на това пропадане и на това приспособяване се нарича История.
Ала ето че над него надвисва заплаха от друго падение, чиито измерения все още трудно могат да бъдат преценени. Този път не става въпрос за изпадане от вечността, а за изпадане от времето; това означава човек да изпадне от историята, да увисне някъде, да затъне в мрачна инертност, в съвършена стагнация, където дори словото затъва и не може да се издигне до равнището на богохулство или молитва. Предстоящо или не, това падение е възможно, ако не и неизбежно. Когато то се превърне в участ на човека, той ще престане да бъде историческо животно. Тогава той ще е изгубил дори спомена за истинската вечност, за своето първоначално щастие, и ще обърне взор другаде, към временната вселена, към този втори рай, от който също ще се окаже прогонен.

 

ЗА НЕУДОБСТВОТО ДА СИ РОДЕН

 

 

Три часа през нощта. Улавям тази секунда, сетне следващата, отчитам всяка изминала минута. Защо е всичко това? – Защото съм бил роден. Подобно странно безсъние ме кара да се питам дали въобще е трябвало да се раждам.

Откакто съм на този свят“ – това откакто ми се струва изпълнено с ужасен до непоносимост смисъл.

Съществува познание, което лишава от тежест и важност онова, което вършим: според това познание нищо няма основание с изключение на самото него. То е до такава степен чисто, че отхвърля самата идея за обект, израз е на онова върховно знание, от гледна точка на което дали ще осъществим едно действие или не, няма никакво значение и което е съпътствано от също като него върховно задоволство: задоволството от това да повтаряме по всеки повод, че няма постъпка, която би си струвало да подкрепим, че няма нещо, което да съдържа дори следа от субстанция, че „реалността” е безсмислица. Подобно познание би трябвало да се нарича посмъртно: то съществува така, все едно че познаващият е бил жив и не-жив, притежава битие и спомен за битие. „Това е вече минало”, казва той за всичко, което извършва, дори в самия момент на извършването и по този начин го лишава от сегашно.

Ние не бързаме към смъртта, а бягаме от катастрофата, наречена раждане, суетим се като оцелели след нея и се опитваме да я забравим. Страхът от смъртта е само проекция в бъдещето на страха, появил се още от първия миг. Неприятно ни е да определяме раждането като бедствие: нима не са ни втълпявали, че то е върховно благо, че най-лошото се случва в края, а не в началото на земния ни път?
Ала злото, истинското зло е зад нас, а не пред нас. Именно това е убягнало на Христос и е било доловено от Буда: „Ако на този свят не съществуваха три неща, ученици мои, Съвършенството не би се явило на света…” И пред старостта и смъртта той поставя раждането, извор на всички недъзи и на всички беди.

Човек може да понесе всяка истина, колкото и разрушителна да е тя, при условие че тази истина държи сметка за всичко, че съдържа толкова жизненост, колкото и надеждата, която е изместила.

Съгласен съм, че не върша нищо. Ала все пак виждам как минават часовете и това е далеч по-добро, отколкото да се опитвам да ги запълня.

Човек не бива да се чувства задължен да осъществи някакво дело, трябва само да изкаже нещо, което би могло да бъде прошепнато на ухото на пияница или на умиращ.

Нищо не доказва по такъв недвусмислен начин до какъв упадък е стигнало човечеството, както невъзможността да бъде открит поне един народ, поне едно племе, където раждането да бъде посрещано със скръб и ридания.

Да се бунтуваш срещу наследствеността, означава да се бунтуваш срещу милиарди години, срещу първатаклетка.

Ако не в края, то поне в началото на всяка радост стои един бог.

Никога не чувствам удовлетворение от непосредственото, мами ме единствено предшестващото, онова, което е далеч оттук, безбройните мигове, когато не ме е имало, когато съм бил нероден.

Физическа необходимост от безчестие. Бих искал да съм син на палач.

