Кой знае защо се срамуваме се ла признаем, ме в мозъка си имаме някакво прекалено сиво спорел нас вещество, срамуваме се да извадим наяве нашата, по принцип разбираема неспособност да обхванем с разума си необятността на Вселената и да осъзнаем безкрайната делимост на елемен­тарните частици…  „Човек може всичко!" Не означава ли баналността на подобно твърдение, че всъщност не знаем нито какво е това "всич­ко",нито какво е това „човек"?... По-точно би било да  кажем, че той  може какво  ли  не!

Да разгадава тайните на въртене на небесните тела, да измисля рафинирани инквизиции за астрономите еретици, да открива законите на общественото развитие и да разклаща идейната почва под краката на генетиците.Да, в този смисъл - човек наистина е всемогъщ. Но в неговата царствена позиция има едно изключително уязвимо място: той не знае най-важното за себе си своето далечно минало, и най-главното за себе си — своето най-близко бьдеше. Не знае откъде се е появил и накъде отива. Няма обаче кой да упрекне за това негово незнание, той го преживява спокойно.

 Към подобни въпроси древните не са се отнасяли така равнодуш­но. Може би защото за разлика от нас не са се разграничавали тъй решително и безсъвестно or останалата природа. (Впрочем ние имаме отношение и към далечните си прадеди, живели преди десст- петнадесет - века като им отреждаме място на „по-малки братчета". И защо да бъде другояче? Та какво са те и какво - ние! Отново шовинизъм; вярно, този път от друго естество - хронологически ) Прадедите ни общували с природата като равен с равен, като членове па едно семейство, където царели взаимно уважение и доверие, а гла­вата на това семейство е била Природата. Вслушвали се в нея, съоб­разявали се със законите й, учили се от нея. Тогава тя и тайните си разкривала къде, къде  по-охотно.

Днес ние с право се гордеем с постиженията и откритията на съвремениата наука. Замислим ли се обаче, можем да попитаме — не е ли преуспяла тя само в частните случаи? Нима главните, основните, вселенски, по мащаби открития и. жизненоважните изобретения не са направени много по-рано  в мъглявите години на зората на Историята?

Без уреди, и лаборатории, без да разполагат с частица дори oт знанията, конто днес притежаваме ние, далечните ни прадеди безпо­грешно са формулирали всеобщите закони, крайъгълните физически и математически понятия, които все още снизходително наричаме еле­ментарни.

Те са ни оставили безброй паметници-загадки, които и днес не сме в състояние да разгадаем дори с помощта на компютърна техника.

Те са били пионерите на философската, етическата, естетическата мисъл, преди да са познавали хартията, разполагайки с далеч по-мал­ко материал за обобщения от нас, но в тези области са създали вечни еталони.

Те успешно лекували хората практически без лекарства и правели изключително сложни дори според съвременните, разбирания опера­ции, включително и неврохирургически...

Списъкът може да бъде продължен, но едва ли някой с в състояние да го цитира изцяло. Та нали толкова много е загубено, понякога безвъратно, а онова, което е достигнало до нас непокътнато и запа­зено от древните цивилизации, онова, което днес е известно за тях, с само върхът на айсберга, чиято основа тъне в недостъпните дълбини на хилядолетията и се топи в тях, разтваря се навеки.

 

Преди три-четири хилядолетия, разбира се, е било трудно човек да си представи подобно нещо.

Изобщо а онези времена са битували по-малко представи. Затова пък до една са били по-ясни и недвусмис­лени, макар винаги да са били проверявани едновременно чрез два пробни камъка-сили, вечно враждуващи и навеки неразделими — доб­рото и злото. Далеч по-късно ние идеалистически решихме, че те мо­гат само да бъдат противопоставяни, докато древните са разсъждава­ли по-иначе: не „или — или", а „и — и"; не светлина или мрак, а и светлина, и мрак; не постоянство или промени, а и постоянство, и промени.

Така е наречена и книгата, за която авторът ще разкаже — „Кни­га на промените", и към която счете за необходимо да пристъпи с тъй пространното и на пръв поглед отвлечено въведение. Хората грижов­но са пренесли това творение през десетки векове, опазили са го от гибел във вихрите на стихиите и пожарищата на войните, като са се постарали да ни предадат непокътнати всевечната мъдрост, всевечно­то разбиране за света, живота и човека. А ние като че ли се оказахме неподготвени; засега все още не оправдаваме доверието, защото не сме в състояние да вникнем в смисъла и значението на тази вероятно най-велика загадка, задавана някога на хората от хора, загадката, чие­то име е „И дзин" — китайската класическа „Книга на промените".

Да се запознаем с нея и да видим, да сравним далече ли ни е отвел нашият разум по мътя на познанието през повече от три хилядолетия. Или ни е отклонил от него...

...И започвам хората в младостта си да изучават тази книга, но не успявали да стигнат до нейните извори дори след като главите им отдавна вече били побелели...

СУ СЮН (1009—1066). Разсъждение за ..Книга на про­мените"

Във времената, когато още не съществували нито митовете, нито религиите, преди три-пет хилядолетия, възгледите за строежа на Все­лената на народите, населяващи басейна на река Хуанхъ, били доста­тъчно категорични, макар и парадоксални. Небето им изглеждало без­крайно и в същото време кръгло, земята — квадратна, но също без­крайна. А в центъра на земята и по всяка вероятност под центъра на небето се намирал Китай, който тогава наричали Срединна или Поднебесна страна.

Устойчивостта на схващанията на древните китайци се разпрости­рала и върху далечното минало, когато не е имало още нито небе, нито земя, а както предполагали те — хаос, нещо като мъглявина, в която плували безброй микроскопични частици ци. Сред тези частици имало леки. светли (ян), които постепенно се издигали нагоре, и — тежки, тъмни (ин), които бавно падали. Като се разделили по този начин, първите образували небето, а вторите — земята. Опростена, примитивна — каквато щете представа, но в основата си тя малко се отличава от днешната представа за процесите, протекли в нашата Слънчева система в немислими времена, като завършили с нейното формиране в сегашния й вид преди около пет милиарда години.

