Анжела Минкова

СТИХОВЕ И СЛЕДИ

Анжела Минкова
2001

1. Отказа Музата да седне
на трона златен с облегалка от небе-
за нея вече сътворен.

Реши след кратко взиране:
ще наруши това й действие
дизайна скучен, на който е навикнала-
предлаган от клиентите предишни.

И тъжни сме без нея с трона-
два охлюва седефени седят на него-
празни и без блясък ,
и без обятията на водата.

2.Любовта ми беше
само от зеници-като котка сляпа.
Знаех в космоса къде е-
винаги и без усилия,
без погледи специални.

Най-накрая появи се ти-
цялата полепнала със моите мисли.
Хванах ти ръката и поехме бавно
към зениците на Бога.

3. Вчера внезапно се спрях
между явния и тайния смисъл.

Дърпаха ме двамата-
всеки искаше признание.

Доводи се вадеха отвсякъде,
всеки бе на ход.

Слънцето тогава ме погледна
снизходително, и войната прекрати.

Но пък идваше Луната...

4. ЦЕЛ

Изпразвахме езерото години наред.
Целта бе една-откриване на бисера таен.
Открит бе най-после –взрян във безкрая,
а царствата му раздадени съвсем наскоро
на други някои –
награда за усърдието в изгребването на водата.

Но за радост наша, в тази местност
има още езера.
И всичко почва отначало.

5.ЗАПЪРТЪК

В началото на май,
по телефона,
тя снесе пак
яйцето на очакването
в моето местенце-
с вкус на кукувица е,
когато го погледна.

След дълго взиране
прицелих се в сърцето му
с малката си синя пушка.

Гръмнах!

Без дъх се просна то,
любимото-
окървавено.

Побутнах го-
едва помръдваше.

Вече можех да изляза
да потърся помощ.

6.ГОЛЯМОТО ИЗЛЮПВАНЕ

Привечер, вчера, месец май,
предсказано отдавна от халдейци,
се излюпи пълното ми щастие.

Мътено отдавна от любовна перушина
на човешката ми форма,
то се казва Измислица Чудесна.

С изкуствени зъби се роди,
отвсякъде безупречни и бели.
Добре сварени непримиримости
похапва само и расте.

Рожден белег има в ръката-
звезда на клечка златна.
Амбициозно ни почуква с нея-
мен и Уравнението на безкрая.

7. Мечтата ми хълма превали.
Поспря да вземе дъх
и стълбите до моя дом
сетне плахо изкачи.

Приседна на креслото
срещу картината, в която
една мечта на люлка с люлееше
в небето закачена.

Без да забележа
заглавието бе видяла:
“Най-красивата мечта е неосъществената”

После, с решителност неподозирана
стана, обу чорапи бели, нови
и през пролетния дъжд пое
към красотата без проблеми.

8.Плесен нежна и красива
е обхванала желанието ми към теб.

Красотата ме зашеметява-
искам да я спра за миг,
но полека забелязвам-
и по искането има плесен-
също е прекрасна.

Тъй Творецът ни отрежда-
отначало е зародиш грозен,
после старостта-прекрасна.

9. Чаках те толкова дълго-
полепнало е всичко
от представи и очаквания.

Вярна на природата си
ти представите остърга
прибра ги като скъп трофей.
И пак по ловните полета тръгна
очаквания други да гърмиш.

10. Дълбай с длетото тънко...
Намери тази пролет от камък книга
в древен лабиринт.
Дебела, тежка, единствен том-
наръчник по любов през вековете оцеляла.

На времето прахта с ръка избърса,
името й беше “Аз и Ти”,,
но да я помръдне не можа!
Затуй отиде тяхната да вае.

Длетата тънки купи,
камъка откри
и почна да дълбае...

11. Неволята на зле избягалия е:
да го застигат
след всичките му бягства.

Неволята на зле избягалия е:
пилите тайни, омесени във хляб му
да са разкрити
и знаците тайни
по мазилката-намерени.

