Те са ефирни, нямат ясни очертания и понасят всичко, което става в тях и с тях. Всред тези гори човек спокойно може да приседне на някое закътано място, дори да извади бележник от чантата си и — под съпровода на унасящото в мечти шу­молене на листата — да пише песни за копнежа. Южният ландшафт обаче е суров, недружелюбен и неприветлив. Един ху­дожник беше казал, че „той сам по себе си е композиционно завършен".

В една композиция обаче не се влиза, към нея човек не може да се пригоди и тя никога не може да отговори на тона на копнежа. Отношението към композицията като към нещо оформено е съвършено ясно и еднозначно, макар то да е за­гадъчно и трудно обяснимо: то е чувството за голямото раз­биране като чувство за близост и далечност, то е дълбокото сли­ване на хората в едно цяло, което обаче увековечава разеди- неността на сливащите се и далечността им един от друг. То е състоянието на копнеж.

Всред такъв пейзаж са израствали големите романски мечтатели; те са се възпитавали от него и са станали като не­го: сурови п буйни, сдържани и творящи форми. Всички ве­лики художници и всички велики изображения на копнежа произхождат от юг: Еросът на Платон и голямата любов на Данте, Дон Кихбт и вземаните на подбив герои на Флобер.

Големият копнеж винаги е премълчаван и носи най-раз­лични маски. Дори няма да прозвучи особено парадоксално, ако кажем, че маската е неговата форма. Маската обаче е и великата двойна борба на живота: борбата да бъдеш опознат и борбата да останеш в неизвестност. Наистина „студенина­та" на Флобер беше набързо развенчана, но нима Беатриче не стана чист символ, а копнежът на Сократ -нима той не се превърна във философия на копнежа?

В „Пир" въпросите са поставени най-ясно^[I]: кой обича и какво? Защо човек копнее и кой е предметът на копнежа му? В това отношение Сократ не беше разбран от нито един от приятелите си, въпреки че той с ясни и всеизчерпващи думи изрази голямата разлика, за която тук става въпрос. И те гласяха: любовта е преоткриване на себе си, „Ерос ни отнема всичко чуждо и ни връща всичко наше". Аристофан намери за него най-красивия символ: едно време хората били не като сегашните, а удвоени, ала Зевс ги разделил на две половини и така те станали обикновени хора. Както копнежът, така и любовта е търсене на своята изгубена половина. Но това е малкият копнеж, осъществимият. Хората, израснали със закваската на тези митове, се откриват един за друг с всяко дърво и с всяко двете и всяка среща в техния живот се превръща в празненство. Който е съзрял голямата двойственост на живота, той винаги е раздвоен и затова винаги сам; никога никакво признание и никаква жалба, никакво отдаване и никаква лю­бов няма да могат да направят от тази раздвоеност нещо един­но. И Сократ е осъзнавал това, когато е обяснявал, че Ерос бил беден и грозен и притежавал (чужда) красота само в копнежа.

Ерос е по средата: човек никога няма да закопнее по не­що, което му е чуждо, нито пък по нещо, което му е собствено присъщо. Ерос е Спасител, ала спасението е жизнен въпрос само за неспасените; то е действителен въпрос само за онзи, който не може да бъде спасен. Ерос е по средата: копнежът свър­зва нееднаквите страни, но в същото време той унищожава всяка надежда за пълното им сливане; единението е прибира­не у дома, но истинският копнеж никога не е имал свой дом. От пламенните блянове на пълната изоставеност копнежът съзижда своята изгубена родина и цялото съдържание на не­говия живот е в търсенето на пътища, които отвеждат до нея. Същинският копнеж винаги е насочен навътре, въпреки че всички негови пътища лежат извън духа. Ио той само е насо­чен навътре; такъв копнеж никога няма да намери покой във вътрешния мир. Защото дори този си вътрешен мир — това свое най-собствено, най-дълбоко Аз — той е съумял да сътво­ри само в бляновете; и в безкрая на собствените си блянове той би могъл да го търси единствено като нещо чуждо и из­губено. Този, който копнее, е чужд на себе си, защото самият той не е красив; той е чужд на себе си и поради красотата на копняната от него красота. Еросът е по средата: той действи­телно е синът на богатството и бедността. „L'amour, заявява Шарл-Луи Филип на Мари Донадиьо, c'est tout се que l'on n'a pas"[*].