След като небето и земята се оказали на местата си, от различни комбинации на същите тези частици ян и ин, от взаимодействието на светлото и тъмното, на мъжкото и женското начало, се появило всич­ко живо и неживо, появили се природата и нейните явления, движение и покоят, топлината и студът, доброто и злото. Всичко било естест­вено, необходимо, пръснато и единно като онази изначална мъгляви­на едното произтичало от другото, сливало се с него, светлината можела да бъде мрак, а доброто зло и обратното — според времето и ситуацията. При това всичко се извършвало както в заобикалящата човека природа, така и в природата на самия човек, както във вън­шния. така и във вътрешния му живот.

Но да намериш обяснение на нещо все още не означава да го опоз­наеш. Стихийността, непредсказуемостта на явленията, проявите, съотношението на различните сили предизвиквали в човека естествения cи стремеж да долови поне някаква закономерност, която да подреди в стройна и разбираема система. За него това било наистина жизнено­важно. Както знаем днес, такива системи в крайна сметка се появява­ли и се превръщали в „официални", признати от всички, без изключе­ние, древни цивилизации — древноегипетската, древноиндийската, древноперуанската, древногръцката... Подобна система се появила и в древен Китай — тази роля изиграла „Книга на промените".

Хрониките свидетелствуват, че първият, фундаменталният пласт на текста й съществувал в завършен вид и бил достатъчно широко разпространен още в VIII—VII век преди новата ера, а създаването му започнало значително по-рано. По-късно към него били добавени втори и трети пласт, които съставили цялостния, така наречен основен текст на „И дзин". Освен това в книгата влизат „десет крила" — десет коментара на основния текст, написани от различни автори и по раз­лично време от V до III век преди новата ера.

„Книга на промените" — пише един от най-авторитетните съвет­ски изследователи идзистисти, докторът на филологическите науки Ю. К. Шчуцки — има пълното право да претендира за първото място в китайската класическа литература — толкова голямо е нейното зна­чение за развитието на духовната култура на Китай. Тя е оказвала влияние в най-различни области: и във философията, и в математика­та, и в политиката, и в стратегията, и в теорията на живописта и музиката, и в самото изкуство..." Тази характеристика на „И дзин" е дадена от учения през 1937 година. Днес той би имал всички основа­ния да допълни списъка на областите, в които „Книга на промените" е изиграла своята роля, но би забелязал и факта, че през изминалите петдесет години много малко сме напреднали в разбирането на този удивителен паметник, причисляван само условно към литературните.

Мнението за „И дзин" и за проблемите по изучаването на тази книга, изказано от видния китайски философ Чън Ичуан (1033—1107), и днес звучи напълно съвременно: „Тази книга е толкова широка и всеобхватна, че се надяваме с нейна помощ да вземем правилно отно­шение към законите на нашата същност и съдба, да проникнем във всички причини на явното и съкровеното, да изчерпим докрай дейст­вителността на предметите и събитията и по този начин да посочим пътя към откритията и подвизите. Да, може да се каже, че нейните изключително мъдри автори, загрижени за бъдните поколения, са по­стигнали съвършенството. Макар да сме далеч от онези древни време­на, до нас са достигнали завещаните от тях основни текстове. Предишните им тълкуватели обаче са загубили смисъла им и са предали единствено думите, а техните последователи само произнасят тези ду­ми и забравят същността им... Аз, който живея хиляди години  по-късно, се страхувам, че такова писание ще помръкне и ше изчете и бих искал хората на бъдещите времена по това течение да  стигнат сами ло него­вите извори..."

Призивът на Чън Ичуан бе чут: продължават дa изследват „И дзин" не само в Китай; и в други страни векове наред  тази творба предизвикваше все по-голям интерес като паметник на културата и мисълта от световно, общочовешко значение.

„Изучих на свой ред тази книга — пише един от най-го лемите фи­лософи на стара Япония Ито Тогай (1670—1736) и виждам, че тя побира в себе си двата принципа — както математиката, така и филосо­фията. Но най-същественото в нея са понятията чувство и любов'

Ито Тогай не успя да издаде труда си за „И дзин"; това стори неговият син, също учен. Ито Дзеншо. В предговора към кишата на баща си тон изразява отношението си към „И дзин" по следния начин: „Като се избягва свръхразвитието, според тази теория може да се по­стигне съвършенство, ако се живее в самоограничението. Бди се за пра­вилните ни отношения с хората и за собственото ни положение сред тях при условие, че упорито работим над себе си в упоменатите на­правления. „Книга на промените" ни учи да се действува според сили­те в името на благото, ала без да се прави разлика между възможнос­тите и невъзможностите на дадената временна ситуация, да се желае осъществяването на това благо независимо от създалите се условия, на които човек не само че не трябва да се подчинява, по дори трябва да ги разрушава. Повърхностно е съждението, че тя поучава да се стремиш към изгодното и да избягваш вредното."

Ще оставим без коментар разбирането на Ито Дзеншо на какво ни учи „И дзин". У читателя от само себе си са се появили едни или други сравнения. Нека обърнем внимание на употребената от Ито То­гай дума „мантика", означаваща в превод от гръцки „гадателско из­куство" или по-просто — гадаене. Наистина, преди да пристъпим към разказа за фактическото гадаене по „Книга на промените" и нейната техника, ше се наложи първо да се върнем при изворите на „И дзин", към онези времена, когато гадателите в древен Китай са предсказвали съдбата на хората по пукнатини върху корубата на костенурка, полу­чени при нагряване, и по равнеца.

Мнозина смятат, че митовете са плод на човеш­ката фантазия, който няма нищо общо с действителността.. Това е дълбока  заолуда.

