събития

C.V.

преса

контакт

паладиум

книга

поезия

принт

амбианс

връзки


заниМания с изкУство
 
 
 

живопис

графика

скулптура

рисунки

акварел

снимки

други


паладиум

из Творческа митология на Джоузеф Кембъл
07.03.2015

из "Rede und Antrod " Tомас Ман

 Eротичната или, както самият Ман често я нарича пластичната ирония е ключ към естетическата позиция нa библейското му откровение. Това е позицията на творец, който не се бои да види какво стои пред него в неговата истинност,крехкост,несъответствие на идеала,а после да отвори сърцето, за да утвърди крехкостта,както и съществуването й.

Защото това на това несъвършенство се движи, действа и битува съществуването,тъй като съвършенството не е нещо земно. Следователно, като назовава неговото несъвършенство, творецът дава на всяко  от тях живот, възможност, това е нека си го кажем независимо от резултата е жесток акт.

Човекът, кoйто насочвате към нещата било то отвън или отвътре като творец, пише нашият автор, не е същият, с кой­то разглеждате същите тези неща като човек, а едновремен­но по-хладен и по-страстен. Като човек може да сте добре разположен, търпелив, любящ, положителен и да имате из­цяло безкритична склонност да смятате, че всичко е както трябва, като творец обаче вашият демон ви принуждава да ..наблюдавате“: да отбелязвате със светкавична бързина и болезнена злост всяка подробност, която в литературен сми­съл би била характерна, отличаваща, важна, водеща до прозрения, типична за расата, социалната и психологическа­та нагласа; отбелязвайки всичко така безжалостно, сякаш ня­мате каквито и да е човешки взаимоотношения с наблюдава­ния обект - и тогава всичко лъсва в „произведението“...

Но освен разцеплението между твореца и човешкото съ­щество, което може да доведе до най-сериозни външни и вътрешни конфликти, както ми се струва, изкуството и ав­торството почива и върху още един фактор - болезнена чувствителност, чийто израз и проява е „критичната сила“ или „убедителността“ на изказа, която, както съм се убе­дил, е източник на неразбиране. С други думи, не бива да се смята, че изтънчеността и събуждането на способност­та за наблюдаване могат да бъдат изострени в изключител­на степен, без да се изостри и чувствителността към бол­ка. А съществува и степен, когато подобна чувствителност

превръща всяко изживяване в злочестина. Но единственото оръжие, дадено на твореца, с което да реагира на  подобни неща и изживявания и да защити себе си по си по своя собствен начин, е изразяването, дарбата му да показ:и като реагира на нещата, като се изразява за тях с психична разрушителност, което е върховната мъст на твореца по отношение на неговите изживявания, бива толкова по яростна, колкото повече чувствителността в центъра на  изживяването е била засегната. Оттук води началото си и хладната и безжалостна точност при описанието, силата, с коятото е опънат лъкът, от който излита думата, острата стрела с перата отзад, която се върти и попада, трептейки,се забива  в целта си. А натегнатият лък - не е ли също като лирата, инструмент на Аполон?  Нищо не може да е по-далече от тайната на изкуството от представата, че хладината и страстта взаимно се изключват. Няма по-голяма грешка от това да се заключи, че критичната сила и убедителността на изказа са плод на злоба враждебност - в човешкия им смисъл!... Точният израз изглежда злостен.

От вярната дума боли.“33

Дотук добре, четохме и чухме - творецът, винаги и с малко съжаление към себе си, има болезнени изживява и говаря с дума-стрела, добре направена, добре насочена с каква цел? Да убива?

Авторът има още какво да каже:

Духовният човек има избора (доколкото го има) да е ироничен, или радикален; благоприличието изключва трета възможност. Призванието му се състои в това казано на дипломатичен език , да подържа еднакво добри отношения с живота и с чистия дух.Състои се от средното му посредническо положение между живота и духа.Тук е източника на иронията.

Нитше "Залезът на боговете"

Функцията, силата и очарованието на трагичното изкуство, на всяко изкуство всъщност, стига да е насочено към същинска­та му задача, а именно ,,de faire ressortir les grandes lignes de la nature “ (нека отново цитираме думите на скулптора Антоан Бурдел), е да превърне едно изживяване в утвърждаване на живота такъв, какъвто е по форма и дълбочина, в тази долина на сълзи­те: отвъд и над ужаса, състраданието и болката и да предаде възторга, породен от утвърждаването от волята на живота та­къв, какъвто съществува и става тук и сега.