Това бе признанието на Сократ — по-открито и по-ясно от сетните негови думи за жертвения петел, отправени към Асклепий². Ала разкривайки себе си, той наново се прикрива­ше. Сократ не можеше да мълчи; той беше от неблагородни- чески произход: сантиментален и диалектик. Затова „той се прикриваше зад имена и изрази, както сатирът се крие в ко­зината си". И неговото слово никога не секна, никога нищо не затъмни неговата кристална яснота. Сократ не беше никога монологичен. От една група говорещи той преминаваше към друга и всеки път говореше или пък слушаше как някой го­вори. Като че ли целият негов живот се разтваряше без оста­тък в диалогичната форма на неговото мислене. А когато за първи път в живота си загуби дар-слово — след като беше из­пил чашата с отровата и нозете му бяха започнали да нате-, жават, — той се загърна с наметалото си. Никой не видя преобразеното лице на Сократ — Сократ сам със себе си и без маска.

Ала какво се криеше зад неговите думи? Прозрението за пълната безнадеждност на всеки копнеж ли? Много неща го­ворят за това, но сам Сократ не бе казвал нищо такова. Ни­кога негова дума и негов жест не са издавали къде в човеш­кото са изворите на неговата философия на копнежа. Той се беше превърнал в учител и възвестител на копнежа, разкри­вайки с проникновени думи неговата природа, будейки на­всякъде копнеж с иронично примамливия патос на своето слово и винаги и навсякъде изплъзвайки се от каквото и да било осъществяване. Той обикна всички красиви юноши на Атина и събуди любов у всички тях, но той и излъга всички. Защото думите му ги съблазняваха за любов, а сам той ги насочваше към добродетелта, красотата и живота. И по него копнееха безнадеждно всички — онези, по които гореше и не­говият безнадежден копнеж.

Любовта обича да излиза извън самата есбе си: „Тя, каз­ва Сократ, иска да зачева в красивото и да ражда в него." Ето към какви висини бе тласнал Сократ своя живот и ето накъде той изкусяваше и мамеше юношите. При него те се бяха превърнали от обичани — в обичащи, а обичащият е по- божествен от обичания, защото любовта му трябва да остане завинаги несподелена и защото тя е само път към самоусъвър- шенствуването. „Те, казва Шилер за предметите на копнежа, са онова, което ние сме били и което наново трябва да станем." Но онова, което е отминало и сме изгубили, е ста­нало ценност благодарение на обстоятелството, че ние сътво­ряваме изгубеното или правим път и цел от факта, че никога не го е имало: това позволява на копнежа да се издигне над положения от него предмет и да не бъде повече обвързан със собствената си цел.

Копнежът се възвисява над самия себе си и винаги има нещо аскетично в голямата любов. Сократ претвори копнежа си във философия, чиято връхна точка е нещо навеки не­постижимо, върховна цел на всеки човешки копнеж — интелектуално съзерцание. С домогването му до този върховен и неразрешим конфликт неговият копнеж престана да бъде » конфликт с живота: любовта — типичната форма на проява на копнежа — стана част от системата, предмет на обяснение­то на света, символ на световната връзка; от бог на любовта Ерос се превърна в космически принцип. Сократ-човекът изчезна зад своята философия. Ала такава висота никога ня­ма да бъде дадена на хората и на поетите. Предметът на коп­нежа им притежава своя собствена тежест и живот, който си иска своето. Извисяването им винаги е една трагедия; с не­го героят и съдбата трябва да станат форма. Те обаче мо­гат да бъдат само герой и съдба и при това трябва да оста­нат герой и съдба.