ЮАН КЪ. Митове па древен  Китай

 

В древнокитайската  митология, както впрочем и във всяка друга, има немалко загадъчни  персонажи чието реално съществуване труд­но, ако не и невъзможно. Може да се потвърди с достоверни историче­ски документ Този  проблем стана значително по-сложен „благода­рение" на „целенасочените” усилия на известния мислител на древен Ки­тай Кундзъ известен в  европейската литература под името Конфуций (551- 479^[1]) I пр. н е ), както и на неговите ученици. В стремежа си да сведат митологичните   предания до догмите на своето учение конфуцианците отделяли от тях  всичко свръхестествено, „божествено" и на­мирали или измисяли  рационално обяснение за всяко легендарно съ­битие или явление.По такъв начин митовете се превръщали в част от традиционната история. Вече не ги предавали от уста на уста, доверя­вайки се само на онези варианти, които били записани от конфуцианците на бамбукови дъсчици — в значителна степен те предава­ли изопачен първоначалния смисъл на митовете.

Не избягал от  конфуиианската историзация и легендарният владетел Фу Си, както е прието да се смята, от 2852 до 2737 година преди новата ера. По-нататък ще говорим колко невероятно много и полезни пеша с успял да направи той за 115 (!) години управление, но засега най важною е че всички известни източници приписват именно на Фу Си яването на така наречените Ба гуа — осемте гадател- ни триграми, развити впослсдствие в хексаграми, които представля­ват всъщност основата на „Книга на промените".

Спорел преданието веднъж Фу Си видял как от река Хуанхъ изплу­вала на брега огромна костенурка (в някои източници се говори за дракон-кон), върху чийто гръб били начертани тайнствени знаци, съ­ставени от непрекъснати и прекъснати по средата линии. В тяхното съчетание Фу Си видял система от символи, които съответствували на неговата прсдстава за света, където господствували небето и земя­та, от чисто взаимодействие се раждали всички предмети и явления, всичко живо и неживо

 Тези символи Фу Си изобразил в следната последователност:

Всеки от символите (триграми) имал название, показвал определе­но свойство и изразявал конкретен образ: Триграмата

1. циен. (твор­чество), свойство — твърдост, образ — небето;

 2. Дуй (разрешаване), радост, водоем;

3. Jlu (сцепление), яснота, огън;

4. Джън (разтърсва­не), подвижност, гръм;

5. Сун (изтънченост), проникване, вятър (дър­во);

6. Кан (потъване), опасност, вода; 7. Гън (пребиваване), непокла- тимост, планина; 8. Кун (изпълняване), себеотдаване, земята '.

 Освен това всяка триграма символизирала определено годишно време в за­висимост от движението на слънцето и луната.

Понятието „сензация" едва ли е съществувало в толкова стари вре­мена. Трудно обаче може да се намери по-подходяща дума, за да се характеризира ефектът, който предизвикал през XXVIII век преди но­вата ера появата на системата от осем триграми, която за „науката" на гадаенето имала не по-малко значение, отколкото за съвременната наука появата през XIX век на Менделеевата таблица. Всъщност ако преди това гадателят на свой риск „тълкувал" линиите по корубата на костенурката, като по време на гадаенето вземал под внимание как тя си извива шията и дори „израза" на очите й, ако, гадаейки по равне­ца, също напълно свободно, така да се каже, напосоки, правел своите заключения; ако неговият авторитет изцяло зависел от това колко чес­то по волята на случая съдбата на клиента се е нареждала именно така, както му била предсказана — отсега нататък той притежавал система; фактът, че тя не била случайна, се потвърждавал от много периодични природни явления, от фазите на луната, които до ден- днешен са осем и всяка по своему влияе върху всичко живо и неживо на Земята. Освен това, ако се вярва на древния китайски речник „Шуо вън", въз основа на комбинациите от прекъснал и и непрекъснати ли­нии Фу Си съставил първите китайски йероглифи.

И така. най-сетне се приближихме към основата на „И дзин" — хексаграмите. символите, състоящи се от две 6а гуа , от две триграми, тоест — от шест прекъснати и непрекъснати по средата черти. Въз­можното количество на вариантите е шестдесет и четири. Това вече е значително по-сложна система, обхващаща и отразяваща съгласно теорията на „Книга на промените" целия световен процес, цялото ре­дуване на ситуации, резултат от взаимодействието и борбата на сили­те на светлината и мрака, на напрежението и податливостта, на доб­рото и злото — ситуации, в които попада и действува човекът.

 

Прието е "да се смята”, че долната триграма се отнася за вътрешния живот, за идващото и създаващото се, а горната — за външния свят, за отстъпващото и разрушаващото се. От древни времена съществува и схващането, че хексаграмите са комбинации от три двойки черти, всяка от които символизира една от трите космически потенции: гор­ната — небето, средната — човека, долната — земята. Тук вече ясно се вижда разликата между светогледа на древните китайци и станови­щата, разпространени тогава и по-късно в много други цивилизации: човекът участвува в течението на живота като равен на земята и небе­то, като активна сила, не само зависима, но и способна да въздействува на околния свят, на обстоятелствата, на съдбата. И това определя главното различие на „Книга на промените" като първоначално чисто

фа. с конто е записано названието му. Този смисъл може да бъде схванат само в обшия контекст на книгата и особено на философските трактати в нея. където са дадени и съответствуващите на всеки символ свойства, образи и лексически синоними. Поради това всеки отделен превод на ,.И дзин" предлага и своя интерпретация на названията на осемте триграми н съответните им свойства. В случая авторът на статията следва решенията, предложени в изследването на Ю. К. Шчуцки. — Б. р.

гадагслски текст от всички останали гадателски системи, в които на човека се отрежда пасивна роля, предсказва му се съдбовният ход на събитията, който той не е в състояние да промени.