С какво право се осмелявате да се молите за мен? Не се нуждая от посредник, ще се оправя сам. Бих приел може би това от някой клетник, но от никого другиго, пък бил той и светец. Не мога да търпя да се тревожат за моето спасение. Ако се боя и избягвам това, то е поради недискретността на вашите молитви! Насочете ги другаде; така или иначе служим на различни богове. Ако моите са безсилни, логично е да се предположи, че и вашите са също такива. Дори да допуснем, че те са такива, каквито вие си ги представяте, те пак не биха могли да ме изцелят от един ужас, по-древен от собствената ми памет.

Колко нищожно е всяко усещане! Дори екстазът не представлява нищо повече, може би.

Да разгражда, да раз-сътворява, е едничката задача, която човек може да си постави, ако желае, както по всичко личи, да се разграничи от Създателя.

Зная, че моето раждане е случайност, нелеп инцидент, и въпреки всичко в моменти на забрава започвам да се държа така, сякаш това е било важно събитие, решаващо за съществуването и равновесието на света.

Да си извършил всички престъпления, освен това да бъдеш баща.

Като правило хората очакват разочарованието: те знаят, че не трябва да проявяват нетърпение, че то рано или късно ще дойде, а дотогава им предоставя отсрочка, за да могат да се отдадат на моментните си начинания. Различно е положението на лишения от илюзии: при него разочарованието идва едновременно с действието; не се налага той да го очаква, то вече е налице. Отърсил се от бремето на последователността, той прахосва възможното и прави излишно бъдещето. „Не мога да се срещна с вас във вашето бъдеще, заявява той на другите. Между мен и вас няма нито един общ миг.”
За него бъдещето като цяло е вече налице. Когато човек съзира края още в началото, той се движи по-бързо от времето. Просветлението, мълниеносното разочарование вдъхва онази увереност, която превръща лишения от илюзии в свободен.

Откъсвам се от привидностите и въпреки това се лутам в тях; или по-скоро се намирам насред път между привидностите и онова, което ги обезсилва, онова, което няма нито название, нито съдържание, което не е нищо и е всичко. Никога не ще успея да направя решителната крачка и да изляза извън техния обсег. Природата ми ме принуждава да се колебая, вечно да пребивавам в това двусмислено положение и ако се реша да поема в едната или в другата посока, ще бъда погубен от собственото си спасение.

Способността ми да се разочаровам надминава всякакви граници. Именно тя ми дава възможност да разбера Буда и пак тя ми пречи да го последвам.

Онова, от което вече не можем да се оплакваме, губи своята състоятелност и не съществува за нас. Даваме си сметка защо нашето минало толкова бързо престава да ни принадлежи и придобива облика на история благодарение на нещо, което вече не засяга никого. 

Дълбоко в себе си всеки се стреми да бъде беден и окаян като Бог.

Истинският контакт между хората се осъществява единствено чрез безмълвното присъствие, чрез привидната липса на общуване, чрез тайнствения обмен без думи, който напомня негласна молитва.

Това, което знам на шейсет години, съм го знаел и на двайсет. Една четирийсетгодишна и напълно излишна проверка на истинността.

Обикновено съм до такава степен убеден, че всичко е лишено от състоятелност, от основание, от оправдание, че всеки, който се осмели да ми противоречи, пък бил той и най-таченият от мен човек, би бил за мен мошеник или глупак.

Още от дете отбелязвах изнизването на часовете, независими от всякаква отправна точка, от всякакво действие и от всякакво събитие, откъсването на времето от всичко, което не му е присъщо, независимото му съществуване, особения му статут, неговата власт и тирания. Съвършено ясно си спомням онзи следобед, когато за пръв път, изправен пред пустотата на света, усетих, че не съм нищо повече от поредица от мигове, които отказват да осъществят присъщата им функция. Времето се откъсваше от битието за моя сметка.

За разлика от Йов, аз не проклех деня на моето раждане; затова пък анатемосах всички последвали дни…

Ако смъртта имаше само отрицателни страни, умирането би било неосъществим акт.