В живота копнежът трябва да остане любов — в това е негово­то щастие и неговата трагедия. Голямата любов винаги е аске­тична независимо дали тя издига до висините онова, което оби­ча, като го отчуждава и от себе си, и от самото него, или пък го използува само като трамплин към нещо друго. А малката лю­бов принизява любовта; тя води до осакатеност или до някакъв друг аскетизъм. Голямата любов се разбира от само себе си. Тя е действителна, отговаряща на нормите; но при живите хора една друга любов е станала напълно естествена: любовта ка­то отпочиване и мълчание, любовта, след която не следва ни­що и не може да последва нищо. Мари Донадиьо казва: „L'amour c'est lorsqu'on s'assied le diraanche soir et tout cela vous suffit[*]. Това е борбата между небесната любов и зем­ната любов. В живота копнежът се е превърнал в любов и ето че тя на свой ред се бори да стане самостоятелна по от­ношение на своя властелин и първосъздател.

Любовната борба между мъжа и жената е само едно от­ражение на тази борба -- наистина смътно и объркано, но тук в объркаността е заложена истината. Защото, ако то би би­ло ясно и отчетливо в хората, това би погубило любовта. Голямата любов не би имала обект; тя би се превърнала в чист копнеж и нямаше да и бъде нужен обект; а за малката любов всеки повод би бил като всички други — място за от­дих. Любовта на жената е по-близо до природата; тя по-дълбоко е свързана със същността на любовта: в нея възвише­ната и низката любов, небесната и земната, живеят в не­разривно единство. Обичащата жена винаги е изпълнена с копнеж, но нейният копнеж винаги е практически. Само мъ­жът, в редки случаи, познава чистия копнеж и само в него гой често пъти бива изцяло овладян от любовта.

В тази борба любовта е по-силната от копнежа, дори в повечето случаи някаква слабост е събудила копнежа на живот. Такава слабост, разбира се, която няма съзнание за своя източник и поради това се и чувствува като слабост. На нея й се струва, че не може да издържи нищо, и тя рядко разбира, че дори и не иска това. При Сократ обаче Ерос е софист и философ; Филип пък казва просто и красиво: „Сеих qui souffrent, ont besoin d'avoir raison"*. Така че в романите на Филип два вида любов са се изправили един срещу друг в Сюрба за една жена (в жената те са се слели в едно и при нея никога не може да се стигне до борба). Първата голяма борба тук се повежда между един сутеньор и един млад сту­дент от провинцията; те се борят за една проститутка. Външ­ните противоположности при тази ситуация са доведени до крайност и са предадени с изящна пластичност: обектът на любовта на тези мъже е случаен, но те се чувствуват свърза­ни с него; с умението си да се нагажда жената ще може да  приспособи и към двата вида любов. Дълго време минава, докато се стигне до борба; самата борба обаче трае един миг. Тя е просто въпрос на сила, въпрос на решимост на волята за притежание; в такъв случай изходът от нея не може да буди никакво съмнение. Стига само сутеньорът да даде знак на своята проститутка, и тя безропотно ще тръгне след него, въп­реки че под въздействието на систематично домогващата се любов на другия е започнал да я привлича един друг живот н гя се е почувствувала с течение на времето отвратена и уморена. А студентът ще остане сам и отчаян: „Ти n'as pas •issez de courage pour meriter !e bonheur. Pleurs et creves!"**. '.отношението на силите всеки път е същото. В последния завършен роман на Филип то прераства в трагично-гротесков епизод. В този роман един тих и фин мъж обича едно тихо и невинно момиче. Всред красивата идилия на една мансарда и лсетно се пробужда любовта им един към друг: чиста и неподправена, без държане за ръцете и без прегръдки. Той иска постепенно да я доведе до любовта и щастието — нея, коя и нищо друго не е познавала в живота си освен работата. II" достатъчно е само веднъж един друг мъж — силен и земен да намери час свободно време за нея и — пробудено от дру| а любов — пялото й същество се отпуска в силните му обятия. И тук не се стига до борба, и тук победата е предрешена още с момента на появата на обикновената, по-низшата любов. Само че реакцията от страна на победения сега е по-различ­на. Той вече не чувствува поражението си като своя лична слабост; за него то е поредна мерзост на живота, необходи­мост мръсотията да побеждава над чистотата. Това чувство о предадено от Филип с едва ли не по гръцки великолепна сила на изображението. Узнал за случилото се от прелъстителя негов приятел, героят на романа, който в други случаи е изя­щен и умен събеседник, занемява. Той излиза от кафенето, където е чул разказа, и повръща.