Един от авторитетните изследователи и преводачи на „И дзин", немскнят учен Рихард Вилхелм, в трудовете си, писани в средата на 20-те години , подчертава колко е важно „Книга на промените" да се изучава като система на гадаенето. Когато възниква опитът рационално  да бъде обяснено онова, което на ранния стадий на мислене се постигало единствено в практиката на гадаенето, пише той, се появил и пьрният текст. Когато към гадателските знаци били прибавени и предписанията как трябва да постъпва човек, който се обръща към „Книгата на промените", за да вземе съзнателно участие в осъществява­нето  на собствената си съдба, тогава била направена важна крачка напред, повишаваща ролята на човека като съучастник на световния процес, а оттук има вече само половин крачка до осъзнаването на моралната отговорност на човека за този процес. Морална—в сми­съл на взаимоотношенията на човека с природата, и морална — в смисъл на отношенията му с другите хора и обществото като цяло.

По такъв начин с появата на основния текст на „И дзин" гадаенето в древен Китай придобило възпитателен характер, а самата книга с течение на времето се налагала все по-очевидно като кодекс от морално-етически и философски принципи, при това изложени не догматич­но. а динамично, диалектично, съобразно променливите жизнени си­туации.

По-горе вече се говори за материалистичната представа на древни­те китайци за „сътворяването на света" от мъглявина, където не е имало нищо друго освен микроскопични (елементарни?) частици . Ако се вземе под внимание, че всички жизнени явления се разглеждат в „И дзин" като верига от непрекъснати изменения, преобразувания, взаимни зависимости и противоречия, възниква въпросът: не е ли „Книга на промените" най-древният опит на човека системно да изло­жи мирогледа си, към който „плътно са се приближили" от различни посоки, но без да стигнат докрай, Хегел и Фойербах? И не определя ли тъкмо това необяснимо притегателната сила на книгата „И дзин", недаваща покой на хиляди учени хилядолетия наред?...

Завърших в писмен вид превода на „И дзин", включ­ващ в себе си текст и приложения, през 1854 и 1855 година; и трябва да призная, че когато ръко­писът бе готов, знаех много малко за обхвата и метода на тази книга...

                                                                                           ДЖЕЙМС  ЛЕГ

 

Този цитат съвсем не е използуван тук, за да уплаши читателя. Английският идзинист Джеймс Лег си поставил задачата да изследва цялата дълбочина на съдържащите се в „Книга на промените" фило­софски възгледи, а те се оказали практически бездънни, тъй че досада­та на изследователя е разбираема. Ние не си поставяме подобна свръхзадача, а ще се ограничим само да се запознаем с тази уникална книга, с нейната история, с това как са гадаели но нея в древността и как гадаят и днес и то не само в Китай, но и в много други страни по света.

 

И все пак какво общо имат тук Джеймс Лег и неговото разочаро­вание? Имат — защото е типично почти за всски, който някога се е захващал да изследва „И дзин". Помните ли: „... но дори след като главите им отдавна вече били побелели, не успявали да стигнат до нейните извори"? Това е написано през XI век, а Дж. Лег е живял през XIX век. Като че ли много малко се е променило... Всъщност много неща са се променили, особено в подхода към „И дзин", в кла­сификацията на паметника. Само в европейската синология изучавали „Книга на промените" и като гадателски, и като философски текст, и като едното, и като другото едновременно; виждали в него основите на китайския универсализъм, сборник поговорки, политическа енци­клопедия,тълковен речник,фалическа космогония, учебник по логика, бинарна система, тайна на четириизмерния куб; приемали, че улич­ният гадател е като по чудо оцеляла през хилядолетията предизвика­телна шега, някаква детинщина, дори явно бълнуване... В последните характеристики ясно се долавя отчаянието на техните автори, пожерт­вували в „борбата" с „И дзин" най-хубавите години от своя живот, без разбира се, да успеят да го разберат.

Относително провървяло на Готфрид Вилхелм Лайбниц. Немски учен, прочул се най-вече с трудовете си по математическа логика, а така също по диференциално и интегрално смятане. Запознал се вкрая на XVII век с „Книга на промените", ксилографски отпечатък от която му е изпратен направо от Китай, и в загадъчното редуване на непрскьснати и прекъснатите черти съзрял... числа! Наистина — записани не и в обикновената десетична система, а в двоичната, където всяко число се изразява само с помощта само на два знака — нула и едини­ца. Лайбнни наставил  кьм хексаграмите техния математически израз и неочаквано открил,че символите в „И дзин" са разположени в опре­делена  математическа последователност. Това било истинско откри­тие: излиза, че европейските математици са „изобретили" онова, което мнго! о преди тях, хилядолетия по-рано, вече се съдържало, лежа­ло в основта на една от най-древните китайски книги. Но защо на Лайбниц му провървяло само донякъде? Столетия по-късно, когато двоичната система на изчисление вече се наричала не как да е, а „език на ЕИМ", минало ясно, че Лайбниц с работил с грешен вариант на разположение на хексаграмите, съдържащ се в един от коментарите към „И дзин", и изведените от него числови значения са неверни...

Впрочем методът на Лайбниц все пак се оказал плодотворен. Не много отдавна той беше използуван от съветския изследовател Ю. А. Швирьов при изучаването на други аспекти от „Книга на про­мените". Като взел за основа класическото разположение на хексагра­мите, той записал всяка с помощта на единици и нули, а после прене­съл получените двоични числа в десетичната система. Сега на хекса­грамите отговаряли числата от 0 до 63. Какво дало това? Маса зага­дъчни съвпадения, посочващи тайнствени засега, но очевидни законо­мерности. Първо, всички числа, кратни на девет, съответствуват на онези хексаграми, чиито горна и долна част са симетрични. Ако взе­мем под внимание, че деветката открай време се е смятала в Китай за магическо число, едно от обозначенията на силата ян (светлина, мъжество, добро), имаме всички основания да предполагаме, че даде­ните хексаграми са най-съществените сред останалите. Второ, излязла наяве тайнствена обвързаност на „И дзин" с наблюденията на древно- китайските астрономи, фиксиращи денонощното положение на Луна­та спрямо звездите. Тези положения се именували „лунни станции". Сред тях имало станция под названието „дзин" („кладенец"). Хескаграма с такова название има и в „И дзин". Но това все още нищо не би означавало,- ако дадената „лунна станция" не беше 22-та поред и ако записаното в двоичната система на броене математическо значе­ние на хексаграмата „дзин" не правеше... също 22!...