Неволята на зле избягалия е:
решетките на някое клише:
“Аз още те обичам”
не правят усилията безполезни.

12.” Тук и сега” се запозна с “Там някъде”.
“Тук и сега” беше сериозен,
с важни претенции.
“Там някъде” беше разсеяна,
мижеше и се усмихваше.

“Тук и сега” бързаше.
“Там някъде”-не.

“Тук и сега” каза:
-Всичко в моето име.
“Там някъде” плахо отвърна:
-А тогава защо съм аз сътворена?

“Тук и сега” не знаеше.
“Там някъде” се надигна на пръсти
и го целуна по името.

13.Не подскочи кръвта й.
Не чу да траква капана сърдечен.
От вестта бледа не стана.

Не препусна из града
да изкърти стените му глухи, за да я зърне.

Не се хвана за меча на виното даже!

Нищо не се случи, когато разбра,че ще идва.

Спокойно денят си замина за други тъмни места.
А тя от тъга уморена заспа.

На сутринта любовта полужива промълви й едва,
че друг някой сънувал бил техния сън,
техния сън, с любимата нейна.

След вестта полуумряла излезе.
Навън бе пълно със сънища чужди.
Обърка се много, но...
продължи да живее.

14. Само котката, планината и аз
знаем, че идваш.

Броим часовете- всяка както умее.
В синьо се споглеждаме, когато пристигаш.
Котката с поглед син, време незнаещ.
Планината с поглед син, времето изтекло непомнещ.
Аз-само с поглед син.

Котката ще мълчи, и всичко ще каже.
Ние ще говорим, и нищо отново няма да кажем.
И така всяка година-
пред синия поглед на планината,
която в тъмното смаяно изчезва.

И нищо няма да доказва,че си идвала...

15.Книга за лятото ти подарих:
“Аз и Ти”/ джобен формат/.
Без начало и без епилог,
без времена, дати и събития.
С четири букви от злато
описана е цяла история.

Две страници-мойта и твойта.
Ти старателно я скъта
и само попита:
“Защо редът е този?”
“Все едно.”-отвърнах
и ти за първи път с текста мой се съгласи.

16. Луната тази нощ-
самотна нота на небесно петолиние.

17. НИЕ И ЛЕБЕДА
Поглеждам в очите ти.
После в небето.
Очите са вече примирени,
а на небето- птица, от облак направена.
Птицата бързо в лебед се превръща.

И лебедът се разпада,
неудържимо привлечен от “вкуса” на дните ни отминали.

* вкусове рядко се виждат , освен в случаите ,
когато по небето се забелязват единични екземпляри от разпадащи се лебеди,
плуващи в съзнанието на автора.

18. ХОРИЗОНТИ ВТОРА УПОТРЕБА

Трупаше рухнали хоризонти- някои поправяше-
някои поправяше, караше със тях година-две ;
другите не пипаше, дори не гледаше.

Страданията във времето отминало
и съжаленията
още тяга имаха
и бутаха човешката машина.

Копнееше по невъзможните замени:
чисто новичка мечта червена-
за някои изстрадана, сломена.

Тъй преживяваше...
с копнежи
по чистокръвни хоризонти.

19. Когато всичко на свършено приличаше,
попитаха какво да правят.
“Да чакат”-беше отговорът.

Времето на чакането бе отминало.
Прекрасни времена!
Дошло бе времето на истината съкровена.

Тя нямаше да свърши никога.
Те знаеха това.

Започнаха да се приготвят полека-лека
във откровения, потънали за Вечността.

20.Толкоз викахме: "Стига с тая Любов",
че накрая тя си тръгна.

Не сме били добри стопани,
не я поливаме.
Линеела.
И жертви нямало за Нея
дадени достатъчно.

Повиквания други имала
от сухите страни обезумели.
Там всяка капка
за Нея пазели старателно.
До кръв се борели за Нея.

Отиде си.
Без други обяснения.

И всичко почна на часа да съхне.
Превръщахме се в сухите страни
напуснати и ние.

Едва тогава за кръвта се сетихме.

-END-