За да съществува изкуство, за да е налице естетическо виждане и създаване, е необходима една физиологическa предпоставка - опиянението. То трябва най-напред да по­виши възбудеността на целия организъм - извън това със­тояние не се постига изкуство. Всички толкова различни форми на опиянението притежават тази сила - и най-вече. опиянението на половата възбуда, най-старата и първична негова форма. Подобно е опиянението, породено всички силни страсти и афекти - от празника, от състеза­нието, от красивото изпълнение, от победата, от екстрем ното движение, от жестокостта, от разрушението. Същетвуват и други видове - от метеорологични състояния (на например пролетта), от въздействието на наркотици и, накрая опиянението от волята, от преливащата воля. От опиянието най-съществено е чувството за прилив на сила , усещането за съвършенство. При подобно състояние се отдаваш на нещото, принуждаваш се то да те завладее, улавяш  го, просто го насилваш - някои наричат този процес „идеализиране“. Да се освободим от един предразсъдъци идеализирането не се състои, както е прието да се смята абстрахиране от дребното и страничното. Тук по-скоро черти решаващо едно чудовищно подчертаване на главните черти, при което второстепенните просто се загубват.

В подобно състояние можеш да обогатиш всичко,  черпеки от собственото му съвършенство - онова, което - даваш, и онова, което искаш, изглежда мощно, претоварено,но със сила и енергия. Тогава човек довежда всичко до там, щото да отговаря на силата му - докато нещата станат рефлекси на това собствено съвършенство. И това преобръщане в съвършенство, необходимост такова превръщане е изкуство. Дори онова, което нещото то не притежава, въпреки това му се прибавя е цел удо­волствие - в изкуството човек се наслаждава на собстве­ното си съвършенство.

Психологията на оргазъма като жизнено, преливащо от сила чувство, където болката въздейства стимулиращо, ми даде ключа към понятието трагично чувство, погрешно разбирано както от Аристотел, така и от нашите песимис­ти. Трагедията е толкова далеч от това, да доказва песи­мизма на елините в стила на Шопенхауер, че тя би тряб­вало по-скоро да се смята за негова противоположност, за негово решително отрицание. Утвърждаването на жи­вота в най-страшните и трудни проблеми, на волята за власт, която жертва своите най-висши представители, за да задоволи собствената си неизтощимост - това аз на­ричам Дионисово, в него открих моста към психологията на трагическия поет... Не да се освободиш от страха и състраданието, не да се пречистиш от някакъв опасен афект чрез несдържано разтоварване, както смяташе Аристотел, а преодолявайки болката и състраданието, да изпиташ върховното удовлетворение от това да се отъж­дествиш с раждането - удовлетворение, съдържащо в се­бе си и унищожението...66

За Шопенхауер обаче всичко това са грешките, а не достойн­ствата на изкуството.

Насладата от всичко красиво, утехата, доставяна ни от из­куството, ентусиазмът на твореца, позволяващ му да заб­рави житейските неволи, това преимущество на гения пред всички други, което го обезщетява за страданията, увели­чаващи се в еднаква степен с яснотата на съзнанието, и за глухата самота сред едно различно от него поколение, всич­ко това почива върху факта, както ще се види по-нататък, че сам по себе си животът, волята, самото битие е вечно страдание, отчасти жалко, отчасти ужасно. Обаче същото само като представа, в чист наглед или повторено чрез из­куството, освободено от мъките, ни поднася едно значимо зрелище. Тази чисто познаваема страна на света и повто­рението й в което и да е изкувство е стихията на твореца. Приковава го зрелището на обективацията на волята, от­дава му се всецяло и не се уморява да го съзерцава и да го то не притежава, въпреки това му се прибавя е цел удо­волствие - в изкуството човек се наслаждава на собстве­ното си съвършенство.