Щом вече стана дума за съвпадения, ето още един пример от съ­всем друга област. През 1986 година в Будапеща излезе повестта на известния унгарски писател фантаст Дюла Хернади „Катедрали на щастието" . Като приложение към нея е поместен съвременен вариант на тълкуване на гадателските хексаграми на „И дзин". Авторът на повестта споменава за съвпадение, на което обърнала внимание запад­ноевропейската изследователка Мари-Луиз фон Франц, и то толкова очевидно (когато разбереш за него), че неволно започваш да търсиш попадения във всички без изключение обкръжаващи те пред­мети и явления.

И така, в „Книга на промените" има шестдесет и четири хексаграми, обозначаващи, както твърдят древните коментатори, всички ос­новни жизнени ситуации. В същото време количеството на възможни­те варианти на кодовите „думи" в молекулата на дезоксирибонуклеиновата киселина (ДНК) — носителка на генетичния код на всеки орга­низъм на Земята — също е шестдесет и четири. Но това все още не е всичко. Както е известно, молекулата на ДНК има формата на двойна спирала, която прилича на усукана въжена стълба с милиони напречни гредички. Пълният генетичен код се построява за деветнадесет навив­ки на спиралата, тоест на деветнадесетата навивка се пада шестдесет и четвъртият триплет или кодон, единицата за строеж на кода. Тук се долавя паралел с така наречения Метонов цикъл, заложен в основата на древногръцкия календар. Цикълът се равнявал на двеста тридесет и пет лунни месеца и продължавал точно деветнадесет години. От това съвпадение Дюла Хернади прави предположението, че навивката на двойната спирала на ДНК съответствува на слънчевата година и може да носи в себе си нейната информация. Своята хипотеза той подкрепя с факти: във всяка жива клетка се наброяват около три ми­лиарда навивки на молекулата на ДНК — преди толкова милиарда години на Земята са се появили първите микроорганизми. Ами ако „навивките на ДНК не са нищо друго, а думи, фрази от водещия се от най-древни времена „дневник на живота" и предназначението на „И дзин" е да застави този „дневник" да проговори"?— пише авторът на „Катедрали на щастието".

Хипотезата, направо казано, е неочаквана, а най-важного — наука­та засега не е в състоянието да я провери, това е работа на бъдещето. Впрочем дали да не потърсим поне косвени потвърждения в далечно­то минало? Защото, ако вярваме на френския поет Пол Валери, „ние встъпваме в бъдещето, като отстъпваме назад"!...

 

Общопризнатите мнения и онова, което е прието за отдавна решено, най-често си заслужава да бъ­де изследвано.

ГЕОРГ КРИСТОФ ЛИХТЕНБЕРГ (1742—1799)

Политика, логика, математика, стратегия, философия, изкуство... Както вече беше казано, всички тези области на знанието и дейността имат отношение към „И дзин", където освен това е отразено цялото богатство от сложни жизнени ситуации, и то в тяхното развитие, а процесът на гадаене по „Книга на промените" носи формата на увле­кателна, творческа игра.

За какво друго можем да кажем практически същото? Разбира се, за шахмата! Ние си мислим, че знаем буквално всичко за тази древна игра. Впрочем „не съвсем" всичко: не е известно тъкмо най-важно­го — нейното дълбоко минало и обстоятелствата около появата и.

От книга в книга, от статия в статия по този въпрос митарствуват едни и същи формулировки: „Шахматът се е появил като плод на на­родното творчество от живата потребност на човека от интересна форма на умствено съревнование" (Шахматен речник), „в която при първоначално равни условия елементът на „чиста случайност" е ня- м.м място, а резултатът на спора е зависел единствено от разума и полята на шахматиста" (Я. Г. Рохлин. Да се мисли и да се побеждава). И в първия, и във втория случай са допуснати явни неточности. В никакъв случай не е било възможно шахматът да се появи като плод на народното творчество, защото в началото и през вековете, както впрочем признават и посочените източници, е бил развлечение, до­стъпно „само за тесен аристократичен кръг". Твърдението, че в шах­мата елементът на „чистата случайност" не е имал място, също про­тиворечи на историческите факти. Известно е, че шахматът води ро­дословието си от индийската игра чатуранга, появила се, както е при­ето да се смята, не по-късно от V век от новата ера. В играта са участвували четирима човека, всеки е имал четири „рода войски": сло­нове, коне, бойни колесници и пехота. Целта е била да се унищожат фигурите на противника. Така поне е представена целта на играта в нашата специална литература. Но ето един принципен нюанс: движе­нието на фигурите в чатуранга се определяло от хвърлянето на зара! Следователно задачата на играещия се е заключавала не само в това да надвие противника си,но и в противодействуване на съдбата, в победа и над нея. В известен смисъл същото предполага и „И дзин".

Но да оставим противоречията за общоприетата история на шах­мата и да обърнем внимание върху любопитните съвпадения. Едно от тях вече е намерено: присъствието на „пръста на съдбата" в най-древния прародител на шахмата — чатуранга. Разпространила се на тери­торията на Азия, чатуранга се трансформирала в шатрандж, където играчите вече били двама, а най-важното — от многото варианти дъ­ски останал един, запазен и в съвременния шахмат: шестдесет и чети­ри (!) тъмни и светли (!) квадрата. В играта вместо четири започнали да участвуват шест (!) вида фигури: цар, царица, топ, кон, офицер, пешка. Съвпадението тук е не само в количеството на чертите в хек саграмата. В стари времена и топът, и слонът, и конят, и пешката върху шахматната дъска са изобразявали хора, заемащи различно по­ложение в обществото и армията; да не говорим за царя и дамата. Аналогична символика на отделните черти според тяхната позиция в хексаграмата от древни времена съществува и в гадателската практи­ка на идзинистите:

 първата (началната) черта — „човек от простолю­дието",

 втората — „чиновник",

 третата — „велможа",

четвъртата — „придворен",

петата — „цар",

шестата (най-горната) — „съвършен човек" '.