В периода между написването на тези два романа Филип написва „Мари Донадиьо"³ — книгата си за любовта. В нея ние пак срещаме същото противопоставяне, но то вече е по- обогатено и по-многозвучно; противопоставянето съставлява самото съдържание на книгата. Тук може би най-ярко е изоб­разен сблъсъкът, мигът на решението да притежаваш и всс пак той е само един измежду многото моменти. Става въпрос за нещо по-друго: за самоосъзнаването на по-висшата любов, за това, че тя се отвръща от обикновената любов и се превръ­ща в копнеж. Всичко е изострено до крайност. И тук тези, които се борят за една жена, са приятели, но те са хора бла­городни и фини. Те са мъже, които таят дълбоко в себе си известно съмнение в човешката ценност на любовта и дори в миговете на стълкновението се чувствуват солидарни един с друг в отношението си към жената. „Нима ти наистина вяр­ваш, обръща се Рафаел (силата на който е да бъде земен) към приятеля си Жан Бусе, преди да се разделят, нима си убеден, че тя страда? Не, тя страда по-малко от нас."

Жан разбира любовта, Рафаел обаче разбира жената. Още когато е за първи път при Рафаел и Мари — много преди сам да започне да обича Мари, Жан познава чрез тях любовта. ,,Je sais, мисли си той, que се n'est pas toi, Raphael, qu'aime Ma­rie, pas vous, Marie qui aimez Raphael, mais vous aimez je ne sais quelle part de vous meme, la meilleure et la plus profonde, qui se mire dans l'autre et у multiplie son image. Car l'amour est letendue et la multiplication"*. Той осъзнава своята собствена любов. Но той не я познава и не е можел да я познава, преди да се яви в живота му Мари, за да трябва след това отново да я напусне. Той обаче разбира само своята собствена любов. И като наблюдава тяхното щастие, все така си мисли: „Вке сте щастливи и богати, а аз — притеснен и сам; аз съм в без­пътица, защото съществува само един-единствен път: този на отшелника, на авантюриста или на обичащия — кой от тях обаче съм избрал самият аз? Да не би да съм недъгав, че не вървя по нито един?" Но той още не знае, че неговият път е единството на тези три пътя. Не разбира и нищо от онова, ко­ето става в душата на Мари и на Рафаел. Той им говори, за­щото там е Мари — и монолозите му са мъдри и красиви, — но при цялата си мъдрост той не може да види, че под влияние на думите му на нея за първи път в живота й става ясно, че има душа, която още никой не е опознал. На него му убягва мигът, в който думите му я завладяват, той не го забелязва и штова не го и осъзнава. Те никога нямаше да се открият един на друг, ако случайността не ги беше събрала. Рафаел обаче седи при тях спокоен и весело усмихнат; той обича своя прия­тел, него пък го развличат думите му. За него всичко е просто и ясно; затова той е пестелив на думи и възприема говоре­нето като пилеене на време. Собствено става въпрос за нещо по-друго — по-просто и по-истинско от онова, в което вярват поетите и мечтателите. Жан умее да говори и има чувство за голямата истина; малката истина на Рафаел обаче тежи там, където неговата е безплътна и отнесена.

Но тази и тежест стига колкото за едно решение, а животъ даже и да е по-слаб, е повече от едно решение. Рафаел има Мари; тя изцяло му принадлежи; само в негово отсъствие може да се стигне до любов между Мари и Жан. Но щом той е появи и й каже спокойно и просто: „ела с мен", тя безропотно тръгва с него и най-спокойно оставя Жан да си отиде, Той се обръща с благи думи към Жан: „Ти говориш, разсъждаваш и вярваш, че е достатъчно да бъдеш в истината. Но те са деца. Не бива да им се сърдим." И Мари тръгва с него, сякаш има нищо по-естествено на света от това да тръгне с него; така естествено, както навремето, когато още като малко момиче тя му се бе отдала като на първи мъж в живота си.