Всичко е, нищо не е. И едното, и другото твърдение носят еднакво успокоение. За свое нещастие тревожният човек се намира между двете, треперещ и стъписан, непрестанно зависим от отсенки, неспособен да намери място в битието или в отсъствието на битие.

В този ранен час на нормандския бряг не се нуждаех от никого. Дразнеше ме присъствието на чайките: хвърлих няколко камъка, за да ги прогоня. Острият им до свръхестественост писък ми даде да разбера, че се нуждая именно от това, че само зловещото е в състояние да ми даде покой и че съм станал призори само за да се срещна с него.

Да бъдеш жив – внезапно съм поразен от необичайния характер на този израз, сякаш той не е приложим за никого.

източник: www,kultura.bg


 www.iztoknazapad.com . 

 

Борхес – из „Упражнения по възхита“

 

Писмо до Фернандо Саватер

Париж,10 декември 1976 г.

Скъпи приятелю,

През ноември, отбивайки се в Париж ме поканихте да участвам в един сборник, посветен на Борхес. Първият ми отклик беше отказ, вторият …. също. За какво да му отдавам почести, когато самите Университети го правят? Върху главата му се стовари злощастието да бъде признат. А заслужаваше по-добра участ. Заслужаваше да си остане в сянката, в неуловимото, да бъде изплъзващ се и непопулярен като нюанс. Там му е мястото. Освещаването е най-лошото от всички наказания – за всеки писател изобщо и още повече, за писател от неговия вид. След като го цитират всички, човек не може да си позволи да го цитира или стори ли го, добива усещането, че се влива в тълпата негови „обожатели”, негови врагове. Желаещите на всяка цена да го оценят всъщност го тласкат надолу. Спирам, защото чувствам, че ако продължа в същия дух, ще започна да се умилявам от ориста му. А имаме основание да предположим, че това е и неговото усещане.

Казах ви веднъж, струва ми се, че той предизвиква интереса ми именно с принадлежността си към изчезваща човешка порода, въплъщаваща парадокса на уседналия интелектуален безродник, на неподвижния пътешественик, който се чувства у дома си в няколко цивилизации и литератури: великолепно и обречено чудовище.. В Европа сходен пример е може би един приятел на Рилке, Рудолф Каснер, публикувал в самото начало на века блестящо изследване за английската поезия (след като го изчетох през последната война, се захванах да уча английски….), говорил с възхитително проникновение както за Стърн, Гогол или Киркегор, така и за Магреб и Индия. Дълбочина и ерудиция не са съвместими, а той все пак успял да ги съчетае. Универален дух, лишен само от едно – изящество и изкусителност. И тук изпъква превъзходството на Борхес, несравним изкусител, който съумява да притури зрънца неуловимост, въздушност и пяна във всяко нещо, дори в най-суровото съждение. Защото у него всичко е преобразено от играта, от танца на озарените находки и прелестните софизми.

Никога не са ме притегляли духовете, зазидани в една единствена форма на културата. Не пускай корени, не се включвай в никаква общност – това е бил, това е и сега девизът ми. Извърнат към други хоризонти, всякога съм се опитвал да науча какво става оттатък. На двайсет години Балканите нямаха вече какво да ми предложат. Това е драмата, но също и предимството да си роден във второстепенно, безлично „културно” пространство. Чужденецът бе станал мой бог. От тук тази жажда за поклонничество из литератури и философии, болезнената стръв за тях. Онова, което се случва в Източна Европа, неизбежно трябва да се случва и в Латинска Америка и съм забелязал, че нейните представители са безкрайно по-осведомени и по „култивирани” от неизлечимо провинциалните западноевропейци. Нито във Франция, нито в Англия съзирам някой, чието любопитство да се мери с Борхесовото: любопитство, превърнато в мания, в порок, подчертавам порок, защото в пределите на изкуството и размисъла всичко, неозарено от донейде перверзен плам, е повърхностно, тоест нереално.