Впрочем нека отбележим, че символиката на ян и ин присъст- вува в шахмата както под формата на тъмни и светли полета на дъ­ската, така и на тъмни и светли фигури; при това и тук силите ян и ин,като протнвоборствуват, понякога си взаимодействуват и преминават една в друга (например царят може да намери убежище зад пешката на противника, а да получи мат, притиснат от своите си фигури). 

И оше една интересна подробност. В епохата на шатрандж партия­та обикновено е започвала не както започва днес, а от готова дебютна позиция, наричаща се табия. Известният английски историк на шахмата Харолд Джеймс Расвин Мерей (1868—1955) събрал всички достиг­нали до нас табии — те се оказали тридесет и една. И той самият, и негови колеги в различни страни обяснявали и обясняват наличието на табиите в шатрандж с изключително мудния характер на дебютния стадий — за разгръщането на всички фигури са били необходими от осем до двадесет ?  Не се ли е появило обаче такова обяснение само защото не е имало друго? Всъщност пак в сферата на хипотезите, ако „приложим" „И дзин" към шатрандж, от само себе си се натрапва въпросът: не са ли били табиите специално разработени позиции, ана­лози на хексаграмите, моделиращи различните жизнени ситуации, чието развитие зависело от играча? Впрочем и досега не е известно количеството на всички табии. Известен е минимумът на запазилите се — тридесет и една, А максимумът? Тридесет и пет? Петдесет?... Тогава защо не и шестдесет и четири?! Разбира се, подобни предполо­жения се основават единствено върху съвпаденията, но не станаха ли те прекалено много?

Ако не са много, нека припомним още едно. През 629 година ки­тайският учен-монах Сюан Дзан потегля към Индия за будистки кни­ги (сутри) с цел да ги преведе на родния си език. Фактът е зафиксиран от хрониките. Тук са важни два съществени момента. За учен по онова време в Китай се е смятал онзи, който сериозно е овладял съдържа­нието и духа на „каноническите книги" — първо място сред тях заема­ла „И дзин". Освен това Сюан Дзан тръгнал за Индия с конкретна цел, значи връзките между учените мъже на двете страни са се устано­вили значително по-рано. Следователно практически безспорно е, че „Книга на промените" е била известна в Индия и — със сигурност — в други държави на Централна Азия още преди VII век. А това е същото онова време, когато шатрандж заменя чатуранга!

В различни векове различни хора са обръщали внимание върху „странностите" на шахматната игра, в това число изтъкнати и беле­жити. В поемата си  „Шахнаме" Фердоуси разказва легендата как след смъртта на баща си принцовете Гав и Талханд започнали междуосо­бици и как в разгара на битката Талханд умрял на гърба на слона си. За да съобщят на майката как е умрял един от синовете й, без обаче да е победен в боя, мъдреците измислили шахмата. Това не е единст­веният, но затова пък достатъчно ясен намек, че първоначалната за­дача на шахмата е била да предава жизнените  колизии.

Лесинг заявил веднъж, че „шахматът е прекалено много игра, за да бъде наука, и прекалено много наука, за да бъде игра". Бенджамин Франклин в очерка си „Нравствеността на шахматната игра" посочва тайнствената взаимовръзка между шахмата и живота, а Мигел де Сервантес се изказва още по-определено: „Животът — това е партия шах" Най-силният руски шахматист от първата половина на XIX век А. Петров отбелязва,че  „шахматната игра често била оприличавана на човешкия живот и сравнението на шахмата с хората създавало едно време обширно поле за нравствена дейност".

Най близо обаче до това, за което намеква авторът, като привежда горни цитати,  нашияг известен драматург Леонид Зорин. „... Вина­ги ме е измъчвал  въпросът   каква е все пак ръководната идея на тази игра' И изобщо игра ли е шахматът? Трябва да има някакво висше предназначениие това велико изобретение..." Не е ли ръководната идея на шахмата тази, „че той представлява гениално създаден модел  на живота с неговата вечна борба, с неговите полети и сривове.  С необходимост да започнеш всичко отначало, да ста­неш, като паднеш, и да трьгнеш отново"?...

Закономерно  е именно драматург да изкаже подобно предположе­ние за изначалната  идея, за най-важното предназначение на шахмата. Ако според Дюла Херанди „И дзин" е създадена, за да затвори и „днев­ника на живота", записан върху „свитъците" на молекулата на ДНК, да затвори, то не се ли е предписвало на шахмата да инсценира съ­щия този  „дневник" и да стане видим, действуващ „модел на живота", модел, построен но „чертежите",съдържащи се в тайнствената китай­ска „Книга на  промените"?

.. Често пъти едва па старини съзнателно науча­ваме онова, което несъзнателно тъй добре сме знаели като деца

Л. И. ТОЛСТОЙ

В най-древни времена — ранното детство на човечеството, повече се е вярвало в приказките, отколкото в конкретните случки, постъпки­те са се диктували по-скоро от природните потребности, отколкото от разума, а разумът все още е бил наистина свободен, защото не е познавал онези далечни и близки граници, които впоследствие сам си е определил. По принцип този парадокс на еволюцията на разума ни е познат, но често го забравяме, когато пътешестваме из Историята. С нашия съвременен начин на мислене, затормозен от всевъзможни вътрешни и външни табута, ние се потапяме в един или друг древен век и оттам започваме изкачването си към днешния. Но кой ни е ка­зал, че историята се развива от долу на горе? И къде са те — тези „горе" и „долу" — във Вселената? Това са чисто условни, установени от нас понятия, с които заблуждаваме самите себе си...