Психологията на оргазъма като жизнено, преливащо от сила чувство, където болката въздейства стимулиращо, ми даде ключа към понятието трагично чувство, погрешно разбирано както от Аристотел, така и от нашите песимис­ти. Трагедията е толкова далеч от това, да доказва песи­мизма на елините в стила на Шопенхауер, че тя би тряб­вало по-скоро да се смята за негова противоположност, за негово решително отрицание. Утвърждаването на жи­вота в най-страшните и трудни проблеми, на волята за власт, която жертва своите най-висши представители, за да задоволи собствената си неизтощимост - това аз на­ричам Дионисово, в него открих моста към психологията на трагическия поет... Не да се освободиш от страха и състраданието, не да се пречистиш от някакъв опасен афект чрез несдържано разтоварване, както смяташе Аристотел, а преодолявайки болката и състраданието, да изпиташ върховното удовлетворение от това да се отъж­дествиш с раждането - удовлетворение, съдържащо в се­бе си и унищожението.. .66

За Шопенхауер обаче всичко това са грешките, а не достойн­ствата на изкуството.

Насладата от всичко красиво, утехата, доставяна ни от из­куството, ентусиазмът на твореца, позволяващ му да заб­рави житейските неволи, това преимущество на гения пред всички други, което го обезщетява за страданията, увели­чаващи се в еднаква степен с яснотата на съзнанието, и за глухата самота сред едно различно от него поколение, всич­ко това почива върху факта, както ще се види по-нататък, че сам по себе си животът, волята, самото битие е вечно страдание, отчасти жалко, отчасти ужасно. Обаче същото само като представа, в чист наглед или повторено чрез из­куството, освободено от мъките, ни поднася едно значимо зрелище. Тази чисто познаваема страна на света и повто­рението й в което и да е изкуство е стихията на твореца. 

;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;;

Както в словата на гностическото Еванглие от Тома: „Божието царство се е разпростряло над нас, а чо­веците го не виждат.“ Поетите обаче го виждат. Защото такавa е поетичната дарба. А великите автори на биографии и романи винаги са признавали, че в живота на израстващите хора посве щенията се случват посредством откровенията на случая, в cъ ответствие с готовността на психиката. Както и преди богове се крият под случайните повърхностни ефекти на този свят. Техните безвременни митични архетипове, „съдбовното и непреходното в човешките страдания“ могат да се разпознаят по всяко време и на всяко място. Следователно целият ход на еди живот е обред на посвещение и може да се изживее като такъв. А в творбите както на Джойс и Ман, така и на Кретиен дьо Троа и Волфрам точно такова противопоставяне на фантазия и факт ни насочва към присъщата връзка между мит и биография, като например, когато вижда бляскавите рицари, Парсифал си мислели за ангели, докато гледа старицата с млякото, Стивън си мис ли за Майка Ирландия, а Ман сравнява пътуването на Касторп планината с посещение в света на Цар Смърт.

В легендата за Парсифал, след като въображението на момче то бива събудено от посланието на неговите ангели, то оставя зад себе си всичко от своето детство - майка си, игрите - и посредством подобен на сън цикъл от приключения, най-важното сред които е бракът му с Кондвирамурс и първото неволно посещене в Замъка на Граала, то постепенно се превръща в млад мъж, вър­ховния рицар на своето време, а след това се свързва с Гауейн нежния, най-благороден на света рицар, с компанията на крал Артур и двора му, като негова земна цел. Но сетне незабавно би­ва оповестено второ, по-загадъчно приключение - онова, коез Юнг е нарекъл задачата на втората половина от живота39. Истин­ската цел през първата е да се постигне разцветът на зрелия чо­век, който функционира отговорно в контекста на обществото, в случая с Парсифал обществото е представено от двора на Артур В момента на осъществяването там обаче започват да отекват изис­кванията на „несъздадената съвест“, както я нарича Джойс, на собствения народ40, един обърнат навътре свят на неосъществе­ни възможности във видимия порядък на собственото време и съответно на това, вестителят, онзи, който призовава към по-вът- решното търсене, не прилича на ангела от първата задача, нормална фигура от светлиния свят.В случая на Парцифал ,не е бляскав ризар а видение със зурлата на глиган, глигана нанесъл раната на Адонис, дъщерята на краля на Земята на младостта със свинското лице .



Елате в .: BGtop.net :. Топ класацията на българските сайтове и гласувайте за този сайт!!! 1995-2019 © Анжела Минкова. Всички права запазени.
Съдържанието на този сайт е под защитата на закона за авторското право. Използването му без разрешение на автора е забранено!
Ако желаете да използвате каквото и да е било от тази страница, моля пишете на автора.