През студентските години по някое време опрях до учениците на Шопенхауер. Сред тях особено ме увлече един, Филип Майландер. Автор на „Философия на освобождението”, той сияеше в моите очи и с блясъка, придаден от самоубийството. Ласкаех се, че единствен познавам този напълно забравен философ, за което впрочем нямах никаква заслуга, понеже неизбежно трябваше да се натъкна на него в проучванията си. Каква беше изненадата ми, когато след години попаднах на един Борхесов текст, посветен на него! Привеждам този пример, защото оттогава се замислих по-сериозно за участта на Борхес – наречен на универсалното и прикован за него, задължен да опипва с духа си всички посоки, ако ще само за да избяга от аржентинската задуха. Бездната на Латинска Америка прави писателите от цял един континент по-открити, по живи и по-разнолики от западноевропейците – смразени в своите традиции, неспособни да се отърсят от достолепната си склероза.

Понеже ме питате, какво най ме привлича у Борхес, ще ви отговоря без колебание, способността му с еднакво проницание да тълкува Вечното завръщане и Тангото. За него всичко е значимо, след като сам е център на всичко. Всеобемащото любопитство е признак на жизненост само ако носи абсолютния отпечатък на аза, на едно аз, представляващо начална и убежна точка на всичко: царствена необективност, начало и край, спрямо което са валидни и най-причудливите мерни единици. Къде е реалността във всичко това? Азът върховен фарс….. Играта у Борхес напомня романтична ирония, метафизическо изследване на илюзията, жонгльорство с Безкрая. Днешният Фридрих Шлегел е стъпил с два крака в Патагония.

И още веднъж – може само да се съжалява, че една енциклопедична усмивка и една толкова изтънчена визия предизвикват всеобщото одобрение, с всичко следващо нататък…. Но в крайна сметка Борхес би могъл да се превърне в символ на едно човечество без догми и системи и ако изобщо съм в състояние да се видя като привърженик на някаква утопия, това е тази, в която всеки ще изгражда себе си като негово подобие, подобие на един от най-малко тежките духове, живели някога, на последния от „деликатните”.

"..Инстинктът за самосъхранение е реалност. Но не по-малко вярно е, че понякога с живота ни свързва само една нишка, която като че ли не е проблем да прережем. Това обяснява защо само¬убийството е и трудно, и лесно. Понякога то ни изглежда немислимо, друг път ни изкушава и дори неустоимо ни привлича.
Да се убиеш, защото си, това го разбирам; но да се убиеш заради неуспех, ще рече, заради чуждото мнение, това не мога да приема. А почти всички самоубийства се извършват точно по тази причина. Ако ще цялото човечество да ми се изплю: в лицето, не че няма да усетя, но не бих посегни. на себе си. Друго е, ако някакъв вътрешен импулс ми позволи да доловя npekалено ясно крайното си нищожество.
С времето все повече се убеждавам, че нямаме никаква причина да живеем, нито да умрем. Така че, да живеем и да мрем без всякакво основание:).
Не ние се откъсваме от живота, животът се откъсва от нас. Оттегля се постепенно и в момент забелязваме, че сме го надживели.
Кога човек започва да се надживява? Този въпрос би следвало да си поставим, най-важният за всеки от нас. Склонен съм да вярвам, че се надживяваме, когато разберем, усетим, че онова, което сме мисли за реалност, е илюзия. Когато наоколо не остане никаква реалност, ние се превръщаме в оцелели от себе си, колкото и да сме жизнени, колкото и властни да са инстинктите ни. Защото вече става дум за мними инстинкти и за мнима жизненост".Е.Чоран

Превод: Красимир МирчевШемет на скептицизма
Списание за култура и хуманистика
ПАНОРАМА
Университетско издателство „Св. Климент Охридски“ 1996Качено на сайта iztoknazapad.com на 28.08.2013


 





Елате в .: BGtop.net :. Топ класацията на българските сайтове и гласувайте за този сайт!!! 1995-2019 © Анжела Минкова. Всички права запазени.
Съдържанието на този сайт е под защитата на закона за авторското право. Използването му без разрешение на автора е забранено!
Ако желаете да използвате каквото и да е било от тази страница, моля пишете на автора.