„Пътят към миналото е също толкова безграничен, колкото и пъ­тят към бъдещето" — смята академик Б. А. Рибаков и поставеният от него знак за равенство едва ли може да бъде заменен с друг. Впрочем закономерно е и твърдението, че тези пътища са в еднаква степен пре­делни. Ако примерно преди пет милиарда години Слънчевата система се е оформила във вида, в който я знаем сега, след още пет милиарда години, както твърдят учените, когато Слънцето изчерпи запасите си от водород и структурата му започне да се променя, всичко отново ще се обърка и в нашия нетраен дом. В известен смисъл сега се нами­раме на върха на планина, откъдето всеки път води към подножието. Но можем да го представим и по друг начин: в дадения момент чове­чеството е като акробат върху въже, който е по средата на пътя, и точката, пазеща още топлината на предишната му крачка, както и онази, на която след малко ще стъпи, стоят еднакво по-високо от се­гашната му опорна точка... Всякакво сравнение куца, но второто поне е лишено от хронологически шовинизъм, защото утвърждава, че ми­налото и бъдещето винаги и във всяко отношение са по-богати от настоящето. Наистина, ако за бъдещето можем само да гадаем, за миналото все нещо знаем.

Относително много е известно и за древното, най-древното мина­ло на Китай, където са били направени невероятни за онези времена изобретения и открития. Във второто хилядолетие преди новата ера в басейна на река Хуанхъ вече са били познати техниката на отливане на бронз, грънчарският занаят, керамичното производство, преденето и тъкачеството. През 105 година в Китай са се появили първите образ­ци на хартия, а през VII—VIII век се заражда книгопечатането. По времето на легендарните владетели Фу Си и Хуан-ди (съответно XXIX—XXVIII и XXVI—XXV век преди нашата сра) са били изобре­тени рибарските и ловните принадлежности, компасът, пергелът, мно­го видове оръжие, използувани и през средновековието. Но особено забележителни са откритията и постиженията на древните китайци в областта на астрономията и медицината.

Както свидетелствуват историческите документи, в III век преди новата ера, а по-точно в неговата втора половина, в Китай са се про­веждали систематични наблюдения на Слънцето и Луната, звездите и метеорите. Всичко това — с използуването на математически методи. В резултат на тези наблюдения е била определена продължителността на годината — 365 '/4 денонощия. В 350 година преди новата ера в Китай е бил съставен първият в света звезден каталог, съдържащ све­дения за положението на стотици звезди и съзвездия.

През последните години в нашата страна и в чужбина доби голяма популярност лечението на болестите с помощта на акупунктурата. То­зи метод е изобретен почти преди около пет хилядолетия все от Фу Си, при това не само изобретен, но и доста подробно разработен. Сумирайки многобройните трудове по класическа иглотерапия, съвре­менният китайски изследовател Хуо Дзиню стигнал до заключението, че каналите с точките представляват съвместно функциониращи кръ­воносни съдове и нерви. При това той различава шест (!) основни нерва („положителни канали") и шест (!) кръвоносни съдове („отрица­телни канали"). Това напълно съвпада с мнението на първите „иглотерапевти". че дейността на организма, както и на всичко съществува­що, се основава на единството и противоположността на системите ян и ин. Наистина никой досега не е успял да открие, „да пипне" тези системи или канали в организма, поради което теоретиците не призна­ват тяхното съществуване; затова пък го признават лекарите практи­ци. Резултатите от лечението с помощта на иглотерапията в страните Изображение на каналите и точ­ките ш иглотерапия в човешкото тяло от старинен китайски трактат по медицина на Изтока, където подбират точките на въздействие по каналите, са значително по-високи, отколкото в западните страни, където не вяр­ват в принципа на каналите, тоест в принципа ин—ин, а избират точ­ките, изхождайки от опита и интуицията.

Биха могли да се приведат още много примери за наистина гениал­ни открития и изобретения, направени в древността, които днес с ус­пех прилагаме в най-различни области на живота, но чиято същност и досега не познаваме както трябва или само си мислим, че я познава­ме. Но кое е удивителното тук: колкото по-загадъчен, по-тайнствен, по-невероятен е предметът или явлението, толкова повече са неговите дори чисто външни признаци на връзка с „И дзин" — това изобрете­ние на изобретенията, тази загадка на загадките, тайна на тайните.

Но тази велика книга, изглежда, още дълго време ще си остане неразбрана и неразбираема, ако и занапред само от време на време я удостояват с вниманието си представителите на нехуманитарните науки, ако и занапред за „постоянно местожителство" на истината човечеството приема само настоящето.

 

 

 Няма друг народ освен китайския, които до така­ва степен робува на страха от неизвестното. И никой не прибягва толкова често към средствата, които могат да удостоверят успешно ли ще бъде осъществено замисленото...

                                                   К  . УИЛЯМС

 

 

 

 Така е писал в края на XIX век този известен американски синолог. Категоричността на неговото твърдение — „няма друг народ..." — е спорна, но само отчасти: наистина „няма друг народ", притежавал в продължение на толкова векове завършена гадателска система като  И дзин", която се явява едновременно класически и литературен, и философски паметник.

За принципното различие на „И дзин" от всички други гадателни системи вече стана дума. Време е да разкажем и как именно са гадаели в древен Китай.