Тя обаче постоянно изневерява на Рафаел, а любовта към Жан й дава чистота и пред нея се разкриват дебри на душа та, каквито преди никога не са и били познати. Преди Жан да се яви в нейния живот, тя е била само едно русо и скокливо животинче; жадна за приключения, опитваща от всичко,  на- слаждаваща се на всичко, без да бъде вярна и без да се от дава истински: а Рафаел е бил само пристанът след нейните скитания. Тя изживява всичко онова, което Жан познава по пътя на мисленето: любовта не е развлечение, тя е познание. Но Мари никога няма да може да направи разлика между развлечение и познание, а той ще притежава тяхното единство само в по­знанието. И двамата притежават едно и също единство, техните единства обаче никога не се срещат: той и във върховната наслада ще остава аскет, макар и като неин познавач, макар и сам да я изпитва; той ще остава епикуреец на аскетизма; а всяко нейно познание в крайна сметка ще се оказва безсъдържателно; несъзнателно тя познава само и само за да мо­же някой ден вече да не се нуждае повече от познанието. Тя беше може би единствената жена в живота му, а вероятно и ще бъде такава винаги и все пак той й изневеряваше тъкмо когато страстно я прегръщаше. Тя му беше вярна още преди да го познава, така както тя още изневерява на Рафаел с вся­ка половинчасова връзка.

Той пробуди душата й. Не - той й даде душа. Край на не- постоянството й; спокойно и красиво душата й разтваря кри­ле. Той й даде чистота и копнеж и този голям, чудно практи­чен копнеж на жената се устремява към съкровища, които тя е изгубила. Както копнежът окриля индуските да нре създават с танци и песни думите и движенията на Кришна, за да могат поне по този начин да се почувствуват единни с него, така и ритъмът на мислите й разтърсва нейната малка, руса, глуповата главица. Връщайки се при него, тя вече говори на собствения му език, искайки да го спечели наново, и то с него вите собствени оръжия.

Но той не приема любовта й. Тя е била за него една шко­ла за самопознание и толкоз; тя е изпълнила дълга си и сега вече може да си върви по своя път. Опознатият в любовта е  мъжът: жената го опознава и той опознава себе си; тя никога не е обект на познание. Не минават и няколко месеца след голямата им раздяла и тя се връща отново при него. Но той и казва: твърде късно е. Оттегляйки се от неговия живот, тя му е дала нова самота. Той винаги е бил сам, но сега това вече е една съвсем нова самота — по-горчива и по-болезнена от предишата: едно самотничество след съвместен живот, изостаналост. Той е останал сам със себе си и със света; научил се е да изживява себе си и света и вече знае какво му е дадено и какво не. Той й казва всичко това просто и ясно — то е но то голямо преживяване, което ги разделя навеки: „All, il у avait bien autre chose que toi dans le monde"*. Казва й го, а тя сяда на коленете му и го прегръща; цялата й душа и цялото и тяло се хвърлят на борба за едничкото благо, което най-сетне с осъзнала. В трудното положение, в което се е оказала, тя с умело движение се освобождава от блузата си, обвива голите си ръце около шията му и той вижда и усеща гърдите и. Ала става от мястото си и отива до прозореца. Твърде късно е. Той вече живее в друг живот — в живия живот, както сам го на­рича, цитирайки Достоевски, в единствено истинния за него живот. Любовта му се е превърнала в копнеж, той вече не се нуждае нито от жена, нито от обич.

Не проронва нито дума за това, но всяка извивка на гла­са му го издава: за него тя е станала Единствената.

 Той е дре­бен буржоа от Париж, а не трубадур и може би вече никога няма да заговори за нея. Но всяка дума и постъпка в неговия живот ще бъде една неизпята песен за онова, което тя му бе дала: тя дойде в живота му и пак го напусна, тя му отне са­мотата и след това отново му я върна. Но неговото ново ща­стие, което той се опитва да й обясни с толкова много несвърни думи, е в онова, в което се е заключавало и нерушимото щастие на Данте, след като не са отвърнали на поздрава му: „In quelle parole che lodano la rnia donna"**. C тази разлика, че той никога не изрази това свое щастие, а и не можеше и не искаше да го изрази.

Копнежът го направи твърд и силен. След като я остави да си отиде — безмълвна и плачеща, съкрушена и тръпнеща от болка, той вече има ясната сила за отказа, силата, която му нужна да бъде лош и суров. Та нали той съсипа живота и.

(със съкращения)