Много случаи на гадаене по „И дзин" са отбелязани още в най- древните китайски ръкописи. Значението на гадателската книга се е запазило и до наши дни. В летописния коментар „Дзуо-джуан", къде­то се описват събития, започвайки от 722 година преди нашата ера, се привеждат шестнадесет случая на гадаене по „Книга на промени­те": за „съдбата на малкия син" и за „служебната кариера", за успеха на военния поход и за брака на дъщерята, „за стратегическия план в труден бой" и за интимни неща... Гадаели предимно представителите на аристокрацията, и то отначало не сами, а ползувайки услугите на един или няколко гадатели — „професионалисти". Много по-късно, едва когато аристократичност и образованост все по-често започнали да се съчетават в едно лице, започнали да гадаят без странична по­мощ. „В периоди на бездействие благородните хора я разглеждали („Книга на промените" — П. Б.) философски, за да оценят критично личното си поведение — пише Ито Дзеншо, — а в активни периоди гадаели по нея, за да разрешат съмнителни въпроси." Самият Конфуций признава: „Ако ми бъдат отредени още години живот, бих посве­тил на „И дзин" петдесет и не бих допускал големи грешки."

В процеса на гадаене по „И дзин" изхождали от това, че всяка хексаграма символизира една или друга жизнена ситуация, която се разгръща във времето, а всеки афоризъм към хексаграмата' накратко характеризира един или друг етап  развитието на дадената ситуация. Езикът и начинът на мислене на авторите на „И дзин" не допускали изразяване на тези характеристики под формата на точни понятия. „Стихията на „Книга на промените" — отбелязва Ю. К. Шчуцки — е стихия на образността." Вместо да кажат простичко, че за еди-какво си са необходими колективни действия, авторите пишели: „Когато се отскубва тръстика, другите стъбла се увличат след нея, защото тя рас­те на туфи." Предупреждавайки за безполезността на предприетото действие, „И дзин" казва: „На нищожния човек ще му се наложи да бъде силен; благородният ще трябва да загине. Упоритостта е ужасна. Когато козелът боде в плета, рогата му се заклещват в него." Но в основния текст на „Книга на промените" има и достатъчно ясни об­разни формули за често срещащи се характеристики и предсказания. Например: „Благоприятно е прекосяването на Голямата река" — тоест ситуацията благоприятствува голяма, решителна постъпка.

¹ Както вече беше казано, различават се три пласта на основния текст. Първият — чсскаграми и гадателскн формули, вторият — афоризми към хексаграмнте, и тре­щят — афоризми към отделните черти на хексаграмите. — Б. рус. р.

или благоприятна е срещата с  Голям човек" — което означава ука­зание за помощ от страна на влиятелно лице.

 

Афоризмите на всяка от чертите на дадената хексаграма повест­вува; последователното развитие на ситуацията.

1)Първата позиция (долна  черта) характеризира само зараждането на ситуацията, кога­то нейната типичност още не се е проявила докрай

 2)Втората позиция характеризира апогея на вътрешното развитие на ситуацията

3 )Третата - кризисния момент на прехода на ситуацията от вътрешно ка­чество във  външно.

4) Четвъртата — началото на външната проява на вътрешния npоцес

5)Петата максималното външно разгръщане на ситуацията.

6 шестата   (горната черта) ознаменува завършването на развитието на ситуацията или нейното така наречено преразвитие,която тя се превръща в своята противоположност.

По-долу се предста­вя само общото описание на структурата на „Книга на промените" и на принципите за анализ на получаваните в процеса на гадаенето хексаграми. Това впрочем едва ли ще ощети читателя, който се инте­ресува повече от гадателската, отколкото от философската страна на „И дзин". Ако последната се е усъвършенствувала и допълвала през вековете, то първата и днес малко се отличава от съществувалата в древността. По-точно — натрупалата се оттогава в Китай, Япония и някои други източни страни огромна литература, посветена на гадае­нето по И дзин", толкова се е отдалечила от първоизточника, че той съществува някак сам за себе си. Практически техниката на гадаене действително не се е изменила.

"Сеансът" започва с мисленото формулиране на въпроса, който ви занимава най-много в дадения момент и отговор на който чакате от „И дзин".

Cлед това подхвърляте едновременно три монети: това трябва да се направи шест пъти, за да се получат шест черти и да се състави хексаграмата."

Ако две или и трите монети паднат ези- прекарайте върху листа непрекъсната  черта;

--------

ако две или три паднат „тура" — то чертайте прекъсната. ----   ----

Чертите се разполагат една над друга, като се започва отдолу.

 След като хексаграмата е съставена по този начин, следва да намерите нейния номер в таблицата. За тази цел я разделете на две равни части през средата и намерете горната част сред триграмите, разположени по хоризонтала, а долната част — сред триграмите, разположени по вертикала.

В точката на тяхното пресичане е номерът на падналата ви се хексаграма. Сега остава само да надникнете в отнасящия се към нея пояснителен текст—тълкование.

Както и да приеме читателят предлаганите тълкования, препоръч­ваме да вземе под внимание следното:

1. Да не се задава на „И дзин" един и същи въпрос два пъти, дори да не сте удовлетворени от отговора или той да ви се струва твърде мрачен 

 2.     По време на един „сеанс" да се задава по възможност само един въпрос.

 3.     Ако ви се падне хексаграма под номер 3, 29, 39 или 47, в никакъв случай не се разстройвайте, а вземете под внимание съдържащите се в текста препоръки.

 4.    Не се обръщайте към „И дзин", ако намисленото може да навреди на околните или ако неговото реализиране е свързано с недостойни средства. „И дзин" не е съветник за непочтени неща.

1.  

 

Тъй че четете и си гадайте със здраве. И дори да не си предскажете съдбата, поне със сигурност ще се заинтересувате от „И дзин", от тази древна книга, в която неравнодушния изследовател го чакат още много загадки, предшествуващи може би велики открития. Та нали невинаги неоткритите острови се намират право по курса; по-често са отзад, далеч зад кърмата, защото сме ги подминавали, без да ги забележим!

ПАВЕЛ БОНДАРОВСКИ Сп."В мире книг". Москва Превела от руски ДИМИТРИНА ПАНАЙОТОВА

 Независимо от нормнтс на китайската писменост хексаграмите се пишат от долу на горе. респективно и броенето в тях започва отдолу. — Б. рус. р.

 

Павел Бондаровски сп.Книгосвят бр .11 1989

превела от руски Димитрина Панайотова